Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (23)

23.

Мон Валоа, Швейцария

Ели се събуди в коледната утрин гола и топла под подплатената с кожа покривка на леглото. За първи път Бланшар още спеше; тя лежеше до него, заслушана в дишането му, и усещаше бездната от горещ въздух между телата им. Той спеше тихо като котка, нямаше мърморене или хъркане. Студена слънчева светлина нахлуваше през малките стъкла на прозореца; в двора чуваше как прислугата се грижи за замъка, както сигурно бяха правили от векове. Помисли си, че никога не е била по-щастлива.

Тогава видя препарираната вълча глава над вратата и се обърна, за да не я гледа. Движението й събуди Бланшар. Той се наведе над нея, за да я целуне, след това се изви, за да се пресегне под леглото. Извади малък дебел пакет, опакован в златиста хартия.

— Ели, честита Коледа!

Тя седна в леглото и разкъса хартията с нокът. Беше книга, подвързана с тъмночервена кожа, а на подвързията имаше щампован златен кръст.

— Това да не е още някой от осиротелите активи?

— Била е собственост на семейство Сен Лазар. Мишел ми я продаде.

Веднага се виждаше, че е стара. Беше работила с достатъчно ръкописи през годината, която прекара в Оксфорд, за да може да определи, че мирише на велен. Отвори корицата.

Le Conte du Graal

А под него с калиграфския почерк на Бланшар:

За Ели, една голяма любовна история.

Не можеше да повярва, че е писал върху древния пергамент. Когато докосна страницата, историята сякаш проблесна във въображението й: монахът, който остъргва телешката кожа, докато не стане тънка като лист. Малкото момче, което се катери по дървото, като внимава да не бъде ужилено, за да свали гнездото на осите, от което ще се извлече киселината, нужна, за да попие мастилото в кожата. Писарят, който подостря тръстиковата си писалка, седнал много изправен пред наклонения плот на масата. И накрая нейното име като графити върху паметник.

Бланшар сякаш прочете мислите й.

— Ели, миналото някога е било настояще. Историята е само натрупванията на всички днешни дни, които някога са били. Онези, които са живели в миналото, нямат по-големи права върху него. Ти си живяла, притежавала си тази книга. Значи също си част от нейната история.

Ели отгърна първата страница. Писмото беше дребно, високо само няколко милиметра и спретнато подредено в три колони с украсен позлатен инициал в началото на страницата. Приличаше на някакъв списък или показалец, но ако се взреш по-внимателно в дребния текст, ще забележиш, че всеки ред е стих.

— Чувала ли си за Кретиен дьо Троа?

— Разбира се, но само общи приказки. — В университета имаше лекции за него, но не беше ходила на тях.

— Той е първият голям автор на рицарски романи. Използва народни приказки и легенди и ги превръща в рицарска поезия.

— Благодаря. — Тя се претърколи върху него и го обсипа с целувки. — А аз мога да ти предложа само чифт чорапи.

 

 

Докато Бланшар се къпеше, Ели звънна на майка си. Знаеше, че трябва да се чувства виновна, но днес беше Коледа и тя отказваше да се чувства зле. Телефонът звъня цяла минута, но майка й не вдигна. Сети се, че в Уелс е час по-рано: майка й вероятно беше още в черквата.

Погледна към вратата на банята, чудейки се какво да направи. Душът още течеше. Беше й неприятно да се обажда на Дъг в присъствието на Бланшар, но понякога се оказваше неизбежно. Това караше лъжите й да изпъкват толкова ярко, че чак я болеше. Освен това мразеше изражението на Бланшар: никога не показваше ревност или неудобство, а само леко веселие.

Дъг вдигна веднага, сякаш беше чакал на телефона.

— Скъпи, честита Коледа!

— Честита Коледа.

— Как е в Уелс?

Дали нямаше известна ирония във въпроса му? Капан? Нима бе разбрал?

— Чудесно. Мама отиде на черква, а аз беля картофи.

„Това е последният път, когато те лъжа“, обеща тя наум. Седмиците след рождения му ден бяха минали като в мъгла; после изведнъж Коледа се оказа на прага и тя не искаше да я разваля. Януари е най-подходящ, реши накрая. Най-лошото време в годината: Янус, богът с две лица, който гледа напред и назад. Ще му каже през новата година.

— А времето? Имате ли снежна Коледа?

Мислите й се объркаха. Трябваше да провери в интернет.

— Вероятно същото като при вас.

В банята душът беше спрял.

— Чух, че мама влезе. Трябва да затварям. — Тя изтърпя обичайните нежности на сбогуване с нарастващо нетърпение, вторачена във вратата и опитвайки се да й наложи да остане затворена.

— Обичам те.

Тя едва успя да затвори, преди Бланшар да влезе, облечен в халат. Погледна я въпросително.

