Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (53)

53.

Гластънбъри, 1143 година

Монасите ме гледат тревожно. Няма начин да скрия онова, което нося — увих го в зебло, но те могат да предположат какво е. Тази маскировка ги тревожи още повече, особено когато обявявам, че искам да видя игумена.

Изминал съм дълъг път от онова езеро в Уелс. Сега съм отново в Англия. Кралството още е във война — нито Стивън, нито Мод могат да спечелят предимство. Вместо да се бият един срещу друг, те опустошават земите си. Ако не можеш да убиеш краля — убий кралството му.

Спомням си какво каза Хю. Благословено време — златен век в сравнение с онова, което щеше да се случи, ако копието беше убило краля. Трябва да вярвам, че е казал истината. Иначе толкова много усилия биха били напразни.

Обаче тук, в Гластънбърския манастир, монасите изглеждат доста добре — със сигурност са по-дебели и задоволени от братята, с които живях в Бретан. Понякога, щом чуя монотонното нареждане на някой псалм да се носи от черковните врати като рояк пчели в летен ден, си мисля за тях. Питам се какъв ли щеше да е животът ми, ако бях останал там, заключен в библиотеката да преписвам стари думи. Или ако бях поел по пътя пред мен, когато ми направиха тонзурата на осем годинки? Щях ли да бъда по-щастлив?

Игуменът ме приема в параклиса. Той е богато украсен, както подхожда на най-богатия английски манастир. Мозайката на пода образува сложни остри линии, които се пресичат в мрежа, която няма нито начало, нито край. През прозорците зад гърба му виждам стръмните склонове на хълма Гластънбъри, които се издигат високо.

— Разкажи ми какво се случи — нарежда игумен Хенри. Очите му се стрелкат към вързопа от зебло. Изглежда остарял. Бузите му са хлътнали, косата — посивяла, но пръстените му са непроменени — ярки и разноцветни като лятото. Те продължават да подрънкват като звънчета, когато движи ръката си.

Разказвам му почти всичко. Нашето пленяване от Морган, син на Оуин, отчаяната езда през Уелс и сражението на билото на хълма. Голяма част от това вече е чул — от Уилям от Ипър и другите мъже, които са се върнали, и лично от своя брат — краля. Но те не знаят какво се е случило след това.

Завършвам разказа си за битката на брега.

— А копието? — пита игуменът.

Той знае отговора — откакто влязох в помещението, втораченият му поглед не се е отделил от вързопа. Ръката ми трепери, когато му го подавам. Надявам се, че няма да се досети защо.

Разгъва зеблото и измъква копието. Желязото е черно и покрито с петна, набързо изковано. Ковачът, който го изработи за мен, не можеше да разбере защо някой ще иска изцяло желязно копие. Затаявам дъх. Ако Хенри е държал истинското копие, няма да се излъже от моя фалшификат.

Докосва го с благоговение. Очите му са ококорени от страхопочитание.

— А другият… предмет. Видя ли какво се случи с него?

— Лазар дьо Мортен избяга с него.

Отнесено изражение се появява на лицето му.

— Ще го намерим.

В тези думи има окончателност, съзнанието му вече се насочва към други въпроси. Аз съм изпълнил предназначението си, а той е зает човек. Не зная каква функция изпълнява в ордена на Хю, но той е и игумен на Гластънбъри, епископ на Уинчестър, кралски съветник и брат на краля. Но когато стига до вратата, се спира.

— А ти какво ще правиш?

Не мога да си представя, че е загрижен за моето благополучие. Нищо не ми дължи. Може и да съм му донесъл копието, поне така си мисли, но в най-добрия случай това е частично изкупление. Аз знам твърде много за него, за да ме пусне напълно свободен.

— Мислех да се върна във Франция.

— Земя ли имаш там?

— Не.

— Роднини?

— Никакви.

Той се смръщва. Земята и семейството са лостовете на неговия свят. Не може да ме разбере.

— Уилям каза, че си изкусен разказвач.

— Оставям на публиката да ме оцени.

Той не обръща внимание на фалшивата ми скромност.

— Моят брат, графът на Блоа, обожава историите. Мисля, че мога да ти уредя синекур в неговия двор в Троа. Той не е член на нашия орден, но съчувства на делото ни.

Аз се покланям.

 

 

Уилтшир, Англия

Дори на магистралата в слънчевата майска утрин човек можеше да почувства пролетния живот, който избива от земята. Ели и Дъг потеглиха от Оксфорд и излязоха на магистрала М4 при Нюбъри, след това поеха на запад. Не говореха много. Ели гледаше през прозореца, отпуснала ръка на корема си. Дъг забеляза жеста и попита:

— Раната ли боли?

