Ендрю Бритън
Американецът (30)

28.

Окръг Хановер — Лангли — Вашингтон, окръг Колумбия

Буреносната система над Централна Вирджиния най-сетне се бе разсеяла, оставяйки след себе си мокра земя и клони, натежали от седмици непрестанен дъжд. От югозапад задуха постоянен вятър, който подгони облаците в небето, и слънцето най-сетне се показа.

Вандервеен се намираше сред тъмните сенки на къщата и можеше да бъде видян само когато ленивите утринни лъчи на слънцето пробиваха през отворените прозорци. Търсеше в хладилника нещо за пиене и обмисляше плана си за деня.

Накрая се спря на малка бутилка портокалов сок „Тропикана“. Беше крайно изтощен след безсънната нощ. След връщането си от Вашингтон наблюдава къщата почти четири часа, в очакване да забележи някакви признаци на полицейска активност. Когато най-сетне реши, че е безопасно да влезе, слънцето вече беше над дърветата на изток. Фактът, че домът му не бе нападнат, означаваше едно — жената бе удържала на думата си. Не изпитваше никаква печал относно гибелта й, нито особена благодарност за саможертвата. Всъщност… по-скоро бе доволен, че е мъртва, защото тя бе най-опасното звено във връзката му с иранците. Сега вече се чувстваше в безопасност, поне за момента.

Всичко се развиваше по план. Щеше да довърши работата си върху основния заряд в ранния следобед и щеше да обезопаси най-чупливите компоненти на устройството във вана, преди да провери схемата за пореден път. Вечерта щеше да се захване с изнурителната задача да подреди бетонните блокове, които — натрупани до металната преграда, отделяща кабината от товарното отделение — щяха да отклонят силата на експлозията към задната врата на колата.

Вратата с мрежа против комари се затвори след него и той тръгна към хамбара, но закова на място като видя познатия форд „Ескейп“ на посредничката, паркиран до стопанската сграда. Плъзгащата се врата, която бе притворил, но не и заключил, беше широко отворена.

Изруга се. Не я бе чувал да идва, а от прозореца на кухнята не се виждаше главният път, откъдето колата се бе приближила към задната част на къщата. Помисли няколко секунди и продължи напред.

 

 

Тя стоеше до заобиколения със слама ван. Огледа бързо, за да види дали не е пипала нещо, и едва след това погледна лицето й, което едва се виждаше в полумрака.

Беше дошла за удоволствие. Разбра го по тесните й джинси, по разкриващото корема бюстие, по леко докоснатите с ягодовочервено червило устни и по начина, по който меднорусата й коса падаше върху високите й скули. Също толкова ясно бе, че е видяла прекалено много.

— Здрасти — проговори тя неуверено. За миг му стана смешно, че разговорът, който несъмнено бе подготвила, се е провалил. Напъна се да си спомни името й. Никол? — Исках само… отбих се защото… Е, знаеш защо.

— Здравей, Никол. Не е нужно да ми обясняваш. Радвам се, че дойде. — Озари я с неустоимата си усмивка и без колебание тръгна към нея. Тя отстъпи две крачки, но нямаше къде да избяга. Дръпна я към себе си, целуна я по устните и спусна ръце по извивките на гърба й. Тя не реагира на докосването му и той разбра, че се е парализирала от страх. Любопитно.

Вандервеен рязко се отдръпна и отиде до работната маса. Огледа я. Не можеше да се закълне, но му се струваше, че бе оставил лампата с увеличителното стъкло изгасена. Сега бе включена и осветяваше всичко на масата. Усети, че започва да се ядосва.

— Аз… аз… минах само за секунда. И-и-исках само да те видя. Ако не искаш да идвам… н-я-я-ма вече. Съжалявам, наистина не…

Не обръщаше внимание на думите й. Мислеше си, че е оставил изолационната тръба в дървеното сандъче, но сега няколко парчета от нея лежаха до него. Раздразнението му се засилваше.

— Н-н-не… съм докосвала нищо. А-а-з… Съжалявам, просто влязох и-и-и… Трябваше да почукам. Трябваше най-напред да дойда в к-к-къщата, но…

Помисли си… не, беше напълно сигурен, че четирите детонатора бяха подредени в купчинка, а сега един от тях бе отделен от останалите… от другата страна на пистолета. Взе оръжието и тежестта му моментално го успокои.

