Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (30)

30.

Троа, графство Шампан, ноември 1141 г.

Градът е претъпкан: преди две седмици беше Архангелова задушница и зимният панаир е в разгара си. Дошли са търговци от всички християнски краища, за да продадат стоките си. В края на града графът на Шампан е построил големи складове, за да подслони търговията; неговите пазачи в бяло-сини ливреи са навсякъде — пазят парите, които преминават от едни ръце в други. Можеш да си купиш кожи, вълна и ленено платно, пипер и подправки, благоухания и коприна — всичко, което човек може да си представи.

Панаирът е добро място и за купуване на хора. Площадът в центъра се е превърнал в арена за борби. Заградени са четири ринга, където оръженосци и сержанти на смени подлагат силите си на изпитание в битка. Аз си пробивам път до първия ред. Дебелак с кожена шапка и броня се сражава с млад оръженосец, чието лице се е превърнало в маска от съсредоточаването. Момчето танцува и отбягва, промушва и парира. Дебелакът едва помръдва, доволен, че може да го отблъсква със силни удари. В другия край на ринга виждам едноок сивокос мъж с черно палто, обточено със злато. Гледа двубоя с отегчен вид.

С внезапно движение, което не съответства на размерите му, дебелакът се втурва напред. Два удара, и момчето стиска ръката си и се гърчи от болки, а мечът му пада. То си тръгва, залитайки към едно момиче, което има вид, сякаш се готви да промени мнението си.

Тълпата ръкопляска; пари преминават от едни ръце в други. Докато хората разговарят, аз се промъквам под въжето и вдигам падналия меч. Усещам го добре на тежест.

Дебелакът ме гледа.

— Какво, бронята си ли изгуби?

Аз вдигам рамене. Ако бях по-неразумен, щях да подхвърля някое самохвално остроумие.

Тълпата започва да проявява интерес. Нищо не обичат повече от някое забавно несъответствие. Доказан шампион в кожена броня срещу — кого? Чакат да видят дали не съм глупак, който е пил повече, или приятна изненада.

Стягам се колкото мога и понасям няколко тромави, неизкусни удари. Дебелакът се успокоява. Още един новак, мисли си той. Отдръпвам се от нападенията му и се втурвам по ринга като уплашен млад елен. Дебелакът ме следва, без да бърза. Тълпата вие окуражаващо. С ъгълчето на окото виждам мъжа с черното палто да гледа напрегнато. Той не се е заблудил.

Забавям ход. Дебелакът вижда възможност и се втурва за решителния удар. Той е пъргав, но носи много килограми — освен това гледах как го прави. Виждам го да замахва и се дръпвам назад. Той залита напред, изгубил равновесие. Пристъпвам в отбраната му и го хващам за ръката. Извивам я, докато малко остава да се строши, след това стоварвам ефеса на меча си върху китката му. Той пуска меча и се опитва да се измъкне, но аз го удрям с коляно в корема и стоварвам топката на ефеса върху носа му. Не го счупих, но му пуснах кръв. Тълпата обича кръв.

Друг мъж излиза на ринга. Той е по-висок и слаб, изпълнен с увереност. Не си губя времето с него. След минута лежи по гръб, а мечът ми е опрян в гърлото му.

Показал съм какво мога. Излизам от ринга и избърсвам кръвта от ръцете си.

— Ако някой иска услугите ми, ще бъда в „Черния бик“ — обявявам на всеослушание.

Следващата седмица има турнир в Ресон и сигурно някой ще търси още едно копие. Ще се бия под взето назаем знаме, ще прибера печалбите и след това отново ще изчезна.

Такъв беше животът ми в продължение на пет години.

Усещам ръка върху ръкава ми и рязко се обръщам. Това е едноокият, който беше наблюдавал двубоите — сиво лице с черно-златиста мантия. Не пита за името ми. Може би знае, че няма да му го кажа.

— Добре се би.

Кимвам, за да приема комплимента.

— Работя за човек, който възнаграждава добрите бойци.

Разтваря ръце и ми прави предложение.

— Нямам кон. Нито оръжия. Изгубих ги в Хино, участвах в малка гранична война за един граф, който така и не ми плати.

— Човекът, за когото работя, може да ги осигури.

— За турнир.

— За… — Претегля думите си като търговец на подправки, който брои зърната на пипера. — Това може и сам да ти каже.

* * *

Завежда ме в работилницата на някакъв златар. Поне, казвам си аз, ще може да ми плаща. На табелата над вратата виси черен орел с протегнати алчни нокти. Докато чакам, оглеждам чашите и чиниите, които се точат по стените на помещението — потъмняло злато зад железни решетки. Питам се дали ще мога да открадна някоя.

Спомням си историята на мама за онзи, който откраднал чаша от омагьосаната страна. Наказанието му било, че не можел вече да си тръгне. Когато бях млад, си мислех, че това е жесток край, но поне някакъв край. Сега разбрах, че историята продължава. Мисля си за онзи рицар в капана на подземното царство. Сигурно всеки ден се е събуждал с мисълта: Може би днес ще бъде денят. Измислял е още планове, протягал се е към покрива на неговия свят, трупайки безсилие върху болка. Винаги извън досега му.

Смъртта е единственият край. Копнея за нея. Понякога, особено в мрака, плъзгам пръсти по острието на меча и мисля колко лесно бих могъл да го направя. Това ще бъде грях, но не по-голям от останалите, които съм извършил. Мисля си колко сладко ще бъде освобождението.

