Елиф Шафак
Черно мляко (27)

Дневник на бременността

Пета седмица

Днес на престола се качи Мама Сутляш. Разхожда се с корона на главата, носи в ръката си скиптър с размерите на кибритена клечка. За да изглежда по-висока, напоследък носи високи токове. Ако трябва да се придвижи от едно на друго място, я пренасям на носилка, с каквито носят големците от Изтока. Скромната румена жена, с която се запознах в самолета, е изчезнала. На нейно място се е появила тиранка.

Първото, което прави Нейно Величество царицата, е да въведе нова конституция. Член първи гласи: „Майчинството е свещено и почтено и трябва да се зачита като такова“. Неоспоримо, недосегаемо, неподлежащо на промяна.

Днес и най-безобидните нападки към брака и майчинството ще бъдат наказвани от закона. Книгите на Симон дьо Бовоар бяха иззети и изгорени на огромна клада. Силвия Плат, Дороти Паркър, Анаис Нин, Зелда Фицджералд и Севги Сойсал са строго забранени. Сега, по време на бременността, ми е разрешено да чета само една от тях.

Мама Сутляш ми позволява да държа подръка само една книга.

— Чети „Малки жени“. Те ще ти напомнят колко важни са семейните връзки и така ще те подготвят за майчинството — заявява тя.

— Но аз чета отдавна тази книга — недоволствам аз.

— В такъв случай просто иди и я разлисти още веднъж.

Разбирам, че за Мама Сутляш е все едно дали ще четеш книга, или ще плетеш пуловер. Точно както можеш отново и отново да плетеш една плетка или години наред да готвиш една рецепта, можеш да се задоволиш и само с няколко книги върху лавицата и да си ги препрочиташ.

 

 

Шеста седмица

Тази седмица научих, че не е задължително сутрешното гадене да бъде сутрин. Можеш да го получиш по всяко време.

— Мамо Сутляш, през цялото време се чувствам уморена и ми се спи, сякаш мъкна чувал с камъни — оплаквам се аз. — Как ще издържа?

Тя удря със скиптъра по земята толкова шумно и силно, че подът под краката ми се разтреперва.

— Ще издържиш, както са издържали майките, бабите и прабабите ни. Ами селянките, които раждат направо по нивите, след като цял ден са превивали гръб? Те разрязват пъпната връв с каквото имат подръка и без изобщо да роптаят, отново се запретват да прибират реколтата.

Приличам ли на селянка героиня? Дори не мога да различа ечемик от елда, но не дръзвам да го напомня на Мама Сутляш.

— Пак бъди благодарна, че не си се родила слоница — заявява Мама Царицата. — Ако беше слоница, щеше да си бременна двайсет и два месеца! Бъди признателна, че си се родила под щастлива звезда.

Тъжна, че не съм селянка, но щастлива, че не съм слоница — така мога да обобщя настроението си тази седмица.

 

 

Осма седмица

Не проявявам интерес към храната, интересуват ме само закуските. И тъй като повечето закуски са натъпкани с калории, се притеснявам, че накрая ще стана като дебеланата от парахода.

За да си набавя по-здравословни закуски, отивам на пазар и купувам: нискомаслени бисквити, нискомаслени гевречета, нискомаслено прясно мляко, нискомаслено кисело мляко, нискомаслено сирене и оризови крекери без сол. След като се прибирам, Мама Сутляш скача от престола си и оглежда една по една покупките в пазарския плик.

— Това пък какво е?

— Нищо, разни неща, които да хапвам от време на време — обяснявам аз.

Тя изстрелва като с катапулт плика през прозореца.

— Ужас! Как не те е срам! Никаква сол, никаква захар, нискомаслено, обезмаслено. Какво е това? Това тук да не е клиника за отслабване? Кой ти мъти главата, Незабравка Бовари ли? Само да си посмяла да я слушаш тази никаквица!

Озадачена и обидена, се замислям какво да й отговоря, ако изобщо й отговоря.

— За теб само едно има значение — да ядеш каквото е полезно за детето — заявява в заключение Мама Сутляш. — Чудо голямо, ако напълнееш и от четирийсети станеш четирийсет и осми размер, кого го е грижа?

