Елиф Шафак
Черно мляко (10)

За поетите и бебетата

Тя е била момичето, пожелало да бъде Бог, за да сътвори от нищото целия всемир. Искала е толкова силно да живее в истинска близост, че не се е вмествала в собственото си тяло и минало. Като млада известно време е била учителка, макар че не й е отнело много време да види, че не е за нея да бъде част от работната сила. Че е създадена да пише. Решена да си вади хляба с писане, никога не е била доволна от онова, което е сложено пред нея, и вечно се е домогвала до още и още. Не е била от хората, които търпеливо чакат утрешния ден.

За близките си приятели е била Сил, за семейството си — Сиви. За останалия свят — Силвия Плат.

Бракът й с Тед Хюз е давал повод за множество разгорещени спорове и сред учени, и сред феминисти, и сред не феминисти. Мнозина са заставали на нейна страна, не по-малко — на негова, но истината със сигурност е някъде по средата, в оттенък, който не е нито черен, нито бял. Дори след толкова години посвещаваните на Силвия Плат очерци и книги често са емоционално заредени, каквато е била и самата тя. Всичките й биографи накрая може би се влюбват в нея.

Бракът й е бил бурен и е причинил огромна болка. Но подобно на много други връзки, завършили по такъв начин, е започнал с неудържимо магнетично привличане. Те, Силвия Плат и Тед Хюз, са били двама влюбени поети. Споделени метафори, несъвместими лични предпочитания, мощни индивидуалности. Могат ли двама поети да се обичат, без в крайна сметка да влязат в надпревара един с друг? Не е невъзможно, разбира се, затова пък е трудно. Били са млади, своеволни и свободни. Имали са какво да си кажат, искали са заедно да променят света. И така, влюбили са се, постоянно са се карали, любили са се страстно и настойчиво, правили са и са казвали неща, за които по-късно са съжалявали горчиво, прощавали са си един на друг и на самите себе си — все чрез думи. Думите са били личната им гордост.

Силвия Плат е написала стихотворение със заглавието „Аз искам, аз искам“. Лирическият герой е богоподобно бебе, неродено все още. Огромно, без коса, с отворена уста, то не е миловидно дете като ангелче, а могъща природна сила, която желае да дойде на този свят, настоява да й се дадат любов и внимание и ги получава. Това е бебе, което иска да бъде. Поетесата използва вулкана като олицетворение на женската плодовитост — на способността на жената да зачене, да се разшири и да носи в себе си живот. Но вулканът е и опасна разрушителна сила. Дори когато е заспал, не знаеш дали няма да избухне всеки момент. Той не може да бъде укротен. Не може да бъде предсказан.

През целия си живот Силвия Плат се е притеснявала каква жена и майка е. Първо се е страхувала, че не може да зачене и никога няма да има деца. После е загубила съня си, уплашена от болезненото раждане. Колко ли мъчително е то? Дали тя няма да умре? А след като е родила, се е тревожела от външния свят и неговите жестокости.

Но е била точно толкова убедена, че ако стане майка, това ще внесе в живота и написаното от нея велики неща. Че след като роди, ще стане различна жена, която ще описва в стиховете си детето като свръхчовешко същество и която, докосната от розовото му палче, ще се превърне в магическа смъртна. Отбелязала е в дневника си: „Първо трябва да превъзмогна писането си и опита, а после ще заслужа да превъзмогна раждането“. Друг път е заявила: „Ще пиша, докато не започна да изразявам дълбокото си Аз, след това ще имам деца и ще се изразявам още по-дълбоко“. Може би в крайна сметка е била права. Написала е най-великата си творба „Ариел“ вече след като е станала майка.

Не след дълго е родила дъщеря, а след година и четири месеца — и син. Направила е критичния избор да остане вкъщи и да гледа невръстните си деца. От тук нататък се е грижела за дома и семейството си и е пишела стиховете и разказите си. Понякога двете са се застъпвали и Силвия Плат се е озовавала в положение да запълва цели страници от дневника си с описания как е сменяла пелени и е правила шоколадови курабийки.

След като се е потопила в къщната работа, е наблюдавала отстрани какво става в литературния свят. Следяла е какви нови книги се издават и как се ознаменува появата на млади писатели, особено писателки. Завистта не й е била чужда. Както и гневът, страхът и саморазрушението. И може би точно това е едно от нещата, които я правят така истинска, а присъствието й — така осезаемо, толкова години след смъртта й. Плат е описвала неприкрито и дръзко милиардите тъмни енергии в живота, които всички ние забелязваме, но често се преструваме, че не виждаме.

В повтарящия се ритъм на всекидневните навици Силвия Плат е била и въодушевена, и разстроена от задълженията си на майка. През това време съпругът й е продължил да ходи по литературни прояви, каквито преди са посещавали заедно. Продължил е да живее както преди, да пише поезия, да се запознава с нови хора, да укрепва славата си. Това да станеш баща, вероятно не те изважда от релси така, както майчинството. Или, както е подозирала Силвия Плат, това се е случило само при тях.

