Ендрю Бритън
Американецът (5)

3.

Вашингтон

Макар столицата да е дом на множество престижни медицински заведения, сред които и Университетската болница в Джорджтаун, единственото отделение за изгаряне за възрастни е към Вашингтонския болничен център на Ървинг Стрийт. Четирийсет и пет минути след ракетната атака всички, с изключение на три от жертвите, бяха насочени пряко или непряко към този център. Сред тях бе и Меган Лорънс — единственият агент на Сикрет Сървис, оцелял след опустошителния атентат.

Наоми Хармай изморено изкачи изтърканите каменни стъпала, които бяха в ярък дисонанс с модерната сграда, към която водеха. Беше прекарала сутринта в Окръжната болница, разпитвайки свидетели, които не бяха видели и чули нищо полезно за нея или — и това бе по-важното — за прекия й началник. Още в началото на деня се бяха появили облаци и сега небето представляваше равна светла пелена. През нея все пак пробиваше някаква галеща топлина. Наоми влезе през главния вход и се легитимира пред настръхналата охрана.

Интересът й се простираше само до онова, което можеше да научи. Нито бе видяла с очите си, нито знаеше за ужасните рани на мнозина от свидетелите. Онова, което я вълнуваше, или по-точно разочароваше, бе невъзможността да се добере до някаква използваема информация.

Взе асансьора, слезе на пети етаж и пожела да види Меган Лорънс. Блъфира и излъга на въпросите защо й е нужно това, попълни формулярите и измореният дежурен лекар я заведе в стаята на Лорънс.

— Пораженията й са тежки — довери й той с тих глас, макар наблизо да нямаше никой, който би могъл да ги подслуша. — Има няколко черепни фрактури от удара в тротоара, но по необясними причини сътресението е леко. Това обаче е най-малката от грижите й. По-сериозни са изгарянията от трета степен по трийсет процента от тялото й, проникващи чак до хиподермиса. Повечето са по гърдите, ръцете и бедрата. Първоначално не изпитваше силна болка… Нервните й окончания бяха… изпържени. Болката се появи в понеделник. Вече втори ден я държим на морфин.

— Ще оживее ли?

Лекарят бавно поклати глава и извърна поглед.

— Химическите съединения в онази ракета предизвикват ефект почти идентичен с този на белия фосфор — обясни той. Хармай бе запозната със статистиката, свързана с това вещество, но не се издаде. — Вече проявява начални симптоми на остеомиелит по челюстта, много рядко състояние, свързано основно с излагането на силно токсични химикали. Разпръснатият по улицата триетилалуминий се оксидира при контакт с кислорода и частиците му продължават да горят даже след забиване в епителната тъкан, така че сигурно можете да си представите колко болезнени са подобни рани. Химическите съединения са нанесли и непоправими поражения на черния дроб и бъбреците, но… честно казано, тя е толкова назад в списъка на чакащи за донор, че това почти няма значение.

Наоми си помисли, че ако наистина бе толкова близка роднина на Лорънс, колкото бе декларирала в попълнените формуляри, прямият анализ на лекаря сигурно щеше да я докара до истерия. Страховете й се потвърдиха, когато показа картата си на агента на Сикрет Сървис пред вратата, но това не впечатли доктора. „Как е разбрал каква съм“, ядосано се запита тя. Искрено се надяваше пресата да не научи за това й посещение, но реализмът й подсказваше, че тайната едва ли ще бъде опазена повече от час. Все пак разговорът с Лорънс бе най-важната й задача за деня и не можеше да я отлага само за да избегне репортерите. Преди да влезе в стаята, лекарят я дръпна внимателно встрани.

— Вижте — обясни й той, — нямам представа дали имате някакъв опит с тези неща, но влизането ви там е от голямо значение. Тя ще опита да разбере по изражението ви какво е състоянието й, как изглежда. Знае каква е прогнозата… но не е нужно да й бъде напомняна от всеки влязъл при нея.

Наоми кимна и рязко се отдръпна от лекаря.

Агентът я последва вътре, за да проследи какво ще стане. Въпреки усилието й беше трудно да остане безстрастна. Жената в леглото имаше далечна прилика с човешко същество — тялото и лицето й бяха толкова дълбоко обгорени, че раните изглеждаха сухи и тъмночервени. Във въздуха се носеше миризма на чесън, но Наоми знаеше, че това е резултат от некрозата, разяждаща подкожния слой. Макар най-изгорелите участъци да бяха превързани с бели бинтове, напоени във физиологичен разтвор, Наоми осъзна, че никога не е виждала по-тежка форма на изгаряне.

— Агент Лорънс…? Казвам се Наоми Хармай. Работя в ЦРУ и трябва да говоря с вас във връзка с убийството на сенатор Леви.

— Вече разказах всичко на моите началници и на ФБР. Присъства и полицията към Капитолия. Не обменяте ли информация с тях? — измъчено попита Меган.

Деформираната й челюст правеше речта й заваляна, но Наоми усети колко красив е бил гласът на Меган Лорънс преди трагедията.

— Съжалявам, агент Лорънс, но знаете как е. Трябват ни показания от първа ръка. Освен това нося няколко снимки, които бих искала да погледнете. — Наоми се надяваше, че като се обръща към нея с официалното „агент“, ще събуди професионалната й отзивчивост.

— Вижте — опита за последно Меган, — ако поговорим друг път, може би ще мога да…

— Нямам време за друг път, така че ако не възразявате…

— Време? — повтори Меган и обезобразеното й лице помръдна в изражение на неверие. Мъжът при вратата се поизправи, доловил тона на гласа й. — Говорите ми за време? — Меган вече крещеше. Сега изговаряше думите ясно и те отекваха сред белите стени. — Вие разполагате с всичкото време на този свят! Аз обаче няма да напусна тази стая жива, а дъщеря ми ще загуби майка си. А тя не разполага с друг. — Рухна обратно в леглото. Гневът й се бе изпарил така бързо, както бе пламнал. Думите й бяха изразили истината и реалността на положението й бе станала мъчително ясна, по-мъчително от физическата болка. По обгореното й лице потекоха сълзи.

Едрият агент при вратата се приближи до Наоми, хвана я безцеремонно за ръката и я измъкна от болничната стая. Докато я дърпаше след себе си по коридора, риданията на Меган ги следваха, заглушени от гневните протести на Наоми. Агентът не я пусна, докато не я изведе навън. После остана на входа и я проследи с поглед как се отдалечава.

Беше започнало да вали лек сняг. Зимата бе подранила — бе дошла още през октомври. Наоми спря, постоя така и после тръгна ядосана към паркираната до тротоара кола. Чу зад себе си да се отваря врата и някакъв глас я повика. Обърна се и видя младия дежурен лекар от пети етаж.

— Мисля, че е редно да знаете. — Наоми нетърпеливо изчака лекарят да продължи: — Остава й по-малко от седмица. Съпругът й е починал преди три години, а тя няма да види повече дъщеря си, защото не иска момиченцето да запази грозен спомен за майка си.

Лекарят се взира в лицето на Хармай достатъчно дълго, за да разбере, че тези думи не означават нищо за нея. Обърна се и се прибра, за да довърши дежурството си.