Бузите ми пламват виновно. Дали не е права? Дали за мен външният ми вид не е по-важен от здравето на детето? Научавам от Нейно Величество царицата една съществена човешка истина, че литературният псевдоним на майчинството е „вина“.

Колкото да се отърва от тази вина, излапвам огромна кутия бисквити с лешници. А дори не обичам лешници.

 

 

Дванайсета седмица

Кристиан Аманпур взима по телевизията интервю от сираците на починали от СПИН в Африка. Екипът на Си Ен Ен се е разположил в барака и е подредил камерите по застлания със слама под. Природата там е сурова, не прощава. Стиснала кърпа в ръката си, гледам и плача.

Напоследък се разплаквам от какво ли не. На електрическия стълб зад ъгъла са окачени чифт обувки, избелели сини кецове „Конвърс“ и всеки път, когато минавам покрай тях, усещам как в мен се надига скръб. Питам се на кого ли са гуменките. Как са се озовали там, горе? И в дъжд, и в пек са на стълба — сам-сами, толкова беззащитни.

Де да бяха само кецовете! Към тях се добавят хлапетиите, които се бият на детската площадка, двете улични котки, спречкали се за парче месо в кофите за боклук, кльощавият уличен търговец кюрд, който продава кебап с червиви кестени, съседката, която тупа през прозореца килима си и сипе прах върху минувачите, топящите се айсберги на Антарктика, замърсяването на атмосферата, безпътицата в Палестина, смачканата филия хляб на земята. Всичко е толкова потискащо. Светът се разпада в пръстите ми като пясъчник от вятъра и дните ми са обагрени с тъга.

По вечерните новини дават куче, мъничък териер с кафяви уши и бяло телце. На врата му е завързана огромна джуфка. Кученцето е на пенсионирана учителка по химия. Учителката свири на пиано, а палето седи в краката й и вие под негов съпровод. Гледам сцената и се просълзявам.

— Защо плачеш пак? — пита Еюп, чието пословично търпение е на път да се изчерпи.

— Клетото кученце — хлипам аз.

— Какво му е клетото на кученцето? Вероятно го хранят по-добре от хиляди деца, които всяка вечер си лягат гладни.

— Всяка вечер хиляди деца си лягат гладни — повтарям и, аха, да ревна.

— О, боже, защо ли си отворих устата — казва тихо Еюп.

Той не ме разбира. Как да го накарам да проумее, че ми е мъчно за кученцето? Мъчно ми е за всички териери с джуфки на врата. Мъчно ми е, защото все ламтим за лустрото на славата, мъчно ми е, задето не можем да преглътнем, че някой ден ще умрем, мъчно ми е, защото са ни прогонили от Райската градина — усещам тежест в гърдите си само защото съм най-обикновен човек. Не мога да дишам.

 

 

Шестнайсета седмица

Мама Сутляш ми връчва кутийка с компактдискове.

— Вземи ги и чуй всеки поне по три пъти — заповядва ми тя.

Поглеждам кутийката и мърморя:

— Но аз всъщност не обичам опера.

— Не са за теб, за бебето са — оповестява Мама Сутляш и пуска до дупка плейъра.

След миг в стаята, а и в целия квартал екват „Ловци на бисери“ на Жорж Бизе.

Жената отсреща, която си тупа килима, надзърта от прозореца и се оглежда наляво-надясно, за да види откъде идва плътният мъжки глас. Изведнъж лицето й се сгърчва от ужас: тя е разбрала, че музиката гърми от нашето жилище. След като присвива тъмни пронизващи очи, се взира през прозореца ни в разтрепераната ми душа.

— Би ли намалила звука? — моля аз Нейно Величество.

— Защо? Бебето получава първа представа от културата — и учи френски. Не знаеш ли, че докато са в утробата, децата чуват звуците?

Тя слага друг диск. Долитат звуците на дъжд, който барабани по покрив, после блеене на кози и подрънкване на хлопатари в далечината.

Смаяна, питам:

— Това пък какво е?

— Ведрите звуци на Майката Природа — обяснява Мама Сутляш. — Записани са специално за бременни. Действат им успокояващо. Отлично средство, ако не можеш да заспиш, не ти трябват никакви лекарства.

