Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (8)

8.

Уелс, 1129 г.

Моят дом е замък. Не като онези в Пембрук^[1] или Карнарвън, с каменни стени и високи кули. Нашият замък е повечето от кал: бастион от пръст с палисада обгръща сградите от дърво и пръст. Има хамбар и зала със сламени покриви и е доста трудно да ги различиш. През зимата тревистите насипи задържат водата и превръщат двора в тресавище. Баща ми го нарича „нашия ров“, а мама ни разправя историята за рицаря, който израснал в езеро.

Тази пролет баща ми нае един фламандски инженер да му издигне наблюдателна кула. Заостря върховете на стволовете, които оформят палисадата, и запълва пролуките, които домашните животни са си отворили през зимата. Отново има безредици: един човек е убит в Бранденог. Никой не вярва, че ще си остане само с това. Уелсците обичат своята чест, а също и да воюват. Ралф казва, че в нашия замък ще сме на сигурно място, но баща ми изглежда мрачен. Казва, че когато стоиш зад крепостните стени, враговете знаят къде да те намерят.

А аз си мисля, че щом нашите овце могат да проникнат през палисадата, какво остава за уелсците?

В Уелс често вали, обаче в моите спомени това винаги е последният ден на пролетта. Баща ми и Ралф не си бяха у дома вечерта и още не са се върнали; брат Осуалд го повикаха да се върне в своя манастир, а аз съм поел с коня си из гората. Мисля си, че мога да се отбия до нивите край параклиса, където брануват, но нямам бърза работа. Дърветата са отрупани с цветове, храсталаците — с листа; нежното слънце пъстри с петна тучните ливади. Слизам от коня и вървя бос по тревата, която е зелена и мека като коприна под стъпалата ми. Свалям оглавника на коня и го оставям да пасе.

Взел съм копие и се забавлявам да го хвърлям по възлестите части на дърветата. Брат ми ме закача, че метателното копие е уелско оръжие и затова е плебейско. Ралф казва, че единственият начин да се биеш с копие, е да го стиснеш под мишницата си. Обаче Улоч, пастирът на баща ми, ме научи и аз мога с едно хвърляне да сваля див петел от клона.

Тази сутрин не хвърлям по птици. Техните песни сякаш правят гората по-светла; сърцето ми прелива, докато ги слушам. Не искам да развалям деня с проливане на кръв. Всяко хвърляне ме отдалечава от дома, но нямам нищо против. Мога да намеря пътя за вкъщи, а конят ми е толкова хрисим, че няма да се отдалечи много.

Между дърветата долита шум — странно тракане, като от барабани. Следвам шума приведен, стиснал копието. Когато наближавам, чувам тънкия звън на метал, като от камбанки или цимбали. От приказките на майка ми зная, че вълшебните хора обичат музиката, и се питам дали не са те.

Надниквам над изгнилия ствол на дърво и ги виждам: петима рицари с шлемове и оръжия яздят през гората. Те не са приказни, макар че с проблясващите на слънцето брони приличат на ангели. Музика също няма. Те яздят без път; дъбовите и габъровите клони пляскат по броните им, копията им се блъскат в щитовете, стоманените пръстени на техните ризници се удрят едни в други и издават лек звън. Петимата рицари са прекрасна гледка. Копнея да бъда рицар.

Едва не се провиквам да ги поздравя, но нещо ме възпира. Защо яздят толкова далеч от пътя? Защо са въоръжени като за война? Притискам се към влажната земя. С копието и наметалото от еленова кожа приличам на уелсец, а се носят толкова истории за рицари, нападнати от засада по пътя. Не искам да ме вземат за враг.

Рицарите отминават и зад тях между дърветата се промъква цяла рота. Със своите кафяви кожени ризници и сиво-зелени туники пешаците са почти невидими. Не разговарят и не се смеят, както правят хората на път. Някои носят лъкове, други копия и брадви — но остриетата са открити и лъковете са с опъната тетива. Имат намерение скоро да използват оръжията си. Докато ги наблюдавам как напредват, изведнъж осъзнавам, че се движат по потока.

Зная къде отива той. Тече към замъка на баща ми.

Пълзя, после тичам, след това яздя. Много преди да стигна до къщата, знам, че е твърде късно. Виждам димът, който се вдига от сламените покриви — баща ми казваше, че не стават за замък. Наблюдателната кула не ни спаси. Когато стигам до челото на хълма и поглеждам към откритата равнина и морето, проблясващо зад пушека, битката е вече изгубена. Рицарите напълно са ни изненадали. Вратите са отворени и виждам, че бранителите не са имали време да се въоръжат. Някои се сражават с гребла и брадви за дърва; неколцина вече лежат мъртви. Един държи сърп в ръката и го използва, за да отблъсква въоръжен рицар. Направо залитам, защото осъзнавам, че това е баща ми.

