Ендрю Бритън
Американецът (9)

7.

Вашингтон

— Очакват ме в Белия дом след два часа, Джон. И не мога да отида там с празни ръце. Така че с какво разполагаме?

Джонатан Харпър вдигна поглед към Робърт Андрюс, неотдавна назначения директор на ЦРУ. Въпросът беше труден, понеже съвместните усилия на ЦРУ и ФБР през последната седмица бяха донесли нищожно малко информация. Много телефонни разговори бяха проведени и много услуги бяха поискани. Междуведомственото сътрудничество, което трябваше да е станало реалност след 11 септември, така и не се бе материализирало, въпреки създаването на Центъра за обобщаване на терористични заплахи. Харпър бе от първите, които осъзнаха, че ще се стигне до текущото положение на нещата.

— Ами… още никой не е поел отговорност за атаката срещу сенатор Леви, което само по себе си е крайно необичайно. Иран отрича всякакво замесване, но не считам, че трябва да приемаме думите им за истина, особено след като обявиха, че отново започват оръжейната си програма. Просто моментът е дяволски удобен. Освен това те имат най-добра причина да премахнат сенатора. Той беше най-гласовитият противник на всичко, като се започне от снабдяването с ядрен материал и се стигне до нарушенията на човешките права. Единственото сигурно нещо, с което разполагаме, е хипотетичното идентифициране на лицето, извършило атаката, и аз смятам, че можем пряко да го свържем с „Ал Кайда“. Вече ви изпратих това по-рано.

Директор Андрюс кимна бавно, леко присвил устни.

— Честно казано, намирам това за малко вероятно. Защо онези хора биха се доверили на американец до такава степен, че да го приемат толкова високо в организацията?

— Може би знаят за случилото се в Сирия.

Андрюс го погледна остро.

— Ти не спомена ли, че идентифицирането му е извършено от онзи… как беше… Кийли? Къде е той, впрочем?

— Върна се тази сутрин. В момента разглежда с Дейвидсън и Хармай прихванатите разговори по мобилните телефони.

— Мислех, че се е оттеглил.

Заместник-директорът сви рамене:

— Според мен само опита. Едва ли е вярвал, че ще продължи дълго.

— Дръжте го под око — предупреди Андрюс. — Прочетох досието му и знам какво е правил в Босна. Нека сме наясно, Джон: тук няма да се опитваме да се харесаме.

— Сър, това така и не бе доказано. — Но директорът го стрелна със скептичен поглед, който веднага го накара да съжали за думите си.

— Дръжте го под контрол. И аз като всички оценявам стореното от него, но моментът е малко деликатен. Последното, което бих искал, е надзорната комисия на Сената да ни скочи отзад. Ясно ли е?

Харпър кимна и стана да си върви, но Андрюс му махна да седне обратно.

— Още нещо… Дочух, че някакъв твой аналитик задава много въпроси за Кийли. Имам предвид същия аналитик, когото спомена. — Харпър се опита да скрие изненадата си, но директорът забеляза недоверчивото му изражение и неохотно се усмихна. — Има причини да ми поверят този пост, Джон.

Харпър кимна:

— Наоми Хармай. Работи с нас от четири години. Имаше допуск за кадровото му досие, така че й го дадох, за да мирува. Казах и да не се разчува, но не съм сигурен, че ще ме послуша. Тя е доста упорита.

Директорът на разузнаването обмисли добре думите си, преди да каже:

— Ако още смяташ, че си струва да я използваш за тази задача, поне вземи мерки да е ангажирана с достатъчно работа по същество. Защото, ако питаш мен, случилото се в Сирия няма никакво отношение. Официално онези войници загинаха по време на учение… Трябва да можем да работим с военните и ако някаква информация изтече по наша вина, те няма да ни имат доверие в нищо друго. И честно казано, не бих ги обвинил — допълни Андрюс.

Харпър се готвеше да отговори, когато тежката махагонова врата се открехна и се показа секретарят:

— Извинете, сър, но може би бихте желали да превключите на „Канал 3“. Става дума за сенатор Леви.

Съобщението явно смути двамата мъже и директорът посегна към дистанционното. На екрана се появи многоетажен жилищен комплекс, който Харпър явно позна веднага.

— Ако сега включвате телевизорите си, ние се намираме пред луксозния жилищен блок „Кенеди-Уорън“ на Кънектикът Авеню, където служители на Министерството на правосъдието откриха лицето, заподозряно в предоставяне на информация, довела до бруталното убийство на сенатор Леви миналата седмица. Идентифицираният мъж на име Майкъл Шакиб е на служба в Конгреса и има силни връзки в иранската общност в Америка, като…

— Исусе…! — изкрещя Андрюс и заглуши разказа на възбудената водеща. — Как така узнаваме това от телевизията, Джон?

