Елиф Шафак
Черно мляко (20)

Загадката, наречена мозък

Вече е минал и половин месец, и тялото ми започва да показва признаци на промяна. Първо изсъхва косата ми, след нея и кожата по лицето и дланите. Отслабвам. Коремът ми става плосък. После един прекрасен ден си давам сметка, че вече нямам мензис. Не ми идва един, сетне и втори месец. В началото не обръщам внимание, всъщност дори ми олеква, че съм се отървала от женските си признаци. Каква свобода ще изпитам, ако вече не ми тежат женствеността и сексуалността и се превърна в ходещ мозък! Чувствам се като обезумял учен, който прави в мрачната си лаборатория опити с какви ли не непознати вещества, с тази разлика, че опитното зайче съм аз. Не че се превръщам в зелен чудовищен великан с вид на човек. Но се преобразявам в необщителна, безполова, затворена в себе си писателка, която сигурно е не по-малко страшна от Невероятния Хълк.

В края на май преглеждам списанията в чакалнята на Центъра за женско здраве, докато ме повика добрият висок и слаб гинеколог, направил ми най-различни хормонални изследвания. Накрая медицинската сестра ме кани да вляза.

— Интересен случай — отбелязва лекарят, след като се появявам в кабинета. — Как се чувствате, по-добре ли?

— Няма промяна — отвръщам аз.

— Така, така, я да видим какво имаме тук… — продължава гинекологът и разглежда иззад очилата резултатите от изследванията. — Хормоналното ви равнище се е възстановило, същото важи и за изследванията на щитовидната жлеза.

— Нормална сте си — отсъжда до него сестрата, сякаш не може да повярва.

— Защо тогава вече нямам менструация?

— При тези обстоятелства има само един отговор — отговаря лекарят. — Мозъкът ви е заповядал на тялото да нямате менструация.

— Нима е възможно? — изумявам се аз.

— О, възможно е, и още как — оповестява гинекологът с леко присвити очи, сякаш се опитва да надзърне в душата ми. — Налага се да го обсъдите с мозъка си. Бих го направил и аз, но не знам езика му.

— Ще ни отнеме доста време, докато научим турски — намига медицинската сестра.

Смеят се в пълен синхрон, както умеят само хора, работили дълго заедно.

През това време аз чакам и мълча — не зная какво да отговоря.

— Бихте ли ми казали какво работите? — пита гинекологът.

— Писателка съм.

— О, ясно — заявява той все по-заинтригувано. — Какви книги пишете?

Това е въпрос, който предпочитам да избягвам. Не знам към коя точно категория да причисля книгите си и не съм сигурна, че дори искам да го правя. Този въпрос всъщност е твърде неудобен за всички писатели, които не се вместват в строго установени жанрове като любовните или криминалните романи. За щастие, лекарят се интересува не толкова от отговора ми, колкото от мисълта, която току-що му е хрумнала.

— Представете си, че мозъкът ви е увлекателен напрегнат криминален роман — казва той.

— Добре — отвръщам.

После той снишава глас, сякаш ще ми разкрие ужасна тайна.

— Мозъкът ви е похитил вашето тяло…

— Така ли?

— Ами да. Сега единственото, което трябва да направите, е да му кажете да престане. Можете, повярвайте ми.

— Извинявайте, но изгубих нишката. Какво е мозъкът ми, криминален роман или самият криминалист, или извършителят на престъплението?

Лекарят се обляга и въздиша тежко, много тежко. Точно тогава осъзнавам, че колкото и прекрасен да е той като човек, не е добър в метафорите. Опита се да изясни нещата с езиков похват и накрая само ги усложни още повече.

Не тръгвам да търся други лекари. Не казвам на никого и каква странна диагноза са ми сложили. Затова пък ходя редовно на посещение при Дървото с мозъка и търся ведър стоицизъм, какъвто то не може да ми даде. Докато милвам дебелите стари коренища, показали се над земята, и наблюдавам листата по безбройните му клонове, подновявам обета и гледам как женското начало в мен погива ден след ден.

Всяка сутрин ходя с Госпожица Циничната Интелектуалка в библиотеката. Сега вече сме първи приятелки. Всичко се развива според плана, който са разработили двете с Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Постоянно чета, постоянно изследвам. Често стоя до среднощ, сгърбена над книгите на място, от двете страни на което се виждат две колекции: английска политическа философия и руска литература. Ако ми се доспи, подремвам на кафявото кожено канапе между двете дълги редици с рафтове книги.

В свободното си време ходя по семинари, каквито на такива места има колкото щеш: „Тежкото положение на жените от третия свят“, „Феминизмът и хип-хоп културата“, „Женските образи при Уолт Дисни: Потиска ли Мики Маус Мини?“, и така нататък. Не пропускам нито един.

Вечерно време седя пред компютъра и до късно през нощта си водя записки или попълвам дневници. Вече не общувам с никого. Колкото и да ми се иска, не ходя по купони и по приеми. Не допускам в живота ми да прониква нищо друго освен писането и книгите.

Мама Сутляш ме наблюдава отдалеч с очи, които не могат да скрият обидата. Опитам ли се да пообщувам с нея, тя се извръща, вторачва се някъде в пространството и седи, без да се помръдва, като мраморна статуя. Понякога, докато лежа в кревата, я чувам да плаче.

Веднъж от един от най-тиражните турски вестници взимат от мен интервю за живота ми в Щатите. Разговарям с журналиста по телефона близо четирийсет минути. Тъкмо да затворим, когато той ме пита за брака и майчинството.

Отговарям, че точно сега съм на светлинни години от тези неща. Добавям, че е огромна отговорност да даваш живот в този свят. Но че си представям как когато остарея, тоест след още доста романи, мога да стана приемна майка или да отглеждам чужди деца, да помагам с образованието им и така нататък.

В края на седмицата интервюто излиза с възможно най-гръмкото заглавие: „Подготвям се за мащеха“.

До откровението има моя снимка: застанала съм пред двореца Топкапъ в Истанбул. Облечена съм от глава до пети в черно, от силния вятър главата ми прилича на копа сено, гледам смръщено. Когато съпоставиш образа ми с онова, което съм казала, изглеждам като черен паяк, готов да се нахвърли на първия срещнат разведен мъж с деца.

Решавам известно време да не давам повече интервюта.

Приблизително по същото време, сякаш от небето върху главата ми е паднала муза, започвам да пиша нов роман. Казва се „Светецът на зараждащите се безумия“. В него скръбта е забулена с хумор, а хуморът — със скръб. Разказва се за няколко чужденци в Щатите, които са дошли от най-различни култури и се борят — невинаги успешно — с натрапчивото отчуждение. Пиша за „местни“ и за „пришълци“, за това да се числиш и да не се числиш към средата, да се чувстваш като преобърнато дърво с корени в небето.