Елиф Шафак
Черно мляко (37)

Писателки майки и техните деца

Алис Уокър е една от водещите и най-изявени личности сред съвременните американски писателки. Има последователи в много страни по света и творбите й са преведени на над двайсет езика. Уокър е най-малкото от общо осем деца и е родена в Джорджия, в семейство на фермери. Детството й не е привилегировано. Въпреки това майка й е решена да прави, да струва, но да даде на децата си същите възможности, на каквито се радват белите им връстници, и те да получат добро образование. Алис тръгва на училище, когато е на четири години. На осем години получава рана на окото, оказала огромно въздействие върху хода на живота й и вероятно на писането й. Макар и да прощава на брат си, заради когото ослепява завинаги с дясното око, покрай подигравките и обидите на другите деца Алис става свита и затворена. От тези дни нататък обиква самотата и развива страст към разказвачеството, където вплита устните и писмените традиции.

През бурните години от началото на шейсетте в Юга Уокър се вслушва в сърцето си и се омъжва за бял адвокат. Във време на крещящ расизъм и ксенофобия те са единственото семейство на чернокожа и бял в средите, където се движат. Имат една дъщеря — Ребека. Раждането й е важна повратна точка в живота на Алис Уокър. Тя се чувства свързана по-пълноценно не само със собствената си майка, но вероятно и с майките в цял свят, които не може да срещне. По-късно в очерка „В търсене на градините на нашите майки“ пише: „Защото тези наши баби и майки не са били светици, те са били творци, докарани до вцепеняващо кървящо безумие от изворите съзидателна енергия вътре в себе си, които не са имали възможност да отприщят“. На друго място Алис Уокър казва, че романите й пренасят мислите и чувствата, които според нея предците й са искали да предадат на идните поколения.

Бракът завършва с развод, след който Уокър отказва да застане отново пред олтара. Оттогава гледа с критично око на брачния живот. В очерк със заглавието „Писателка благодарение, а не въпреки своите деца“ Уокър подлага на съмнение общоприетите представи за изкуство и творчество в западния свят. Тя казва, че преобладаващата култура прокарва вододел между задълженията по отглеждането на децата и творчеството. За нея бракът като институция е патриархална отживелица, неподходяща за независим писател със свободен дух като нея. Уокър добавя закачливо: „Пък и обичам да ме ухажват“.

Най-четеният й роман „Пурпурен цвят“ е ярко свидетелство, че Уокър е писателка, която разглежда без недомлъвки женомразството и расизма. През целия си живот тя се бори за един по-добър свят, където независимо от половата, класовата и расовата принадлежност ще има равенство и свобода. На младини Уокър е активистка на движението за граждански права и в защита на жените. Интересното е, че отхвърля понятието феминизъм, тъй като според нея то не отразява трудностите, пред които са изправени цветнокожите жени. Вместо него предлага друго понятие, което е въвела сама: уманизъм^[1]. Уокър обяснява, че за феминиста уманистът е това, което пурпурното е за бледолилавото.

В по-ново време Алис Уокър се обявява против политиката, която администрацията на Буш провежда в Ирак, и насочва вниманието на средствата за масово осведомяване към иракските майки и деца. Пътува и до Газа, където се среща с неправителствени организации и с палестинци и израелци, за да прехвърли мост между различните култури с техните особености. Открай време участва открито в политиката.

През последните няколко години на преден план излиза личният живот на Алис Уокър, което се дължи на сблъсъка между писателката и дъщеря й Ребека. Тя отправя презрителни обвинения към майка си, че е забравила собственото си дете, докато се опитва да спаси чуждите. Ребека твърди още, че когато е била малко дете, а после и тийнейджърка, майка й, активистката, не се е грижела за нея, а само е тичала от проява на проява. Дъщерята споделя, че е пораснала трудно и още от тринайсетгодишна се е дрогирала и е имала връзки и с мъже, и с жени. Година по-късно забременява. В автобиографията си „Чернокожа, бяла, еврейка“ описва най-подробно своите перипетии. След като ражда сина си, издава втори мемоари, където описва изживяването и споделя как след дълги колебания и съмнения накрая е избрала майчинството. Според Ребека феминизмът е подвел много жени и дори е предал цяло поколение, като го е тласнал към бездетие.