— ФБР трябваше да ни държи в течение на разследването, но…

— Глупости! — Андрюс пое няколко пъти дълбоко дъх и опря ръце на претрупаното си бюро. Минаха няколко секунди и гневът му се изпари: — Извинявай, Джон. Съвсем ясно ми е, че просто са ни го начукали. — Помисли и продължи: — Знаеш ли, може да се окаже полезно за нас, че не сме били пряко замесени в разследването. Като гледам тези настръхнали репортери, това няма да завърши добре. Все пак изпрати някого, без да се вдига голям шум. Прати Кийли, ако искаш.

Харпър бе впечатлен от самоконтрола му.

— Ако го познавам добре, сър, той вече е тръгнал натам.

— Направи каквото е нужно да не ни изолират, Джон. Трябва да знаем какво става, защото иначе ще е по-лесно да стоварят вината върху нас.

Това вече означаваше, че може да си ходи, и Харпър напусна кабинета с облекчение.

 

 

Райън бе докарал своето беемве от Мейн, за да не рискува с някоя неудобна наета кола по време на престоя си във Вашингтон. Разбра, че решението е удачно, когато мощният 4,4-литров двигател понесе колата на север по Кънектикът Авеню. Приближаваше на скорост тунела при „Дюпон Съркъл“, залепил мобилния си телефон на ухото, като въртеше волана с една ръка.

— Ясно, Джон. Да кажа на който отговаря там да не вдига много шум… Добре, разбрано. Ето ти твоето момиче, говори с нея. — Подаде телефона на пребледнялата Наоми Хармай.

— Не им позволявай да те заобикалят, Наоми — нареди й Харпър. — Трябва да знаем колко сериозно е всичко това. Ако информаторът е Шакиб, тогава има някаква надежда. Не се притеснявай, че не сме се добрали до него първи… по-важно е какво ще направим с него сега, нали? — Млъкна за момент, за да размени няколко думи с друг. — Обади ми се, когато научиш нещо.

И връзката прекъсна, преди Наоми да отговори.

Райън превключи на четвърта и настъпи педала, а тя се сви в седалката, сякаш опитваше да се скрие. Беше сигурна, че няма да пристигнат живи.

 

 

Пред „Кенеди-Уорън“ булевард „Кънектикът“ бе задръстен с линейки, пожарни и немаркирани правителствени коли на ФБР. По тротоара имаше купчини лед и плочите бяха мокри. Между колите се провираше пронизващ вятър, от което температурата се усещаше като още по-ниска, отколкото беше. Райън прецени, че е малко под нулата, и съжали, че не се бе облякъл подходящо. На всичко отгоре бяха принудени да чакат близо пет минути, докато досадно мудните полицаи проверят документите им.

Наоми се бе загледала в дълъг над седем метра транспортен бус „Шевролет“ без отличителни знаци. Задните му врати бяха отворени и Кийли лесно различаваше комутационното табло вътре, както и занитения за пода бензинов генератор. Превозното средство бе заобиколено от хора със сини униформи и бронежилетки. Носеха автомати, само неколцина бяха с пушки, заредени с патрони за разбиване на врати. Мъжете разговаряха приглушено, някои нервно дъвчеха дъвка и нетърпеливо барабаняха с пръсти по протекторите на спусъка на автоматичните си оръжия. Опитваха се да не показват напрежението си, но това не се удаваше на всички.

Райън добре познаваше тези ритуали срещу стреса и веднага разбра, че тези хора изгарят от желание да свършат работата. Надяваше се да не се стигне дотам.

— Смяташ ли, че вече се опитват да влязат? — попита Наоми.

— Господи, дано не е така — отговори той и посочи към бусовете на новинарските агенции, наобиколили заграждението. На покривите им бяха монтирани сателитни чинии. — Ако той наистина е горе, значи вижда всичко това. Надали може да стане по-лошо.

Наоми забеляза едър намръщен мъж със синьо яке с надпис „ФБР“. Той викаше нещо на малка група агенти и виреше пръст във въздуха. Тя улови погледа му и тръгна към него, Райън я последва.

— Наоми… Защо ли си мислех, че може да се появиш — каза мъжът сърдито.

Тя се усмихна приветливо, сякаш не е забелязала нищо.

— Люк Хендрикс, Райън Кийли. Люк е ПООА за Вашингтонския офис. Защо не знаем за ставащото? — без увъртания попита тя. Милата усмивка се бе изпарила от лицето й.

