Ендрю Бритън
Американецът (38)

36.

Кейп Елизабет — Вашингтон, окръг Колумбия

Кали Палмър се бе сгърбила над волана и се опитваше да пробие с поглед разплискващия се по предното стъкло дъжд. Бурята се бе засилвала все повече и повече след тръгването й от Ороно преди два часа, но тя вече бе в края на пътуването и слава богу.

Беше изморена след цял ден лекции, но бе обезпокоена за най-добрата си приятелка. Затова реши да намине за уикенда и да донесе някои неща, които щяха да я разведрят: две опаковки по шест бири „Ролинг Рок“ и няколко добри филма.

Обикновено това вършеше работа, но този път Кали не бе съвсем сигурна в успеха на начинанието. Най-близката й приятелка беше много разстроена след последното си спречкване с Райън и поне доскоро не бе показвала признаци, че й минава.

Въздъхна, зави по Вилидж Крийк Роуд и не след дълго къщата се показа пред погледа й. Пое по калната алея за коли — крайно време беше Райън да павира тази нива — и видя нещо, което я накара да се смръщи. На поляната, превърнала се в неофициален паркинг, беше спрял черен мерцедес. Регистрационната табела издаваше принадлежността му към правителствена служба. Кали изруга под нос. Несъмнено Райън се беше върнал от Вашингтон и тя бе сигурна, че сега двамата са толкова погълнати от неизбежното уточняване на отношенията си, че едва ли щяха да обърнат внимание на онзи, който позвъни на вратата им.

Слезе все пак от колата и изтича под дъжда до навеса на верандата. Все пак беше дошла от доста далече, за да се обърне и просто да се върне. Започваше да се ядосва, че е била толкова път за нищо.

Почука на предната врата. Никакъв отговор. Хм… Поколеба се за момент, завъртя дръжката и влезе, като потръпна пак, този път от удоволствие, защото топлият въздух я лъхна в лицето.

Но не беше чак толкова топъл и тя веднага видя причината — точно пред нея, в края на дългия коридор, задната врата на кухнята беше широко отворена и се люлееше на вятъра.

Видя и нещо друго — счупено стъкло.

Усети студената топка на страха в корема си — тревожна вълна, която премина в откровен ужас, когато свали поглед към нещо… нещо, което приличаше на алени следи по целия дървен под.

Господи, не! Краката сами я отведоха напред. Зави на ъгъла и намери Кати… внимателно положена на кухненския под, със затворени очи и леко разтворени устни. Не помръдваше.

После видя защо и закрещя.

 

 

Джонатан Харпър бе дълбоко заспал, когато нещо го извади от мрака.

Седна в леглото, посегна слепешком към нощното шкафче и тихо изруга, като чу чашата с вода да пада на пода. Напипа най-сетне слушалката и я вдигна до ухото си.

— Ало…?

Щеше да отговори на обаждането по съвсем различен начин, но това бе домашният му телефон до леглото, а не другият — със защитена връзка, която се проверяваше на всеки две седмици от научно-технологичния отдел в Лангли. Затова се изненада, когато чу глас на млада жена:

— Директор Харпър? Сър…?

Изруга отново и потърси ключа на лампата.

— Да, Джонатан Харпър на телефона.

— Сър, обажда се Сара Бърнстайн, нощният дежурен в Лангли. Опитах се да ви намеря на защитената линия, но не можах да се свържа…

Харпър завъртя апарата с лявата си ръка. Кабелът бе изтеглен от гнездото на гърба. Смръщи се и погледна размърдващата се в леглото Джули.

Сутринта щеше да й каже какво мисли за самоволната й постъпка.

— Какво има, Бърнстайн?

Тя се поколеба.

— Сър, може би все пак бихте желали да ви се обадя през централата.

Харпър разтърка очи и се сгълча за глупостта.

