Елиф Шафак
Черно мляко (33)

Женското начало като незавършено повествование

Днес помним Лу Андреас Саломе не толкова като писателка и интелектуалка със свой принос, колкото като ярка противоречива жена, стояла зад мнозина влиятелни литератори. Изобразявана е като тайнствената муза, вдъхновявала Рилке, Ницше и Фройд да погледнат по-внимателно на женското начало и творческата жилка на жените. Колкото и интригуващи да са такива описания, те не отдават дължимото на възгледите и многостранната дарба на Саломе. Приживе тя е прочута писателка и е трудноразбираемо защо днес романите й са забравени почти от всички. Освен белетристика и пиеси тя е писала задълбочени очерци на най-различни теми, например руското изкуство, религиозната философия, театъра и еротиката.

Родена и израсла в Санкт Петербург, Саломе има петима братя и е много глезена от баща си. Като малка се откроява с разказваческата си дарба, въпреки че по-късно й е трудно да изостави измислените си герои. Чувства се виновна, че ги е зарязала. Тази склонност да се вини за неща, за каквито не носи отговорност, ще продължи да я преследва до края на живота й.

Саломе пристига в Цюрих през 1880 година, когато е едва деветнайсетгодишна. Тя е красива, умна и неустрашима. Почти веднага е привлечена от авангардистките кръгове, където среща водещите учени и творци на Европа. Заедно с тях се впуска в разпалени спорове и изненадва мнозина със самочувствието си и със стремежа към знания. Според нея не може да се очаква от жените просто да допълват мъжете, да бъдат изтласквани в периферията, карани да мълчат и впрягани само да вършат къщната работа и да раждат деца. Жената сама по себе си е изобретателен творец с положителен заряд, а не предмет, от който да черпиш вдъхновение, и затова не е задължително да е муза. Саломе смята, че всеки опит жената да бъде подчинявана подкопава вроденото й съзидателно женско начало.

Рилке я обожава и я смята за въплъщение на върховната женственост. Вдъхновен от нея, поетът твърди, че творецът, бил той мъж или жена, е длъжен да прояви женската сила, заложена в него. Да създаваш произведения на изкуството, е като да раждаш, защото чрез този процес творецът изважда наяве нови идеи и представи. Рилке заявява, че „някой ден… ще съществува жена, чието име вече ще означава не единствено противоположното на мъжкото начало, а по-скоро нещо, стойностно само по себе си, нещо, възприемано не като допълнение и ограничение, а по-скоро като живот и битие“.

И все пак каква ирония: именно Саломе убеждава по-късно Рилке да си смени името, понеже звучало прекалено „женско“. „Рене“ е заменено с „Райнер“, въпреки че Рилке не се отказва от „Мария“. Така се превръща в Райнер Мария Рилке.

Саломе има дълга връзка с писателя Паул Ре, а по-късно се омъжва за учения езиковед Карл Фридрих Андреас. Това, че е семейна, не променя критичните й възгледи за еснафския брак. Тя флиртува открито с мъже — все интелектуалци или познавачи на изкуството. Уж е омъжена и има много любовници, а дълги години е все девствена, което е трудноразбираемо. Бракът й си остава неконсумиран. Могъщата, независима писателка или се страхува от секса, или не иска да губи себе си, като се слива с друг.

Навремето Ницше е казал: „За жената мъжът е средство: целта винаги е детето“. Колкото и правдоподобно да звучи, това твърдение не важи за Лу Андреас Саломе. Не че тя не иска да има деца. Иска, и още как. Дори заявява, че майчинството е висше призвание на жената. Страда и съжалява, че е бездетна, и го обсъжда искрено, а понякога и хапливо. Тълкува връзката между майка и дете като нещо, което истински обединява Аз-а с Другия.

И все пак обича и мъжете. Не смята, че онези, които цени, са средство за постигане на целта. За нея всеки от тях е цяла вселена. Като домакиня, изпитала особено удовлетворение от това, че е изгладила гънките на риза, Саломе търпеливо се стреми да изглади недостатъците в характерите им. Тя е интуитивна, прозорлива и противоречива писателка с категорични мнения. Който я обича — а я обичат главно мъже — го прави страстно, не по-малко страст влагат и онези, които я мразят, а я мразят главно жени.

Маргьорит Дюрас, която според мнозина е дивата на френската литература, е родена през 1914 година в Сайгон. И майка й, и баща й работят там като учители, изпратени от френската държава. Баща й умира, когато Дюрас е съвсем малка, и майка й остава сама с три деца в Индокитай. Семейството живее трудно и паричните проблеми се задълбочават от кавгите и домашното насилие. Още тийнейджърка Маргьорит тръгва със заможен китаец, връзка, която описва надълго и нашироко и в белетристичните си творби, и в мемоарите си.