Старата ми кобила не е боен кон. Скачам от нея и хуквам надолу по хълма, хлъзгам се и се препъвам по неравната земя. Никой не забелязва, че идвам, или ако са ме видели, смятат, че съм един от тях. Прекосявам моста над реката и влизам безпрепятствено зад оградата. Димът пари на очите ми. Битката трябва да е към края си, защото някои от пешаците вече се отдават на плячкосване. Обаче в далечния край на двора, под наблюдателницата, съпротивата продължава. Двама от рицарите са заобиколили с конете си човек, размахващ градинарска секира.

Това е Ралф.

Затичвам се към тях. Ралф не ме вижда. Замахва към единия от рицарите, който отблъсква удара с щита и избива брадвата от ръката му. Другият препуска напред и го пронизва с копието си. Ралф рухва в калта.

Аз изкрещявам; рицарят се обръща и в мига, в който виждам лицето му, хвърлям копието.

Обаче аз съм само на десет и макар че съм точен, още не съм достатъчно силен. Копието се забива в щита като стрела. Рицарят се засмива, издърпва копието и го хвърля в калта. Насочва се към мен, чудейки се дали да ме прониже с копието си, или да ме стъпче с коня. Грабвам пламтяща главня, която някога е била извита покривна греда, и я размахвам пред себе си.

Другият рицар се приближава в тръс и докосва ръката на капитана си.

— Погледни главата му. — Видял е тонзурата ми. Обръща коня си, за да застане срещу своя командир. — Грях е да се убива свещеник.

— И глупост — да се остави синът жив. — Капитанът е огромен мъж, по-висок от покрива на залата — или така се струва на моето въображение на десетгодишен. Той носи мрежесто забрало, прикрепено към шлема му, и не мога да различа лицето. Гледам го вторачено, без да примигвам. Чувал съм, че ако видиш човека, който те убива, след това вечно ще го преследваш като дух.

Едва след време осъзнавам, че е говорил на френски. Капитанът се чуди дали да ме убие, а конят му удря земята с копита. Военните коне не са отглеждани, за да стоят неподвижно по време на битка.

Някъде в далечината се чува тръба. Не зная кой я е надул, но това означава нещо за капитана. Той вади своя рог от торбата на седлото и повтаря сигнала. Чувствам, че около мен битката затихва.

Без предупреждение капитанът пришпорва коня. Той прави скок напред и се понася с трополене към мен. Зная, че трябва да отскоча встрани, но не мога да помръдна. Може би част от мен иска да умре. Земята под нозете ми трепери, сякаш се отваря, за да ме приеме. Затварям очи и чакам смъртта.

И тогава земята утихва, а конят е зад мен. Не съм помръднал. Поглеждам надолу и осъзнавам, че още държа главнята. В последния момент конят трябва да е свърнал далеч от огъня. Дали рицарят ме е пощадил, или просто е пропуснал възможността — никога няма да имам възможността да го попитам. Ако го видя още веднъж, ще го убия на място.

Другият рицар минава покрай мен. Той не иска да ме убие, но когато ме отминава, забива дръжката на копието в ребрата ми и ме поваля на земята. Когато успявам да се изправя на крака, битката вече е свършила.

Залитам към оградата и виждам заминаващите конници да се изливат обратно по моста с нашия добитък, конете на баща ми и всичко, което са успели да награбят от нашето домакинство. Един носи под мишница патица, друг — купчина сребърни чинии. Вероятно ги е задигнал от наредената маса. Върху чиниите се клатушка бокал.

Майка ми тича след тях, надавайки вик, който разкъсва душата ми. Тя настига рицарите в края на моста. Един от тях се обръща; прави някакво движение, което не мога да видя, и майка ми рухва на земята. Прилича на припаднала, но повече никога няма да отвори очи. Баща ми е мъртъв — пронизан в бедрата с копие, след това обезглавен. Брат ми Ралф умира до него. Докато блуждая сред пепелището, виждам гарваните и враните, които идват, за да изкълват очите му. Хуквам към тях, пълен с ярост, но днес съм толкова слаб, че те едва помръдват. Струпват се около едно строшено рало и наблюдават, чакайки удобна възможност. Няма къде да скрия трупа на Ралф, затова изкопавам гроба на място.

Уелсците обичат своите вражди — готови са да отмъщават за стогодишна обида. Те са отмъстителни, кръвожадни и склонни към насилие. Може би, докато съм живял сред тях, съм попил нещо от тяхната свирепост, защото се заклевам да отмъстя.

Сега аз съм най-големият син. Рицарството е мое право и дълг.