Ендрю Бритън
Американецът (35)

33.

„Тайсънс Корнър“ — Окръг Хановер — Вашингтон, окръг Колумбия

Райън, който още се намираше в ЦОТЗ, най-сетне се отказа да се бори с изтощението и реши да си почине, докато имат тази възможност. Опита се да легне в стаята на секретарката, но сънят отказа да го споходи. Мозъкът му бе прекалено ангажиран с всичко, което ставаше, но онова, което не излизаше от ума му, бе Кати.

Съзнаваше, че отговорността за създалата се ситуация е негова, но въпреки това се чувстваше изоставен, тя дори не бе пожелала да обсъдят нещата. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-силен гняв го обхващаше, особено след като се сети, че беше постъпил с нея по абсолютно същия начин първия път, когато Харпър го повика във Вашингтон.

Споменът не му достави никакво удоволствие. Щеше да бъде много по-лесно да обвини нея за случилото се, но проблемът бе, че в момента желаеше единствено да я види пак. И ако трябваше да се извини, за да стане това възможно, щеше да направи тази „жертва“.

А това можеше да стане с едно-единствено телефонно обаждане… Вдигна поглед към часовника на стената — 5:32 сутринта. Знаеше, че няма начин да е будна по това време, Кати изобщо не бе от ранобудните. Щеше да е много по-лесно да й се извини след два-три часа.

Затвори очи и позволи на умората да го надвие. Беше се свил неудобно на кушетката, разигравайки в съзнанието си сценария на предстоящия разговор, когато вратата рязко се отвори, осветлението се включи и далечен глас извика името му.

Изведнъж гласът се оказа не чак толкова далечен. Райън отвори очи, видя лицето на заместник-директора и веднага се разсъни.

— Какво…? Какво има?

— Вандервеен току-що е очистил седмина от момчетата в екипа за освобождаване на заложници — съобщи му Харпър задавено.

Райън скочи и се огледа за обувките си.

— Как? Там ли е бил?

— Не… заложил е адска машина в мазето. Още се опитват да разберат какво точно е направил.

Райън застина като вкаменен и почувства, че изстива. Не можеше да попита, но трябваше да го направи:

— А Наоми?

Харпър поклати глава и той въздъхна облекчено.

— Била е на триста метра от експлозията. Въпреки това не е на себе си.

— Боже! — каза Райън. Потърка наболата си брада и прошепна: — Мамка му!

 

 

Към 6:45 районът около къщата бе задръстен с полицейски коли и линейки, чиито проблясващи светлини бяха по-малко дразнещи под светлината на слънцето, надникващо от време на време през тежките облаци. Пожарникарите вече си бяха свършили работата, подпомогнати донякъде от влажния сняг, стелещ се над развалината и околните ниви.

Хамбарът бе останал, общо взето, непокътнат. Наоми седеше, подпряна на дебелите дъски, наметната с плътно одеяло, и загледана в останките от къщата.

Около нея се суетяха следователи на Бюрото. Опитваха се да определят външния периметър на зоната, която заслужаваше да се претърсва. Магинес ходеше безцелно сред овъглените останки, а на лицето му имаше странна смес от болка и объркване. Беше загубил Ларсен, Канфилд и Хъдсън, както и още четирима от своя отряд. Един от бойците му беше изхвърлен назад през входната врата и по чудо се бе отървал „само“ с обгаряния втора степен, счупен крак и мозъчно сътресение. Вече го бяха откарали с хеликоптер в болницата в Ричмънд.

Нараняванията на Наоми бяха незначителни — физическият й дискомфорт се ограничаваше само с няколко шева, но в съзнанието си тя продължаваше да вижда почернелия откъснат крайник и да чува стона на Магинес, след като й той го бе видял. Затвори очи, за да прогони видението от главата си, но ги отвори отново, когато чу някой да изрича името й.

Беше Брет Харисън. Стоеше с мобилен телефон в ръка до група криминолози. Тя стана и се отправи към него, констатирайки подсъзнателно, че отговорният оперативен агент изглежда по-зле и от Магинес.

Изглеждаше неспособен да се съсредоточи, а лицето му бе бяло като платно. Когато стигна при него, той промърмори: „Центъра“ и й подаде телефона.

— Хармай на телефона.

Беше Кийли.

— Наоми…! Добре ли си?

Тя долови загрижеността в гласа му и сякаш едва сега осъзна трагичността на случилото се.

— Не — изхлипа тя и се обърна с гръб към групата.

— Господи! — безпомощно каза той. — Ранена ли си?