— Права сте. Дайте ми минутка…

Стовари слушалката на вилката с достатъчна сила, за да разбуди жена си. Тя се надигна и прекара пръсти през разбърканата си коса.

— Кой беше?

— Хиляди пъти съм ти казвал, Джули: трябва да мога да приемам обаждания тук на секундата!

— Съжалявам… просто реших, че заслужаваш малко спокойствие.

Нямаше никакъв смисъл да спори с нея. Включи обратно кабела на телефона с шифрована връзка STU-III и набра номера.

— Обажда се заместник-директор Харпър — и изрецитира кода си за удостоверяване. — Дайте ми дежурния, моля.

Поредица прищраквания и после:

— Бърнстайн.

— Да, Харпър се обажда. Какво става?

Гласът й бе отривист и ясен:

— Сър, имам обаждане, което вероятно бихте желали да приемете. Бенджамин Тайнс от офиса на шерифа в окръг Къмбърланд. Твърди, че е важно.

— Окръг Къмбърланд…?

— Това е в Мейн, сър.

Уточнението го накара да се поизправи в леглото. Джени го погледна и разтвори широко очи.

— Какво има?

— Държите ли го на линия?

— Разбира се, сър.

— Прехвърлете ми го тогава.

Нови няколко прищраквания и в ухото му се разнесе глас на възрастен мъж:

— Г-н Харпър?

— На телефона.

— Казвам се Бен Тайнс, сър — неуверено започна мъжът. — Аз съм шериф на окръг Къмбърланд и разполагам с нещо, което бихте искали да знаете.

Харпър усети, че започва да губи търпение — искаше да знае откъде този човек знае името и телефона му, но най-вече го интересуваха отговорите. Познаваше само един човек в Мейн. Господи… Райън!

— Кажете, шерифе.

— Намирам се на Вилидж Крийк Роуд номер 1334. Пристигнахме тук преди двайсетина минути в отговор на спешно повикване. Открихме мъртва жена и мъж в критично състояние. Жената вече бе идентифицирана като Катрин Дий Донован, 24-годишна. Била е студентка в Ороно. В ранения намерихме документ, съгласно който той е Райън Томас Кийли. Това говори ли ви нещо?

Харпър затвори очи. След дълга пауза отговори задавено:

— Да.

Шерифът изглеждаше объркан, тъй като явно очакваше някакво обяснение. Накрая каза:

— Още се опитваме да разберем какво точно се е случило тук. Но, както изглежда, имало е трето лице.

Джонатан беше сигурен кой е третият.

— Какво е състоянието на Кийли, шерифе?

— Не е добро, сър. — Нова пауза. — Бил е навън доста време. Има лошо счупен глезен и прострелна рана отдясно, както и няколко счупени ребра отляво. Куршумът е още в него, но като че ли няма сериозни поражения. Това са добрите новини. От друга страна, телесната му температура е била под 33 градуса, когато са го донесли. Това означава тежка хипотермия… Мислят, че ще отърве кожата, но ще бъде на косъм.

— А момичето? Напълно ли сте сигурни, че…

— Смъртта й, г-н Харпър, бе категорично установена преди двайсет минути. Няма никакво съмнение.

— Изчакайте секунда, моля. — Харпър сложи ръка върху микрофона и, без да обръща внимание на изплашените въпроси на Джули, се опита да дойде на себе си. Накрая вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и продължи разговора с Тайнс: — Какво мислите, че се е случило, шерифе? Някакви идеи?

— Тук сме съвсем отскоро, сър, но… Мисля, че неизвестният трети е отговорен за единия, а може би и за двамата. Справил се е с жената в кухнята, а вашия човек намерихме на поляна около шейсет метра зад къщата. Има следи от борба.

— Как разбрахте, че е мой човек? — попита Харпър.

