Елиф Шафак
Черно мляко (22)

Мадам Лукова глава

Разхождам се в съня си из пищна огромна градина. Наоколо има какви ли не цветя, растения и птици, аз обаче знам, че съм тук не заради тях. Продължавам да вървя с бастун в ръка, докато не стигам до грамадно дърво. Стволът му е от кристал, като коледна украса от него стърчат сребърни клони, окичени с листа. Във всички хралупи по дървото има катерици, които гризат орехи. Една от хралупите прилича на голяма като пещера уста.

— Толкова си красиво — казвам, приятно изненадана. — Мислех, че е зима. Как си успяло да запазиш всичките си листа?

— Зимата вече свърши — оповестява Дървото с мозъка. — Остави ме да съм такова, каквото съм.

— Но аз дадох обет, не помниш ли? Казах, че тялото ми ще изсъхне, така че да разцъфти мозъкът ми. Ако не си удържа на думата, Бог ще се разгневи.

— Не, няма да се разгневи — възразява Дървото с мозъка. — Ти не познаваш бога.

— А ти познаваш ли го? Виждало ли си го? — питам аз. — Как изглежда?

Но дървото не обръща внимание на въпросите ми и заявява:

— Всичко на този свят има срок на годност. Обетът ти също. Дори аз ще загина след малко.

Сякаш в отговор на последните думи на Дървото с мозъка ветровете се усилват и блъскат с невидими пестници по него. Точно тогава забелязвам, че клоните му са от тънко-претънко стъкло. Те се натрошават на стотици мънички парченца направо пред очите ми.

— Не боли, не се притеснявай — крясва Дървото с мозъка, за да го чуя през шума.

Като внимавам да не се порежа на стъклата, покрили земята, тръгвам, разплакана, макар и да знам, че не съм тъжна. Просто не се сдържам. Отдалечавам се в това състояние от дървото.

Когато се обръщам да го видя още веднъж, с изненада забелязвам, че мамутското дърво се е свило до размерите на бонзай.

Ето какво ми се присъни първата нощ, която прекарах с Еюп.

 

 

След като Дървото с мозъка ме пуска, ние с тялото ми се запретваме да отстраняваме пораженията. И този път усещам как вътре в мен започва бърза промяна — сега в обратната посока. Кожата ми става по-мека, косата — по-лъскава. Сега, когато съм влюбена, решавам да се грижа възможно най-добре за тялото си. Тръгвам по магазини за козметика и купувам кремове, прахчета и лосиони, каквито дотогава не съм използвала.

После един следобед, точно когато редя покупките по полицата в банята на Еюп, забелязвам, че там се движи нещо. Усетило погледа ми, то се шмугва бързо зад едно бурканче с крем за лице. Стъписана, отмествам бурканчето.

Виждам пред себе си една Палечка с ръст приблизително петнайсетина сантиметра и тегло петстотин и шейсет грама, която обаче не прилича на другите. Медено русата й коса се спуска на буйни къдрици чак до кръста. Над устата й има нарисувана с молив бенка, а аленото й червило е толкова ярко, че ми заприличва на подпален китайски фенер. На ръцете си Палечката е надянала плътно прилепнали черни ръкавици до лактите. По пръстите над тях е наслагала пръстени с големи камъни в различни цветове и се е издокарала в официална червена рокля по тялото. Гърдите й, аха, да изскочат от дълбокото деколте, а изпод дългата цепка чак до бедрото се подава десният й крак. Обута е с червени обувки на тънък ток, толкова висок, че недоумявам как изобщо се придвижва.

Без да ме удостои с поглед, тя взима цигаре. С усвоено отегчение пъха в него цигара. После, като примигва с натежали от туша мигли, се извръща към мен.

— Намира ли ти се огънче, скъпа? — пита ме.

Кръвта ми се смразява. Коя е тази жена?

— Не, не ми се намира — отвръщам, решена да сведа до минимум общуването с нея.

— Нищо, скъпа — казва тя. — Все пак благодаря.

Отваря дамската си чанта с вид на мъничка седефена кутийка за лекарства, вади запалка и пали цигарата. После, издула устни, започва да пуска съвършени клъбца дим и ги праща едно по едно към мен.

Зяпнала от изумление, наблюдавам странното същество.

— Не ме позна, нали? — пита жената с кадифен, но и заядлив глас като на Рита Хейуърт в „Гилда“. — То оставаше да ме познаеш, разбира се. Кога ли си ме познавала?

Навежда се напред и ми показва дълбокото си деколте. Притеснена, извръщам очи. Няма ли срам тази жена?

— Но, скъпа, аз не съм непозната. Аз съм ти. От Хора на несъзвучните гласове. Изяви желание да се помириш с тялото си и аз на драго сърце проявих инициатива. Затова съм тук.