— Нямам проблеми със заспиването, всъщност спя много — отвръщам, като се опитвам да я вразумя и да не избухна. За бебето не знам, но мен тези звуци вече ме вбесяват. — Мен ако питаш, птиците, които чуруликат под дъжда в Австралия, могат като нищо да ти докарат безсъние.

— Тогава какво ти се слуша? — пита Мама Сутляш.

— Пънк, постпънк, индъстриъл метъл. Ето каква музика слушах през цялото време, докато пишех романите си. Няма да ми дойде зле малко Pearl Jam, Chumbawamba, Bad Religion…

— И дума да не става — отсича свъсена тя. — Забрави ги тези просташки звуци. Сега не правиш роман. Правиш бебе.

И така цяла седмица в „Кузгунджук“ един от най-тихите и стари квартали на Истанбул, кънтят мучене на крави, квакане на гъски, бухане на бухали и френски арии.

 

 

Осемнайсета седмица

Вече не плача толкова много, затова пък всичко ми мирише странно. Като ловджийска хрътка, пусната в гората, прекарвам деня с издути ноздри и търся откъде ми мирише на щипка джинджифил, сложена в огромна тенджера зеленчукова супа, на водорасли, въпреки че съм на километри от морето, на саламура върху щанд в магазин на пет пресечки от нас. Разхождам се като Жан-Батист Грьонуй от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд.

Сред всички миризми има една, от която ми се повдига, и аз побягвам в обратната посока: кокосов орех.

Кой да предположи, че Истанбул мирише на кокосови орехи! Да си рече човек, че градът е вдигнат на тропически остров. Кокосовите орехи и лепкавата им миризма са буквално навсякъде: ароматизаторите по огледалата за обратно виждане в такситата, течният сапун по обществените тоалетни, белите стърготинки, с които са поръсени отгоре тортите, свещите по кафенета и ресторанти, бисквитите от промоциите в супермаркетите. Кога турският народ е обикнал толкова кокосовите орехи?

Истанбул е голям кокосов орех, разрязан на две. Едната половина е азиатската част, другата — европейската. Няма къде да се скрия.

 

 

Двайсета седмица

Разбрахме какво е детето. Момиче.

Аз съм щастлива. Еюп също. Мама Сутляш е на седмото небе.

— Много по-лесно е да обличаш невръстни момиченца, освен това е и доста по-забавно — заявява тя с блеснали очи.

Обличаме новородените момиченца в бледорозово, тъмнорозово и цикламено, а новородените момченца — в тъмносиньо, кафяво и морскосиньо. На малките момиченца им купуваме кукли Барби и чаени сервизчета, на момченцата — автомати „Калашников“ и камиончета. Питам се дали мога да възпитам дъщеря си различно.

— Какъв е смисълът да си блъскаш главата върху такива безполезни неща? — пита Мама Сутляш, след като споделям с нея какво си мисля. — Дори да обличаш дъщеря си в сапфирено и изумрудено, веднага щом тръгне на училище, тя ще се пристрасти към розовото. Ще поиска да се облича като приятелките и любимите си героини. Барби има розова къща, Дора Изследователката е по розови панталонки, Котенцето Кити също е розово. Защо се опитваш да вървиш срещу течението?

Същата нощ насън плувам в река, розова като захарен памук. Никога не сънувам цветни сънища — най-малкото не помня да съм сънувала. Вълнувам се, че ми се е присънил такъв, пък бил той и розов.

 

 

Двайсет и първа седмица

Отивам тайно да се видя с Госпожица Циничната Интелектуалка. Както винаги, я откривам в град, който като Ню Йорк прелива от идеи, зад богато украсена желязна врата, със стени, все така облепени с плакати на Че Гевара и Марлон Брандо. Пак е облечена в набрана хипарска рокля. Окачила е на врата си гердан от големи сини и лилави топчета.

— Красив е — казвам аз.

— Харесва ли ти? Изработен е от селяните, които живеят край Мачу Пикчу. Купих го, за да подкрепя местните хора против неумолимия глобален капитализъм.

Усмихвам се неволно. Беше ми домъчняло за Госпожица Циничната Интелектуалка, единствена тя от Палечките може да ти говори за най-обикновен гердан и после внезапно да се прехвърли на анализа на корпоративната глобализация.