— Не, само съм… — Райън чу странни звуци и осъзна, че тя се опитва да скрие плача си. — Беше ужасно. Ужасно беше, Райън, а идеята бе моя. Аз съм тази, която…

— Наоми, вината не е твоя — прекъсна я той твърдо. — Момчетата са били наясно с риска, който поемат. Вандервеен е отговорен, не ти. Окей? — Дълга пауза. — Съжалявам — малко по-меко продължи той. — Трябваше аз да съм там…

— Не — категорично зави тя и поклати глава, — тогава щеше да си в къщата. Не бих могла да… да понеса и това.

Райън се зачуди как да отговори на това. Помълча няколко секунди и каза:

— Върни се във Вашингтон, Наоми. Не мисля, че можеш да… Смятам, че трябва да се прибереш.

Тя разбираше, че се опитва да й помогне. Щеше да бъде толкова лесно да престане да се прави на твърда. Можеше да се върне във Вашингтон, където той щеше да й демонстрира малко приятелска загриженост и толкова. Можеше да седи зад бюро в Центъра, да пие кафе, да гледа репортажа по Си Ен Ен и да бъде в абсолютна безопасност.

Но това означаваше Вандервеен да си остане на свобода, а тя още не бе готова да се предаде. А Райън й казваше, че тя не може да направи нищо повече във Вирджиния. Е, майната му тогава.

— Няма да се върна — каза тя. Непоколебимостта в гласа й го изненада. — Сега ще хвана един от помощниците на Харисън и ще поговоря с някои хора. Искам да разбера каква кола е карал и как изглежда. В противен случай ще продължим да действаме слепешката.

— Добре — съгласи се той след миг колебание. — Задръж така за секунда. — Той предаде решението й на Харпър, който прекъсна поредния си разгорещен разговор с Патрик Ландрьо, за да даде съгласието си. — Харпър се нави. Поръча да ти предам, че се радва, че си добре. Аз също…

— Знам — прекъсна го тя. — Ще ти се обадя, ако науча нещо.

Тя натисна бутона за край на връзката, преди да й отговори, огледа още веднъж опустошението и изтри вече пресъхващите сълзи. „Добре, Наоми — каза си тя, — време е да се залавяш за работа.“

 

 

Във Вашингтон беше ранно утро, но цареше полумрак. От юг нахлуваха облаци, но слънцето успяваше да пусне по някой друг лъч между тях. Джоди Ривърс одобрително оглеждаше бреговата линия и пиеше от чашата кафе. Последната седмица я бе докарала до пълно изтощение и макар някои дейности да бяха в ход, нищо не бе в състояние да й попречи на този миг наслада. Особено след като от ЦОТЗ я бяха събудили в един часа посред нощ.

Цветовете на града блестяха по онзи неповторимо жив начин, който е свързан с определен тип облачно време. От другата страна на канала голф клубът „Ист Потомак“ приличаше на безкрайно изумрудено море. Не валеше, но въздухът бе тежък и неподвижен, а прогнозата вещаеше буря в ранния следобед.

За съжаление бурята идеше прекалено късно. Поне засега по пътищата нямаше и следа от дъжд или сняг, така че планираната за след по-малко от два часа екскурзия с яхта оставаше по график. Ривърс нямаше аргумент да настоява пред президента Бренеман или началника на канцеларията му Ед Ригни да я отменят или поне да я отложат.

Болезнено съзнаваше, че тези хора представляват съблазнителен обект за атака само три седмици след два успешни терористични акта. За нещастие Сикрет Сървис играеше по свирката на президента и наумеше ли си той нещо, можеха само да отцепят района, да го обградят с възможно повече агенти и да се молят нищо да не стане.

Бариерите по Мейн Авеню вече вършеха работата си. Високо над тях наблюдатели с бинокли по покривите оглеждаха събраните групички демонстранти и обменяха по шифрована радиовръзка описания на подозрителни обекти. В отговор на дадено описание някой от цивилните агенти, смесени с тълпата, щеше да се блъсне случайно в съмнителното лице и незабелязано щеше да го опипа за скрито оръжие. Тези агенти на Сикрет Сървис се представяха за демонстранти, не носеха плакати, бяха облечени прилично, дори леко консервативно, и от време на време се присъединяваха към заклеймяващите призиви на другите, за да не се открояват. Поне до момента демонстрантите се държаха миролюбиво, облекчавайки работата на униформените полицаи, които зорко наблюдаваха всичко и всички с неутрални изражения.

