Цин Джаоян
Историите на Дзя Даци (3)

3

Някъде в средата на лятото на 1971 година от телефона на канцеларията на комуната посред нощ внезапно се разнесъл звън, като че ли лумнал сноп искри. Всички налични кадри били заминали по места да свеждат чрез личен пример почина „Гръм да удари — никакво мърдане!“, а нарядът по помещение се носел само от двама души — радиопропагандиста Ли и стария Дзя: младият Ли спял в радиостаята и дежурел на радиоуредбата, а старият Дзя спял в канцеларията и дежурел на телефона. Такава била системата: независимо по кое време отгоре внезапно спуснат „най-новото, най-висше указание“, трябва „без протакане до заранта“, незабавно, да се алармират за тази „огромна радостна вест“ мъже и жени, старо и младо по дворове и семейства из всички села и паланки на комуната, и начаса да се създаде прекрасна „устремна“ обстановка с гонгове и барабани чак до небето.

Макар Дзя да спял, нервите му били тъй опънати, че щом звъннал телефонът, той моментално скочил от кревата.

— … Огромна радостна вест! Огромна радостна вест! От огромна радостна по-огромна радостна вест! — прогърмял в слушалката гласът на завеждащ-канцеларията на областния партиен комитет Йоу.

— Божичко, викаш, та ще ми спукаш тъпанчетата, я казвай по-бързо какво има!

— Не бързай, слушай внимателно, вземи писалка й записвай, разбра ли? Добре, ето какво: току-що ми дават по междуградска завеждащ-секретариата на областния комитет Джао, божичко, направо ми изкара акъла! Моментално скачам, тичам и чукам на вратата на секретаря Джан, събуждам го и му докладвам. Секретарят Джан веднага издаде спешна инструкция…

— Абе не може ли, боже мой, да го кажеш малко по-накратко?

— Не бързай, не бързай, слушай какво ти казвам — свръхсекретно, свръхсекретно известие от провинциалния комитет: нашият велик помощник-главнокомандуващ, нашият заместник-председател Лин, в определен ден след един месец пътува по важна работа до един определен пункт и колата му ще мине по шосето през вашата комуна; предвижда се да я посети, да я посети, да посети вашата комуна; всичките широки маси, гръм да удари — никакво мърдане!

Боже мили!

Дзя Даци целият се разтреперал, коленете му омекнали, по едрата му глава избила пот, очите му се замъглили и той се тръснал на кревата. Не било страх, не било мъка, ами душата му възрадвано се измъквала на бял свят.

Истина ли е всичко?

Как да не е истина? Ами нашето „Гръм да удари — никакво мърдане“ излезе и въз вестника, разчу се по света, нима може да не е стигнало и до неговите уши, да не го е чул и той, уважаемият стар човек?

А така! Май тоя път вече съм аз! Бързичко дойде денят и ти глава да вдигнеш, стари Дзя!

Обиколил заседателната зала веднъж и още веднъж, изпушил една цигара и после още една, усмихнал се глуповато веднъж и после още веднъж към портрета на вожда върху стената. Я гледай, гледай — на тази снимка погледът на заместник-председателя Лин колко напомня на мен, стария Дзя!… Пот обливала тялото му, едрата му глава бръмчала, оформял се един завършен, тържествен, грандиозен план за посрещане. Мама му стара, при това залагане май празно няма! Телефонът звънял до първи петли, радиоуредбата ревнала още преди зазоряване. Под небесния свод на цялата комуна ехтял сякаш гласът на самия владетел небесен:

— Извънредно съобщение! Извънредно съобщение!… Връщайте се! Връщайте се всички моментално!

По съмнало бойците и пълководците от цялата комуна, естествено, капнали до безсъзнание, се завърнали. Веднага след закуска било открито извънредно разширено съвещание на партийния комитет.