— Е, как върви бременността? — пита тя.

— Добре, видях бебето на ултразвук. Прекрасно чувство.

— Хмм — отвръща Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Но се чувствам малко куха. Не правя друго, освен да спя, да плача, да ям и да усещам миризмата на кокосов орех. — Гласът ми потреперва леко. — Истината е, че съм закопняла за задълбочените ни разговори.

Госпожица Циничната Интелектуалка си поглежда краката, сякаш именно те са виновни за положението.

— Преди ние с теб говорехме за романи, филми, изложби и политическа философия. Ти плюеше всичко, злословеше срещу всички, критикуваше културната хегемония… Загубих връзката с книгите. Освен с „Малки жени“ де.

Госпожица Циничната Интелектуалка пали цигара, но вижда лицето ми и веднага я гаси. Спомнила си е, че съм отказала цигарите.

— Наистина ли ти липсвах? — пита ме.

— И още как!

— Ти на мен също. Четяхме с часове и одумвахме другите писатели. Беше забавно. Вече нямаме възможност да го правим. — Тя претегля нещо наум и после ни в клин, ни в ръкав ми намигва. — Ела да почетем Севги Сойсал.

— Но аз не мога. Тя е в списъка на забранените писатели — отвръщам несигурно.

От гняв Госпожица Циничната Интелектуалка пламва до лилаво.

— Я стига — ревна. — Тази Мама съвсем се оля. Никой не може да забрани книга.

Съгласявам се.

Госпожица Циничната Интелектуалка отваря напосоки една страница и започва да чете, а аз слушам гласа й, напевен като приспивна песен.

Леля Роза вярваше, че все ще дойде ден, когато ябълката ще бъде ябълка, а бащата — баща, когато войната ще бъде война, а истината — истина, когато любовта ще бъде любов, и писне ли ти, наистина ти е писнало, когато бунтът ще си бъде бунт, а тишината — тишина, когато несправедливостта ще бъде несправедливост, редът — ред, а бракът — брак.

 

 

Двайсет и втора седмица

И аз не знам откъде Нейно Величество царицата е разбрала, че съм ходила при Госпожица Циничната Интелектуалка, но е разбрала отнякъде. Притеснявам се, че ще ми вдигне скандал, тя обаче не го прави.

— Значи ти е липсвало да четеш книги — въздиша Мама Сутляш, сякаш при самата мисъл се уморява.

После вади от палтото си пакет.

— Какво е това? — питам я.

— Купих ти подарък — отвръща тя. — Реших, че сигурно ще му се зарадваш.

След като отварям пакета, отвътре изпада книга: „Моето бебе и аз“. Както личи, Мама Сутляш вече я е чела. Някои изречения са подчертани, някои глави са отбелязани със звездичка: „Как да подготвите бебешката стая“, „Страхотни рецепти за пюрета“. Благодаря й и оставям книгата. Някой път ще я прочета.

На Мама Сутляш не й убягва, че не съм особено въодушевена.

— Добре де — съгласява се тя. — Може би се поувлякох, когато забраних книгите ти и изгорих всички химикалки и хартия в къщата.

Аз мълча.

— Ти си човек, свикнал да се изразява с писане. Затова ще ти предложа нещо. Защо не напишеш писмо на бебето си?

Усмихната, кимвам. Това е най-добрият съвет, който някога съм получавала от Нейно Величество.

 

 

Двайсет и пета седмица

Скъпо бебе (още не знам как се казваш, дано не възразяваш да те наричам така),

Това е първото писмо, което ти пиша. Навремето четох как в някои традиционни племена смятат, че бебетата сами си избират родителите. Тогава се изсмях, но сега ми се струва правдоподобно. Представям си как седиш на небето заедно с ангелите и разглеждаш подвързан с кожа огромен каталог със снимките на възможните майки. Под всяка снимка има кратко описание. Ангелите обръщат изключително търпеливо страниците. Ти разглеждаш като купувач всички кандидатки.

— Не тази — казваш. — Не, не и тази…

Пред очите ти се изнизват лекарки, инженери, домакини и предприемайки. Макар и да има много достойни кандидатки, жени, които си вършат добре работата и са постигнали много, ти ги подминаваш.