— Говореше ли с някого?

— С мама.

Бланшар свали една риза от закачалката й в гардероба.

— Трябва да ставаш вече. Иначе няма да можем да си изкараме коледния обяд.

 

 

Когато Ели слезе, в двора се бяха събрали неколцина жени и мъже. Ако ги беше срещнала в обикновения живот, вероятно щеше да побегне колкото може по-далече: високи, някак си еднакво красиви, наконтени с кожени шапки и сака от туид и ботуши за езда — сякаш бяха различен биологичен вид. Запита се дали са гости на Сен Лазар, или са негови роднини. Бланшар се присъедини към тях, разменяше светски реплики, запознаваше я с хора, чиито имена тя веднага забравяше. Тя очакваше срещата с Мишел Сен Лазар, но той очевидно не беше сред групата.

Конвой от ленд роувъри ги свали надолу до високопланинска ливада, обградена от дървета и шубраци. Там вече беше спрял друг джип, чийто заден капак беше отворен. Отвътре се чу висок писък.

Там имаше клетка, в която едра птица стоеше на прът, стиснала дървото с остри извити нокти. Имаше бял пух на гърдите си, широки криле и извит като ятаган клюн. Нямаше нужда човек да знае много за птиците, за да различи смъртоносната й сила на хищник. Здрава верига я държеше окована за клетката.

Бланшар си сложи дълга до лакътя кожена ръкавица и я завърза. Мърморейки успокоително, той отвори клетката и прехвърли веригата от пръчката за кацане върху китката си. Птицата скочи на протегнатата му ръка и започна да чисти с клюн белите пера на гърдите си. Помощникът — соколарят? — й сложи малка кожена качулка на главата и я завърза.

— Красива е — отбеляза Ели. — Толкова благородна.

— Това е сокол скитник. Ловът със соколи е истински кралски спорт. — Бланшар извади примамка, вързана за края на дълга връв, и я стисна с дясната си ръка. — Изисква безкрайно търпение и дълбоки джобове.

След това закрачи през поляната, а Ели го последва. Едно черно куче са влачеше в краката им, а останалите гости ги последваха на благоразумно разстояние, наблюдаваха Бланшар и отпиваха кафе, което единият от шофьорите беше докарал с джипа. За опашните пера на сокола беше закачено звънче, което огласяше въздуха при всяко движение на птицата.

Спряха в средата на ливадата. Бланшар свали качулката и отключи веригата. Соколът се огледа, главата му потрепваше. Дълго време човекът и птицата стояха напълно неподвижни — черни силуети на фона на побелялото поле.

С дрънчене и плясък на криле птицата излетя от ръката на Бланшар. Едното й крило едва не удари Ели в лицето. Стрелна се във въздуха толкова бързо, че Ели не успяваше да я проследи с поглед. Издигаше се, докато не се превърна в малка точка над групичка дървета в края на ливадата.

— Видя нещо.

Бланшар извади от дълбокия джоб на коженото си палто миниатюрно радио и го включи. През пукота на статичното електричество то започна да предава постоянен нисък тон. Когато го насочваше към мястото, където птицата се рееше, звукът се усилваше.

— На крака на сокола е закачен радиопредавател. Ако го изгубим от поглед, сигналът ще ни отведе при него.

Соколът се рееше, размахвайки криле, за да не го отнесе въздушното течение. Ели присви очи към небето. Въздухът беше толкова чист, че можеше да види всичко: черните пера под крилете и бялото петно на гърдите; извитият остър клюн. Дори й се стори, че вижда как очите му оглеждат земята. Изведнъж той се стрелна толкова бързо, че Ели не успя да види плячката. Соколът нападна и изчезна зад дърветата.

— Хайде — изкрещя Бланшар.

Хукнаха през полето, газейки в дълбокия сняг. Кръвта бучеше в ушите й заедно с вятъра, скърцането на снега и кучешкия лай. Прехвърлиха се през някаква ограда и се запровираха през храсталаците към групата дървета. Бланшар махна надясно.

— Дърветата пречат на сигнала. По-добре да се разделим.

Тя зави и пое през девствения сняг, промъквайки се през храсталаците. Прекоси тясна рекичка, препъна се в полузаровен дънер и успя да запази равновесие, като се хвана за ствола на една бреза.

„Така никога няма да го намерим.“ Спря, подпря ръце на бедрата си, за да облекчи спазъма, докато си поемаше тежко дъх. Дебелите клони пукаха под снежното си бреме; червеношийка зовеше малките си. Вляво се чуваше далечен лай. А някъде напред и не много далече…

Трели на звънче, като дрънкането на брънки на плетена ризница. Звънът се усили. Тя надникна иззад храсталака.

