Ендрю Бритън
Американецът (8)

6.

Вашингтон, Кейп Елизабет

Наложи й се да вложи цялата си убедителност, но накрая успя да освободи кадровото досие от опеката на Джонатан Харпър. Сега папката лежеше затворена пред нея — беше я разгледала подробно. Отпиваше от чая си в празното кафене и анализираше информацията, научена за Райън Томас Кийли. Той беше трийсет и три годишен и последните три години бе прекарал в отдел „Специални дейности“. В досието се казваше, че през тези три години са го наградили със „Звезда на разузнаването“ за проявена смелост в оперативни условия.

Наоми се замисли пак за тази награда. Обстоятелствата, довели до връчването й бяха тайна, но тя веднага разбра, че действията на Кийли са му донесли значително влияние в Управлението. И по-рано беше забелязала, при това не без известна изненада, че той се обръща на малко име към заместник-директора Харпър. Може би това обясняваше защо не бе прехвърлен в АТ, където определено биха се възползвали от уменията му.

В досието бе отбелязана и работата му преди назначаването му в Управлението. Кийли бе напуснал армията като майор през 2001 под натиск от командването на „Специални сили“. Наоми възприе това като намеса на Генералния щаб, без чието съгласие бе немислимо да се привлече военен с биографията на Райън Кийли. Във формуляр 201 се изброяваха многобройните му отличия: „Кръст за заслуги“, „Легион на достойните (с един дъбов лист)“, „Бронзова звезда (с две дъбови листа)“ и т.н. — списъкът бе дълъг. Хармай знаеше малко за военните отличия, но нямаше съмнение, че този човек е високоуважаван от всички в униформа.

Освен това беше образован. Имаше диплома на бакалавър по бизнес администрация от Чикагския университет. Беше получил магистърска степен в университета „Дюк“ през 1994. По това време Кийли вече беше завършил „Специални сили — оценка и избор“ с чин старши лейтенант, а скоро след това бе изкарал успешно и квалификационния курс във Форт Браг.

Удивително, помисли си тя. Беше се издигнал до ранг майор за осем години плюс двете години, през които е бил прикрепен към друго поделение, т.н. „1-ва ОЧСС-Д“ — съкращение^[1], което й бе непознато. Подобно постижение бе просто феноменално. Този човек явно бе подготвян за висш чин. Тя се запита какво ли е направил Райън Кийли, за да унищожи толкова успешна кариера.

Изведнъж се сети за нещо и отвори на последната страница. Търсеше кой се е подписал: ген. м-р Питър Хейл, Командване на специалните сили към армията на Съединените щати. Със или без разрешението на Харпър, Наоми Хармай щеше да намери начин да говори с последния командир на Кийли.

 

 

Два дни по-късно по здрач Райън най-сетне бе на път за Кейп Елизабет. Нямаше смисъл да виси във Вашингтон и да чака аналитиците да си свършат работата, така че Харпър му разреши кратък отпуск. Кати не вдигаше телефона и той изпита известна тревога, когато видя колата й пред къщата.

Вътре бе почти толкова студено, колкото и навън. Той отиде направо в дневната и внимателно стъкна огън в голямата каменна камина. Обърна се и видя Кати подпряна на рамката на вратата. Беше с тесни джинси, развлечен вълнен пуловер и го гледаше с изумление. Беше го наблюдавала, без да проговори. На Райън му се стори, че в стаята полъхва леденостуден въздух. Ако се съдеше по лицето й, нямаше смисъл да се надява на топло посрещане.

— Хей… — обади се той след неловка пауза. — Липсваше ми.

— Личи си… нямаше търпение да поговориш с мен.

Той повдигна ръце с раздразнение.

— Звънях ти. Наложи се да замина набързо. А ти защо не ми отговори?

Простият му въпрос я извади от релси. Защо наистина, помисли си тя.

— Знаеш защо! Не мога да повярвам, че се измъкна така. Сякаш… сякаш си забравил, че ме има.

— Кати, знаеш, че това не е истина. Не е справедливо да говориш така.

— Излъга ли ме?

— За какво?

Този път на лицето й се изписа гняв. Явно не му вярваше.