— Другари! Трябва да ви кажа, че днес, днешното „днес“, не е като нито едно от досегашните „днес“. Днес не е вчерашното утре и не е утрешното вчера, днес е един особено велик, особено паметен, особено славен ден! Затова, казвам ти, другарю Син, приготвяш една по-хубава голяма тетрадка, да е с червена кожена подвързия, и от днес започваш да записваш ден по ден, с най-малки подробности, всички събития, свързани с преданото ежедневие на моя живот… на живота на нашия партиен комитет. А преди всичко днешния ден да го запишеш с големи букви! Да го запишеш с червено мастило! И да напишеш: „Аз, секретарят Дзя, свиках извънредно разширено заседание във връзка с една свръхпочетна, свръхважна, свръхсекретна задача, с едно строго поверително поръчение, което засега не може все още да бъде оповестено!…“

Това било неотразимото встъпително слово на Дзя Даци.

Няколко десетки души прозаседавали един цял предобед и продискутирали всички възможни въпроси, включително до най-дребните „разни“. Най-дълго обсъждали въпроса за „дълговечността“. Казано накратко, било решено при входа на селището, където е управата на комуната, край шосето, да се издигне приветствен мемориал, който за в бъдеще да остане като монумент с дълговечен характер, а върху постамента да се гравира: „Издигна се за почит на този и този ден, през този и този месец от тази и тази година, от секретаря на партийния комитет на еди-коя си комуна Еди-кой си, заместник-секретар Еди-кой си, члена на партийния комитет Еди-кой си, председателя на революционния комитет Еди-кой си…“ Освен това трябвало да се издигне и една приемна зала за гости, която да остане като бъдеща мемориална зала с дълговечен характер. Какъв материал би могъл да осигури „дълговечността“ на строежа? Да се спре току-що започнатата работа по изграждането на язовир и да се прекарат големите каменни блокове, положени на дигата. Също така да се разруши един стар храм, отстоящ на около тридесет ли^[1], по параграфа „разбиване на четирите старини“^[2] и да се използуват отломките. А освен това да се поискат отгоре малко арматурно желязо, цимент, стоманени лостове… Проектът е огромен, извънсрочен, „да се ванем с всички сили и да извоюваме завършването му до един месец, това е крайният срок, определен от областния комитет и от околийския комитет“.

Че като се отпочнала работа! Цялата община, цялото протежение на шосето, пламнали като в стихиен пожар!

Нощем докарвали лампи и продължавали на смени!

Очите на Дзя Даци се зачервили от будуване, краката му отекли от тичане, гърлото му прегракнало от викане. Но той притежавал преди всичко неизтощима „сила на духа“. „Колко пъти може да му излезе на човек такъв късмет в живота? Нима ще се получи нещо без себеотрицателен напън? «Братя-братлета-другари! Предан или непредан — по действията се гледа! Дай газ!»“ Разбира се, при цялото това напрежение той не оставял да се забрави и „Гръм да удари — никакво мърдане“. Сутрин от рано, вечер до късно — то си е ясно от само себе си. По обед, колкото по-непоносимо пали слънцето, толкова по-необходимо е да се издържи под слънцето още час. Който посмее да каже, че е уморен, който посмее да се отпусне, който посмее да му прилошее — марш веднага за самопорицание пред големия плакат с лика на заместник-председателя Лин! Я помисли малко — такъв грамаден ударен проект може ли да се завърши навреме без по-ячък напън?

Имало един старец, прехвърлил седемдесетте, който, изглежда, наистина бил капнал от умора, та обърнал количката с тухли на шосето, но точно в този момент го забелязало зоркото око на Дзя Даци и моментално екнал искрометният му глас:

— Ей, старчок, смъртта ли си търсиш, а?

Старият човек се изправил с труд от земята и навел глава, стоял, без да смее да каже и дума.

— Как ти е името?

Старецът пак мълчал.

— На глух и на шантав ли ми се правиш бе? Теб питам — аз, Дзя Даци, секретарят Дзя — те питам: как се казваш?

— Джан Идао!^[3] — казал изведнъж високо старецът.