— Тялото беше намерено от приятелка на Донован, която се обадила на 911. Наложило се да я оставят в болницата заедно с Кийли — тя била в шок, — но все пак беше достатъчно на себе си, когато дойдохме тук. Не знам откъде, но знаеше името ви, а отвън имаше кола с федерална регистрация, така че реших да опитам да ви намеря.

— Правилно постъпихте, шерифе. А… някаква следа от третия?

— Никаква. Стоплиха Кийли с грейки и одеяла и опитаха да го разпитат. Не ни каза много, но от онова, което разбрах… другият е паднал…

— „Паднал“…? Къде е паднал?

— В океана, сър.

Харпър притисна длан към слепоочието си, като се опитваше да осмисли чутото. Райън се бе преместил в къщата само преди една година и Джонатан така и не бе имал повод да му гостува там. Затова нямаше представа за какво му говорят.

— Какво означава това, шерифе?

— Означава, че го няма… — Шериф Тайнс се прокашля: — Мъртъв е.

— Как може да сте сигурни?

— Става дума за падане от петдесет и пет метра височина, сър. От толкова високо е все едно да паднеш на цимент.

Дълга пауза.

— Надявам се да сте прав — каза накрая Харпър. — Страшно много се надявам да не грешите.

Бен Тайнс усети, че не е успял да го убеди.

— Сър, ако не влезете във водата под точния ъгъл, онова, което остава от гръдния ви кош, ще накъса вътрешностите ви на парчета. И дори да оживеете след първоначалния удар, или ще се забиете толкова надълбоко, че просто ще се удавите, или ще имате такива контузии, че няма да можете да се измъкнете от водата. Такива случаи течението обикновено ги завлича в дълбокото, но съм виждал какво остава от малцината скачачи, които сме успявали да извадим на суша. Повярвайте ми… гледката е грозна.

Харпър пое въздух и бавно го изпусна.

— Добре, шерифе. Звучи убедително. Сега ще трябва да се обадя на доста места, но ще се свържа с вас веднага щом уредя транспорта. Обадете ми се след четирийсет и пет минути.

— Има още нещо…

Джонатан долови нова нотка в гласа на мъжа — някаква неувереност.

— Кажете.

— Този… Кийли… колко добре го познавате?

— Много добре. Той ми е добър приятел от доста време. Защо?

— Какви са били взаимоотношенията му с Донован?

Това беше последното, за което Харпър искаше да мисли сега. Беше готов да се сопне на шерифа, но Тайнс като че ли не задаваше въпросите си безцелно.

— Бяха сгодени. Само преди няколко седмици. — Не беше съвсем сигурен от какво се интересува шерифът: — Като се изключат някои… недоразумения, нещата вървяха доста гладко. Съвсем прилично, бих казал.

Тайнс продължи вече по-сигурен:

— Питам, сър, защото… Мисля, че той е видял какво се е случило с нея. Когато го намерихме, беше по корем. Куршумът е минал на десетина сантиметра над и вдясно от пъпа му, а раната…

— Какво раната…? — Харпър нямаше представа накъде бие.

— … кървеше доста по-бързо, отколкото би кървяла, ако лежеше по гръб. — Поредна дълга пауза. — И е имал мобилен телефон, сър, но не се е обадил на никого. Разбирате ли сега какво искам да кажа?

Настъпи най-дългата пауза. Тайнс почтително мълчеше в очакване заместник-директорът да продължи.

— Ще бъда там след три часа — каза накрая Харпър.

Харпър остави слушалката и погледна жена си.

— Какво има? — попита тя.

 

 

Бурята се задържа над Кейп Елизабет много дълго, като продължи да вилнее от Портсмут до Бангор, макар тези два града да не определяха външните граници на нейния гняв. Периметърът на адското време не се ограничаваше от географски обекти, нито от мнението на прескъпо заплатени метеоролози.

Когато най-сетне — много часове по-късно — приключи, се появиха оценки за щети от порядъка на 130 милиона долара, макар някои от числата да бяха надути в очакване на предстоящите запитвания от страна на застрахователите.