Седемнайсетгодишна се връща във Франция, където се омъжва и пише романи, пиеси, киносценарии, разкази и очерци. Лавира умело между различните жанрове. След като от печат излиза „Бараж срещу Пасифика“, създаден въз основа на детските спомени от Индокитай, Дюрас се скарва лошо с майка си заради начина, по който е описала семейството им. „У някои книгата ще всее смут — споделя тя. — Това не ме притеснява. Не ми е останало нищо за губене. Дори чувството за приличие.“ В мемоарите й има сцена, където майката на Дюрас чете за пръв път книгата на горния етаж, а на долния писателката чака притеснена одобрението й. Когато майка й слиза долу при нея, лицето й е сурово, от което проличава, че е недоволна. Тя обвинява Маргьорит, че е изопачила истината и се стреми да угоди на читателите, а от своя страна писателката защитава книгата и правото си да замъглява границата между истина и измислица.

Ако миналото е чужда страна, Дюрас я посещава често и се завръща с различни спомени за едно и също събитие. „Няма друга причина освен инстинкта да се ровя, която да ме кара да пиша тези мемоари“, заявява тя. Онова, което е разказала в „Любовникът“ за младежката си любов с китаец, дванайсет години по-голям от нея, по-късно се променя от книга на книга. Колкото и продуктивна и щедра да е като писателка, Дюрас не се страхува да разработва отново и отново едни и същи теми. След размириците от 1968 година в творбите й се появяват повече политически нотки. Както го изисква духът на времето, една от книгите й е озаглавена „Разруши, каза тя“.

Маргьорит Дюрас губи първото си дете, загуба и болка, които носи през целия си живот. Има и второ дете — повратна точка, след която тя започва да тича с главоломна скорост от задача на задача. През деня се опитва да съчетае майчинството с къщната работа и писането, а вечер ходи да пие и да общува. Не иска да пропуска нищо. Подложен на голям натиск, бракът й се разпада. Дюрас и съпругът й решават да живеят отделно, но всъщност не се разделят — пак се срещат, за да прекарват времето заедно, грижат се за обучението на сина си. По-късно тя има и други любовни връзки — тя е от жените, които не могат да не обичат някой мъж и да не пишат.

Страстта й към писането е пословична, но характерът й е белязан от сянката на това, че Маргьорит Дюрас е обсебена от самата себе си и постоянно си се любува — до степен да изпада в нарцисизъм. Обича да я обожават и хвалят, чак до края си остава властна и все се състезава с някого. Отказва да разговаря с мнозина свои роднини и често е критикувана и от критици, и от колеги писатели, че е вторачена в себе си. Неведнъж и два пъти през живота си изпада в пристъпи на вина, самосъжаление и алкохолизъм.

Ребека Уест е писателка, литературна критичка, авторка на пътеписи и журналистка. Родена през 1892 година като Сесили Изабел Феърфийлд, взима литературния си псевдоним от пиесата „Росмерсхолм“ на Ибсен. В началото списва колонка в седмично издание, отстояващо избирателното право на жените. Като млада прегръща радикалния феминизъм и социализма. Макар че през годините възгледите й се променят, до края на живота си Ребека Уест се бори за социална справедливост и равенство. През 1913 година се запознава с прочутия X. Дж. Уелс, автор на научнофантастични романи, след като е написала хаплива рецензия за романа му „Бракът“. Уелс е двайсет и шест години по-възрастен от нея, но въпреки това двамата се влюбват и се женят. Връзката им продължава десет години, а през 1914 година се ражда единственото им дете Антъни.

От тук нататък Уест трябва да се преборва с трудностите, пред които е изправена една самотна майка, и започва да пише критични очерци за различни вестници и списания. Нарежда се сред водещите интелектуалци на своето време и се прочува като плодовита белетристка. Въпреки това в личния си живот невинаги е щастлива и има успехи. Двамата с Уелс ту се сближават, ту отново се отчуждават и Ребека Уест има доста други връзки. В някои отношения прилича на Лу Андреас Саломе — остроумна жена сред мъже интелектуалци и творци, приятелка и любовница.

В по-късни години отношенията със сина й са опънати до скъсване. Антъни Уест също е талантлив писател и пише биографията на баща си, която се радва на голям успех, но прави нещастна майка му. Ребека Уест обвинява сина си, че изопачава истината, че разгласява лични спомени и най-вече, че злослови за нея и я обявява за лоша майка. Дава го на съд, за да предотврати излизането на полубиографичния роман „Наследството“. Но вероятно е най-наранена от това, че е отгледала Антъни сама, докато баща му е отсъствал почти през цялото време, и въпреки това той показва в по-благоприятна светлина баща си, а не нея. Следват взаимни обвинения и раните така и не зарастват никога. Когато през 1983 година Ребека Уест умира, синът й не е до нея. След смъртта й Антъни Уест издава своето „Наследство“, а неговият тон към вече покойната му майка си остава критичен, горчив.

Навремето Симон дьо Бовоар е казала, че „жената не е цялостна реалност, тя постепенно става такава и именно там… трябва да се определят възможностите й“. Лу Андреас Саломе, Маргьорит Дюрас и Ребека Уест, три волеви жени с различна съдба, но с еднакво бурен живот, еднакво посветили се да разглеждат въпросите на тялото, любовта и женското начало, са жени, които постепенно „стават“ такива.

Точно като всички нас.