— Всичко е наред. — Раната я болеше, когато ходеше, но през последните дни вече не я усещаше толкова силно. Щеше да зарасне. Тя му отправи усмивка, която Дъг не разбра. Още не му беше казала — трябваше да мине поне още седмица, за да е сигурна, но вече знаеше. Усещаше живота, растящ в нея, семе, което бавно покълваше. Изпитваше щастие.

Пътуваха между ниските хълмове на Югозападна Англия, където високотехнологични производства се трупаха върху древния пейзаж, където щръкнали камъни сочеха хилядолетни пътеки, където изсечени животни дамгосваха хълмовете в бяло. Ели свали прозореца и остави въздуха да блъска лицето й.

В Лондон членове на Банковата комисия и счетоводители пълзяха из кабинетите на „Монсалват“ и бавно разчленяваха нейните активи. Когато банката рухна, изскочиха няколко нови истории, но не много. Не беше първата банка, която фалира тази година, и нямаше да бъде последната. Никой в Ситито не беше особено впечатлен. „Монсалват“ винаги е била непредсказуема, казваха те, играеше по собствени правила — и беше неизбежно да се провали. Сегашният климат беше такъв, че при подобно поведение не можеш да се отървеш. Повечето от тях се радваха да видят как си отива.

Магистралата се раздели — Дъг пое по М48 към Чепстоу. Точно преди моста на Севърн зави и мина през малко селце, по уличка, която излезе на брега на реката, между електрическата подстанция и пречиствателната станция. Седяха там като влюбени юноши и гледаха водата.

— Това ли е твоята представа за романтичен ден сред природата? — закачи го Ели.

— Зависи какво разбираш под романтичен.

Тя изчака да продължи.

— Леон — твоят човек в замъка. Ти каза… че според него… стихотворението е измама. Че истинските следи за местонахождението на копието се намират в Кретиеновия „Рицар на Граала“.

Ели кимна.

— В романа, когато описва замъка на Граала, Кретиен споменава две действителни места като метафори. Казва за кулата на замъка „Оттук до Бейрут не можеш да намериш по-хубава“. Когато говори за галериите, казва: „Те бяха по-разкошни от всички, който можеш да видиш оттук до Лимож“.

— Добре.

— И Лимож и Бейрут са били някога римски градове. Лимож се казвал Августоритум, а Бейрут — колония Юлия Августа.

— Значи и двата са кръстени на император Август.

— Точно така. Прегледах географския справочник с римски имена в Британия. Има едно място тук, което също се е наричало Августа. Сега се нарича Ауст — предполагам, че е някакво изкривяване на древното име.

Ели си спомни знака.

— Селцето, през което току-що минахме.

Дъг се загледа в Севърн. Беше отлив — кафяви пясъчни наноси се спускаха по реката, изровени в дълбоки канали, където водата се оттичаше. Голям къс скала стърчеше в средата на коритото.

— Точно преди да стигне до замъка на Граала, Пърсивал се озовава пред голяма река. Погледнал дълбоката и бърза вода и не посмял да я прекоси. Рибарят му казал, че на двайсет левги в двете посоки няма мост, брод или сал.

Погледна наляво, където червените въжета на висящ мост прехвърляха реката.

— За щастие ние си имаме магистралата.

Върнаха се в колата и прекосиха реката. На другия бряг един знак ги поздравяваше на уелски: „Добре дошли в Уелс“.

— Севърн винаги е била граница — замислено отбеляза Дъг. — Между англичаните и уелсците, между саксонците и келтите. Разумната цивилизация и дивата, неуправляема магия.

Ели се изсмя.

— Аз май съм израснала на погрешната страна.

Дъг зави в следващия изход от магистралата и покара няколко километра покрай ниви. Спря встрани от пътя до едно голф игрище и извади две раници от багажника. Подаде едната на Ели.

— Взех неща за пикник.

Нямаше нужда да пита какво има в другата раница. Откакто се върнаха от Франция, той беше постоянно присъствие — подобно на сянка или миризма.

Намериха пролука в оградата. Табелка сочеше пътека за пешеходци, която водеше в долината.

— Пърсивал обръща гръб на реката и се изкачва на върха на хълма — продължи Дъг. — Сред дърветата видял покрив на замък.

— Не виждам никакъв замък.

— Мястото е тайнствено — ту се появява, ту изчезва.

