Ендрю Бритън
Американецът (17)

15.

Кейптаун, Южна Африка

Основан в средата на 17-и век от губернатор Ян ван Рийбек, Кейптаун бил станция за зареждане на корабите на холандската Източноиндийска компания по пътя им на изток. С течение на годините градът се развивал и процъфтявал, като първоначално бил окупиран от британците, но през 1803-а бил върнат на Холандия. През 1806 година пристанището за пореден път паднало в ръцете на британците и скоро станало столица на колонията край нос Добра Надежда. Когато през 1910 година бил създаден Южноафриканският съюз и цялата администрация се пренесла на север в Претория, пристанищният град продължил да се развива, понеже диамантените и златни мини в Трансваал били източник на големи количества скъпоценни суровини за износ. В наши дни Кейптаун е едно от най-големите морски пристанища в света и Райън Кийли разбираше защо Стивън Грей е решил да базира компанията си в кипящия от живот търговски и промишлен център.

Пристигнаха в Кейптаун към три часа следобед, след като бяха прелетели близо 13 000 километра. Слънцето прежуряше над тях, докато Райън насочваше наетия бял нисан „Екс-трейл“ в сърцето на града. Наоми седеше до него, разтворила на коленете си голяма карта, и му даваше указания как да стигнат западно от „Странд“ до крайбрежието. По изражението й личеше, че я вълнуват по-важни неща от задълженията й на навигатор.

— Хайде… — не изтърпя той. — Побъркваш ме с това изражение. За какво мислиш?

Тя се обърна към него със загрижено лице.

— Опитвам се да реша как да подходим с Грей. Не ти ли се струва, че сме малко на брой за целта?

Райън сви рамене, без да отклонява вниманието си от пътя.

— Той е собственик на една от най-големите корабни компании в страната, така че явно е интелигентен мъж. Ще опитаме да му представим нещата откъм логичната им страна. Силно се съмнявам, че би искал да го екстрадират. Колкото и да е трудно да се организира това, сигурен съм, че Държавният департамент ще направи подобно искане, ако Грей се запъне. И не виждам защо южноафриканците биха се съпротивлявали. Ти как мислиш?

— И аз не мисля, че биха създали проблем — отговори тя. — Но какво ще правим, ако той не се вслуша в гласа на разума? Завий тук…

Райън зави на ъгъла и тихо изруга, разминавайки се на косъм с по-малка кола. Все още имаше проблем с адаптирането към лявото движение в страната.

— Не планирам толкова напред — отговори накрая с лека усмивка.

Движеха се бавно по тесните улички на крайбрежния район Виктория и Албърт, известен сред местните просто като „В и А“. Понеже това бе една от основните атракции за туристи, улиците бяха в плен на скъпите магазини, а техните посетители, заможни туристи с плътен слънчев загар, бавно се влачеха, нарамили обичайния товар от камери, раници и пазарски чанти. Крайбрежието бе възстановено в стила на късните 80 години на миналия век и макар много от сградите да бяха модернизирани, все още носеха следите на викторианската архитектура, останала в наследство от годините на британско управление. Наоми намираше атмосферата за доста приятна, докато джипът минаваше по нисък хълм, а в далечината блещукаше водната повърхност на Тейбъл Бей.

— Намали — нареди тя и свали поглед към картата. — Тук надясно.

Райън зави в първата улица. Отдалечаваха се от гъмжащия от хора център на търговската част и навлизаха в промишлена зона. Промяната не бе ясно забележима в началото и първият признак бе оредяващата тълпа по улиците. Не след дълго обаче скъпите ресторанти и бутици бяха сменени от високите правоъгълни тухлено-циментови сгради на складове.

— Какво търсим? — попита той.

Тя погледна още веднъж картата и кимна към едно от многото идентични здания.

— Ето това.

Пред склада беше паркиран сребрист мерцедес Е класа, последен модел.

