Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (38)

38.

Франция, 1142 г.

„Това е историята за делата на Ерек,

приключенията му с русата Енида,

която бедни трубадури свирят и разказват,

пред крале и графове — разкрасявайки я безобразно.“

Покланям се на публиката. Из залата се понася смях. Сред тях няма крале, може би един-двама графове, но хората оценяват ласкателството.

„Историята, която сега започвам,

ще оцелее, докато хората вършат грехове,

история, която не ще забравите,

това ви гарантира Кретиен.“

Хвалбата ми привлича вниманието. Те се навеждат, за да слушат и да видят дали ще изпълня обещаното. Седя от едната страна на камината — едната половина на лицето ми е на светло, другата — в сянка. Те не ме виждат — очите им са пълни с рицари, замъци, крале и девойки, който призовавам пред тяхното въображение. Обаче аз мога да ги виждам и оглеждам лицата им за някое, което мога да позная.

Трябва да се върна в Троа и да намеря мъжа, който ме нае — златаря със сребърната ръка и небесносините очи. Обаче пътят от Шатобриан до Троа е дълъг и с парите, които взех от игумена, няма да стигна далече. Затова отново следвам турнирите — призрак от предишния ми живот, събирам дребните пари и спя, където намеря, докато странствам на изток.

Вече не яздя в бойния строй — поне това спазих от обещаното на отшелника. Сутрин служа като глашатай и обявявам рицарите, докато шестват пред трибуните. Всички гледат рицарите и никой не вижда мъжа, който е застанал пред тях и вика имената им. Работата на глашатая е да познава всички. В нощта преди състезанието си пробивам път между палатките и хановете в града и питам за името и оръжията на всеки рицар. Ходя на арената и ринговете, за да наблюдавам двубоите и хората, които ги гледат. Малегант намери рицарите си по този начин — сигурно някой от тях ще се върне към стария начин на живот.

Предишният живот ми липсва. Липсва ми полюляването на коня под мен, миризмата на масло, смола и горещ метал. Липсва ми вълнуващият страх, докато чакаш атаката, и връзката с мъжете около теб. Понякога едва устоявам да не изскоча на ринга с останалите рицари. Но не го правя. Обещанията, които дадох на отшелника, са мъгляви, но определено изключват боя за печалба.

Вечерите ходя на банкетите и разказвам истории за отдавнашни рицарски дела, още докато Артур е бил крал. Рицарите харесват тези истории. Представят си, че те са героите, и се чувстват оправдани.

В залата свещите са догорели. Публиката е захласната. Разказвам как Ерек видял Енида и се влюбил от пръв поглед; как животът в замъка им доскучал; как излизали заедно да търсят приключения и се научили да си имат доверие. Разказвам как са се сражавали със сто рицари и двама гиганти; как освободили царството на крал Еврайн от убийствен обичай. И накрая как Ерек завел Енида в Кардуел, за да я направи своя кралица и да заживеят щастливо.

Когато разказваш история, можеш да избереш нейния край.

„Затова Кретиен завършва историята за делата

на Ерек и красивата Енида и се разделяме с тях,

докато се целуват пред вратата.

Историята завършва — няма повече за разказване.

А ако някой каже друго,

уверявам ви, че лъже.“

Смях и ръкопляскания се понасят из залата. Виждам как лицата се променят, когато господарите и дамите се връщат в действителността. Това е най-близкото до магията нещо, което съм виждал на този свят. Кажи подходящите думи по подходящ начин, и можеш да промениш сърцата им.

Историята свършва — няма нищо повече. Те искат да повярват. Искат да живеят в свят, в който нещата свършват по определен начин и щастието е вечно. Във всичките ми истории това е най-голямата измислица.

— Влизат менестрели и започват да местят пейките за танци. Публиката се върти в очакване. Някои си тръгват, за да се върнат в квартирите си или за да се облекчат, или да се срещнат с любовници в големите конюшни, където винаги духа. Аз наблюдавам вратата, оглеждам лицата. Мъж с наметало с бродирани лъвове сякаш ми обръща специално внимание — задържам за миг погледа си върху него, докато разговаря с една дама. Извръщам очи.

Ето го и него. Мъжът със сиво, еднооко лице, който стоеше до ринга и наблюдаваше как мъжете се бият. Работя за човек, който винаги е заинтересуван да види добри бойци. Тогава носеше черно палто — днес е облечен в червено, обаче лицето му е ясно запечатано в моята памет. Сбръчканата празна орбита не се забравя лесно. Дали ме е познал?

Излиза. Откъсвам се от тълпата и хуквам подире му. Той вече е в другия край на двора — сянка в опушената светлина на мангалите. Стъпките ми сякаш кънтят твърде силно по плочника, но той не се обръща.