Тя вече беше стигнала до вратата. Вървеше заднешком и не спираше да дърдори.

— Н-н-не видях н-и-и-що, к-к-кълна се… — Гласът й започваше истерично да изтънява и изведнъж секна, когато той се обърна към нея и тя видя пистолета в ръката му. — Моля те, пусни ме да си вървя! Умолявам те! Съжалявам! Не видях нищо! Кълна се в Бог!

Вдигна пистолета и я простреля веднъж в корема. После го свали и с удовлетворение я изгледа как се свлича на цимента.

 

 

Намираха се в кабинета на Харпър на седмия етаж. Седяха на същите столове, на които бяха седели само преди няколко седмици. Наоми си бе у дома и се възстановяваше. Беше дошла на работа тази сутрин, прегъната на две от болка. Харпър й нареди веднага да се прибере и първоначалният й отказ да се подчини впечатли Райън. Не искаше да се замисля какво може да означава това.

Заместник-директорът беше в добро настроение. Бюрото вече бе успяло да открие таксиметров шофьор, който няколко поредни дни в началото на ноември бе откарвал жената до националното летище. И понеже тя така и не се бе качила на самолет, за натоварените с разследването агенти не бе проблем се досетят какво е правила там.

— Използвала е гардероба за багаж — досети се Райън.

— Именно — облегна се на стола си Харпър. Виждаше се, че е доволен от себе си. — В апартамента така и не намериха документи за самоличност, но там едно от шкафчетата било наето на името, което е казала на хазяйката — Тереза Барзан. В него намерили саудитски паспорти за нея и контрольора й.

— Означават ли имената нещо за нас?

Жизнерадостното настроение на Харпър помръкна.

— Не още. Разследването обаче черпи от много ресурси. Най-напред ще започнат с банките — след приемането на Закона за борба с тероризма това вече е много по-лесно. Бюрото смята, че е осигурявала финансово Шакиб.

Кийли изглеждаше скептичен.

— Ще ни отнеме цяла вечност да свършим с банките, Джон. Те ще се съпротивляват на федералните на всяка стъпка. Ами Вандервеен? Дали не се е грижила и за неговото финансиране?

Заместник-директорът сви рамене.

— Кой знае. Възможно е. Както и да е, има и напредък. Директорът цяла седмица не излезе от съвещания, но един от положителните резултати е, че визитата на Ширак и Берлускони получава гриф СНЗО.

Райън обаче не бе изненадан. СНЗО бе съкращение на „Събитие с национално значение за охраната“. Съгласно Президентска директива 62 правителствената институция, отговорна за планирането и провеждането на подобни събития, бе Сикрет Сървис. Знаеше, че сега те напълно ще отцепят на 26-и пристанището за яхти „Гангпланк Марина“ и ФБР, ФАУК^[1] и полицейското управление на Вашингтон, окръг Колумбия, ще бъдат привикани да помагат.

— Единственият проблем с това, Джон, е, че решението ще стигне до пресата. Вандервеен няма как да не научи от вестниците и ще внесе съответните корекции в плана си. Защото, нека не се заблуждаваме, той няма да се откаже на толкова късна фаза.

Лицето на Харпър посърна.

— Не виждам какво друго бихме могли да предприемем, Райън. Знам, че на банките не може да се разчита, но не разполагаме с време. Освен това не знаем със сигурност дали той е в страната, да не говорим за Вашингтон, окръг Колумбия.

— Тук е, Джон. Залагам живота си, че е тук. — Кийли мислеше напрегнато. — Недвижима собственост…

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Харпър. После се сети: — Имаш предвид стабилна база.

— Точно това имам предвид — каза Райън. Настъпи продължително мълчание. — Виж, мисля, че е време да направим някои предположения. Знам колко рисковано може да бъде това, но според мен нямаме избор. Имаме различни следи, но не сме способни да ги заплетем достатъчно бързо в едно. Трябва да приемем, че Вандервеен има за цел да нанесе удар срещу тримата: Бренеман, Ширак и Берлускони.

Нещо в погледа на Харпър трепна.

— Думите на Грей в Кейптаун.