Следваха пътеката към плитката долина, крачейки един зад друг. Птиците пееха, мухите бръмчаха наоколо и слънцето галеше лицето й. Тя се спря, за да свали жилетката си, и остана по къси ръкави. Наслаждаваше се на ласката на слънцето, на дългата трева, която докосваше с пръсти. В подножието на хълма имаше извор. Ели клекна до него и отпи от шепата си вода. Беше толкова студена, че я заболяха зъбите.

Долината се стесни, пътеката започна да се промъква между два хълма. Дъг извади карта от раницата и отново провери посоката.

— Тук трябва да е.

Той се отклони от пътеката и я поведе по стръмен склон между дърветата. Раната й запулсира, но тя не се оплака. Пресякоха една нива и стигнаха до ограда от бодлива тел. Нямаше врата или преграда. Дъг раздели теловете, за да може Ели да се промуши.

— Влизаме в чужд имот.

— Това не е най-лошото, което сме правили.

Навлязоха отново сред дърветата. След ослепителния блясък в полето им трябваше известно време, за да свикнат с шарената светлина. Изпод храсталаците започнаха да се показват стени. Покритата с бръшлян колона, която беше взела за дърво, се оказа ъгъл на рухнала кула, висока около шест метра. Ръбести кафяви камъни стърчаха под падналата мазилка. Навсякъде растяха възлести дървета. По нататък голям къс от стена лежеше на една страна, оплетен в корените на стар тис.

Ели се обърна към Дъг.

— Откъде знаеше, че тези руини са тук?

— Защото ги има в регистъра на уелските исторически сгради. Намерих го в интернет.

— Ако и сър Пърсивал имаше интернет…

Пресякоха мястото, лъкатушейки между дърветата, като проследяваха очертанията на старите сгради, които едва се издигаха над обраслата земя.

— Датира от дванайсети век, но от векове е руина — обясни Дъг. Тя не му обръщаше внимание. — Ако погледнеш внимателно останките, ще видиш, че постройката е била ориентирана от изток на запад. Много хора смятат, че е била параклис.

— Мислиш ли, че…?

Ели чу шумолене в листата зад гърба си. Обърна се рязко и раната я заболя.

Брадат възрастен мъж се беше появил зад тях. Носеше зелени гумени ботуши и ватирана жилетка без ръкави. Плосък каскет от туид покриваше вълнистата му бяла коса. В ръка стискаше ясенова тояга. Можеше да е земеделец или рибар, излязъл на разходка в гората — или собственикът на парцела. Обаче в очите му нямаше гняв, нито любопитство.

— Помислих си, че може да дойдете тук.

— Кой сте вие? — попита Ели. Почти беше забравила да диша, но не я беше страх.

Той се облегна на тоягата.

— Може да ме наричате Джордж. Така ме познаваше Хари, вашият баща — също. Той много щеше да се гордее с това, което направихте.

Обиколи остатък от каменен зид, потропвайки по него с тоягата си.

— Ако търсите копието, сте закъснели с няколкостотин години.

— Кретиен тук ли го е скрил?

— Да. Опитал се е да го скрие от нас, за да го скрие и от Сен Лазар. Дал да изковат копие, с което ни е заблудил за известно време. Когато написал „Пърсивал, рицарят на Граала“, сме тръгнали по същите следи като вас.

— Къде е копието сега?

— На сигурно място. — Той вдигна един жълъд и го потърка в дланите си. — На всеки стотина години настъпва подобно отклонение и някой извън Братството „спасява“ някое от съкровищата, поверени на нашите грижи. Смятат, че ще е в най-голяма безопасност, ако го скрият от нас, но накрая винаги си го връщаме. Така е най-добре.

Погледна многозначително към раницата на Дъг, който отстъпи с яростно изражение.

— Може да се присъедините към нас. Със сигурност си заслужихте шпорите — каза непознатият.

— Да се присъединим към какво? — попита Дъг. — Към организация, която не може да защити собствените си членове? Която използва невинни хора и след това ги зарязва? С радост бихте закопали Ели под някой френски хълм, за да стигнете до Сен Лазар!

По лицето на възрастния мъж се изписа болка.

— С „Монсалват“ сме в патово положение от около осемстотин години. Не желаехме да използваме оръжието, което притежавахме, и бяхме в невъзможност да лекуваме раните, които те причиняваха. Не можете да си представите колко е мъчително. Може би накрая загубихме вярната представа кои сме.

— Тогава може би загубата на това ще бъде цената, която трябва да платите.

— Дай му го — каза Ели тихо.

— Ти си човекът, който го измъкна от банката, пренесе го през цяла Европа и го опази. Трябва да бъде твой — извика Дъг.