Точно тогава ангелът разлиства поредната страница и изскача моята снимка. Не е особено добра, косата ми — за кой ли път — не е сресана и гримът ми е размазан. Облечена съм с няколко ката дрехи — като лукова глава. Под снимката ми има описание: Умозрителна и разпиляна, понякога склонна към безразсъдство, още не намерила себе си, търси неуморно отговори. Обича да разказва истории. Писателка. Журналистка. Литераторка.

Не знам защо от всички майки във Вселената накрая си избрало мен. Може би си шантаво момиче. И ти се вижда скучно да имаш идеална майка. Или може би вече ме познаваш по-добре, отколкото се познавам самата аз. Може би съзираш в мен някакви възможности. Може би искаш да ми помогнеш да се преборя с недостатъците си. Можеш да ми бъдеш водачка, учителка.

Както вече казах, нямам представа защо си избрало мен, но искам да знаеш, че за мен това е чест. Дано никога не съжаляваш за решението си и не кажеш: „О, защо от всички майки във Вселената избрах точно тази?“.

С обич, твоя майка, която очаква с нетърпение да дойдеш: Елиф

 

 

Двайсет и осма седмица

Мама Сутляш настоява да съм ходела на йога за бременни. Трябвало да усвоя някои техники на дишане.

— Не се притеснявай, мога да си дишам много добре — заявявам аз.

Но тя си знае своето. Иска да родя естествено и здравословно, както според нея са раждали в миналото нашите прапрабаби. Не й напомням, че прародителките ни едва ли са се занимавали преди раждане с йога.

 

 

Двайсет и девета седмица

На курса по йога има десет жени. На девет от тях коремът им стига чак до носа. Или терминът им е близо, или от занятията се издуваш като балон, напълнен с горещ въздух. Докато ни учи как да дишаме, инструкторката може би ни помпа с топъл въздух.

В помещението не е бременна само тя — атлетична весела бразилка с дълга къдрава кестенява коса. Посреща ме с перленобяла усмивка и ме представя на групата.

— Нека кажем на Елиф и детенцето й „добре дошли“ в нашия кръг на любовта — казва инструкторката и след като затваря очи, се понася нанякъде.

— Здравейте — поздравявам всички в групата, но и те са със затворени очи.

— Нека първо прочистим чакрите си. И да подсилим личната си енергия. След това ще упражняваме техниката за дишане Пранаяма. Ще усетим как енергията се издига по Сушумна към главата ни и после се съединява със Сахасрара.

Въпреки че нямам представа какво се очаква да правим, повтарям движенията на останалите: сядам с кръстосани крака на пода, затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху този нов език.

— А сега да усетим аурата, обвила като топла ръкавица тялото ни — казва преподавателката. — Чувствате ли колко е нежна, почти копринена?

За мое изумление наистина усещам нещо, ново присъствие — с тази малка подробност, че то не обвива нежно тялото ми, а ме ръга грубо по рамото.

— Хайде всички да кажем на тази наша нежна енергия: „Радвам се да се запознаем!“ — продължава инструкторката.

— Радвам се да се запознаем — пелтеча аз.

— Аз също — еква веднага отговорът и от изненада аз направо подскачам.

Гласът ми е странно познат. Обзета от подозрения, отварям очи и виждам, че Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов стои на рамото ми и ме гледа вторачено.

— Какво търсиш тук? — шушукам ядосано.

— А, нищо. Не сме си говорили отдавна и ми стана любопитно какво правиш с живота си.

— Е, ето ме.

— Явно разполагаш с много време, щом се занимаваш с такива глупости — продължава тя. — Последния път, когато те оставих, пишеше романи. Я се погледни сега!

Не знам какво да отговоря, затова чакам следващото изречение.

— Ставай, сега би трябвало да пишеш белетристика. Разкази, идеи, сюжети, светът на въображението… Всички те те чакат. А ти си седнала тук да отваряш чакри и да мърмориш индийски думи, които дори не можеш да произнесеш! О, жалко, че не ме послуша, когато те посъветвах да си вържеш тръбите.

През това време инструкторката обяснява усърдно:

— На санскрит йога означава „да обединя“. Нашата цел е да постигнем единство на тяло, ум и душа.

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов сумти:

— Ами единството на Палечките? Страдаме ужасно при тази монархия, най-ужасната досега.

