Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (8)

7.

Всички разговори спряха.

Мъжете оставиха инструментите си и зяпнаха жълтия самолет.

Машината бе едва на метри от фаталния сблъсък, когато Джозефина дръпна някаква ръчка и в задната част на крилете й се вдигнаха малки капачета, както и хоризонталния стабилизатор на опашката й. Самолетът се изравни хоризонтално, забави, отскочи леко от тревата и също толкова леко спря.

Последва дълъг миг на слисано мълчание. После от единия край на пистата до другия механиците и летците засвириха, запляскаха и нададоха одобрителни възгласи — стана ясно, че се е приземила точно както е искала и е използвала умението си, за да се изплези дръзко на законите на гравитацията.

Когато от кабинката зад крилото се показа дребничка фигура в бяло, трибуните изригнаха в див рев на одобрение. Тя помаха на тълпата и се усмихна широко.

— Великолепно изпълнено! — възкликна Айзък Бел. — Престън Уайтуей може и да е идиот в личния си живот, но отдалеч разпознава победителите.

Бел закрачи към жълтата машина, изпреварвайки широките крачки на Арчи. Едър детектив, облечен като механик, препречи пътя му.

— А вие, господине, накъде?

— Аз съм главен детектив Айзък Бел.

Мъжът отстъпи назад, макар да не свали преценяващия си поглед от него.

— Извинете, не ви познах, господин Бел. Том Лагуардиа, от офиса в Сент Луис. Току-що ме назначиха тук. Видях ви да говорите с господин Абът. Трябваше да предположа, че няма проблем.

— И все пак направи, каквото трябва. Никога не предполагай нищо, когато има риск за живота на наш клиент. Ако спреш не когото трябва, винаги можеш да се извиниш. Но ако не спреш, когото трябва, не можеш да се извиниш на мъртвия клиент.

Арчи стигна до тях.

— Добра работа, Том! Гарантирам за него.

Бел вече вървеше към Джозефина. Тя се беше покачила на една напречна метална тръба, която свързваше колелата й, за да погледне в двигателя. Настройваше карбуратора с отвертка.

Бел каза:

— Онези придатки в задната част на крилете изглежда ви позволяват страхотен контрол.

Джозефина обърна към него живите си очи. Лешникови, отбеляза Бел наум. На слънце придобиваха топли зелени оттенъци, а на сянка сивееха. Джозефина отвърна:

— Казват се алетони. На италиански е. Значи „малки крилца“.

— Увеличиха площта на крилото ви и така забавиха спускането на самолета, нали?

Обръщайки се към карбуратора, тя отговори:

— Отразяват повече въздух.

— Алетоните по-добре ли работят от подвижните криле?

— Още не съм сигурна — отвърна Джозефина. — Невинаги правят каквото искам от тях. Понякога действат като спирачки и ме забавят, вместо да ме поддържат хоризонтално.

— Могат ли да бъдат настройвани?

— Изобретателят им е мъртъв. Трябва да ги разуча без неговата помощ. — Тя завъртя отвертката за последно, върна я в задния си джоб, скочи на земята и му подаде облечената си в ръкавица ръка.

— Аз съм Джозефина, между другото. А вие кой сте?

— Извинете, трябваше да се представя. Аз съм Айзък Бел. Главният детектив на „Ван Дорн“.

— Смелите ми закрилници — каза тя с открита и честна усмивка.

Толкова е дребничка, помисли Бел. Под метър и шейсет, с хубаво чипо носле. Погледът й издаваше повече зрялост, отколкото видът и гласът й, почти момичешки.

— Радвам се да се запознаем, господин Бел. Надявам се, че „главен детектив“ не значи, че уволнявате Арчи.

— Нищо подобно. Арчи отговаря за личната ви безопасност. Моята работа е да спра съпруга ви, преди да се приближи достатъчно, за да ви нарани.

Лицето й посърна и доби уплашен вид.

— Никога няма да го хванете, да знаете.

— Защо не?

— Твърде е лукав. Мисли като диво животно.

Бел се усмихна, за да я предразположи, защото му стана ясно, че Фрост я ужасява.

— Ще направим каквото е нужно, за да го спрем. Чудя се дали бихте могла да ми подскажете нещо за поведението му. Каквото и да било, стига да ми е от помощ да го открия.

— Мога да ви кажа само какво няма да ви е от помощ. Не знам нищо за другото.

— Кажете ми тогава какво няма да ни е от помощ.

— Хари е напълно непредсказуем. Никога не знаех какво да очаквам от него. Променя намеренията си за секунди. — Докато говореше, очите й се стрелкаха към мястото, където бипланът трактор на Джо Мъд отново излиташе, и Бел осъзна, че момичето оценява конкуренцията си със същото хладнокръвие, с което той би преценил противника си в улична схватка.

— Можете ли да ми кажете с кои приятели би се свързал?

— Никога не го видях с приятели. Не знам дали изобщо има такива. Беше саможив. Беше си самодостатъчен.

— Вчера в лагера ви се натъкнах на едни мъже от Чикаго. Останах с впечатлението, че живеят там.

