Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lazarus Vault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Том Харпър. Трезорът на Сен Лазар

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-272-3

История

  1. — Добавяне

36.

Бретан, 1142 г.

Игуменът не е доволен. Пъхна ръце в джобовете на бялото си расо; издува бузи като котка, чиято козина настръхва, за да изглежда по-голяма и страшна. Поглежда отшелника, библейска фигура с кафяво расо и дълга бяла брада; и мъжа до него: белезите, носът, който не е зараснал правилно, след като изпъкналата част на един щит го строши, силата на мишците.

— Манастирът е пълен — казва той.

Той е дебел мъж в една изпосталяла земя. Не е стигнал дотук, взимайки монаси, които не могат да изкарат издръжката си. Иска по-малките синове на известни семейства: младежи, които ще донесат дарения, покровителство, наследство. Не иска някакъв сирак, измъкнат от горите и с кой знае какви грехове на съвестта. Обаче отшелникът притежава духовна тежест. Игуменът е длъжен поне да се престори, че го слуша.

— Как се казваш?

— Кре… Кретиен. — Името още не ми подхожда, но съм решен, че скоро и това ще стане.

Игуменът прави гримаса. Мисли, че се опитвам да го впечатля с благочестието си.

Вторачва се в главата ми. Монахът острига косата ми почти до голо, но все още има остатък от фалшивата тонзура, която носех за нападението. Дали не си мисли, че съм разстриган монах, който е избягал от предишния си дом? Или е чул за мъжете, които са се преоблекли като убитите монаси и са изклали гарнизона в Ил де Пеш? Вероятно не е. Съмнявам се, че Малегант е оставил свидетели.

— Приемал ли си някога духовен сан?

— Само най-нисшата степен, и то много отдавна.

Оглеждам стаята на игумена. Може и да е дебел, но не е прахосник — помещението е по-спартанско, отколкото човек би очаквал. Единственият разкош са книгите. Притежава обичайната за сана му литература: библия, требник, молитвеник и счетоводни книги. Но и много хубави томчета с кожени подвързии. Виждам Вергилий, Овидий, Цицерон и Цезар.

Проследява погледа ми и сигурно се чуди дали не кроя планове да го ограбя.

— Мога да чета и пиша — съобщавам доброволно. — На латински и романски.

Игуменът облизва устни.

— Брат Едуард, който работеше в скриптория, умря преди два месеца. Тук е трудно да се намери човек, който да го замени.

— Вземи го поне като послушник — предлага отшелникът.

 

 

Все още не съм разбрал какво се случи в полето с камъните — дали напуснах този свят за известно време, като мъжете в историите на мама; дали съм го сънувал; или което е по-странно — дали се бе случило в действителност. Каквото и да е станало, онази нощ Питър от Камрос умря.

Родилните болки на новия ми живот бяха тежки и мъчителни. Отшелникът изигра ролята на акушерка. Намери ме в гората и ме заведе у дома си — торфена колиба до изворче. Шест дни лежах с треска на нар върху тръстиков дюшек. Спаси ми живота с мед и хляб, потопен в мляко; използва изкуството си да прави мехлеми, с които мажеше челото ми; шепнеше молитви в ухото ми.

Когато треската ме напусна, предложи да се изповядам.

— Нещо у теб притиска сърцето ти като камък. Трябва да го махнеш, ако искаш отново да си едно цяло.

Косата му стърчеше във всички посоки и на места беше кална. Обаче в тъмнокафявите му очи имаше дълбоко спокойствие. И вяра.

Коленичих пред него в гората. Разказах му как с години мразих Бог, как скитах сляпо, без да зная къде отивам. Как всичко, което върших, беше зло. Изповядах му всичко. Прелюбодеянието с Ада. Мъжете, които съм убил: от Атолд дьо Лорие до охраната на графа в Ил де Пеш. Дълго преди да свърша, сълзите се стичаха по лицето ми. Греховете бях впримчили здраво душата ми, но аз ги изтръгнах с корените и ги изхвърлих, за да може отшелникът да ги види. Чудех се дали без тях ще има нещо, което да ме крепи.

Отшелникът ме изслуша в мълчание. Когато свърших, го погледнах в очите, за да разбера какво мисли. Беше ги затворил: но дори силната му воля не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето му. Беше монах, а не светец.

— Ужасни грехове — измърмори той.

Думите ме пронизаха като копие. Лицето ми почервеня. Част от мен искаше да го удари, да прекърши лицемерното му тяло и да изтръгне с бой прошката, за която копнеех. Другата част, по-голямата, знаеше, че не я заслужавам. Превих се, люшкайки се на коленете си.

Нещо запърха по челото ми като пеперуда. Вдигнах ръка, за да я прогоня, но не се махна. Отворих очи. Ръката на монаха трепереше от усилието да я сложи на главата ми.

— Бог е Любов и според Светото писание, който пребивава в Любов, пребивава в Бог и Господ е в него.

Той се взря в очите ми. Виждах колебанието му.

— Ще пребиваваш ли в Христа? Ще покажеш ли любов към необичащите, ще покажеш ли милост към безмилостните?

Кимнах. Накара ме да повторя словата и аз го направих, запъвайки се от нетърпение. Имах нужда от прошката му така, както семето копнее за слънце.