— Нали сама го каза: аз съм помощникът на отговорния оперативен агент, а това означава, че има около един милиард души, които ми казват как да си върша работата. И изобщо не съм онзи, който решава какво да споделяме с другите служби — отговори Хендрикс.

Наоми се огледа.

— Къде тогава е ОПД? — попита тя. Имаше предвид отговорния помощник-директор, който ръководи дейността на терен в големи градове като Вашингтон или Лос Анджелис.

— Ако щеш вярвай, но е в болницата. Двоен байпас — колко удобно, нали? Сигурно се е досетил, че ще му натресат това.

Кийли все повече харесваше този агент на ФБР. Хендрикс имаше право да се ядосва. Самият Райън бе поставян достатъчно често в трудни ситуации без никакъв надзор, а присъствието на репортерите значително усложняваше нещата. Въпреки всичко смяташе, че Хендрикс е човек, способен да взема бързи решения под натиск.

— Какво се знае досега? — поинтересува се той.

— Не е много. Потвърди се, че е вътре. На пропуска го видели да се качва двайсет минути преди да цъфнем. Обаче още нямаме диалог и започвам да си мисля, че така и няма да го осъществим. Притискат ме да пратя горе онези момчета… — каза Хендрикс и кимна дискретно към чакащия въоръжен отряд. — Мен ако питат, бих изчерпал всички възможности, преди да ги пусна да действай. Много са ядосани, макар че не го показват. Честно казано, не го виждам да слезе жив, ако не се предаде… Само че ако гризне дръвцето, така и няма да разберем какви са били плановете му.

Райън вдигна поглед към върха на извисяващата се сграда. Смяташе, че е грешка да се правят каквито и да било предположения за човека на осмия етаж на този жилищен блок, независимо дали е служител на Конгреса, или не.

— Как се разбра за Шакиб? — попита Наоми.

Хендрикс огледа по-внимателно Райън — средно висок, с черна въздълга коса, стегнато мускулесто тяло и сиви очи, които излъчваха енергия и караха околните да се чувстват неудобно.

Преди повече от десетина години Хендрикс беше служил като взводен командир в състава на 82-ра въздушнопреносима бригада, базирана във Форт Браг. Беше повоювал в Залива и към края на службата бе награден с военен медал за изтеглянето на двама редници от минно поле. Рядко говореше за преживяното, но отлично съзнаваше разликата между войник и човек, просто служил в армията. Можеше да разпознае войника от пръв поглед.

— Ами… най-напред ни направи впечатление националността му. Изглеждаше логично да се заинтересуваме от лице на служба в Хълма^[1], което има връзка с Иран. Това само по себе си не ни даде нищо, но някой се сети да проверим къде е пътувал. Оказа се, че Шакиб, както обикновено, заминал да прекара отпуска си във Валенсия. Само че този път след един-два дни наел под чуждо име чартър до Букурещ, откъдето продължил за Техеран. Понеже това издава стратегия с минимален риск и практически без нужда от контакт, решихме, че може да е къртица. Дявол знае какво е издал през годините. Когато всичко това се размирише, ще се търкалят глави. — Хендрикс замълча за момент и продължи: — Той знае, че сме тук. И ако не е замесен, отдавна щеше да се е поинтересувал какво ни води насам. Така че аз нямам съмнения — той е нашият човек.

— И нямаше ли начин това да не се разчуе? — попита Наоми.

— Не знам какво намекваш, но не съм се обадил аз. Нямаш представа колко много хора са имали достъп до тази информация — гневно отговори той.

— Освен нас — прошепна тя.

 

 

Високо над булеварда Майкъл Шакиб бе коленичил на рогозката с лице на изток. Главата му бе сведена за молитва в посока на Мека — място, което явно никога нямаше да посети, макар поклонението да се изискваше от петия стълб на неговата вяра.

Чертите му бяха подчертано арабски, което не бе изненадващо, понеже бе роден в Кум, преди родителите му да емигрират в Калифорния през 1979 година, след революцията. Цял живот се бе сблъсквал с предразсъдъците и враждебността към исляма в тази страна. Винаги бе съзнавал, че външният му вид внушава недоверие сред околните. Макар че точно този предразсъдък бе повече въображаем, защото Майкъл Шакиб в никакъв случай не беше непривлекателен мъж.

Интелигентните му зелени очи бяха нашарени с кафяви точици и първи привличаха вниманието. След това идваше идеалната му смугла кожа. Гъстата черна коса контрастираше с перфектните му бели зъби — доста необичайна характеристика за човек, израсъл в беден Иран.