— Какво? Джан Идао? Това име нещо хич не ми харесва, явно ще да е я на скитник, я на хайдук! Признавай веднага — от какъв произход си?

Старецът вдигнал глава и вперил поглед в него, без да каже нито дума.

— Ах, твойта мамка, и ще ми се кокориш още! Надъхан целият с класова омраза, а? — И докато думите излизали от устата му — фрас! — забил му един юмрук.

Старецът се олюлял, с голямо усилие се задържал да не падне и яростно викнал:

— Ей ти, едроглави Дзя! Какво се правиш на толкова голяма лукова глава! Наистина ли не ме познаваш мен, Джан Идао? Колко пъти през онези години съм остъргвал остатъците от месото по тезгяха на пазара в Сунджуан, да ги заделям за теб…

Дзя Даци се опомнил. По онова време той бил скитник, по-презрян от прасе или куче, често ходел на пазара в Сунджуан да събира пръснати зърна, огнили листа от зеленчуци, угарки от цигари; понякога и пооткрадвал на дребно, попребърквал някой и друг джоб, а и на тезгяха с месото ходел да обира остатъците — колко ругатни бил отнесъл от продавачите там! Само този, знаменитият Джан Идао, дето можел месо без кантар да продава — само с един удар на ножа отсичал точно колкото трябва, дзин или лян^[4] — та само той наистина често се смилявал над него… Но днес кое време е? Със сантименталности от времето на старото общество мислиш да разхлабваш струната на класовата борба в сърцето ми? Няма да стане!

— Е, добре, спомних си те аз теб, Джан Идао! Едно време ми подвикваше като на бездомно куче: „Дяволе едроглав, ела насам, дръж!“ Но и аз, Дзя Даци, не съм непризнателен неблагодарник, и от държавен закон разбирам, и от човешки чувства. Върви след мен!

Старецът натоварил обратно тухлите на количката и бутайки я пред себе си, последвал Дзя до строежа на мемориала. Пред агиттаблото, встрани от работната площадка, провинението му било обявено на всеослушание пред присъствуващото множество, а предвид старото благодеяние наказанието му било намалено наполовина и той проседял на колене само половин час, разкайвайки се за престъплението си пред заместник-председателя Лин.

— Скъпоценната ти червена книжка^[5]? — попитал го Дзя Даци.

Старецът си бил забравил скъпоценната червена книжка.

— Знаеш ли цитати наизуст?

— Моята тиква наистина, гръм да удари, не мърда, нищо не може да запомни — казал старецът и изпънал врат.

„Дан!“ — повалил Дзя стария човек с един ритник…

Но при едно друго произшествие, докато налагал наказание на друг човек, Дзя Даци самият получил в отговор възмездие, каквото никога не бил очаквал.

На зазоряване хората от нощната смяна предавали смяната на хората от дневната смяна. И се случило точно така, че една група млади и закачливи девойки се срещнали с група младежи и започнали да вдигат врява, да подхвърлят закачки. Една прелестна игрива девойка така се кършела и залитала от смях, че едва се удържала на крака, подпряла се най-накрая на агиттаблото край строителната площадка и сребърните звънчета на смеха й огласили равнината. Не щеш ли, точно тогава минавал Дзя Даци и като забелязал тази сцена, изскочил свирепо пред девойката:

— Ти какво се занасяш? Да работиш ли си дошла тука, или да флиртуваш и да се киприш? Погледни само как си се накичила — това дрехи за работа ли са? Дошла тука умишлено да мъти с моди главите на хората!… Как ти е името?

— Имам си име, имам си и презиме — Ван Сиудзюан — изпъчила предизвикателно гърди девойката и вдигнала високо глава, без ни най-малко да се смути.

— Ха! Я гледай каква била оперена! От кое село си?

— Имам си род, имам си дом — от производствената бригада в Гуоджуан съм!

— Социален произход?

— От прав корен ален кълн — бедна селянка, партиен член!