— Точно така. Вандервеен наистина е обучен за снайперист, но първата му и основна специалност е военно инженерство. За да ликвидира и тримата едновременно, несъмнено ще използва бомба. Ако приемем, че това е така, следва въпросът: къде я създава?

Харпър помисли.

— Не и в града.

— Вярно — съгласи се Райън, — не в града. Много хора, много потенциални свидетели. В същото време едва ли би искал да е много далече от града. Все пак, когато взривното устройство бъде готово, ще трябва да го транспортира. А това само по себе си е рискована операция.

— И какво следва? Вирджиния, Мериленд…

— Аз бих започнал от тук. Най-добре да се разследват последните наемания на недвижима собственост. След като сме приели, че му трябва склад за експлозиви, ясно е, че му е нужен достъп до къща. Разбира се, това не ограничава параметрите на търсене, следователно не ни помага много. Да продължим нататък. Ще му е необходима голяма площ — не за да живее по-комфортно, а за да си осигури уединение. Така че ще трябва да започнем със селските райони, от ферми и ранча, и да се движим към покрайнините. Ще му трябва резервен изход за бягство, а това означава връзка с основни пътни артерии — нищо на повече от пет-десет километра от междущатските магистрали не заслужава да се разглежда.

Харпър го гледаше с недоумение.

— Откъде идва всичко това, Райън?

— Нарича се оперативна безопасност. Основната идея е да се намали опасността от откриване. Вандервеен разбира тези неща толкова добре, колкото ги разбирам аз, но тук няма гаранции и се налага да разчитаме на предположения. Точно поради тази причина не го предложих в самото начало… Ако ангажираме ресурси и се окаже, че греша, това ще му даде огромно предимство.

Заместник-директорът бавно кимна.

— Въпреки това ситуацията, в която се намираме, налага да поемем този риск. Ще говоря с Андрюс да направи това приоритет за „Тайсънс Корнър“. Разбира се, допълнителният ефект ще бъде в привличането на Бюрото и Сикрет Сървис. — Харпър се усмихна. — Имам пълна вяра в теб, Райън, но не бих искал Управлението да действа соло. Нали разбираш, не искам всички да се вторачат точно в нас, ако нещата отидат по дяволите.

 

 

Вандервеен беше напълно съсредоточен върху най-деликатната част на процеса и прегърбен над увеличителното стъкло, внимателно разглеждаше механичните връзки. Тук-там можеше да се сложи по още капка припой, но съединенията трябваше внимателно да се проверят, за да е сигурно, че топлоотвеждащите радиатори ще свършат работата както трябва. Иначе бе напълно възможно топлината на поялника да повреди най-чувствителните компоненти на веригата за позвъняване на мобилния телефон.

Затова се намръщи на раздалия се зад него шум.

Никол Милбъри беше свита като зародиш, притиснала ръце върху раната, сякаш се опитваше да изцеди през нея ужасната болка. Беше успяла да пропълзи може би около метър. Пътят й бе очертан от кървава следа, започваща с блестяща локвичка кръв, но тя още се намираше на метър и половина от мобилния си телефон.

Вандервеен я бе претърсил веднага след като бе паднала, въпреки че тя крещеше и се гърчеше в агония. Беше намерил телефона й веднага и изпита огромно облекчение, когато провери изходящите й обаждания и се увери, че последното е направено преди цели три часа.

Беше в безопасност, но тя едва не бе унищожила всичко.

В гнева си и за да я накаже допълнително, я оставил до сламата. Локвичката кръв бавно се увеличаваше, а тя не спираше да го пита, да го умолява, да го обижда с най-вулгарни думи, всички посрещнати с мълчание. И сега, когато най-сетне бе замълчала и той почти бе забравил за присъствието й, се обърна отново, за да проследи с интерес мъчителния й опит да се добере до телефона си.

Поклати глава. Какво си мислеше, че прави? Нима наистина вярваше, че пред погледа му ще вземе телефона си и ще се обади?

Беше се оказала много по-силна, отколкото бе допускал, но накрая се бе предала. Преди десетина минути решителността й бе отстъпила на горчиви ридания. Сега вече почти не издаваше звук и светлината в кафявите й очи бе започнала да избледнява.