— Малко издайническо, не мислиш ли? — обади се Райън. — Едва ли има много такива наоколо. — Потърси с поглед охранители, дебнещи в уличките край склада, но не забеляза такива. — Ти видя ли нещо? — погледна я той.

Наоми поклати отрицателно глава и Райън ускори напред по улицата.

— Какво пра…?

— Почакай малко, мисля — спря я той. Вече бяха оставили склада зад себе си, но силуетите и взаимната ориентация на сградите още бяха в съзнанието му, докато обмисляше възможностите за евентуално проследяване… Така че мина известно време, докато съобрази, че тя го пита нещо.

— Извинявай, Наоми. Какво каза?

— Не е важно — махна тя с ръка. — Повече ме интересува за какво мислеше току-що.

Той въздъхна тежко. Движеха се из улиците по границата с Тейбъл Бей.

— Мислех си, че не може да е толкова просто. За известен търговец на оръжие този човек е направо небрежен към мерките за безопасност. Само че едва ли е така: трябва да има някаква охрана, което означава неизвестен брой въоръжени бодигардове из склада, в добавка към някаква охранителна система. Най-добре да го ударим, докато е на път… но няма начин Харпър да одобри това — нали от нас се очаква да свършим работата с минимум шум.

Наоми не отговори. Потъмняващата вода в залива приковаваше вниманието й, докато Райън караше обратно към търговската зона. Отдясно се стрелкаха добре осветените витрини на заведения, а отдясно бе впечатляващата гледка на залива. Тя разсеяно наблюдаваше люлеещите се навигационни светлини на корабите, подскачащи върху разлюляната гръд на Атлантика.

— А може би е просто — замислено каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Грей е победил правителството в собствената му игра — хванали са го в мига на извършване на престъпление, но въпреки това им се е измъкнал. И сега е дори по-богат от преди. Защо не допуснем, че арогантността му стига дотам да реши, че не могат и с пръст да го пипнат?

— Това е интересна мисъл — призна Райън. — Но трябва да сме сигурни. — Погледът му неволно се насочи към гърлото на Наоми и той неволно потръпна при мисълта за онова, което по чудо не се бе случило. — Защото според мен вече рискувахме достатъчно.

Тя не му отговори. Райън паркира наетия нисан в паркинга на хотел „Виктория и Албърт“. Регистрираха се и хапнаха лека вечеря на верандата с изглед към залива. И двамата бяха изтощени, но не отказаха да прегледат листа с вината, който сервитьорът донесе заедно с менюто.

Храната беше изключително добре приготвена, а панорамата беше прекрасна. Водата сякаш можеше да стигне и отвъд хоризонта, ако не опираше в огненочервеното небе и масива на връх Тейбъл, чийто силует се очертаваше на фона на залязващото слънце.

В началото разговорът не потръгна, но малко по малко Райън усети, че преодолява неприязънта си към Наоми Хармай. Разбираше, че това се дължи отчасти на външността й и отчасти на виното, но с напредването на нощта започна да се държи по-топло с нея. Когато се сети за подсмихването й пред блока „Кенеди-Уорън“, противопостави на това светкавичния й рефлекс в бара в Норфък. Неблагодарността й се компенсираше от образа на разплаканото момиче в ярко осветената хотелска стая. Виждаше всички подробности в противоречивата картина, но не можеше да откъсне погледа си от влажните й зелени очи.

Дълго след като бяха приключили с вечерята, сервитьорът им донесе втора бутилка бордо. Наоми бързо изпи една чаша, но удължи удоволствието си с втората. Говориха за полета, след това обмениха първите си впечатления от африканския континент. Светлината на залеза гротескно удължаваше сенките по терасата, когато те заговориха за първите си години в Управлението.

— Знам, че не е прието да се пита — погледна я той с момчешка усмивка, — но на колко години си все пак?

— Нямаш никакви козове срещу мен — усмихна му се в отговор тя. — Аз знам на колко години си ти.