— Аха! — подсмихнал се ледено Дзя. — Ама днес май те хванах натясно. Днес бая си се потрудила да се нарешеш, да се измиеш, да се издокараш. Плитките с помада си намазала, лицето си напудрила…

— Позволете да попитам, уважаеми секретарю, вие пък откъде знаете?

— И без разследване се вижда, че косата ти блести, бузите ти се белеят…

— По рождение слънце не ме хваща — нещо противозаконно да има?

Дзя метнал поглед към хората наоколо — по-страхливите се били разотишли отдавна, но групичка младежи и останалите девойки не мръдвали от местата си, със злобни усмивчици по лицата. Той си казал: ако не успея да те туря на място, девойче, що за ръководител съм аз, Дзя Даци? И подскочил свирепо три педи над земята:

— Това, че си се облегнала върху портрета на вожда и се занасяш с най-висша непочтителност, е активно антиреволюционно деяние! Народни опълченци^[6], вържете я и я карайте!

Около работната площадка ден и нощ патрулирали бойци от опълчението, за да охраняват новата насока на класовата борба. Но кой знае защо, сега не откликнали с плам на призива, ами напротив, пристъпвали вяло и колебливо. Неочаквано девойката вдигнала желязната мотика, която била в ръцете й, и викнала:

— Кой ще посмее да дойде? Я опитайте!

Никой не посмял да дойде, всички замръзнали на местата си.

А девойката внезапно метнала плитка и хукнала да бяга. Дзя подвикнал към опълченците и ги повел да я преследват. В крайна сметка я застигнали на шосето. Дзя собственоръчно я омотал с едно въже през врата, ръцете вързани зад гърба. Докато девойката се мятала, блузката й на ситни цветчета се разкъсала и горната част на тялото й се открила наполовина. Докато я влачил по улиците, тя хем плачела, хем буйствувала, а Дзя през целия път я ругаел. После я върнал вързана в комуната и я затворил в една празна стая. Междувременно из цялото село гръмнало: страшният секретар на комуната така и така, разкарвал една млада девица по улиците за срам и позор пред всички.

Но най-неочаквано същата вечер девойката счупила прозореца и избягала.

Два дни по-късно, по здрач, в комуната пристигнал, целият запотен от въртене педалите на велосипеда, единственият син на Дзя Даци, Дзя Сяоджу, който работел като счетоводител в околийската банка. Със свъсени вежди и позеленяло лице той замъкнал Дзя Даци до клозета недалеч от работната площадка и с тон, преливащ от ненавист, така както съвсем не е прието син да се обръща към баща, му рекъл:

— Ти не си ми баща! Това, което си направил, е нечовешко!

— Ти, момченце, днес какво? Да не си се побъркал? Или си просиш боя от мен? — И старият Дзя стиснал юмруци.

— Ти знаеш ли каква ми е на мен Ван Сиудзюан?

— Ти, момченце, в какъв смисъл ми задаваш този въпрос?… А, схванах. Залюбил си значи ти, момченце, нейните хубости, завъртяла ти е главата с щуротиите си, та ти хрумнало да се порадваш на красотите й!

— Това, дето го говориш, човешки приказки ли са? Не те е срам!

Дзя Даци първо се смразил, а после като че избълвал три лакти пламък и стоварил на сина си такъв юмрук, че едва не го повалил на земята.

— Ти, момченце, като си намерил невеста, без да обадиш нито дума на баща си и на майка си, да знаеш, че повече не си ми син!

Но синът съвсем не омекнал, ами също свил юмруци, пристъпил крачка напред и със свъсени вежди и впит в бащата поглед процедил няколко думи през стиснатите си зъби:

— Аз ли съм виновен, че крия? Ами ти не мислиш ли само за това как да кацнеш на по-висок клон и не ме ли подсторваш именно затова на всяка цена да се харесам с дъщерята на заместник-секретаря Ци от околията? Казвам ти, а си посмял още веднъж само с пръст да ме бутнеш, а съм те вкарал в нужника да го излочиш!