— Но коя точно си? — питам пак — не се сещам друго.

— Казвам се Незабравка Бовари.

— Звучи доста… — подхващам, но започвам да търся дума, с която да не я обидя.

— Поетично ли? — притичва ми се на помощ тя.

— Ами да. Звучи напевно — потвърждавам.

— Благодаря, скъпа — намигва ми Палечката. — С името си отдавам почит на Ема Бовари, жената, направила всичко по силите си, за да избяга от еднообразието и скуката на живота в дълбоката провинция.

— Точно така… но както може би знаеш, тя е и доста проблемен образ. Проблемен, ако смяташ да изневеряваш на съпруга си, постоянно да го лъжеш и да умреш мъчително, след като се нагълташ с арсен.

— Не се притеснявай — отвръща тя. — По-добре да живееш със страст, отколкото да умреш от скука. — Отваря още веднъж чантата си, вади пудриера и обиграно си пудри върха на носа. След това хвърля към мен пронизващ поглед. — Обичам чувствените парфюми, копринените дрехи, секси бельото и сатенените нощници. Enchantee^[1], скъпа.

Усещам как лицето ми пламва.

— Стига си ме наричала „скъпа“ — казвам треперливо. — Нямам вътрешен глас като теб, невъзможно е да имам. Със сигурност е станала грешка.

— О, скъпа, не започвай пак! Искаш отново да ме запратиш в мрачната бездна на пренебрежението — заявява тя, след като си дръпва от цигарата. — Плаша те до смърт, нали?

— От къде накъде ще се страхувам от теб? — питам аз.

— Ако не те страхуваше, защо позираш толкова на снимките. На всяко интервю, което даваш, изглеждаш сдържана и сериозна. Със свъсено лице, със замечтани отчуждени очи. Позата на съзерцаващата писателка. Уф!

— Ей, я чакай малко — спирам я аз.

Но още докато се мъча да възразя, си спомням за един анализ, направен от Ерика Джонг. Тя казва, че днес не е толкова трудно жените писателки да напишат творбите си и да ги издадат. Но наистина е трудно да погледнат на нас сериозно. Според Джонг предубеденото отношение към жените писателки проличава още по-силно в литературните рецензии. „Никога не съм виждала рецензия за жена-писателка, където по един или друг начин да не се споменава половата й принадлежност.“ Знам, че е вярно. В Турция една писателка може да издаде колкото реши книги, но от нея пак се иска дълга борба и много повече работа, та традиционната литературна общност да я възприеме сериозно.

— Защо да не носиш огненочервено червило и рокли на цветя и да не покажеш малко плът? Писателската ти кариера ще пострада ли от това? По-малко писателка ли ще станеш? Ужасена си да бъдеш Жена Тяло. Я ми кажи, скъпа, защо те е толкова страх от мен?

Думите ме напускат.

— За разлика от теб аз съм голяма почитателка на всичко чувствено и плътско. Обожавам сладките удоволствия, с които сме дарени ние, обикновените простосмъртни. В края на краищата съм скорпион. Хедонизмът е моят девиз в живота. Харесва ми да съм жена — не спира тя. — Но заради онези грубиянки, другите Палечки, съм цензурирана и потискана, а устата ми е запушена.

Плисва ме вълна чиста паника. Плуввам в пот.

— То оставаше да не се потиш — подмята тя, наклонила глава на една страна. — Винаги се обличаш като Мадам Лукова глава — пластове и пластове дрехи. Ще се почувстваш много по-добре, ако си сложиш нещо леко по тялото.

Питам се дали не е права. Може би наистина съм се превърнала в Мадам Лукова глава. В жена, която отказва да привлича вниманието към Тялото си, защото се стреми да бъде уважавана заради Мозъка си, и която, появява ли се пред хора, се облича с пластове дрехи. Винаги се крия зад облеклото, използвам го за броня. А заставам ли да ме снимат по време на интервю, внимавам да не се усмихвам много, за да не погледнат на мен през пръсти в този мъжки свят. Старая се да изглеждам ужасно сериозна и често по-възрастна, отколкото съм.

— Пък и тези твои романи… — мърмори Незабравка Бовари, докато нанася по ръцете си крем от папая — точно като одалиска от ориенталска картина.

— Какво за романите ми?

— А, нищо, просто понякога оставам с впечатлението, че вие, писателките, не умеете да пишете за секса така свободно, както мъжете… Сцените със секс винаги са кратки, почти ги няма. Нали помниш как в старите филми, ако предстои сексуална сцена между двама, камерите се завъртат настрани. Точно по същия начин вие, жените, пишете за секса. Натъкнете ли се на такава сцена, химикалката ви напуска страницата.