Обаче не съм готов да умра. Всяка сутрин се събуждам и си мисля: Може би днес ще бъде денят.

В предната част на магазина трима касиери седят на маса, гледаща към площада. Наблюдавам как монетите се придвижват по шахматната покривка като пешки. Носят ги мъже, подреждат ги на масата, после взимат част от тях. Постепенно започвам да виждам схемата. Много от клиентите са търговци от панаира, които искат да заменят техните монети с ливрите на Троа. Група италианци донасят двайсет от техните сребърни монети и в замяна получават златна ливра. Обаче, когато един италианец, който си заминава, връща ливра, получава само осемнайсет сребърни монети.

Дали знаят, че ги мамят?

Сядам на ръба на стола и опипвам ефеса на ножа. Когато някой от търговците забележи, сигурно ще стане сбиване. Обаче няма оплаквания, няма спорове.

Управителят излиза от вратата в дъното на помещението и ми махва да вляза. Предполагам, че ще поемем нагоре, но се спускаме. Тясната стълба ме въвежда в ниска крипта. Камъните са студени, помещението е осветено само със свещи. Обковани с желязо сандъци са струпани покрай стените. В далечния край един прегърбен човек седи на маса, макар че по-скоро усещам присъствието му, отколкото го виждам. Той е обвит в мрак. Зад гърба му на стената виси сребърно огледало, което отразява светлината на свещите като луна.

Струва ми се, че една бледа ръка ми махва да се приближа. Обвит е с черен плащ — от черна вълна със самурена яка. Кожата е одрана от животинката цяла, така че заострената муцунка и малките крачета се срещат под гърлото му. Виждам само лицето му — високо чело, клюнест нос и гъста бяла коса, стърчаща изпод черно кепе. Кожата му е бледа като протрит пергамент и се е набръчкала като слива, оставена да съхне на слънце. Единственият цвят идва от очите му, които са сини като майското небе. Те са вторачени толкова напрегнато в мен, че се питам дали не е сляп.

За първи път от пет години се чувствам уплашен.

— Ти си боец? — Гласът му е силен, твърд като гранит.

Кимам, но не мога да го погледна в очите. Погледът ми се плъзга надолу към масата — прекрасна вещ. Покрита е със същата шахматна покривка, но направена с инкрустации от абанос и слонова кост.

— Събирам група бойци. — Той издърпва ръката си и тя издава неестествено стържене, докато я мести по масата.

Поглеждам и виждам, че е от сребро — метал, огънат във формата на ръка, покрит с тъмни скъпоценни камъни. Прилича на реликварий.

— Става дума за личен въпрос. Не турнир, а действително сражение. Имам нужда от хора, които не са твърде горди да се сражават пеши, нито твърде благородни, че да не могат да забият нож в гърба, ако се наложи.

Дори не примигвам. Не става дума за нещо, което не съм правил.

— Ще отнеме шест седмици, може би два месеца. За това ще ти платя сто ливри.

Минало е много време, откакто съм се усмихвал, но сега го правя. Зървам се в сребърното огледало на стената и осъзнавам каква плашеща гледка съм. Сто ливри. С тези пари мога да наема достатъчно мъже, за да превзема Хотфор и да го изгоря докрай. С Джослин вътре. Дори мога да чуя писъците му.

Може би това е денят.

Зад мен се чува шум. Един мъж влиза през вратата, но ако не беше застанал до свещта, нямаше да го видя. Всичко у него е черно: косата, очите, плащът и ботушите. Толкова е висок, че главата му почти се скрива зад сейфа на тавана.

— Малегант дьо Мортен ще бъде ваш капитан — обявява възрастният мъж. — Ще правиш, каквото ти казва.

— Къде отиваме?

— На запад.

Ил де Пеш, Бретан. Шест седмици по-късно.

Дъждовните капки образуват пръстени по гладкото езеро, лабиринт от преплитащи се кръгове. Нашите плитки лодки се плъзгат по повърхността и разрушават шарките. Корпусите са толкова тънки, че мога да почувствам водата отдолу като конската плът през седлото.

Ездата от Троа беше тежка. Зима е, дори главните пътища може да са непроходими, а през повечето време Малегант ни водеше по овчарски и животински пътеки. Не искаше да ни каже къде отиваме, макар всеки ден слънцето да залязваше пред нас. Докато се придвижвахме на запад, пейзажът се промени. Земеделската земя отстъпи място на мокри гори и тъмни планини, дълбоки клисури и диви реки. Понякога отнемаше цял ден да пресечем една долина. Това ми напомни за моето детство — вълшебното място, където стените на света ставаха пропускливи.

Пред нас се показва сянка. Чувам плясъка на вода върху земя. Слизаме от лодките на площадка до водната порта. Изваждам меча си и развивам пергаментовите парчета, с които съм го увил. Пускам страниците във водата и гледам как отплуват.

Това са страниците на моето минало. Някога си мислех, че мога сам да го напиша, да го изпълня с любов и щастлив край. Сега помъдрях. Наблюдавам дъжда, който се опитва да удави страниците, и ми се иска да можех да направя същото със себе си.

— Пази вратата — нарежда ми Малегант. — Никой да не може да се измъкне, когато битката започне.