— О, я стига — казвам аз. — Военният ви режим беше още по-страшен.

— А сега ще навлезем в царството вътре в нас, където ще медитираме под ударите на сърцето си — допълва инструкторката. — Така ще се слеем с вселената.

— Тръгвам си — отсича Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Пък ти стой тук и се сливай с каквото си искаш за двеста и петдесет лири на час.

Без да обръща внимание на опитите ми да кажа нещо, тя скача върху перваза на прозореца, козирува и си тръгва. Аз затварям очи и седя, без да се помръдвам, но полза никаква. Вече не мога да се оставя във властта на йогата. Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов може би е права. Не мога да се слея дори с Палечките вътре в мен, камо ли пък с вселената.

 

 

Трийсет и втора седмица

Ходя заедно с Мама Сутляш на пазар и прекарвам доста часове в магазините за бебешки стоки. Не съм и подозирала, че има цяла модна индустрия за бебета с колекции красиво облекло. То е толкова прелестно и толкова скъпо, особено след като си спомниш, че всяка от дизайнерските дрешки ще бъде носена най-много няколко седмици, да не говорим пък, че детето ви постоянно ще повръща, ще се лигави по нея и ще се напишква.

Питам се колко от тези бебешки стоки наистина са ни нужни. Пластмасови патета, които писукат във ваната, одеялца от екологично чиста мериносова вълна, екологично чисти хавлийки за лятото, екологично чисти хавлийки за зимата, специални звънчета за детски колички, нетоксични четки, с които да миеш патетата за вана, дъсчици с вид на динозавърчета, с които да подпираш вратата и тя да не се блъска и затваря, светещи в тъмното стикери във формата на планети и звезди за тавана на детската стая…

Всички тези безбройни дрънкулки привличат като магнит Мама Сутляш. Стиснала кредитната ми карта в ръка, тя обикаля от магазин на магазин, решена да изхарчи за красиви розови бебешки нещица всичките ми пари до последната лира. Толкова се е залисала в истерията си да пазарува, че ми иде да избягам. Но къде? Може ли една бременна да се скрие от майчинската си страна?

 

 

Трийсет и четвърта седмица

Тази седмица научавам колко важен е за бъдещата майка въпросът дали детето й ще бъде умно. Нейно Величество направо е луднала. Хапове с Омега-3, дражета рибено масло и някаква течност, която вони ужасно… Тя ме тъпче с всичко това, убедена, че ако гълтам достатъчно такива неща, детето ще се роди с висок коефициент на интелигентност.

— Най-полезен е черният хайвер — оповестява тя. — Ако бременната яде по две супени лъжици на ден, нищо чудно да роди и гений.

— По тази логика всички на Каспийско море трябва да са страшно умни — напомням аз.

Мама Сутляш подминава хапливата ми забележка, като маха с ръка, все едно гони досадна муха.

— Прави каквото ти казвам — заповядва ми.

Не я разбирам тази обсебеност с коефициента на интелигентност. И то не само при Мама Сутляш. По чакалните пред лекарските кабинети, по телевизията, в блогове и електронни страници, по вестниците, навсякъде и през цялото време бременните търсят начини да повишат коефициента на интелигентност на децата си.

— Да предположим за миг, че тази теория за черния хайвер е вярна — престрашавам се да вметна аз.

— Добре — съгласява се Мама Сутляш.

— Да кажем и че майките в Турция са създали това „свръхумно дете“. И после какво? То се ражда и когато порасне достатъчно, за да проходи и да проговори, се изяснява, че е свръхталантливо. Че има дарба за музикант, художник, скулптор или математик. Обича да чете и още на пет годинки направо поглъща класиката.

— Накъде биеш? — усъмнява се Мама Сутляш.

— Въпросът ми е какво ще стане с тези захранени с хайвер бебета в среда, където никой не е възнаграден за това, че се различава от другите и има необичайни дарби. Какъв е смисълът да си мечтаеш за умно бебе, а да не можеш да признаем творческите заложби на едно дете?

Мама Сутляш удря яростно със скиптъра.

— Стига! Знам откъде идват целият този хленч и вой — заявява тя. — Напоследък разговаряш с Госпожица Циничната Интелектуалка, нали? Срещаш се с нея зад гърба ми, а?