 

 

След одобрението от Съвета за национална сигурност директивата СНЗО бе задействала бързо нещата на Уотър Стрийт и в квартала. Пристанището де заградено с телена мрежа, монтирана от компания, чиито 25 работници бяха подробно обискирани от екип на Сикрет Сървис. „Секвоя“ бе претърсена от носа до кърмата и от палубата до кила за скрити оръжия и експлозиви, след което бяха започнати проверки на всички живущи в околните сгради.

Беше решено — при това след разгорещена дискусия, — че пресофисът на Белия дом ще има грижата за изработването и раздаването на пропуски за участие в събитието. Списъкът на хората с достъп до президентската яхта бе сведен до няколко подбрани сътрудници, чиито снимки, лични данни и пръстови отпечатъци бяха изпратени с дипломатическата поща от Рим и Париж до шефа на екипа за подготовка. Тя разгледа снимките и направи нужното, хората й да запомнят лицата. После подготовката продължи все така трескаво.

 

 

Не можеше да бъде спокоен без изпробване на устройството. То вече бе разположено по цимента. Застанал в сенките, хвърляни от залязващото слънце, той спокойно огледа резултата на труда си, който бе отнел по-голямата част от сутринта.

Медният кабел тръгваше от батерията, разделяше се на две отделни вериги, които отново се събираха при двете клеми на превключвателя. Изолационната тръба имаше за цел да изолира жицата от металния под на вана, но тук, на голия непроводящ цимент, от нея нямаше никакъв смисъл. След ключа кабелът се разделяше и три метра по-нататък двата проводника отново се събираха в отворения корпус на мобилния телефон. От там нататък нещата приличаха на стълба. В надлъжните връзки нямаше нищо необичайно, но всяко от четирите „стъпала“ бе покрито от двукилограмова пясъчна торба. Всяка торба съдържаше капсул-детонатор номер 6. Искаше да използва номер 8: сеизмичните детонатори бяха помощни със своите 0,55 грама пентрит, но бяха и по-безопасни с по-малка вероятност за хидростатично изкривяване. От друга страна, беше доволен и от това, с което разполагаше — в крайна сметка то щеше да свърши същата работа.

Но не бе рискувал в нищо. Беше използвал цифровия мултиметър за първи път сутринта, за да провери съпротивлението върху всеки капсул-детонатор, резултатът бе около 1,9 ома на детонатор и малко над 2 ома върху самия превключвател.

Изчислението не бе особено сложно и той го направи наум. Реципрочната стойност — при паралелните вериги общото съпротивление е винаги по-малко от отделните съпротивления на клоновете — на сумата от съпротивленията даваше общото съпротивление на веригата и то бе 0,384 ома. Дванайсетте волта на батерията, разделени на тази стойност, даваха общия ток във веригата — 31,26 ампера. Това означаваше малко над 6,31 ампера през всеки от паралелните клонове, съответно през всеки капсул-детонатор. Беше използвал амперметъра, за да провери верността на тези изчисления, и си позволи малка усмивка при резултата, изписан на течнокристалния дисплей — той съвпадаше съвсем точно с теорията. Всичко щеше да работи както трябва.

Вандервеен разбираше колко опасен може да бъде експериментът. Затова дори сега, когато имаше на разположение само четири капсул-детонатора, взе всички предпазни мерки.

В края на краищата не му трябваше да възпроизвежда истинската експлозия.

Застана зад масивния ван и извади от джоба си втория мобилен телефон. Номерът на другия вече бе програмиран за бързо избиране. Дишането му леко се ускори, макар че не предстоеше да се случи нищо зрелищно. Пръстът му застина за миг над бутона. В слънчевите лъчи в хангара се рееха едва забележими прашинки.

Жената не издаваше никакъв звук. Защо? Той надникна покрай вана, за да погледне неподвижното й тяло. Изведнъж осъзна, че не я е чувал да помръдва през последните двайсетина минути. Сигурно беше умряла, докато е разпъвал жиците по цимента.

Беше малко изненадан, че си е отишла толкова тихо, но всъщност нямаше никакво значение. Върна се на позиция, напълно съсредоточен върху онова, което предстоеше. Опря гръб в колата. Номерът вече бе на екрана. Въздъхна дълбоко и усети сухия въздух в хамбара да изпълва дробовете му.

После натисна бутона.