— За това, че напускаш, Райън. Наистина ли приключи с тях миналата година?

— Разбира се, че приключих. — Тя кръстоса ръце, явно се съмняваше. — Кати, не бих те заблудил по този начин.

Тя го гледа дълго, преценявайки дали е откровен.

— Щом си напуснал Управлението — бавно каза тя, — защо трябваше така бързо да се върнеш във Вашингтон? — Въпросът беше уместен, само че той нямаше отговор за него. Беше отбелязала точка, но не изглеждаше доволна. Когато заговори пак, тонът й издаваше, че се е изморила от спора: — Знаеш ли, страхувам се да попитам къде е мястото ми в списъка на твоите приоритети. След ЦРУ ли идвам? След сбирщина смахнати терористи в някоя лайняна страна от Третия свят?

— Не става дума за никакъв списък, Кати.

Тя се усмихна тъжно и сведе поглед.

— Не знам съзнаваш ли колко ужасен е отговорът ти, Райън. — Той също наведе глава и се изруга наум за тъпата забележка. Господи, колко трудно му се удаваха някои неща. Беше провалял няколко връзки по този начин. Досега това не го бе притеснявало, но Кати означаваше за него повече от всички предишни накуп. Усети стягане в гърдите, когато осъзна, че може да я загуби. Когато тя отново проговори, той се изненада на облекчението, което изпита: — Виж… знам, че онова, което правиш, е важно — прошепна тя. — Никога не бих помислила нещо различно. И не се опитвам да те накарам да говориш за него… Не съм сигурна дали вече мога да се справя с тази ситуация, но съм готова да опитам. — Тя вдигна изпълнен с надежда поглед към него: — Това е важното, нали? Че и двамата сме тук и имаме желание. Просто исках да знам къде е мястото ми в живота ти.

— Извинявай — обади се той. — Права си, не помислих. — След малко добави: — Не мисля, че разбираш колко важна си за мен, Кати…

На лицето й изгря неуверена усмивка.

— Наистина ли?

Той протегна ръка, тя се приближи до него и се прегърнаха нежно. Кийли потърси устните й със своите. После я притегли към себе си и се притиснаха силно. Той тихо прошепна в ухото й:

— Ти си всичко, от което имам нужда, Кати. Ти и аз… тук… това е всичко, което бих могъл да си пожелая.

Стиснала очи, Кати се удиви на себе си, че е могла да се ядосва толкова. Разбираше какво се опитва да й каже той, без значение, че не може да намери думите.

— И аз те обичам — прошепна тя.

 

 

На 28 километра южно от Джаблех, на сирийския бряг, един случаен наблюдател би забелязал много подробности в красотата на пейзажа. Вероятно щеше да опише оранжевото слънце, увиснало високо в умиращата светлина на деня, огненочервеното небе, контрастиращо рязко с блестящата синева на Средиземноморието. Спускащата се до самия бряг хълмиста местност сигурно също щеше да бъде спомената, както и непавираният път, лъкатушещ през залесения терен. Може би щеше да бъде дадено и описание на единствената сграда, видима в радиус от много километри — ниска вила с варосани стени и покрив с испански керемиди, който като че ли пламтеше в залеза. Хипотетичният наблюдател обаче нямаше да забележи никакви следи от човешки живот в тази живописна картина.

Под тежкия балдахин на извисяващите се борове, прошарени тук–там с по някой дъб, едно човешко тяло лежеше на голата земя абсолютно неподвижно. Капитан Райън Кийли напрегнато се вслушваше в заобикалящата го среда, в очакване да получи съобщение от своята оперативна част по кодираното радио. Той се обърна и с облекчение констатира, че не забелязва никакви следи от присъствието на останалите петима.

— Тук Златен до Сапьор 6, край.

Кийли вдигна своята радиостанция „Моторола“ и отговори шепнешком, стараейки се да артикулира максимално ясно:

— Тук Сапьор 6, докладвай, Златен.

— На позиция съм, в момента няма видими цели. Вляво до мен е наблюдател Син 2, край.

— Дръж ме в течение. Златен. Тук Шести, край.