През това време на юг, към бреговата линия, се носеше безкрайният президентски кортеж, към който този път се бяха присъединили лимузини на посолствата с френски и италиански знамена. Униформен персонал на Сикрет Сървис старателно бе прегледал всяка кола за наличие на скрити експлозиви, а всяко шаси бе подложено на подробен оглед с помощта на ТВ-камери, подаващи сигнал на екран, закрепен на колана на агента. Документите за самоличност и лицата на хората бяха съвестно съпоставяни с подготвената документация под надзора на въоръжени агенти. Пред смаяния поглед на френския посланик и началника на отдела за охрана към посолството му, двама младши сътрудници на френското посолство, които нямаха документи, бяха извадени от колите и задържани за двайсетина минути, докато бъдат потвърдени самоличностите им.

В подготовката за събитието бяха вложени огромни усилия, но те сега се отплащаха, констатираше със задоволство Ривърс. И все пак целостта на периметъра в голяма степен зависеше от решимостта на потенциалния атентатор. Тя съзнаваше, че няма начин да гарантират безопасността, ако някой е решил да пожертва живота си, за да убие президента. Именно терорист камикадзе бе големият кошмар на всеки агент на Сикрет Сървис и в това отношение Ривърс не представляваше изключение. Улови се, че мисли за Вандервеен:_Господи, дано да му се живее!_

— За какво си мечтаеш, Джоди?

Тя се обърна и се усмихна на Джошуа Маккейб.

— Наслаждавах се на гледката. Не е ли хубаво?

Той проследи погледа й към голф игрището.

— Да… Жалко за играчите обаче.

— Предполагам. — Голф игрището бе затворено съгласно президентска директива номер 62 на основание факта, че е с прекалено голяма площ, за да подлежи на контрол при ограничените им ресурси.

— Как вървят нещата?

— Засега всичко е наред. Ти свърши прекрасна работа, като изиска предварително участниците от френска и италианска страна. Така успяхме да прегледаме досиетата им. — Тя наклони глава при комплимента. — Чу ли за Вирджиния?

— Не — погледна го тя.

Той направи гримаса и поклати глава.

— Някой е трябвало да ти съобщи… Нападението претърпя провал. Вандервеен им е заложил капан и ликвидирал няколко момчета от групата за освобождаване на заложници. Освен това в хамбара не намерили кола.

— Как го е направил?

— Някаква бомба. Още разследват. Както и да е, трябва да приемем, че този човек идва насам. Така че…

Тя затвори очи и сви рамене.

— Просто не знам какво още можем да предприемем тук. Не разполагаме с хора, за да разширим периметъра. Съобщи ли това на Стори? — Джеф Стори бе началникът на охраната на президента и трябваше да пристигне след два часа в състава на основната група.

— Естествено. Информирах и самия президент. Не бих казал, че му стана приятно. Но не може и дума да става за отмяна.

— По дяволите! Какво му става на този човек? Толкова ли не може да разбере колко сериозни са нещата?

— Разбира го. — Пауза. — Това е донякъде акт на отчаяние, Ривърс. Ако всичко мине по план, той ще събере достатъчно подкрепа, за да започне да мисли за следващите четири години. Иначе… край.

— Малко трудно е да управляваш страна, когато си в гроба — промърмори тя.

Маккейб примижа.

— Дано не те чуе никой, за бога. Виж, трябва да се връщам на „Тайсънс Корнър“. Ако се наложи, търси ме там.

— Добре.

Той й кимна и се отправи към чакащата го кола. Джоди Ривърс се загледа в сивите води на канала и в съзнанието й прелетяха няколко ужасни сценария на следващите няколко часа. Даде простор на въображението си близо пет минути, после с нежелание тръгна на поредната обиколка на периметъра и за проверка на списъка на чуждестранните сановници, допуснати до събитието.

Господи, не позволявай това да се случи, докато аз отговарям.

 

 

В Центъра за обобщаване на терористични заплахи пушенето бе забранено, но Джонатан Харпър се бе отказал от години. Напрежението обаче бе стигнало предела и му трябваше начин да „изпусне пара“, а не бе от хората, които биха отишли под някой мост, за да изкрещят.

Така че, когато съмна, той пушеше навън в компанията на Райън. Бяха сами на бетонната площадка и се познаваха от седем години. Сигурно заради това мълчанието им не бе потискащо. Заместник-директорът долавяше, че в Райън назрява някакво решение, и чакаше той да го сподели.

— Искам да отида на пристанището.

Харпър дръпна от цигарата и бавно изпусна дима.

— Не виждам с какво би помогнал там — отговори той.

— Знам.

— Какво ти трябва?

— Някакви документи за самоличност — каза Райън. — Искам хората да са наясно кой съм. Не искам да ме спират на всеки няколко метра.

— Ще видя какво мога да направя. Може би чрез ЦОТЗ. Ще поговоря с Маккейб.

— Пистолетът ще ми бъде нужен. В мен е… не бих желал това да бъде проблем.