 

 

Джошуа Маккейб, заместник-директор на Отдела за изследвания в областта на охраната към Сикрет Сървис, пристигна по пладне, за да разговаря с шефа на екипа за подготовка. Джоди Ривърс бе дребничка жена с изящни черти, любознателни бадемови очи и дълга до раменете кафяво-червена коса. На 32-годишна възраст, тя беше млада за заеманата длъжност, но острият й като бръснач ум, комбиниран със способността да предвижда проблемите, предполагащи трудни решения, й бе донесъл бързо издигане в йерархията и неохотния респект от страна на началниците й.

След като нареди на шофьора си да чака в колата, Маккейб я последва по пасарела, докато тя му посочваше промените, които бяха направили. Заместник-директорът знаеше за репутацията й в Сикрет Сървис — че е жена с неукротима енергия, — но сега му се стори изморена и потисната от мащаба на възложената й задача.

— Както виждате — обясняваше тя, — охранителното заграждение затваря края на Уотър Стрийт под моста. Там и без това няма изход, но ние планираме да излеем бетонни бариери от другата страна на заграждението. Ще има и поне три, а най-вероятно пет пропускателни пункта за пешеходния трафик през района… Това все още се обсъжда, но засега считаме за най-удачни пресечките на 6-а, 7-а и 9-а с „Мейн“. Тези зони ни безпокоят, понеже са много открити. Набелязали сме 4-а улица като източна страна на периметъра и искаме да използваме „Арина Стейдж“ за команден пункт. Днес имам разговор с художествения им директор, за да видим дали е възможно. Основният проблем е да отклоним автомобилния трафик от този район. Експлозивите са голямата ни грижа, затова фокусираме вниманието си върху възможностите за тяхното внасяне.

— Как върви проверката на досиетата?

Вниманието й бе привлечено от агент, който търсеше удобен момент да ги прекъсне. Тя му направи знак да изчака минутка и отговори на въпроса:

— Засега няма проблеми… образно казано, никой още не е изплувал в полезрението на радара ни. Списъкът обаче е дълъг. Започнахме със собствениците на някакъв вид бизнес, защото точно тези хора ще ни тормозят с оплакванията си за ограниченията в движението. После ще преминем на онези, които притежават яхти, акостирали в пристанището. Вече получихме сериозно съдействие от Асоциацията на притежателите на яхти в „Гангпланк Марина“.

Маккейб кимна.

— Идеята да ги привлечем се оказа удачна. Надявам се, затворили сте паркинга към пристанището?

— Разбира се… — Тя се поколеба. — Сър, изтеглянето на всички граждански съдове от акваторията на пристанището не е реалистично. Резултатът ще бъде задръстване на канала и усложняване на задачата ни. От полза ще е да изчистим всички съдове на триста метра от „Секвоя“. Дори такова разстояние не изглежда достатъчно надеждно, но не можем да разчитаме на повече. Спирането на автотрафика е дреболия в сравнение с това — моите най-сериозни безпокойства са свързани с яхтите и канала.

— Ако нищо не те безпокоеше, Ривърс — каза Маккейб, — щях да знам, че не се справяш с работата си. — И той се усмихна, за да й покаже, че се шегува. — Освен това говорим за нещо, което е в прерогативите на армията. Утре те ще докарат оборудването си за прочистване на мини. Но има нещо друго, за което искам да се координирате с Крайбрежната охрана. Искам да видя катери на позиция на входа на канала и на поне още две други точки по курса на „Секвоя“, в допълнение на нашия кортеж. Освен това искам да разполагаме със специален УКВ-канал на някоя от военните честоти. С тези уточнения всичко друго ми изглежда наред. Как стоят нещата с автоколоната?

Оценката на Маккейб свали част от напрежението й. Джоди Ривърс винаги се стараеше да стои над политическите съображения, свързани с работата й, но похвалата на началник й бе толкова приятна, колкото и на всеки друг.

— Няма да променяме набелязания по-рано маршрут. Ако излезем на „Мейн“ през тунела на 12-а и продължим на север към „Пенсилвания“, 12-а ще бъде много по-лесна за затваряне от 7-а, а другите възможности не са чак толкова много — по-голямата част от 14-а и 12-а северно от „Пенсилвания“ са затворени за ремонт, така че ще трябва да отбием по 13-а улица и…

— Това ми е ясно — напомни й Маккейб. — Ремонтът беше споменат в предварителния доклад.