Без да поглежда назад, Райън вдигна дясната си ръка и направи кръг с показалеца си, сигнализирайки на останалите да се съберат при него. Трийсет секунди по-късно беше заобиколен от петима членове на своята група.

— Окей, момчета, как сме? — тихо попита той.

— Засега се справяме добре, сър — отговори му най-новият, член на отряда, старши сержант Доналд Брайънт.

Кийли погледна младежкото лице, излъчващо нетърпение, и видя себе си преди четири години. Беше благодарен, че първата истинска бойна задача на този боец е относително проста операция. Другите кимнаха утвърдително, без да кажат и дума. Поне за тях нещата изглеждаха като учение в реална обстановка.

— Сега ще се изнесем към линията на дърветата. Помнете: когато се обадят нашите снайперисти, тръгваме колкото може по-бързо надолу по онзи хълм. Там ще бъдем почти без прикритие, така че спазвайте дистанция. Томас, Мичъл — вие проверете колата. Като получите визуално потвърждение, изнесете се към вашата входна точка. Влезем ли вътре, не подминавайте нито една стая, без да я прочистите. Говоря напълно сериозно. — Той ги изгледа поред, след това се усмихна. — Фасулска работа, момчета. Знаете защо сме тук. Свършваме работата и се прибираме у дома.

Изведнъж радиото изпращя и се разнесе ясен, спокоен глас:

— До Сапьор 6 и Син 2, има промяна. Кола, прилича на черен мерцедес. Без затъмнени стъкла, да видим… един шофьор, двама пътници. Искам разрешение за даване на зелена светлина, край.

Кийли отговори моментално:

— Златен, държиш ли на прицел целта?

— Потвърждавам, Сапьор 6.

— Снайперисти, имате зелена светлина. Чакаме. Тук Сапьор 6, край.

Кийли направи знак с ръка и войниците около него се изнесоха от импровизирания периметър към линията на дърветата. Момчетата тихо подбираха път, заобикаляйки гъсталаците. Бяха използвали изолирбанд, за да пристегнат клатещите се метални части в екипировката, които биха могли да издадат присъствието им. Никой не очакваше врагът да изпрати патрули, но елитните бойци в състава на Оперативна част „Алфа 304“ не поемаха излишен риск.

Когато оголената част на склона бе на не по-малко от 50 метра пред тях, през дърветата долетя силният пукот на далекобойна снайперска карабина, последван от още два изстрела.

— До Шести, тук Златен! Колата е неутрализирана, повтарям, колата е неутрализирана!

— Да вървим! — извика Кийли.

Бойците вкупом изскочиха на открития терен. В съзнанието му се стрелна някаква мисъл, но не се задържа… нещо свързано с посоката от която се бяха разнесли изстрелите.

Бяха преполовили склона, когато Райън осъзна, че в колата не се вижда никой и е спряла по средата на пътя, без никакви следи от поражения. Дори предното стъкло бе цяло. Автоматично изкрещя: „Залегни!“ и момчетата в отряда се хвърлиха на земята, с изключение на Брайънт, който по някаква причина се забави. Райън видя в гърба на момчето да цъфва голяма рана, последвана от ехото на изстрел, разнесъл се от другия край на долината. Брайънт направи две неуверени крачки и се свлече на земята.

Четиримата започнаха да обсипват с олово колата на пътя под тях. Райън различи двама снишили се зад нея мъже и трети, проснат до тях. Кръвта му се смесваше с праха на пътя. Надничайки в телескопичния прицел на своя Д4А1, Райън изстреля три куршума в главата на основната цел. Коригира прицела и видя, че един от хората му вече се е погрижил за другия терорист. Изведнъж осъзна, че старши сержант Мичъл не помръдва, а после забеляза локвичката кръв около главата му. Тежката картечница 1249 лежеше на сантиметри от безжизнените му пръсти.

— Син 2, какво, става там, по дяволите? — изкрещя Райън в радиото, но отговор нямаше. — Син 2, докладвай!

Тишина.

— Мамка му, сър, какво става? — изрева сержант Алварес.