— Ако има някаква сила, ако може да стори някакво добро, по-добре да бъде в техните ръце.

Той не искаше да отстъпи и я гледаше предизвикателно в очите. След това подаде раницата. Ели внезапно почувства как голяма тежест напуска тялото й и разбра, че изборът й е правилен.

Възрастният човек кимна тържествено.

— Благодаря.

— Как го наричате? — попита Ели.

За нейна изненада възрастният мъж се изчерви.

— Дори ние не можем напълно да се освободим от магията на Кретиен. Наричаме го Граал.

 

 

Върнаха се до колата, потънали в мълчание. Първоначално Дъг крачеше пред нея със скован гръб, но постепенно смали крачката, за да може Ели да го настигне. Тя го хвана под ръка и опря глава на рамото му. Изкачиха склона заедно и се разделиха само за да прекосят оградата от бодлива тел.

Стигнаха до колата, останаха край пътя, не искаха да си тръгват. Дъг се облегна на колата, а Ели зарови лице в гърдите му.

— Почувства ли го? — попита тя. — Че никога вече няма да можем да се върнем на това място?

Дъг кимна бавно.

— В романите на Кретиен виждаш уравновесения свят на двора, пълен със закони, обичаи и протокол; и дивия свят на гората, където се случват търсенето, битките и магията. Мисля, че ние се готвим да напуснем този свят. Историята свърши.

— Някои истории свършват — заяви тя твърдо, — но нашата няма да свърши скоро.

Обаче още нещо я безпокоеше. Искаше да го каже сега, преди магията да се разруши. Отдръпна се, за да погледне Дъг в очите.

— Онова, което Бланшар каза… в мазето на Анелизе Стирт…

Дъг я накара да замълчи с целувка.

— Не искам да знам.

 

 

Брюж, 1184 г.

Свещта е почти изгоряла. Седя във висока кула и пиша до ослепяване. В течение на годините разказах историите на много мъже и жени в капана на техните кули — в разказите това е предизвикателство, пречка, която трябва да се преодолее. Действителността е различна.

Аз надживях себе си. Моята история свърши преди четирийсет години, а аз продължих да се бавя на сцената, след като публиката отдавна си е отишла. Служих на графа на Блоа и неговия син — графа на Шампан. И двамата вече са мъртви. Мъжът, на когото служа сега, Филип Фландърски, не е бил роден, когато моята история се случи. Той ми плаща стипендия и аз го лаская. Пиша, че струва повече от Александър Велики. Той се преструва, че се чувства неловко, но тайно иска да ми вярва. Възхвалявам неговата мъдрост, любовта му към истината, справедливостта и честността. Хваля неговата щедрост, особено когато наближи деня за изплащане на стипендията ми.

Брюж е странно място. Мъжете тук са намусени и без чувство за хумор, не се интересуват от друго, освен от търговията си. Вместо пътища имат канали — по-трудни за ходене, но така по-лесно си транспортират стоките. Градът съществува заради овцете — но никога няма да чуете блеенето на агнета или писъците им от кланиците. Овцете живеят другаде — отвъд стените и океана. Тук съществуват само като счетоводни книги. Пристигат тук под формата на чували със сурова вълна; като бали плат, боядисан и плисиран; като кожи за табаците и цели кожи, остъргани до чисто за велен. Когато фламандците празнуват, вечерят овнешко. Единственото, което отглеждат, са парите.

Аз не се различавам от тях. Стоя си в кулата, държа се настрана от света, научавам за живота чрез клюките и хорските приказки. Пиша второкласни описания на второкласни животи, когато граф Филип настои, но най-вече описвам своята собствена история. Писана и пренаписвана — от четирийсет години не познавам ничия друга. Не минава и час да не се замисля за камъка и за копието, което причинява рани, които никога не зарастват. Мислех, че ако го предам, ще се освободя от неговата власт. Вместо това то преследва въображението ми.

Взех няколко от тези листове велен и записах моята история, но последните страници са празни. Когато ти си разказвачът, можеш да избереш края. Но аз не знам как да я завърша. Пиша и пренаписвам, но последните страници остават недокоснати.

Една жена на балкона чу риданията и хукна надолу към залата. Отиде право при кралицата и попита какво не е наред.

Какво не е наред?

Историята не свършва. Търсенето не е приключило. Всичко, което мога да направя сега, е да разкажа приказката, докъдето я знам.

Оставям перото. Капка мастило разстила мрак върху пергамента, но не докосва думите.

Духвам свещта.