Изчервявам се като домат, млъквам и не казвам нищо повече.

 

 

Трийсет и шеста седмица

Вярно е. Продължавам да навещавам тайно Госпожица Циничната Интелектуалка. Дръпваме пердетата, заключваме и си говорим за книги, точно както в доброто старо време. Както приляга на истински интелектуалки, одумваме всички останали и клюкарим за тях, вирим си носовете, чувстваме се като най-ярките крушки по кристалния полилей на обществото. Превивам се от смях, когато Госпожица Циничната Интелектуалка се намята с чаршаф и вместо скиптър грабва шушулка зелен боб — ненадмината имитаторка е.

Веднъж ми казва най-неочаквано:

— Запитвала ли си се някога защо, когато се обръщат към невръстните си деца, майките употребяват местоимението „ние“?

— В смисъл?

— Помисли само. Говорят много странно. „Изцапахме ли се?“ казват. „Жадни ли сме?“ „В гащите ли се напишкахме?“

Извивам врат и слушам внимателно.

— Ако детето падне, майката подхваща: „О, миличкото ми то, паднахме ли? Няма страшно, не боли!“. Откъде знае дали боли, или не боли? Нали е паднала не тя, а детето?

— Да, права си — заявявам.

— Детето има свое си тяло, различно от тялото на майката, и затова онтологично е друг човек. Доста майки просто не го приемат.

— Много вярно — съгласявам се аз.

Гласът й изведнъж омеква.

— Просто бъди такава, каквато си — подканя тя. — Не позволявай Мама Сутляш да те превърне в една от майките снежни топки.

— Какво ще рече „майки снежни топки“?

— Това са полуистеричките, които говорят пискливо като жаба играчка на децата си дори когато те вече не са бебета. И искат да ги кърмят, докато те влязат в университета. Покрай майчинството са превъртели. Живеят във вакуум. Целият свят за тях е снежна топка. Отвътре е пъстър и прекрасен, дума да няма, но заради прекалената опека му липсва въздух. Не ставай като…

Госпожица Циничната Интелектуалка не се доизказва.

— Кой? Аз ли? Никога! — отсичам самоуверено.

— Вододелът между майчинство и фашизъм е много тънък — заявява тя.

— Вярвай ми — отвръщам аз. — Няма да карам детето си да яде насила. Ако не му се яде, няма да яде. Още от самото начало ще му давам простор на действие и свобода. Ще видиш каква демократична майка ще бъда.

— Чудесно — възкликва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Много съм доволна от голямото си Аз!

 

 

Трийсет и осма седмица

Тази седмица научих, че тялото на бременната принадлежи не на нея, а на всички жени.

Завчера, докато бях на пазар, една възрастна дама, която не бях виждала никога през живота си, дойде при мен и провери какво има в количката.

— О, купувате патладжани — възкликна тя с лице, върху което се беше изписал състрадателен ужас.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Но в тях има никотин — допълни жената и се извърна към продавача, сякаш не друг, а той е виновен за невероятната грешка. — Бива ли такова нещо, да й давате патладжани! Вземете си ги обратно.

Момчето кимна, явно сметна жената за достатъчно авторитетна. Без да ме пита, извади от количката ми патладжаните.

— Заменете ги с броколи — нареди възрастната дама.

И този път продавачът я послуша.

— И малко спанак. Много е полезен. Да не забравяме и чушките! Каквото и да готвите, винаги добавяйте зелени чушки.

В количката ми се появиха пакет спанак и четвъртинка зелени чушки.

— Приключихте ли с пазаруването ми? Може ли вече да си тръгвам? — попитах аз.

И двамата ми се усмихнаха.

Същото се случва и когато отивам в съседния плувен басейн. Всички жени изпитват потребност да кажат нещо, каквото и да било, само и само да ми помогнат да отметна още един ден от бременността.

— Внимавайте. Хлъзгаво е — казва една.

— По-добре стойте на сянка — предупреждава друга.

— Гледайте да не се гмуркате с корема напред — допълва жената до нея.

— Не гълтайте от хлора — включва се четвърта.