— Златен, докладвай! — Без отговор. Райън трябваше да положи усилия, за да овладее гласа си. Страхът пулсираше на топка в гърдите му и той се мразеше за това, но хората му бяха напълно беззащитни на голия склон на хълма и нямаше време да разсъждава какво се е издънило. Решението дойде бързо.

— Томас, Уотсън! Когато открием стрелба, изтеглете се към дърветата! Алварес, стреляй към Марч! — кресна той.

На лицето на сержанта се изписа шок и объркване:

— Но, сър, не можем…

— Изпълнявай заповедта! Веднага!

Алварес насочи своята М16 и от цевта й започнаха да излитат къси откоси. Кийли стреляше в същата посока, макар да не можеше да локализира снайпериста, чийто маскировъчен костюм му позволяваше да се слее със заобикалящата го растителност. Изруга заради намалената далекобойност, дължаща се на скъсената му цев, която щеше да е идеална в близък бой, какъвто бяха очаквали.

После извика на Алварес:

— Презареждам!

Кийли смени пълнителя, без да изпуска от поглед хребета, където трябваше да са разположени снайперистите. Прецени, че разстоянието е около 400 метра — труден изстрел дори при идеални условия и почти невъзможен със стандартния железен мерник. Видя проблясване, последвано от трясък на изстрел и главата на Алварес се пръсна. Първият фатален изстрел бе последван от нови четири. Кийли вложи целия си самоконтрол, за да не трепне, но притисна буза до топлия метал на автомата. Протекторът на цевта беше идеално балансиран в лявата му ръка и той натисна спусъка и го задържа, докато ударникът не удари на празно.

Изминаха няколко минути, през които на хребета не се забелязваше раздвижване.

— Томас! Уотсън! — извика той.

Никакъв отговор. Чувство на безпомощност обхвана вътрешностите му като в клещи, когато осъзна, че може би е единственият оцелял на този склон. Извърна леко глава и видя безжизнените тела на другите двама сержанти в неговия отряд. Неговия!_ Като командир, беше отговорен за живота на всеки боец. Беше ли справедливо единствено той да оцелее? Изведнъж забрави за страха и се изправи в цял ръст. Залязващото слънце хвърляше дълга сянка зад тялото му. Усети внезапен удар и свали поглед към малката дупка в гърдите си. Дори не чу сухия пукот на единичния изстрел._

Падна на земята и по някаква причина се заслуша в съскането на радиото до него. В следващия миг, макар и със замъглено от болка съзнание, видя изправената на хребета фигура. През червената мъгла, която се спускаше пред очите му, Райън различи леката снайперска карабина „Паркър-Хейл М85“ в дясната ръка на мъжа.

За това оръжие цели осем месеца се бе грижил само един човек. Влудяващо неподвижната фигура на сержант първи клас Джейсън Марч продължаваше да се размива с нарастване на болката и в този момент Кийли разбра, че вече не може да диша.

Не можеше да диша…

 

 

Райън се събуди, без да издаде звук, и парчетата на мозайката бавно се наместиха в съзнанието му — всяко по-изненадващо от предишното.

Тънките чаршафи бяха полепнали по потния му гръден кош. Когато престана да трепери, изведнъж осъзна, че Кати му шепне нещо в ухото, а копринените й пръсти нежно галят белега на гърдите му.

— Миличък, всичко е наред! Господи, колко силно крещеше… — Гласът й трепереше. — Сънищата ти… стават все по-лоши.

Не й отговори, предпочиташе да не мисли за нищо. Искаше просто да почерпи утеха от близостта й. Тя може би го разбра, защото замълча и изчака накъсаното му дишане да се нормализира.

Вихрушка от мисли нахлу в главата му, без да може да ги прогони. Джейсън Марч бе убил хора, които му бяха като братя. Ако редовната армия даваше повод за приятелства за цял живот, то в Специалните сили се създаваха по-скоро кръвни връзки. И ето че човекът, за когото се бе надявал да е мъртъв, се бе върнал тук от другия край на света, за да посее още смърт.

Кийли си помисли, че той единствен има правото да убие Марч. Чувстваше, че го дължи на мъжете, загубили живота си на онзи гол хълм далеч от дома. Не знаеше кога ще свърши всичко. Беше сигурен единствено в това, че трябва да сложи край.