— Няма да бъде. — Харпър допуши цигарата и двамата замълчаха, докато слънцето се изкачваше над дърветата. — Какво мислиш за Наоми?

— Харесва ми. Кораво момиче е.

— И е симпатична.

— Не е лоша — усмихна се Райън.

Харпър хвърли фаса към сандъчето с пясък и не улучи.

— Първоначално не исках да я включвам. Малко е… нешлифована, ако ме разбираш. Още й липсва нужното отношение към хората. Но виждам, че се учи… Ще намери ли нещо според теб?

— Не знам. Във всеки случай може да действа бързо. Дано има късмет.

— Късметът е важен — призна Харпър. И след няколко секунди продължи: — Добре, иди на пристанището. Ще ги предупредя. Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Може би… Да, ще го позная — реши Райън. После се разколеба: — Мисля, че бих го познал.

— Но той ще те познае — предупреди го Харпър. — Така че внимавай.

— Винаги внимавам.

 

 

Стаята бе точно онова, което бе очаквал: удобна, но не луксозна, само с няколко добре подбрани репродукции по стените. Присъстваше задължителният телевизор, кукнат върху висок дървен шкаф. Две легла, нощно шкафче и малко бюро непосредствено до вратата. Беше се нанесъл тук преди дванайсет часа и първото, което направи, бе да провери видимостта през прозореца. Мястото се оказа идеално. Ванът се намираше на около 200 метра с предницата към него и на около 75 метра от пресечката на 13-а и Пенсилвания Авеню.

Най-тежкият момент бе през нощта, когато бе принуден да обиколи квартала три пъти, докато намери подходящо място за паркиране. За щастие никой не му обърна внимание. След зазоряване пешеходците отново се появиха, но засега никой не бе проявил необичаен интерес към паркирания до тротоара транспортен ван. Понеже 12-а улица бе затворена за преминаващи коли половин час след пристигането му движението по тази съседна улица беше съвсем слабо и това правеше наблюдението по-лесно.

Беше се наложило да пренареди някои неща в стаята. На дръжката от външната страна на вратата висеше надпис „Не безпокойте“ — дребна, но съществена подробност. Беше преместил креслото от ъгъла между леглата. След това хвана шкафа за телевизора за тясната страна и го издърпа на освободеното от креслото място. Завъртя го така, че да бъде под прав ъгъл спрямо големия панорамен прозорец. Дървеният стол пред бюрото сега бе до прозореца и пред телевизора.

Така можеше да наблюдава едновременно телевизора и какво става навън. Вандервеен знаеше, че ще излъчват пряко обръщението на президента от брега. Ако имаше късмет, можеше да научи и момента на тръгването на кортежа, макар от документа на Шакиб да знаеше, че по график Бренеман трябва да се върне в Белия дом в 11:40. Не бе лошо да има независимо потвърждение.

„Фокс Нюз“ вече показваха в режим на непрекъснато повторение последиците от случилото се във Вирджиния. Видеоматериалът, с който разполагаха, бе къс, а информацията им — оскъдна, което ги обричаше на абсурдно звучащи предположения и общ план на димящите развалини, подаван от нисколетящ хеликоптер с тресящ се на седалката пилот.

Вандервеен нямаше представа как ФБР е съумяло да го проследи до ранчото, но нямаше особени притеснения. Бе само на часове от целта си и вече нищо не множеше да го спре. Освен това изпитваше голямо удоволствие от ефекта на импровизираното взривно устройство. Ако в онова, което водещият разказваше, имаше някаква истина, бе успял да ликвидира осем души от смятания за особено престижен отряд на ФБР за освобождаване на заложници. Да чуе за това по телевизията не бе така удовлетворяващо, като да види как кръвта на агентката на недвижима собственост изтича до капка, но бе приятно.

Чувстваше се добре, независимо че бе на прага на достигане на отдавна поставената цел. Веригата за звънене на мобилния телефон беше свързана, но ключът в колата бе в изключено положение, така че към оголените проводници на схемата не се подаваше напрежение. Телефонът, който щеше да използва за взривяването, бе до него, но дори да набереше номера сега, нямаше да се случи нищо особено. Погледна си часовника — евтин „Таймекс“, много подходящ за човека, в който се бе превъплътил. Цифровата индикация показваше 7:25 сутринта. Към 11:00 щеше да слезе до вана, за да вземе бележника, предвидливо оставен на седалката до шофьора. Ако имаше късмет, президентът и голям брой от съветниците му щяха да се намират на по-малко от час път, когато щракнеше ключа във вана във включено положение.

Беше направил всичко по силите си. Облегна се на стола и отново насочи вниманието си към улицата.