Историята е сложна. С две гледни точки, както всички истории между майка и дъщеря. На мен ми е любопитно, че една преуспяла изявена писателка и състрадателна майка като Алис Уокър се е отчуждила толкова от дъщеря си. Дали е изживяла екзистенциален сблъсък между живота си като майка и битието си на писателка? Дали това е лична история, обусловена от конкретни обстоятелства и засягаща само тях двете? Или тя е показателна за нещо по-всеобхватно, което може да се случи по всяко време на всеки?

Колкото и да обичам да чета Тони Морисън, трябва да кажа, че обичам и да я слушам. Тя е с безполов дрезгав глас, сякаш ни говори иззад невидими прегради, иззад призраците на отминали поколения. Морисън е от хората, които можеш да слушаш внимателно дори когато тя чете рецепта за тиквеник. Пак ще седиш като омагьосан.

Критичката Барбара Крисчън нарича разновидността на реализма, която откриваме в творбите на Морисън, „фантастичен земен реализъм“. Морисън не вкарва миналото наведнъж, тя го представя малко по малко, с очакването да се трудим заедно с нея. Иска читателите да се включват активно в изграждането на разказа, а не да седят пасивно. За нея миналото е завладяващ пъзел, който редиш мъчително, но няма как — трябва да го направиш. Тони Морисън пише с гняв и тъга, но и със състрадание и любов. В една от книгите й, посрещнати най-радушно — „Възлюбена“, увлекателен разказ за робинята бегълка Сете, майчинството е описано на фона на робството. В края на романа Сете убива новородената си дъщеричка, защото предпочита тя да умре, вместо да стане робиня и да страда като майка си.

Жените на Морисън са смели и епични, в тях обаче няма излишен героизъм. Именно благодарение на това съчетание между изключителното и обичайното в нейните героини творбите й са толкова силни. Майчинството, което Тони Морисън описва, се крепи на възвишена любов, която всъщност те преобразява и лекува. И все пак майка и дете не живеят в обществен вакуум и начинът, по който една жена се справя с майчинството, не е застрахован срещу злините и прегрешенията на света, в който тя се опитва да оцелее.

Морисън се омъжва рано за студент по архитектура. Бракът им не е лесен и след раждането на двама синове съпрузите се разделят. Морисън работи като редактор на книги, за да издържа семейството си. Именно тогава започва да пише романа си „Най-синьото око“ посрещнат много добре. Трудно й е да пише след работа — все й се струва, че след залез-слънце не е достатъчно умна, остроумна и изобретателна. Докато децата са малки, си създава навика да става много рано и после го запазва. В интервюта за онова време признава скромно, че й е било трудно да нарича себе си писателка и е предпочитала да казва: „Аз съм майка, която пише“, или „Аз съм редакторка, която пише“.

Веднъж синовете й споделят, че не е било особено приятно да растат с майка, писала, за да ги изхранва. Попитана каква е причината за това, Морисън отговаря искрено и мъдро: „На кого му е приятно? И на мен нямаше да ми е приятно. Писателите не са там“. Тя подчертава, че писателите харесват и ценят неопределеността, имат нужда от нея. Но същата тази неопределеност, толкова важна в литературата и творчеството, може да бъде обременителна за децата на писателите.

Морисън е най-вече писателка и след това всичко останало. Тя казва, че приятелите й го разбират и я приемат такава, каквато е. Истинските приятели де. Понякога се налага дори да постави писането преди децата. Морисън споделя един прекрасен спомен, който според мен е много трогателен. Докато работи върху „Песента на Соломон“, казва на по-малкия си син, който по онова време е на десет години, че лятото за него няма да бъде весело, защото тя ще работи през цялото време. Моли го да я изтърпи, което той прави, макар и без особено желание. Писателката споделя, че синът й и досега нарича онзи период от живота си „ужасно лято“.

И Алис Уокър, и Тони Морисън ценят богатството на устните разкази, предавани от баби на внучки. Натъкнат ли се на големи спънки, се вдъхновяват от многото храбри жени от предишни поколения и на свой ред вдъхновяват нас да държим на неразказаните истории и премълчаните теми, минали и настоящи. Макар и майчинството да е важно и за двете, в белетристичните си творби те се въздържат да го характеризират като нещо свято. Говорят открито за конфликтите на майчинството, включително за трудностите, които лично са изживели. Множеството поражения, слабости и загуби предопределят облика на жените в произведенията им — понякога те са със сърце, толкова наранено, че чак те боли да четеш за тях. Въпреки всичко тези литературни героини се борят. Знаят как да оцеляват. И именно страстната им борба, а не загубите и победите, ги правят такива, каквито са.