Соколът стоеше триумфално върху сивия труп на гъска. Крилете й бяха разпръснали снега като бомбен взрив, но вече лежеше неподвижна. Соколът се наведе и тихичко цвъртеше, докато изтръгваше сърцето й. Наоколо беше поразително чисто — единственият признак за смъртта бяха три капки кръв върху снега, симетрично разположени до трупа.

Ели се вторачи в тях. Внезапно почувства замайване. Снегът я заслепяваше — блестеше толкова силно, че капките кръв сякаш се повдигнаха и заплуваха в очите й. Помисли си, че никога не е виждала подобен цвят.

През замайването си чу още един звън. Беше толкова непонятен, че й трябваше известно време да осъзнае, че звъни телефонът й. Зарови из джобовете си, за да го извади.

— Елинор? Госпожа Томас се обажда. От номер деветдесет и шест.

Ели я познаваше: ниска жена, която живееше близо до майка й. Имаше закръглени бузи и весел териер. Но защо…

— Почуках, но те нямаше вкъщи. Взех номера от чантата на майка ти. Не знаех дали си тук, или караш някъде Коледа… Такъв шок. Толкова ужасно нещо.

Тя бръщолевеше, заобикаляше нещо толкова ужасно, че не смееше да го каже направо. Ели гледаше вторачено сокола, който кълвеше сърцето на птицата.

— Какво става?

Госпожа Томас говореше нещо за линейки, болници и лекари. Думите й нямаха повече смисъл за Ели от цвъртенето на сокола.

— Кой? — Обаче вече знаеше.

От няколко клона падна сняг, когато Бланшар излезе на полянката. Държеше приемателя като дистанционно управление и го насочи към птицата. Погледна я доволен, почти в захлас, но тогава видя Ели.

— Какво се е случило?

Гласът, който идваше от другата страна на морето, каза в ухото й:

— Майка ти.

 

 

Самолетът на Сен Лазар беше във Виена за редовния преглед, а буря беше затворила пистата. Ели прекара нощта на летището и на следващата сутрин хвана първия полет на един от евтините превозвачи. Кабината беше пълна с квичащи семейства и скиори, които сякаш се бяха търкулнали право от баровете по пистите в самолета. Кабината беше боядисана в ярки цветове и миришеше на пот, стари щори срещу слънце и прясна бира. Два реда по-назад едно дете беше оповръщало целия под. В Бристол се наложи да чака цял час, докато малцината дежурни служители успеят да докарат багажа й.

На 26 декември влаковете не вървяха. Ели взе такси от летището, за да я закара до Нюпорт — шейсет и пет километра, за които плати почти сто паунда. Гледаше вторачено през прозореца безлюдния град, новите небостъргачи, които се издигаха в небето, и плетениците, които минаваха за обществено изкуство. Откакто започна в „Монсалват“, не се беше връщала тук. Беше забравила колко сиво е всичко.

За да влезеш в болницата дори като посетител, трябва да се предадеш напълно — сякаш единственият начин за управление на човешкото страдание е да се изгради нещо неразбираемо за хората. Кралската болница „Гуент“ не правеше изключение. Щом прекрачи прага й, Ели се превърна в пленник на неписани правила, византийски йерархии, които никога не даваха резултат. Дори архитектурата сякаш имаше задача да те обърка. Спомни си думите на Бланшар в хранилището за времето, което се превръща в пространство. Когато успя да стигне до стаята в отделението, времето и пространството се бяха слели в осветена от флуоресцентни пръчки празнота.

Майка й лежеше в дъното на стая с четири легла, отделена с параван. Имаше прозорец, но гледаше към тухлена стена. Очите й бяха затворени, а в лицето й имаше едва доловима асиметрия. Игли и тръби стърчаха от тялото й, а мониторите съобщаваха всяка секунда какво се случва с него.

Ели седна и извади кутията с швейцарски шоколади, които беше купила на летището. Сложи ги на пластмасовото нощно шкафче.

— В момента не може да яде.

Отнякъде се беше появил лекар — висок мъж с руса коса и усмивка, която обиди Ели.

— Какво се е случило? — Ели чу скърцането в гласа си и осъзна, че е близо до пълно разпадане. — Аз съм дъщеря й — добави тя.

— Сутринта на Коледа е отишла на черква. След службата се е запътила да запали свещ и тогава е рухнала.

Ели можеше да си представи сцената. Сивата аскетичност на „Свети Дейвид“, чийто викарий никога не би позволил да се внесе коледно дръвче в неговата черква. Белокосите дами си пийват сутрешното коледно шери, а новината ги обхожда и разгонва като подплашено ято гъски. Отец Томас се промъква през тях, призовавайки за спокойствие. Линейката в черковния двор. Колко време трябва да чакаш за линейка в коледната утрин?

— Докараха я право тук. Още не се е свестила.

— А ще се…?

