Елиф Шафак
Черно мляко (31)

Небесното око

Когато бях малка, някъде на шест-седем години, отидох за няколко седмици на гости у баба — майката на баща ми — в Измир. Целта беше да се срещам с баща ми и да прекарвам известно време с него, накрая обаче виждах повече баба, отколкото татко. Тя беше строга жена с големи очила, които увеличаваха очите й, и говореше с къси, отсечени изречения, обикновено свеждащи се до: „Направи това! Недей да правиш онова!“. Често разказваше за адския огън, който описваше с ярки страшни подробности. За нея Аллах беше немигащо всевиждащо Небесно око, записващо и най-малките ми прегрешения, дори онези, които само ми минаваха през ума.

Върнах се от къщата й с ярките образи на разгорели се огньове и кипнали казани и с представата, че бог е суров отец, който гледа свъсен собственото си творение. Не знам дали това изживяване е повлияло някак на избора, който съм правила по-късно, но веднага щом станах достатъчно голяма, за да разбера какво означава думата агностик — някъде на седемнайсет години — реших, че ще бъда именно такава. Атеизмът никога не ми е бил близък, защото според мен е прекалено нагъл и отхвърля неприкрито бога, затова пък агностицизмът ми се е струвал подходящ за хора, които постоянно си задават въпроси за различни неща, включително за религията. За атеиста вярата не е от особено значение. А за агностика е. Атеистът е сигурен в убежденията си и неговите изречения завършват с точка. В края на съжденията си агностикът слага само запетая, за да ги продължи… Няма да престане да размишлява, да се пита, да се съмнява. Точно заради това е агностик.

Записах да следвам „Международни отношения“. По онова време бях бунтарски настроена млада жена, на която й харесваше да се загръща с по няколко определения наведнъж като с шалове: бях левичарка, феминистка, нихилистка, защитничка на околната среда, анархо-пацифистка… Макар и да гледах сериозно на въпросите на вярата, не проявявах интерес към една или друга религия и не схващах разликата между „религиозност“ и „духовност“. Но като малка бях прекарала няколко години с баба си по майчина линия и имах чувството, че вселената не се свежда само до онова, което мога да възприема с петте си ограничени сетива. Истината обаче е, че не съм се стремила да разбера света. Стремях се да го променя.

После, един прекрасен ден в живота ми се появи Дамата Дервиш. Представи се като духовната ми страна и ми обясни, че Творецът е не средоточие на „страха“, а Извор на Безгранична Любов. Обзе ме някакво изумление. В началото самото й присъствие в живота ми бе по-интригуващо от всичко, което тя казваше. Обграждаше я аура от светлина и спокойствие като лунната светлина, озарила морето с малки вълнички по него. Подтикната от нея, започнах да чета за суфизма. Първата книга ме тласна към втора. Колкото повече четях, толкова повече отучавах. Защото суфизмът ти действа точно така, кара те да „изтриеш“ онова, което знаеш и в което си толкова убеден. После започваш да мислиш наново. Този път не с ума, а със сърцето си.

Сред всички поети и философи, привърженици на суфизма, които прочетох през онези години, най-силно ме развълнуваха двама: Руми и легендарният му духовен спътник Шамс Тебризки. Живели в Анадола през XIII век, във време на дълбоко вкоренен фанатизъм и сблъсъци, те отстояват всеобщата духовност и разтварят вратите за хора с всякакво потекло. Говорят за любовта като за същност на живота, а общо приложимата им философия свързва през векове, култури и градове всички хора. Докато четях отново и отново „Духовни стихове“, думите на Руми започнаха да свалят полека, един по един шаловете, с които се бях загърнала, сякаш се нуждаех от идваща отвън топлина. Проумях, че каквато и да реша да бъде: левичарка, феминистка или нещо друго, всъщност се нуждая най-силно от тясна връзка със светлината вътре в мен. От светлината на Истината, която съществува вътре във всеки от нас.

Така се зароди интересът ми към суфизма и духовността. През годините той ту се засилваше, ту се притъпяваше. Понякога беше по-ярък и видим, друг път отстъпваше на заден план, слаб и мъждив като останките от свещ, която още гори, но на никой етап от живота ми този интерес не е изчезвал.

В такъв случай защо сега, след като съм погълнала толкова много книги за духовността и религиозната философия, след като съм общувала толкова дълго с Дамата Дервиш, отново се чувствам като онова свенливо момиченце в Измир? Напоследък не съм в състояние да вдигна очи към небето от страх, че бог може би ме гледа свъсен. Дали депресията всъщност не е това — болезненото чувство, че връзката ти с бога е прекъсната и ти си оставен да се носиш сам-самичък из течното черно пространство — като космонавт, откъснат от космическия си кораб и от всичко, свързвало го със Земята?