На улицата, в автобуса, на корабчето, по кафенета и ресторанти ме съветват хора, които изобщо не познавам. Ако някой случайно яде нещо, тутакси ми предлага половината.

Колкото и да повтарям „Не, благодаря“, настояват, докато не се съглася. И така, вървя и дъвча чуждите сандвичи и сладкиши. Не е важно, че никога не съм срещала тези жени и няма да ги видя никога отново. Където има бременност, всички се държат свойски. Когато всички се държат свойски, те ти нахлуват в личното пространство.

 

 

Средата на четирийсетата седмица

Обгърнала ме е вълна на спокойствие. Ветрецът разсейва полека маранята по хоризонта, в Истанбул са нацъфтели лалета: лилави, червени и жълти. Изведнъж светът се е превърнал в изтънчено място, а животът е райски. Усмихвам се толкова много, че мускулите около устата ми чак увисват.

Днес, докато минавам покрай електрическия стълб, забелязвам, че гуменките „Конвърс“ вече ги няма. Явно някой ги е свалил. Страхотно! Колко прекрасно е времето, колко добри са хората, колко синьо — небето. Какъв приказен свят!

— На това му се казва хормон на щастието — обяснява Мама Сутляш. — Произвежда се, когато наближи жената да ражда.

За пръв път през живота ми хрумва колко силно е влиянието на хормоните върху нас. Винаги съм смятала, че съм мислещ човек, който прави избор и твори. Но колко от живота ни, от връзките, поведението и избора ни е подвластно на хормоните? Щом те са в състояние да повдигнат духа ни, могат ли да направят и обратното, да ни изстрелят в дълбините на тъгата? Но животът е прекалено красив, за да мисля върху такива тревожни неща, и аз не го правя.

 

 

Четирийсет и първа седмица

Паника! Вече е време и аз съм изпаднала в ужас. Нейно Величество царицата прави всичко възможно да ме успокои, но полза никаква. Точно сега само една от Палечките може да ми помогне. Трябва да поговоря с нея.

С корем чак до брадичката, като внимавам да не се подхлъзна, се спускам по стълбището в подземието на душата ми. Там, в град, духовен като Атонската планина, зад дървена врата откривам Дамата Дервиш, която седи с кръстосани крака на един лозов лист. Обута е със светлосини сандали, носи на врата си сребърен Хю.

— Може ли да поговорим, Дама Дервиш?

— Разбира се — отвръща тя. — Думите са дарове, които един човек поднася на друг.

— Добре, а помниш ли как навремето бях признателна, че не съм слоница? Сега съжалявам, че не съм. — Забелязвам какво се е изписало върху лицето й и решавам да опитам друг подход. — Не съм готова за това раждане, не знам какво да правя. Девет месеца са много малко.

— Първо се успокой — отвръща нежно тя.

— Но какво ще правя?

— Нищо — отсича Дамата Дервиш.

— Как така нищо?

— Свикнала си през цялото време да правиш нещо и сега изпадаш в ужас, задето не ти се налага да правиш нищо. А това носи успокоение. Не се притеснявай, тялото ти знае какво да прави, а също бебето и вселената. Единственото, което трябва да направиш, е да капитулираш.

Думата капитулираш не ми харесва никак, затова прехапвам устна и въздишам.

— Знаеш ли, привържениците на суфизма смятат, че светът е майчина утроба — обяснява Дамата Дервиш. — Всички ние сме деца в утроба. Когато му дойде времето, трябва да напуснем този свят. Знаем го, а не ни се тръгва от тук. Страх ни е, че след като умрем, вече няма да ни има. Но смъртта всъщност е раждане. Проумеем ли го веднъж, вече няма да ни е страх от нищо.

Действа ми успокояващо на нервите да си представям, че светът е голяма утроба и че милиардите хора от всякакви раси и религии чакат да се родят в друг живот.

— Дама Дервиш! — подхващам. — Само как ми липсваше!

— И ти на мен — отвръща тя. — А сега върви и се остави в ръцете на съдбата, капитулирай. Останалото ще се нареди от само себе си.

Призори след два дни будя Еюп и двамата се отправяме спокойно към болницата. Оставям се в ръцете на съдбата и всички упражнения за дишане, йоги за бременни, черен хайвер, броколи и дори „Малките жени“ вече са без значение.