Цин Джаоян
Историите на Дзя Даци (2)

2

… — Какво си мислите? Откак започнахме да се учим „да крачим по пътя като жена с големи крака“^[1], краката на няколкото стотици милиона души от нашата страна като че наистина пораснаха, ама главите пък май взеха полека-лека да се смаляват, та после направо без крак земя да докосне — хоп — в оня ми ти главоломен Голям скок. Та що стомана се ля, що „спътници“^[2] хвърчаха, що искри лумтяха, та си изпогорихме цялата кожа…

Всеки път след встъпление в подобен дух Дзя Даци преминаваше направо към себе си:

— Я му погледнете на стария Дзя кратуната — бива ли я на големина? Поначало то туй вътре беше хем малко, хем — не струваше, ама от този момент нататък взе все повече да намалява, още повече да се смъглява или, казано с две думи — пълна щуротия!…

По онова време — ухаа-хоп — изградили навсякъде комуни, а той, Дзя Даци — на една голяма комуна партиен секретар: „Властта ти в ръцете, главата ти — на градус, пускаш спътници, та и какви ли не още чудесии…“ Той извършил три големи чудесии:

Първа: Намерил една малка планинска котловина, изсекли бамбуковите гори по околните хълмове и издигнали в котловината огромна „пещ за местно производство на стомана“. После хвърлили в „пещта“ железните тенджери и съдове, събрани от селяните в цялата комуна чрез акция за вторични суровини, „Пали!“ — И пукотът на бамбуковите стъбла разтърсил небесата, искри се вихрели на осем джана^[3] височина. Дзя стоял отгоре на хълма, начело на строеното множество, и докато наблюдавал това чутовно зрелище, как небе се цепи и земя се тресе, викал, смеел се и скачал, та без малко да се изтъркули надолу по хълма и сам да се претопи на „стомана“.

Впоследствие творческият опит на „местното стоманолеярство“ бил подет масово в цялата околия и ето как Дзя Даци започнал да става именит. А всички големи и малки хълмове из околията оплешивели. На хората от селата не им оставало нищо друго, освен да основат колективни столови, тъй като били оцелели само по два-три железни казана в село.

Втора: Избрал широка равна местност, навързали десет вола в общ впряг, закачили отзад дълъг бамбуков прът с десет железни плуга на него, а зад опашките на воловете застанали десет млади момчета с десет камшика. Щом Дзя надул свирката и отсякъл с ръка: „Почвай!“, десетте момчета ревнали ведно: „Ха!“, десет камшика се извили едновременно, десетте вола — хоп — сепнали се наведнъж, изметнали се встрани, заплели си хълбоците във въжетата и лемежите им изпонасекли краката.

Това се наричало „колективен местен трактор“, съкратено „местрак“ — местна традиция и чужда технология ведно! След този случай Дзя Даци добил още по-широка известност.

Трета: Не е ли казано: да се противопоставяш на Големия скок, значи да се противопоставяш на Трите червени знамена^[4], значи да вършиш тежко престъпление? Добре, аз, Дзя Даци, веднага вдигам високо червения байрак! Ушива се едно червено знаме пет на три джана, наставят се три пръта за дръжка с дължина осем джана, върхът на пръта се връзва с въжета, дебели колкото ракиена чаша, десетина яки младежи се разделят на две групи — едната на покрива на комуната, другата — на едно високо дърво, старият Дзя надува свирката, отсича с ръка: „Давай!“, десетина яки момчета напъват едновременно: „Ооп! Ооп! Тряс-прас!“ Дръжката се прекършва, червеното знаме се раздира, покривът се срутва, хората се пребиват.

Името Дзя Даци, което всеки схващал като Дзя Големия чудак, се трансформирало в почетния прякор Лъжливия голям байрак^[5].

— Абе, Дзя, тези истории, дето ги разправяш, истински ли са? — не се сдържаше някой от слушателите.

— Ха-ха! — засмиваше се горчиво Дзя. — Не ви се вярва, а? Някои работи са така — вярно, пък изглежда невярно, невярно, пък ти се струва вярно. Ами я да ви питам аз вас, важните началства — като пишеше тогава по вестниците за 130 000 дзина ориз от му^[6], някой от вас посмя ли ей толкоз да се усъмни, нещо да възрази? Кой от вас не е организирал през ония години местно стоманолеене по всевъзможни и най-разнообразни способи? А излятата стомана? Колко дзина беше? Имаше ли нещо по-лесно от това да предлагаш смели замисли, или да се хвърляш безстрашно в действие при оная пълна бъркотия? Действал, па сбъркал — много важно; действаш ли, все едно, че всичко си е наред — жъни популярност и облаги, а като не действаш — я да те разкритикуваме тука, опашкар такъв, я да те видим, десен уклонист проклет! Че то изтрайва ли се всичко това? Ха-ха-ха-ха!… — И той се разсмиваше така, че дълго после не можеше да си поеме дъх.

— А по-нататък?

— По-нататък, хм, и да ви кажа, няма да повярвате: взе, че ме хареса една жена с големи крака — кланя ми се, че съм имал силен дух, бесен за три дявола съм бил, та един ден, хоп, с един голям скок се намъкна посред нощ в моята стая… Че като лумнаха едни искри: „Преустройство, укрепване, обогатяване, активизиране“ — по курса на ей тия осем йероглифа направо ме „преустроиха“: две години вън от партията и под обследване, па хайде в една голяма бригада като склададжия — та ме складираха там за сума ти годинки!

През тези години производството, общо взето, напредна, а и на мен, стария Дзя, мозъкът ми се поизбистри. Но ето ти, че с Великата културна революция дойдоха нови времена и за лумтящите искри. Не превъзпитаваш ли другите, другите теб ще превъзпитават. Нима ще седиш тук и кротко ще понасяш превъзпитанието? Я по дяволите — дзаофан! На бунт! Громи! Завземай властта! И ето ти обрат — пак докопах мандаринския печат — пак станах секретар на комуна! И какво сега — квит? Ами! Погледнеш другите и направо се пукаш от яд. Защо хората, дето заедно бунтарствахме, можаха да отидат в околията и да заемат там постове? Защо само аз, старият Дзя, да тъпча из една мъничка комуна? Не е ли казано, че тепърва предстои да се провежда втора културна революция? Добре, добре — ще почакаме, ще видим!…