Ривърс се укори, че е забравила това.

— Така или иначе трасето на маршрута ще бъде затворено за движение в нощта преди мероприятието — тогава ще минат и екипите, които ще проверят капаците на уличните шахти и ще приберат изнесените пощенски кутии.

Маккейб наистина бе впечатлен от онова, което тя вече бе успяла да постигне. Докосна я леко по рамото, внимавайки жестът му да не бъде възприет като нещо повече от знак на приятелство.

— Много работиш, Ривърс — каза той. — Остави на хората си да поемат част от товара. Хайде да отидем да пием кафе. Изглеждаш като човек, който има нужда от това.

 

 

Експлозията беше най-обикновено остро изтрещяване, заглушено от торбите с пясък. Когато ги разбута, за да разгледа капсул-детонаторите, видя че са се възпламенили и четирите.

Беше леко обезпокоен от закъснението, което неизбежно се получаваше поради задействането посредством мобилен телефон. Когато се активираше верига за звънене, токовият контур се затваряше и захранването от батерията стигаше до детонаторите, процесът обаче отнемаше време, а моторната колона с колата на президента нямаше да спре заради него, и то точно в съседство с вана.

Поради това се налагаше да прецени момента много добре. Новините относно засилването на мерките за сигурност във връзка с визитата на държавниците не бяха основание за тревога. Повечето от промените щяха да засегнат района около пристанището, но той щеше да се намира далеч от пропускателните пунктове и наблюдателите, дебнещи от покривите на околните сгради, когато бомбата се задействаше.

Всъщност вече разполагаше с идеалното място за наблюдаване на шоуто.

Хвърли разкъсаните торби в сламата, разчисти цимента и седна до масата, която бе празна, с едно съществено изключение — документът на плота съдържаше 134 страници и бе пълен с илюстрации.

Заглавието на първа страница гласеше: „Програма на мероприятията и протокол“. Носеше гриф „Конфиденциално“.

Така и не бе попитал Шакиб откъде е дошъл този документ и дори си наложи да прогони този въпрос от съзнанието си. Нямаше никак да му помогне, ако размишляваше над факта, че успехът му изцяло зависи от точността на информацията в тези страници.

Знаеше, че материалът е автентичен. Беше виждал същия икономичен изказ и стегнатата фразеология в много други документи, които бе преглеждал по време на предишната си професия. Не знаеше обаче как категоризацията СНЗО ще се отрази на организирането на охраната, а след смъртта на Шакиб нямаше начин да узнае повече.

Пръстите му ритмично почукваха по документа, докато размишляваше. Щеше да е много жалко, ако в крайна сметка се окажеше безполезен. Защото под връхчетата на пръстите му имаше цяла вселена от информация. Страница 4, например му казваше, че в колоната ще има 36 коли. От страница 5-а до 10-а се описваше точният ред на колите, а заграден с кръгче абзац на страница 7 информираше Вандервеен, че президентът на Съединените щати ще се намира в кола номер 6 в процесията. Кадилакът на Бренеман щеше да се бъде между „Джи-Ем-Си Събърбън“ с четирима агенти на Сикрет Сървис и резервна лимузина. Италианският министър-председател щеше да се намира в 14-тата кола, а френският президент — в 21-вата.

Въпреки онова, което бе казал на Директора в онази пещера, Вандервеен не смяташе за възможно да включи и трите цели в радиуса на експлозията. Нещо повече — постепенно бе осъзнал, че това е практически невъзможно. Просто дистанцията между колите бе прекалено голяма.

От друга страна… титаничното опустошение при експлозията на 1350-килограмова бомба в ограниченото пространство на оживена градска улица бе напълно непредсказуемо. Дори Уил Вандервеен, с експертните му познания по физика и теория на взривовете, не можеше да бъде сигурен в крайния резултат.

Но изгаряше от нетърпение да обогати познанията си.

Вандервеен се отправи към входа на хамбара и се загледа в нивите. Разсеяно огледа дърветата в далечината и се запита дали там няма да се намери удобно място, където да зарови тялото на Милбъри и да скрие колата й.