Откри, че не може да довърши изречението. Съзнанието й се разбунтува; въображението й отказа да предостави различните възможности.

— Не знам. Данните са добри. Зависи дали има… ъъъ… увреждания…

„Иска да каже мозъчни увреждания“, помисли си тъпо Ели. Погледна пак лицето на майка си — тънките кости и острите черти. По един потресаващ начин тя изглеждаше по-спокойна от когато и да било.

Лекарят стрелна поглед към часовника на стената.

— Намира се на най-доброто място. Ще се грижим добре за нея. Обещавам.

 

 

Ели нямаше представа колко дълго седя до майка си. Лекарят каза, че може да помогне, ако й говори, и тя го направи. С прекъсвания и неудобство, и с откровеност до степен, каквато никога не си беше позволявала. Разказа й за Дъг и неговата поема; за Бланшар и пръстена, който й беше дал; за градовете, които беше посетила, и хотелите, в които е отсядала. Описа приказния замък на Сен Лазар, мъртвата гъска и яркочервената й кръв върху снега. Това я накара да осъзнае колко малко неща в живота й не са свързани с банката. Понякога мислите й започваха да се реят; не знаеше, че е престанала да говори, докато не отминаха безброй минути.

Времето за свиждане свърши. Ели излезе от болницата, влачейки куфара си на колелца по коридора, сякаш пренасяше своята вина. Трябваше да бъде до нея. Намери комплект ключове в чантата на майка си и тъй като нямаше къде другаде да отиде, прибра се вкъщи.

 

 

Тази нощ спа в леглото на майка си. Веднага щом се събуди, звънна в болницата. Без промяна. Казаха й, че тъй като е неделя, свижданията са чак следобед. Тя зарови сред непрактично официалните дрехи в куфара си, докато не намери чифт джинси и вълнен пуловер. Къщата беше ледена и когато отиде да си вземе душ, водата не беше по-топла.

Имаше бегъл спомен за бойлер на тавана, затова свали стълбата от куката и се изкатери. Табела, закована на една от гредите, я предупреждаваше, че напречните греди няма да издържат тежестта й. Може би причината бе, че таванът вече беше претъпкан с кашони чак до покрива. Бойлерът за топлата вода беше някъде отзад.

Нямаше как да мине. Тя дръпна унило един от близките кашони и старата широка лепенка, която го държеше затворен, се скъса като оризова хартия. От него на пода се изсипаха листа и снимки.

Прииска й се да изкрещи от разочарование. За миг си представи, че си тръгва и взима стая в хотела в центъра: за да изостави това студено, разрушено минало. Обаче нещо сред разсипаните документи привлече очите й. Беше снимка на майка й, по-млада, отколкото я помнеше. С дълга права коса и абсурдно къса рокля. Стоеше пред катедрала, прегърнала някакъв мъж: фотоапаратът беше щракнал точно в мига, когато нещо бе отвлякло вниманието му, защото бе извърнал глава и гледаше нещо извън обхвата на обектива. По профила му личеше, че е красив, със силни черти и дълбок поглед.

Енюрин Стентън. Ели го позна веднага, макар да беше виждала само дузина негови снимки. Обърна фотографията и видя ситния спретнат почерк на майка си.

Бресаноне, Италия — март, 1987 г.

Доколкото знаеше, майка й никога не беше напускала страната, дори нямаше паспорт.

Обхвана я любопитство и се зарови в кашоните, прехвърляйки документите. Това й напомни архива в Люксембург — ревизия на един недовършен живот. Всъщност два живота, защото между банковите извлечения и сметките за тока лежеше голяма част от миналото й. Училищни фотографии, тетрадки за упражнения; рисунки и картини; доклади, свидетелства и програми за училищни концерти. И между тях — леката сянка на трети живот, който беше определил живота и на двете им. Свидетелство за уволнение от армията; стара полица от застраховка живот; пощенски карти от континента. Не беше имала представа, че баща й е пътувал толкова много. „Времето е прекрасно. Видях различни красиви неща. Нямах много късмет тук. Обичам те. Енюрин.“

Погледна си часовника. Минаваше дванайсет и половина. Скоро щеше да започне свиждането. Заряза опитите да стигне до бойлера и се подготви психически за леден душ. В кашона беше останала връзка документи. Най-отгоре под ластика беше пъхнат неизползван самолетен билет. Ели го издърпа, питайки се защо ли това пътуване не се е осъществило.

Билетът беше за полет на „Бритиш Еъруейз“ от Лондон за Мюнхен на 20 февруари 1988 г.

Почувства как я залива тъга, когато се сети защо билетът не е използван.

Енюрин Стентън 12 май 1949 — 19 февруари 1988.

Само че билетът не беше издаден на името на Енюрин Стентън. Там пишеше Джон Херин.