— Не е вярно — възразявам аз. — Има колкото щеш жени-писателки, които пишат надълго и нашироко за еротика и секс!

— Да, скъпа, но аз не ти говоря за любовните и еротичните романи — напомня тя. — Само защото обичам сатена и желанията, не означава, че съм невежа. Знам прекрасно, че повечето автори в тези жанрове са жени. Но за друго става въпрос. Говоря ти не за такива книги. — Тя се изправя и отмята косата си, като тръска бързо глава. — А за истинска литература. Не се обиждай, скъпа, но жените писателки, които могат да пишат без недомлъвки за секса, се броят на пръсти, ако изобщо съществуват.

— Все трябва да има начин — възразявам, макар че и досега не съм особено убедена.

— О, има — потвърждава тя с дяволита усмивка. — Жените белетристки могат да пишат свободно за секса само при три условия.

— И какви са те?

— Първото е лесбийството. Ако жената е лесбийка и не го крие, няма от какво да се страхува, нали? Писателките лесбийки умеят да пишат по-добре за тялото от вас, останалите.

Докато Незабравка Бовари продължава монолога си, установявам, че съм все по-запленена от кадифения й глас и маниерните жестове. Вече е късно да умувам накъде се е насочил разговорът. Вместо това питам:

— И защо според теб е така?

— Вероятно защото вече са дамгосани и могат да говорят на такива деликатни теми, без да се страхуват, че ще бъдат заклеймени. Това ги прави по-интересни и искрени.

Знам един добър пример. Разтърсващият роман „Джунглата с наровете“ на американската писателка Рита Мей Браун излиза през седемдесетте години на XX век и отправя предизвикателство към подхода на традиционното общество не само към секса и сексуалността, но и към лесбийството. Друг пример е „Опакото на кадифето“ на английската писателка Сара Уотърс, която нарича книгите си „исторически лесбийски лудории“.

— Второто условие, скъпа, е възрастта. Когато за обществото си „възрастна писателка“, имаш свободата да пишеш колкото си искаш за секса. Смята се, че възрастните жени са над природата. Могат на воля да говорят за секса и това ще бъде наречено „мъдрост“.

Сещам се за Александра Колонтай, руска революционерка, теоретичка, писателка. Макар и цял живот да пише страстно, да критикува буржоазните нравствени ценности, да прославя любовта и сексуалността като положителни жизнени сили, в по-напреднала възраст тя изразява още по-безрезервно мнението си по такива теми. Колонтай отстоява икономическото, общественото и сексуалното освобождение на жените, възгледи, които не са посрещнати особено радушно от управляващия елит. В романа си „Червена любов“ разработва теорията си за любовта и сексуалността, на които им е чуждо собственическото чувство, същото прави и в противоречивия си очерк „Разчистете място за Крилатия Ерос“, подложен от водещите фигури в комунистическия режим на унищожителна критика.

В очарователно искрен и увлекателен очерк за „Ню Йорк Таймс“ Барбара Кингсолвър твърди, че навремето е писала най-кратките сексуални сцени, появявали се някога — най-вече чрез интервалите между думите. Но че след като е родила две деца и е прехвърлила четирийсетте, е дръзнала да напише „нецеломъдрен роман“ и да се отскубне на свобода.

— А третото условие? — питам аз.

— Или пък трябва да си безогледна, готова да те одумват всички и да клюкарят за теб. Трябва да си достатъчно нагла, за да не ти пука какво ще си помислят хората, докато четат как си описала секса.

Замислям се за онова, което Ерика Джонг е направила в „Страх от летене“. Веднъж тя казва пред един журналист, че е приела страха като неразделна част от живота, особено страха от промените. Но това признание не я спира: „Продължих нататък, въпреки че сърцето ми туптеше като обезумяло и повтаряше: Връщай се!“.

Незабравка Бовари е замълчала, в случай че имам да добавя нещо, а щом вижда, че мълча, продължава все така разпалено:

— Колкото до теб, със съжаление трябва да отбележа, че не отговаряш на никое от тези условия. Сериозно ти говоря, скъпа, като кон с капаци си. Никога не пишеш открито за тялото. И то се знае, именно аз поемам удара. Целият ми живот е цензуриран.

Май е права. Но има нещо, което пропуска. Не само аз, не само ние, жените писателки, избягваме като самозащита да описваме в книгите си сексуалността. Същото важи и за жените учени, жените репортерки, жените политици и жените, навлезли в света на бизнеса. Всички ние сме малко безполови, лишени от женственост. Не можем да се движим самоуверено с телата си в общество, настроено срещу жените. Контролираме телата си, за да бъдем „мозък“ в общественото пространство.