Точно както новородените деца са мощни метафори в поезията й, за нея стиховете също са деца. Когато е говорила за недовършените си творби, тя ги е наричала „неродени рожби“. Дори е описвала как стиховете й се усмихват, как „малките им челца се свъсват съсредоточено“ и как те се променят от ден на ден и мърдат пръстчетата на ръцете и краката си. Тя е била майка не само на двете си деца, но и на хиляда стихотворения. И понякога всички те са били гладни и са плачели едновременно, зажаднели за вниманието и състраданието й, и колкото и да е опитвала, тя не е успявала да направи така, че всички да са щастливи.

Раздялата с мъжа й е била важна повратна точка в живота й.

След емоционалния срив Силвия Плат е решила да се въздигне така, че да бъде несломима, да преоткрие себе си, да стане съвсем нова жена. Била е амбициозна. Била е талантлива. Била е сама. Често е започвала деня в четири сутринта: тези един-два часа, преди децата да станат от сън, са били най-ценното време. Стиховете, които е написала през тези месеци, вероятно са сред най-ярките й — „Медуза“, „Татко“ или „Лейди Лазар“, където изумява читателите си с думите: „Да умреш, е изкуство като всяко друго. Владея го до съвършенство“. На кухненската маса, в банята или под завивките в леглото, Силвия Плат е творила навсякъде и винаги, когато е имала възможност, писала е трескаво с прекалено прилежния си почерк, с невероятна скорост, сякаш се е надпреварвала с бога, с мъжете, които е обичала и вече не обича, с многото си недостатъци, всеки от които е ненавиждала.

Има едно нейно стихотворение, което тя е нарекла „На сина без баща“. То е за баща, който е напуснал дома си, жена си и децата си. В него има повече скръб, отколкото негодувание, повече примирение, отколкото борба. Усеща се, че нещо в Силвия Плат се е променило. Защото тя изпитва не толкова гняв или желание за бунт, колкото постоянна тъга. Поетесата говори за празнотата, останала в живота на децата й, след като баща им си е тръгнал, за „отсъствие, което растеше като дърво край тях“ и с което те е трябвало да свикнат.

Това е бил етап в живота на Силвия Плат, когато тя се е стремяла да бъде едновременно много неща и във всички да преуспява. Майка, домакиня, писателка, поетеса… Иска всичко да се случва незабавно и безупречно. Вероятно е била и влюбена в творенията си. Упорито се придържа към вярата, че може да бъде идеална майка и отлична поетеса: съвършената Поетеса Майка. Нелесно съчетание, особено в обстановката на петдесетте години на XX век, когато според всички жената трябва да избира между дом и кариера. Силвия Плат отказва да го прави.

Въпреки това остава без сили в стремежа си да бъде „свръхжена“. Не след дълго забелязва, че се преуморява. Установява, че ако на едното място успее, другото го занемарява, че когато нареди едно, друго се разпада. Бавно, но сигурно осъзнава, че не може да бъде съвършена. Именно заради това стихотворението й „Мюнхенските манекени“ започва със:

„Съвършенството е ужасно,

то не може да има деца.“

С парите от литературни награди и стипендии наема детегледачка. Докато пише първия и единствения си роман „Стъкленият похлупак“ с който се опитва да установи по-силна връзка с миналото и душата си, преднамерено гледа като под лупа вътрешните си страхове: че е прекалено благоразумна, че е като хиляди други, а също, че може да полудее, да е различна до степен да не се надява да се вмести в обществото. Описва най-подробно депресията, лечението с електрошокове и задушаващото еднообразие на съвременния живот: „За човека под стъкления похлупак, ням и спънат като мъртвородено, светът е кошмарен сън“. Когато през януари 1963 година книгата излиза от печат, читателите се разделят в мненията си, а самата Плат е силно потисната от тона в рецензиите за нея.

След като остава съвсем без сили и не е в състояние да отговори на изключително високите изисквания, които сама си е поставила, тя решава, че предпочита да умре, отколкото да живее по начина, предписан й от другите. Творец с необуздани страсти, Силвия Плат иска или всичко, или нищо… И друг път, двайсетгодишна, е опитвала да се самоубие със свръхдоза приспивателни. Тогава обаче е искала и да посегне сама на живота си, и да бъде спасена. Този път иска само първото.

Сутринта на 11 февруари 1963 година е студена, с мирис на скука и с усещането за откъснатост. След като проверява двете си деца, които още спят, и им оставя върху нощното шкафче мляко и хляб, Силвия Плат затваря вратата на стаята им и запушва пролуките. Отива в кухнята, включва газта на фурната в печката и изгълтва едно по едно десетина хапчета за сън. След това пъха глава във фурната и щом газът я близва по лицето, потъва във вечен сън. Едва на трийсет години е.

И до ден-днешен легендарното наследство на Силвия Плат си остава ненадминато. В Турция съм срещала много студентки, възхитени от творчеството й толкова, че организират в университетите вечери, посветени на нея. В Щатите има ярък, любопитен блог с името „Детска площадка със Силвия Плат“. Веднъж в Германия разговарях с филипинка, която в чест на нея е нарекла дъщеря си Ариел. В международна женска организация във Франция се запознах с изискана предприемачка, която ни призова всички да пием „за Силвия“.

Няма друго самоубийство в литературния свят, за което да се е говорело и писало толкова много. Няма друга писателка, която след смъртта си да се е превърнала в такъв кумир извън времето и пространството.