Както винаги най-зле пострадали бяха крайбрежните имоти.

Имаше и изключения, разбира се. Някои постройки бяха останали невредими най-вече благодарение на качествените строителни материали или на местоположението им по неравния крайбрежен релеф. Една от тези къщи принадлежеше на Ричард и Бренда Греган — пенсионери, пренесли се на север след продажбата на умерено печелившата им фирма за озеленяване.

Къщата представляваше всичко, което бяха търсили: тиха, отдалечена, удобна, без да е луксозна, с четири спални и две бани. Беше по-малка от повечето други къщи в околността, но значителната площ на парцела компенсираше предостатъчно скромната жилищна площ. Семейство Греган бяха заклети туристи и пътеките, водещи зад дома им през гъстата гора, бяха сериозно съображение при вземането на решението за купуване на точно този имот.

Разбира се, някой би могъл да поспори, че дърветата са по-важни от някакви туристически пътеки, понеже играеха ролята на естествен буфер между дома и разрушителната мощ на океана.

Семейство Греган обаче обичаха пътеките си, поради което, както обикновено, излязоха на обичайната си половинкилометрова разходка през гъстата гора, която свършваше на няколко метра от лениво плискащите се вълни на Атлантика. При умерен шквал вълните понякога се качваха на две трети от височината на скалата. Тук скалите обаче бяха много по-близко до морското ниво, отколкото при Кейп Елизабет, на около километър на север.

При тази буря обаче океанът някак се бе слял със сушата и петметровата бариера сякаш изобщо не съществуваше.

 

 

Семейство Греган не се обезпокоиха от дъжда и вятъра, които шибаха дома им, нито от съпътстващото рязко понижение на температурата — след повече от четири години живот на брега на океана вече бяха видели повече бури, идещи от североизток, отколкото можеха да запомнят. И знаеха със закоравялото безразличие на местни жители, че няма какво друго да направят, освен да изчакат до сутринта и да видят какви са пораженията. Успокояваше ги това, че не ги застрашава нищо от страна на дърветата около къщата, понеже боровете, извисяващи се на по-близо от стотина метра, бяха отсечени още предишната година.

Спокойни зад здравите стени на своята къща, те изобщо не се обезпокоиха, когато телефонът прекъсна, а токът спря. Беше нещо нормално при такова време, но макар да разполагаха с мощен генератор, предпочетоха да си легнат по-рано.

Спяха леко, но заспаха. Благодарение на дебелите стени от тухла и камък, както и на скъпите прозорци, монтирани от местните майстори, къщата бе изненадващо добре изолирана от грохота на бурята.

С наближаването на полунощ най-далечните дървета започнаха да изплуват от океана. Клоните им се клатеха и огъваха застрашително под напора на свирепия вятър, а вълните се блъскаха в стволовете им.

И пътеките сякаш се издигнаха от сивите дълбини. Плъзнаха навътре в сушата и започнаха да се открояват по-ясно. Някои бяха маркирани с колчета, но всички носеха следи от разходките.

По-малките отпечатъци, като оставените от сърни и по-дребни обитатели на гората, скоро бяха измити от несекващия дъжд.

Други се задържаха по-дълго, като например дълбоките следи, оставени от значително по-тежкия Ричард Греган, или по-плитките характерни следи от обувки „Тимбърланд“ на дребничката Бренда Греган.

Имаше обаче и трета диря, която щеше да ги обърка, ако я бяха видели — неравни отпечатъци с различна дълбочина, свързани със странни провлачвания.

Разстоянията между тях бяха различни, но цялата диря не оставяше съмнение накъде е вървял раненият.

Тя тръгваше от брега, вървеше направо и отиваше към притихналата тъмна къща на Ричард и Бренда Греган.

Те нямаха представа, че бурята продължава да бушува.

Спяха леко и този път не сънуваха.