Спомням си Халиде Едип Адивар, туркиня феминистка, политическа активистка и белетристка, дивата на турската литература от османско време. Макар и самата Адивар да вярва пламенно в равенството между половете и да се бори за по-добър живот за жените, в романите си тя често повтаря дихотомията „добра жена — лоша жена“ и лишава от сексуалност първата. Героините й са умни, волеви и толкова скромни, че не се събличат дори пред съпрузите си. Главната героиня в романа й „Палячото и неговите дъщери“ влиза в дрешника, за да си облече нощницата, и чак тогава отива в леглото, където я чака съпругът й.

В традиционното мюсюлманско общество, където Рабия служи за образец на жена, жените могат да се срещат с телата си само вътре в дрешника или зад затворени врати. Същият подтик е отразен и в разказвачеството ни. По-често, отколкото ни се иска да признаем, ние, жените писателки, особено онези от нас, които са расли далеч от влиянието на Запада, се притесняваме да пишем за секса.

Възможно ли е изобщо да бъда като Незабравка Бовари? Мога ли да нося като нея крещящо червило, тесни поли и дълбоки деколтета? Мога ли да отмятам коса като в реклама за шампоан? Вероятно не. Ако направя и две крачки с такива токове, единият ще се заклещи между плочките и ще се счупи. Няма да се справя.

— Опитвала ли си някога, скъпа, да си секси? — пита тя, сякаш прочела мислите ми.

Сега, като се замисля, само ме предизвиква с такъв въпрос.

 

 

Същата вечер моля Еюп да ме чака за вечеря в изискан рибен ресторант край Босфора. Никога не съм ходила в ресторанта, но един приятел ми го препоръча горещо и заяви, че бил „изтънчен като Кейт Мос“.

Еюп отива там в седем вечерта и започва да ме чака. Всъщност и аз съм в ресторанта, но с тази малка подробност, че се крия в тоалетната и се опитвам да събера смелост, за да изляза.

Как се е стигнало дотам, че да се крия в тоалетната ли? Същия следобед отидох на фризьор — да ми боядисат косата, да ми направят маникюр и да ми изскубят веждите. Първите десет минути беше забавно, после обаче ми стана толкова скучно, че ми идеше да избягам, както бях с кърпата на главата и с ръце, топнати в сапунена вода. В салона няма почти нищо за четене, само списания за прически със стотици снимки, но с някакви си двайсетина думи.

Все пак издържах. И ето ме с красива прическа, с лице, блеснало от пластовете грим, и макар да не се престраших да облека червената рокля, която носи Незабравка Бовари, успях да се напъхам в тясна дълга рокля — черна, разбира се — с боа от пера.

След трийсет и пет минути се появявам от тоалетната не защото съм готова, а защото вътре влизат и излизат все повече жени и всички спират и ме оглеждат с любопитство, което не си правят труда да крият. Затова напускам убежището си и като внимавам да не си настъпя подгъва на роклята и да не си счупя десетсантиметровите токчета, моля сервитьора да ме отведе на масата, където Еюп чака търпеливо — вече е изял три кифлички и половината масло.

Ние със сервитьора прекосяваме ресторанта под изпитателните погледи на посетителите от единия до другия край: той крачи уверено, а аз куцукам след него не в крачка, и двамата обаче сме с неестествено сериозни лица.

Еюп вдига очи и вижда, че се задавам. Зяпва ме и разтваря леко уста, сякаш току-що е присъствал на магия.

— Предупреждавам те, точно сега самочувствието ми клони към нулата, затова те моля да не казваш нищо лошо — заявявам веднага след като сядам.

— Не съм смятал да казвам нищо — едва успява да не се усмихне той.

Изпитвам потребност да обясня още малко.

— Опитвам се да разреша вътрешните си противоречия. Трябва да заровя томахавката и да подпиша мирен договор с тялото си.

Той прехапва долна устна, но въпреки всичко се оказва, че смехът е по-силен от него.

— Заради това ли си се облякла така?

В този миг ми хрумва да погледна по-внимателно другите в ресторанта. Той със сигурност е изискан, лъскав и скъп. Става ми ясно, че на фона на останалите съм попрекалила с облеклото. Приличам на начинаеща актриса, която се е изгубила на червения килим.

— Дали да не помоля за шал или… — пелтеча аз, понеже изпитвам отчаяна нужда да поприкрия с нещо изрязаното деколте и смешните пера.

Поглеждам покривката върху масата, но тя няма да ми свърши работа. Прекалено плътна, прекалено бяла е.

— Не се притеснявай — казва Еюп. — Просто се облегни. Поеми си дълбоко въздух. Доколкото разбрах, маслото си го бива.

Това и правя. Забравям за всичките си вътрешни борби, за онези, които познавам добре, а също за борбите, които ми предстои да видя, и се наслаждавам на мига. Никога не съм яла по-вкусно масло.