Когато се замислеше, Шакиб бе склонен да признае, че се радва на привилегии, отказани на много от равните му. Беше благодарен за преимуществата, с които разполагаше, но едновременно с това ги презираше. Кое му даваше право да бъде толкова преуспял, да бъде богат и да има привилегии, обикновено достъпни само за елита на американската младеж? Една гореща нощ в Барбадос бе срещнал човека, който промени пътя в живота му — човек, който му даде цел. Срещата в никакъв случай не бе случайна, но този факт така и не стана известен на Майкъл Шакиб. До тогава той бе оцелявал само благодарение на инстинктите и вродената си интелигентност. Напълно безсмислено съществуване. Въпреки неоспоримия си успех Майкъл бе приветствал възможността да работи за толкова велика кауза и сега бе готов да направи най-големия си принос за нея.

Не беше разочарован.

 

 

— Не знаят какво ги очаква — тихо каза Райън. Не беше в природата му да налага мнението си, но инстинктите му звънтяха като натегнати струни.

Чу го само Хармай, която се обърна и попита:

— Какво значи това?

— Кой ги е повикал според теб? — Райън махна към репортерите и дръпна Хендрикс настрана: — Виж, нямам никакви пълномощия в тази операция и затова мога само да ти го предложа, но според мен трябва да разшириш периметъра максимално. Знам, че няма как да се отървеш от репортерите, но това би ти дало малко повече оперативен простор. Освен това… дали не трябва някой да огледа всички тези коли и да провери собствениците им. — Забеляза недоумението на Хендрикс и добави: — Не съм прекарал цялата си кариера във Вашингтон.

Хендрикс кимна и отиде да говори с началника на полицията на окръг Колумбия. Кийли бе доволен, че агентът е готов за чужди предложения, което бе потвърждение на първото му впечатление за него. След няколко минути забеляза, че агентите проверяват колите, като диктуват номерата им в радиостанциите си. И тогава някой го дръпна за ръката.

— Какво каза на Люк? — поинтересува се Наоми, отмятайки кичур гарвановочерна коса от очите си. Райън за първи път разгледа лицето й внимателно. Не беше красива, но в нея имаше нещо много привлекателно. Светлозелените очи и безукорната карамелена кожа биха я откроили във всяка група. По идеалната прическа, изящно извитите вежди и скъпите дрехи личеше, че е положила специални грижи за външния си вид.

Освен това не беше се огънала пред Хендрикс. Райън харесваше жени, които могат сами да се защитят. Побърза да прогони натрапчивите мисли и си каза, че не трябва да губи концентрация. Наоми му бе задала въпрос… сега трябваше да се сети какъв беше той.

— Да изпрати хора да проверят колите. Послуша ме… Е, това е добро качество за един отговорен оперативен агент. Откъде се познавате?

— Работили сме заедно — троснато отговори тя.

Райън видя, че устата й се извива в иронична усмивка. Надяваше се да не си е въобразила нещо след оценяващия му поглед. Животът му и без това беше достатъчно сложен.

 

 

Венецианските щори в апартамента му бяха затворени и го скриваха от снайперистите по покривите на отсрещната страна на улицата. Шакиб се движеше бавно, почти грациозно, из стаите, като минаваше покрай луксозните мебели и скъпите дрънкулки, събирани цял живот. Неща, които не означаваха нищо за него.

На стената в другия край на огромната дневна бе монтиран телевизор „Сони“ с плосък екран. На него „Си Ен Ен“ показваше кадри на блока „Кенеди-Уорън“. Шакиб с удоволствие забеляза мобилния команден пост, установен на позиция в двора, и агентите, сновящи около него като пчели край кошер.

След като плановете за убийството на сенатор Леви бяха разгледани и утвърдени, американецът беше донесъл различни материали в просторния апартамент на Шакиб с изглед към Кливланд Парк. Шакиб описа на госта си скъпата реставрация на сградата и факта, че неотдавна е обявена за национален исторически обект, а мъжът се усмихна и кимна, явно приятно изненадан от тази новина. После поиска да не бъде безпокоен, докато разглежда чертежите и етажните разпределения. Майкъл излезе за сандвичи и кафе и го остави да оглежда стените, тавана и касите на вратите. Американецът отдели особено внимание на балкона, където разгледа плетеницата от ковано желязо и начина на свързване на тежката конструкция към самата сграда.