— Вярно е — призна той, — изглежда знаеш доста.

— Затова съм тук, а не в малката си работна клетка на „Тайсънс Корнър“ — отговори тя. — Директорът реши, че единият от двама ни трябва да знае нещо. — Забележката го накара да се засмее и той вдигна бутилката, за да разпредели остатъка от виното по чашите. — На колко е годеницата ти?

— Нейната възраст срещу твоята.

Предложението й се стори забавно. Тя остави чашата си и помисли.

— Добре, макар че ще трябва да разчитам само на думата ти. На двайсет и девет съм. Твой ред е.

— Двайсет и девет?

В усмивката й се прокрадна неувереност.

— Трийсет. Но, господи… двайсет и девет звучат толкова по-малко, нали?

Той гръмко се изсмя и изпълни задълженията си по сделката:

— Кати е на двайсет и четири. Зная в каква светлина ме поставя това, но… всъщност няма какво да кажа в своя защита. Тя беше моя студентка… което, предполагам, прави нещата още по-лоши.

— Нима си професор? — изненада се тя. — Не си ли прекалено млад за това?

— Всъщност съм само доцент. И вероятно още не съм загубил работата си, защото казвам онова, което очакват от мен, и се държа раболепно. Защо? Не приличам ли на професор?

— Не, не е това — каза тя. — Баща ми преподаваше в Кеймбридж. Той е наистина много известен — светило в своята област. Но повечето хора смятаха, че не прилича на професор.

— Затова ли се преместихте в Щатите? Заради професията му?

Тя кимна и доби нещастно изражение. Отговори му, без да вдига поглед от покривката на масата:

— Бях на осемнайсет, когато му предложиха работа в Харвард. Той се справи много добре… написа няколко книги, назначиха го на постоянна длъжност. Когато ми предложиха пълна стипендия и аз я отказах, той толкова се разсърди, че не ми говори цял месец. — Поколеба се, после продължи: — Предполагам, искал е да продължа делото му. А когато постъпих в Управлението, това го разочарова още повече.

— Защо отказа стипендията? — тихо попита той.

Тя най-сетне вдигна очи.

— Исках да си я заслужа, разбираш ли? Не желаех да ми поднасят бъдещето на тепсия. Сега може да звучи глупаво, но тогава бяха убедена, че не мога да постъпя иначе. Само че и той беше голям инат, не се спогаждахме много. Не смятам, че съм искала много. Просто ако веднъж, поне веднъж, бе говорил за мен по начина, по който говореше за братята ми…

Тя спря насред изречението, отблъсна стола от масата и толкова рязко се изправи, че столът й падна. Райън също скочи.

— Какво… какво има?

Но тя вече клатеше глава, изненадана и разгневена на себе си.

— Нищо… наистина нищо. Господи, какво ли не дрънкам понякога. Съжалявам, забрави…

— Наоми… — Но тя бе сграбчила палтото си и вече се обръщаше. — Наоми — повтори той и я хвана за ръката. — Ако не го е направил от гордост, значи е сбъркал.

Тя бързо го погледна в очите и видя, че е искрен. Поколеба се за миг, после стремително се приближи до него и леко го целуна. Задържа меките си устни до бузата му в обещание за нещо повече. После моментът отлетя и тя си тръгна. Тракането на токчетата й отекваше между празните маси.

Райън бе изумен. Остана на терасата, продължавайки да усеща сладостта на целувката й. Тъмнината вече се спускаше. Би дал всичко това да не се беше случило. Но не можеше да го върне, а му предстоеше още дълго да работи с нея. Едва сега се сети за Кати, което не бе никак добре. За да се накаже, извика насила образа й в съзнанието си и когато той се появи, тя се намираше на скалите над Кейп Елизабет, а силният океански бриз развяваше косата й. Даже в обърканото му и смутено съзнание кристалната яснота на чертите й бе поразяваща. После образът се разчупи на хиляди парчета и той отново осъзна, че е направил голяма грешка.