Гневът на сина отрезвил бащата. Той знаел — това момченце обикновено е кротко и благовъзпитано, но заинати ли се, няма да се поцеремони и пред шестима роднини.

Двамата, баща и син, подобно на двойка бойни петли със зачервени очи, с погледи, впити един в друг, с треперещи юмруци, стояли така в продължение на пет минути. След това Дзя Сяоджу изругал мръснишки още веднъж, обърнал се, яхнал велосипеда си и отлетял в посока към Гуоджуан.

Макар клозетът да отстоял на известно разстояние от обекта и баща и син да снишавали доколкото могли гласовете си, все пак след това на строежа започнала да се разпространява тайно една песничка, за която Дзя Даци, разбира се, узнал много по-късно:

На̀ ти чудо невидяно, на̀ ти дивна щуротия —

на сина си булката с въже през село кара,

цветна блузка се разпра наполовина,

нежна кожа, бяла плът лъчите жарят.

 

Но дочу синът, от ярост пламна,

ето го долита с колелото,

на баща си зъби се, ругае:

ти по-зъл си бил и от животно!

Три дни по-късно от околийската банка позвънили в комуната и се поинтересували за местопребиваването на Дзя Сяоджу. Момъкът не бил подавал молба за отпуск, а вече трети ден никакъв го нямало. При все че строежът бил в разгара си, Дзя не могъл да не изпрати хора по четирите посоки да търсят това „бездарно говедо“. Най-накрая го намерили в едно дере на двадесет ли от Гуоджуан; вече ни човек, ни дявол, хем плачел, хем се смеел, побъркал се бил.

След като изпратил сина си в околийската болница, Дзя Даци се почувствувал изтощен духом и отслабнал тялом. И половината му „духовна сила“ не била останала.

Същия ден по пладне той се бил изтегнал на кревата да изпуши една цигара след обяда и да си поотпочине. Внезапно на входа се мярнала човешка сянка и в стаята влязла едра жена с разпилени коси. Ай, ай-я! — те ти гръм от ясно небе! Нали беше заръчал на всички кадри по комуната ни думичка вкъщи да не обелват, как тъй скоро е стигнала до нея вестта? Гледай я ти — петдесет ли път била цяла сутрин, а като да не чувствува и най-малка умора, с две крачки се добира до кревата и току виква с ръце на хълбоците:

— Как можеш да се излежаваш тука? Ставай!

Сърцето на Дзя Даци се свило и той най-прилежно се надигнал. Но по бузите му вече изплющели два плесника, а след малко мощен удар го свалил на земята.

— От днес живот за мен няма! Живот за мен няма! Сега ще те пречукам!…

Цял живот окото на Дзя Даци не било трепвало пред никого, но точно тази люта, яка и мощна жена, дето по-малко и от него си поплювала, му била взела страха. Поради това именно той и от сина си се побоявал, знаейки, че в природата на жената е да закриля потомството си. Ами сега какво ще правим? Силният мъж знае и да беснее, знае и да кротува. Вдигнал се той от земята и почнал кротичко да заеква:

— Майчице на Джу, кажи ми сега — искаш ли ти да бъда аз на тази комуна секретар, или не?

— Майчицата ти на теб аз!… — ревнала жената и го зачесала като с картечница. — Какво ми влиза на мен в работата началник ли си, не си ли началник? С твоите шефски постове ли мислиш да ме плашиш? Като си толкова важен, изкарай ме и мен вързана на улицата! Направо ми разкъсай дрехата, гола ме разкарвай по улиците, за срам на хората, да видят — ето я на Дзя Даци булката. Не ме е страх! Тялото ми от горе до долу си е чисто, не съм като теб, дето не знам колко безчовечни срамотии си извършил досега. Ще изляза на улицата да викна пред всички!…