След няколко часа посетителят избра една дебела метър и двайсет колона, която наполовина влизаше в стената. Макар и притеснен от това грубо нахлуване в жизненото му пространство, Шакиб изслуша обяснението му за важността на този единствен носещ конструктивен елемент, който поддържал трите етажа над него. После мъжът обясни свойствата на използваните в сградата тежък мрамор и камък и количеството „Семтекс“, нужно, за да се среже подобен материал.

Шакиб бе благодарен за търпеливото обяснение и не го прекъсна. Американецът не разбираше нищо от ислям, но познанията му в тази сфера бяха достойни за уважение. Шакиб винаги се бе възхищавал на професионализма. В крайна сметка месеците приготовления бяха довели до тук.

Моментът бе настъпил.

 

 

Осем етажа по-долу репортерите гневно спореха с полицаите, които ги изтикваха по улицата. Виковете се носеха над тълпата и допринасяха за нарастващото напрежение. Бяха поставени нови бариери, охранявани от допълнително изпратени агенти. Люк Хендрикс държеше по един мобилен телефон в двете си ръце и крещеше заповеди ту в единия, ту в другия.

Райън и Наоми бяха избутани встрани от агентите, струпали се около колата с командния пост, и сега се намираха по границата на заградения периметър, почти толкова далече от събитията, колкото и възмутените репортери. Нещата наистина се развиваха прекалено бързо. Кийли знаеше, че няма да диша спокойно, докато не свалят Шакиб в белезници и не разчистят отцепения район. Огледа се инстинктивно за някакво прикритие и забеляза тежък товарен бус недалеч от тях. В този миг високо над главите им снайперист от екипа за освобождаване на заложници каза в микрофона пред устните си:

— До всички наземни екипи, тук е Сиера три. Вратата на балкона е отворена, край.

Всички погледнаха едновременно нагоре. Хендрикс вдигна радиостанцията до устата си и каза:

— Сиера три, тук е Командир. Имаш ли цел?

— Тъй вярно, край.

— Окей… Окей, задръж така. Трябва да…

— Момент — прекъсна го снайперистът. — Той държи нещо в ръка. Не мога да идентифицирам…

Люк се запита какво може да е това нещо и в съзнанието му като на лента преминаха възможните сценарии. Когато се досети за най-лошата вероятност, изкрещя в радиостанцията:

— Сиера три, стреляй, повтарям, стреляй!

Оперативен агент Марк Силвърстайн се взря в обектива на оптическия прицел „Леополд Вари-Екс“, монтиран на изработената по поръчка карабина „Ремингтън 700Р Ел Ти Ар“. Брулещият покрива студен вятър лазеше по нервите му, но той вече бе въвел нужните корекции на мерника. Нямаше какво друго да направи, освен да се осланя на уменията си. Разстоянието беше малко, затова избра изстрел в главата. Изненада се, като видя усмивката на обърнатото към него лице. После натисна спусъка.

 

 

Куршумът излетя в розов облак от тила на Майкъл Шакиб. Спазъмът, предизвикан от внезапната му смърт, накара дясната му ръка да се свие около електрическия детонатор в нея… Веригата, старателно създадена от неговия посетител преди две седмици, се затвори.

 

 

Малко преди Хендрикс да издаде заповедта за стрелба, Райън Кийли вече си пробиваше път сред тълпата от агенти и полицаи, като влачеше Наоми след себе си и крещеше на Хендрикс да разчисти района. После извика към тълпата: „Залегнете! Залегнете!“. Но вече знаеше, че това нищо няма да промени. Дръпна Наоми към товарния бус, впил поглед в отворените врати в задната му част.

 

 

Високо над тях от страничната стена на сградата изригна ослепително бяла светлина, последвана от оглушителен гръм, когато срязващият заряд разкъса носещата колона. Преди още тътенът на експлозията да стигне до хората, тълпата бе заслепена от непоносимо яркия блясък. За щастие мнозина не видяха как източната стена се сгъна и рухна към тях.

 

 

Люк Хендрикс гледаше невярващо как ги връхлита смъртта. Хвърли се на земята, притисна лице към асфалта, покри главата си с ръце и изкрещя.

 

 

Гръмотевичният тътен на експлозията отекна в мига, в който Кийли хвърли Наоми в бронираната кола и я покри с тялото си. Писъците й се заглушаваха в гърдите му. По Кънектикът Авеню заваляха хиляди парчета бетон, мрамор и желязо от фасадата на сградата. Масивен къс улучи буса и го разтресе. Стените се сгънаха навътре и нещо остро прободе лицето на Кийли. Колелата бяха откъснати от осите, а поликарбонатното стъкло на прозорците се напука. След малко шумът утихна и се спусна мрак.