Градът е построен на хълм. Замъкът се издига на върха, а къщите се спускат по склоновете му към реката. Следвам едноокия надолу. Тълпите от турнира още изпълват главната улица, пият и пеят: лесно е да се скрия след тях, но е доста по-трудно да не го изпусна от поглед. На два пъти си мисля, че съм го изгубил, и намалявам разстоянието помежду ни.

Къщите свършват и се озоваваме на открита земя зад стените. Обикновено хората от града пасат овцете си на нея, но тази вечер се е превърнала в лагер за импровизираната армия. Прогонвам спомените за нощите, които с Ада прекарахме в подобни лагери — може би дори в същия този град.

Едноокият, изглежда, знае къде отива. Завива между две палатки и поема по тясна кална пътека. Ще ме види, ако тръгна след него. Поемам по следващата пътека между палатките, която върви успоредно на неговата. Коловете и въжетата ме спъват.

Пламъците на огън хвърлят сенки по платнището. Навеждам се и внимателно продължавам напред, като надниквам зад платнената стена. Четирима мъже, още по памуклийките, които са носили под броните, седят на пънове и пекат пойни птички на пръчки. Мъжът, когото последвах, се свива край тях, влачейки подгъва на скъпото си палто в калта, и заговаря тихо.

Промъквам се напред и се опитвам да чуя какво казва.

— … доведи ми го там.

— Как?

Обаче едноокият не слуша. Той гледа покрай огъня право в мен. Набръчканата кожа в орбитата се опъва, сякаш и невидимото око иска да ме види. В желанието си да го чуя съм застанал на светло.

— Това е той.

Твърде късно осъзнавам, че ги е наел да ме убият. Едва ли бих могъл да ги улесня повече. Рицарите грабват оръжията, разхвърляни около огъня, и скачат на крака. За секунда страхът ме задържа на мястото ми — не страх за моя живот, а страх, че ако сега изгубя плячката си от поглед, вече никога няма да го видя. Никога няма да намеря Малегант, за да получа отговори.

Но ако съм умрял, също няма да успея. Обръщам се и хуквам през лагера, прескачам въжета в мрака и разблъсквам зяпачите, преди да успеят да ме спрат. Виждам пред себе си пътя, завивам наляво под арката и след това по моста. В далечния край има караулно — след него мога да се скрия в гората. Стискам пръстена на портата и дърпам.

Заключена е. Управителят на замъка сигурно се е разтревожил, че турнирът ще привлече бандити. Блъскам по вратата, но във високата кула няма светлина. Вратарят вероятно е отишъл да се забавлява. И не знае, че току-що е подписал смъртната ми присъда.

Обръщам се и притискам гръб към портата. От свода виси единствена лампа. Четиримата рицари дебнат като вълци извън кръга от светлина. Всички стискат мечове в десниците.

Обещах на отшелника, че няма да се бия: не нося никакво оръжие, освен обикновен нож. Оглеждам се за помощ, но единственият човек на моста е просяк, който върви залитайки и почуква с тояжката си. Един от рицарите му прави предупредителен жест — прекарва пръст по гърлото си.

— Защо искате да ме убиете? — крясвам, нощта поглъща вика ми.

Най-близкият рицар вдига рамене. Не знае защо. Знае само, че са му платили да го направи. Вдига меча си, готов да нанесе удар, но се спира. Просякът продължава да се приближава — пръчката му почуква по дървения мост. Може би е сляп. Рицарят дава знак на един от хората си да се отърве от него. Иска ми се да го предупредя, но думите не излизат от устата ми.

Объркването и сенките ми пречат да видя какво се случва. Виждам само някакви размазани движения, мъгляви очертания и чувам плясък. Изведнъж на моста са останали само трима рицари. Просякът сякаш е пораснал с цяла педя, хвърлил е наметалото и държи пръчката като тояга. Двама от рицарите хукват срещу него. Единият получава толкова силен удар в гърдите, че чувам как ребрата му пукат. Пада като камък на земята. Мъжът зад него се спъва в тялото му и тоягата го запраща към парапета. Още едно ръгване, и той пада от моста.

Сега сме само трима души. Просякът сваля тоягата си като копие и бавно тръгва срещу последния рицар. Той отстъпва, докато гърбът му не опира в парапета. Претегля шансовете си и прави своя избор. Прекрачва парапета и скача в реката.

През цялото време стоя като вкаменен. Спасен ли съм? Просякът се обръща към мен.

— Питър от Камрос?

Гласът е познат, но не знам откъде. Взирам се. Сега, след като е свалил наметалото, виждам туниката с цвят на вино и с бродирани лъвове. Мъжът, който ме наблюдаваше в залата.

Откъде знае името ми?

— Аз съм Кретиен. Питър е мъртъв.

— Не и за нас.

Нещо ме блъсва отстрани в главата. Сякаш някой е духнал свещ. Потъвам в мрака.