— Ой, ой, ой, мила моя — снишил набързо глас Дзя Даци и рипнал да залости предната порта и вратата на задния вход, след което с бързи стъпки се върнал обратно и занареждал с плачевен израз: — Как не разбираш, миличка — за тези три години нова тухлена къща с пет големи стаи вдигнахме, толчав двор оградихме, за храна, за дрехи, за покъщнина от бога не можем се оплака. А ти както си се развикала, дочуят ли само хората тук или вън, дето само острят уши и въртят очи, как ще го опазя аз тоя мой пост колкото синапено зрънце? Детето се разболяло — ама спешната болка спешно се и оправя. Нали все пак имаме безплатно обществено здравеопазване, бива ли тъй да се косиш! Направил съм ти в суматохата някоя и друга синина — да не би небето да се е продънило? А колкото до булката на синчето, из града и по селата красиви моми — колкото щеш — пълни ли са ти ръцете със злато, що ще се притесняваш можеш ли да си купиш божури? Ти онази щуравата мома по фамилия Ван даже още не си я видяла. Намазана, напудрена, издокарана като кокона, занася се на обекта с разни младежи, та вдига шум до небесата, смехът от осем ли се чува. Отивам аз да я нагледам, отварям уста две думи да река, а тя ми се перчи като бабаит някакъв и с десет ми отговаря, а още и вежди бърчи, очи блещи и току надига мотиката да ме цапардоса. Знаеш ли ти какво строим ние на този обект? Ако ти кажа, обзалагам се, че ще подскочиш. Слава и почест е туй за нас, ей! Доверие от страна на висшата инстанция! Но — и отговорност до небето! Я виж на какво са ми станали очите! Може ли в тази искрометна ударна работа да оставяме някакво щураво девойче да се занася с момчетата? Бива ли да подмина и да не я постегна малко? А пък и от гледна точка на домакинството, я помисли, ще се справиш ли ти с такава невяста, ако ти дойде един ден в къщата? Ти ли ще бъдеш тогава господарка на тоя дом или тя? Ако не се изпокарате и изпопребиете, ако не обърнете всичко наопаки и не съборите къщата, пак добре!…

Тези думи в крайна сметка оказали ефект. Жената приседнала и известно време ни дума не обелила. Но щом Дзя Даци понечил да й налее гореща вода за чай, отвътре пак й накипяло, тя фраснала внезапно купичката за чай в пода и ревнала:

— Но така или иначе, аз срама заедно с теб го бера! Днес по всичките села се носи как тоя Дзя влачил гола-голеничка из улиците невяста, дето и прага не му е прекрачвала! Това ли е за теб постягане на едно девойче! Ще остане ли в село някой, който да не ме сочи с пръст зад гърба! Ами ако детето не го бяха намерили толкова бързо, щеше ли да оживее, а? И твоето проклето: „Гръм да удари — никакво мърдане!“ Ти тука си вкарваш момите в пътя, а аз на село сърбам горчивата каша, броя дните, превивам гръб и ти бера срама. Откога само не си се прибирал вкъщи? Помниш ли още домът кой ти беше? От какъв зор си вдигна дюшека да го носиш тука в тая канцелария? Да не би заради оня ми ти радиопропагандист Ли, а… Казвай! Днес ако всичко не си признаеш, ако не си разчистим сметките, да знаеш, че на пух и прах ще те направя!…

И едва изрекла това, тя току грабнала един колец, подпрян в ъгъла на стаята, и придобила убийствено изражение. Леле боже! Вратите всички залостени, пътят отрязан, накъде да бягаш? Загиваш си невинен, и това е! Как да я обуздаеш, с какво да я вразумиш? Дзя Даци поопипал скъпоценната червена книжка в пазвата си — кой ли цитат да вземе да й прочете? „Всичко, което врагът напада, ние трябва да го браним“? Ами кой ни е враг? И кой ни е приятел? Олеле!…

Краката му направо се разтреперали и той се свлякъл на колене:

— Мила моя, чуй ме да ти кажа само…