Поклати глава и тръгна към стаята си. Какво не би дал това да не се беше случвало…

 

 

Следващият ден започна рано за Райън. Той се обръсна и се облече, преди слънцето да е изгряло, и спря по пътя да мушне бележка под вратата на Наоми. В нея не се казваше нищо за предната вечер. Просто й обясняваше, че ще вземе джипа, за да купи някои неща. Беше пила малко повече вино, така че нямаше нищо лошо да й даде няколко часа повече, за да се възстанови. Отби се в ресторанта на хотела, за да вземе кафе в пластмасова чаша, след това спря на рецепцията и попита как да стигне до магазините, които му трябваха.

Въздухът навън бе прохладен, а на носа вече аленееше зората на поредния ден. Знаеше, че е прекалено рано за каквито и да било магазини, но някак не беше готов да види Наоми толкова скоро. Странна жена, разсеяно си помисли той. Умна, упорита и решена да не разкрие някаква човешка слабост. Трябваше някак да й покаже, че случилото се между тях не може да има продължение, но искаше да го направи така, че да може да работи с нея. Ситуацията определено беше трудна. Дали нямаше да е по-добре да не споменава нищо? Да я остави тя да каже първа нещо? Защото не бе изключено да съжалява колкото него.

От друга страна… не беше пропуснал да забележи онзи миг на задържане, преди тя да се отдръпне. Питаше се дали не е чакала да почука на вратата й. И дали не беше готова да я отвори, а халатът й бавно да се свлече по голите й рамене? Тази картина се задържа в главата му през цялото време на пътя до индустриалната зона на града.

Сребристият мерцедес си беше там, но на малко по-различно място. От досието на Грей знаеше, че освен многото си имения на север бизнесменът притежаваше и градска къща в Буйтенграхт. Погледна си часовника. Едва седем и осем минути, а този човек вече се бе заловил за работа. Реши да не забравя този факт, после слезе на пустата улица. Разгледа добре сградите около ремонтирания склад на Грей. Отсрещният тротоар беше много тесен, все едно го нямаше.

Райън проследи с поглед стената на сградата чак до плоския покрив и след това въображаемия път, спускащ се диагонално до металната врата, пред която бе паркиран мерцедесът. Тръгна по посипаната с боклуци улица, заградена от двете си страни от бетонни стени, и бе приятно изненадан да види олющена кафява пожарна стълба, свършваща над контейнер за боклук.

Качи се на контейнера и установи, че като се протегне, може да стигне стълбата. Тя се разтегли изненадващо лесно, когато дръпна долното й стъпало. Засега това бе предостатъчно. Удовлетворен, Райън избута стълбата обратно, скочи леко от контейнера и се върна по тясната улица при джипа. Този ден трябваше да свърши много неща.

 

 

Наоми се събуди малко преди десет. Чаршафите бяха събрани на топка в краката й. Измъкна се от леглото и видя, че слънцето вече е преполовило пътя до зенита си в африканското небе. Под прозорците й се разнасяха виковете на щастливи деца. Запита се защо Райън я е оставил да се успи. Името му събуди спомена за предната вечер. Тя седна на ръба на леглото и опита да възстанови картината на случилото се.

О, боже…

„Не мога да повярвам, че го направих“, каза си тя. Знаеше, че изпитва нещо към Райън, но инстинктивно разбираше, че нищо не може да се получи. Той беше сгоден и… Беше грешка, разбира се, но имаше още нещо. Той не се бе отдръпнал. Сега вече си го спомняше съвсем отчетливо. Беше му дала възможност да го направи, но той не се отдръпна. Кой знае какво си мислеше за нея след онова, което му разказа. Беше дрънкала за баща си, беше показала, че се самосъжалява. Край на това. Повече нямаше да чуе и дума от нея за тези неща.