— Христос да прости греховете ти и да те направи съвършен във всички отношения!

Взе дървената паница, която използваше, и я потопи в извора. Спомних си една история, която ми разказваше — за магически извор, който призовавал рицар, готов за бой, ако пиеш от водата му. Монахът изля водата върху главата ми. Тя потече по лицето ми и отми сълзите, докато вече не усещах вкуса на солта им.

Чух да шепне сякаш на себе си:

— Благословени са състрадателните, защото ще получат състрадание.

Така се роди Кретиен.

Исках да остана с него, но той не ми позволи. Виждах как ден след ден нетърпението му расте, макар да правеше всичко, за да го скрие. Бях нарушил усамотението му, беше го споделил с мен за малко, но сега си го искаше обратно.

Когато укрепнах достатъчно, за да мога да вървя, той ме заведе в манастира.

 

 

Да бъдеш монах се оказа по-лесно, отколкото смятах — не беше чак толкова различно от това да си рицар. Монасите са воини Христови, на гарнизон край най-дивите граници на християнството: манастирът е тяхната крепост. Бяха отклонили реката, за да направят крепостен ров; бяха построили високи стени и наблюдателни кули; бяха изсекли голяма ивица гора, така че никой да не се приближи незабелязан. Вътрешна стена разделя парцела на вътрешен и външен двор. Аз работя в скриптория във вътрешния двор, странично долепен до скита, граничещ от едната страна с черквата, а от другата — с трапезарията и спалните помещения. Рядко ми се налага да напускам скита, да не говорим за вътрешния двор.

Като послушник деля килия с два пъти по-млади от мен момчета, които си шепнат в мрака. Сякаш съм се върнал в Хотфор. Дуелираме се с думи и се опитваме да се надминем с благочестиви постъпки, но иначе почти няма разлика. Отново съм дете.

Обаче децата порастват. Известно време се гордея с изкуплението си; чувствам се като пергамент, който е бил изстърган до чисто, сякаш не е било писано на него. Обаче сенките от старите думи винаги остават, просмукани в кожата. Ако се вгледаш между лъскавите редове на новия текст, ще видиш духовете. Понякога се будя с викове в спалното, притеглен от замъка на острова или от параклиса край гората. Момичето от замъка и Ада ме навестяват насън — понякога едната, друг път — другата, винаги пронизана в гърдите, твърде късно, за да я спася. Другите послушници си мислят, че съм обладан от демон.

Месеците минават. Всеки ден седя на писмената си маса и преписвам нечии чужди думи. Грешки започват да се промъкват в работата ми; библиотекарят ме хока; зяпам през прозореца и събуждам за живот стари спомени.

Питър от Камрос. Чудех се кога ще си спомниш кой си.

Питър е мъртъв. Сега съм Кретиен. Обаче дори здравите манастирски стени и безопасните ритуали не могат да задържат миналото ми вън. През целия си живот бях тласкан по този път, който не съм избирал. Провалих се във всяка любов или задължение, което съм поемал — към семейството ми, към моя господар Ги, към Ада. Затварянето в манастира няма да ме спаси, а ще ме погребе.

Имам нужда от отговори. Трябва да намеря Малегант.

* * *

Един ден при мен идва игуменът. Иска да замина за манастира майка, приората близо до Шатобриан. Тамошният библиотекар му е разрешил да бъдат преписани техни книги. Той едва не проточва лиги, докато описва тяхната библиотека, изреждайки ръкописите, които желае, подробно и с любов. Дава ми списък, муле, с което да ги пренеса, и малка кесия, за да платя велена и мастилото. Няма защо да се тревожа, че ще пътувам сам. Икономът на манастира и двама негови помощници ще откарат каруца вълна на панаира за тъкани.

Поемаме на изток. Другите монаси се правят, че не ми обръщат внимание, но често ги улавям да ме стрелкат с нервни погледи. Крачат свободно, когато мислят, че не съм наблизо, и млъкват, щом ме видят. Вперил съм очи в пътя и не го приемам лично. Когато си убил толкова хора, колкото мен, доброто мнение на твоите спътници не е от голямо значение.

През целия път до Рен се преструвам пред себе си, че в това пътуване няма нищо особено. Ще препиша ръкописите, после ще ги натоваря на мулето и ще поема обратно. Зная, че е лъжа, но ми помага да сдържам страховете си. На юг от Рен, когато пътят започва да ни изкачва през долината Шер, започвам да допускам идеята. Ден след ден, стъпка по стъпка, тя ме превзема, докато вече не мога да измисля друг план. Когато стигаме в Шатобриан, зная какво трябва да направя.

Манастирът е само на два дни път от града. Икономът и двамата му помощници ще останат там, докато продадат нашата вълна, а аз ще продължа сам. Сбогувам се кратко и неискрено. Щом се изгубват от погледа ми, бързо се връщам на пазара. Панаирът на тъканите е привлякъл в града търговци, които се надпреварват да предложат най-добрата цена. Монетите, които игуменът ми даде за велен и мастило, лесно се превръщат в нов плащ, панталон и жакет. За още няколко монети си купувам шапка, която се спуска покрай лицето, и чифт здрави ботуши.

Чака ме дълъг път.