— Бодигардове. Хари ги държеше за защита, но нямаше нищо общо с тях.

— Защита?

Тя направи гримаса.

— От „враговете“.

— Кои врагове?

— Попитах го. Веднъж. Той се разкрещя. Помислих, че ще ме убие. Никога не попитах втори път. Мисля, че са в главата му. Така де, нали е бил в лудница.

Бел внимателно смени темата.

— А да е взимал приятели със себе си на лов? С кои други хора ходеше?

— Наемаше водачи и носачи. Иначе — сам.

— Ходехте ли с него?

— Не, летях.

— Това разочароваше ли го?

— Не. Знаеше, че летя отпреди да се оженим. — Тя проследи с поглед един блерио, който профуча със сто километра в час покрай тях.

— Отпреди? А може ли да попитам как започнахте?

Лицето й се озари от широка усмивка.

— Избягах от вкъщи, натъпках косата си под една шапка и се престорих на момче.

Лесно й се е получило, помисли си Бел. Не изглеждаше над четиридесет и пет килограма. Тя продължи:

— Намерих си работа във фабрика за велосипеди в Скенектеди. Собственикът сглобяваше летящи машини през уикенда, а аз му помагах с двигателите. Разбирах от тях, защото помагах на баща си с машините във фермата. Един понеделник, вместо да отида на работа, се промъкнах на полето и летях.

— Без уроци?

— Че кой да ме учи? Тогава още нямаше школи. Повечето от нас са се научили сами.

— На колко сте била?

— На седемнайсет.

— И просто се качихте и полетяхте?

— Защо не? Разбирах как работи. Самолетът се издига, като избутва въздух надолу.

— И без обучение — каза Бел с усмивка, — доказахте и теоремата на Бернули, и ефекта на Вентури.

— Какво?

— Искам да кажа, че сте се научила да оформяте крилете, за да създадете над тях вакуум, който кара самолетът да се издига.

— Не! — Тя се засмя. — Не, господин Бел. Бернули и тем подобните са ми твърде засукани. Приятелят ми Марко Челере все ми мелеше на главата за Бернули. Но фактът е, че летящата машина се издига, като избутва въздух надолу. Като променяш формата на крилете просто отразяваш въздуха в противоположната посока на тази, която ти е нужна. Въздухът е чудесно нещо, господин Бел. Той е много по-силен, отколкото мислите. Една добра летателна машина като тази… — тя постави предано ръка отстрани на корпуса — … най-добрата от всички на Марко, тя кара въздухът да те носи.

Бел бе удивен от думите й. Харесваше младите хора и редовно взимаше под крилото си чираци детективи, но не можеше да си спомни някой на двадесет години да е звучал толкова ясно и убедено, колкото тази дъщеря на мандраджия от горите край река Норт.

— Никога не съм чувал толкова просто обяснение.

Но още нямаше нужната информация за привичките на съпруга й. Продължи да я разпитва, но остана с усещането, че тя не е знаела почти нищо за Хари Фрост, преди да се оженят, а след това е научила само да се страхува от него. Очите й не се отлепваха от другите самолети по тревата или в небето. Каквато и младежка обърканост и невежество да я бяха подлъгали към брак с Хари Фрост, уязвимото, наивно момиче се превръщаше в уверена жена във въздуха.

— А научихте ли още неща за самолетите от приятеля си Марко?

Джозефина въздъхна.

— Не разбирах италианския му, а той говореше много малко английски и все работеше по машините си. — Тя се пооживи. — Но ме научи на едно. Отне ми доста време да разбера какво ми казва, но накрая успях. Каза ми: „Една добра летателна машина трябва да лети — тя иска да лети.“ Не е ли чудесно?

— А вярно ли е? — попита Бел.

— Напълно! — Тя отново постави ръка върху самолета. — Извинете ме, господин Бел, ако нямате други въпроси, ще проверя колко иска да лети тази. Ще ми отнеме известно време да разбера със сигурност.

— Липсва ли ви Марко Челере?

Очите й не се насълзиха, както се случваше понякога според Арчи, но Джозефина призна, че изобретателят й липсва много.

— Беше мил и внимателен. Нищо общо със съпруга ми. Липсва ми, да.

— Тогава сигурно ви носи някаква утеха да летите с последната му машина.

— Благодарение на добрината и щедростта на господин Уайтуей. Той я откупи от кредиторите на Марко, сигурно знаете. — Джозефина хвърли кос поглед към Бел. — Много съм му задължена за това.

— Струва ми се, че ще му се отплатите, като се представите добре в надпреварата за купа „Уайтуей“.

— Трябва не просто да се представя добре. Трябва да спечеля купата „Уайтуей“. Нямам собствени пари. Напълно зависех от Хари, а сега — от господин Уайтуей.

— Сигурен съм, че ще ви е благодарен, ако спечелите състезанието.

— Не ако, господин Бел. — Тя прикова поглед към небето, където един „Блерио“ с белезникав цвят се издигаше, а когато обърна лице към детектива, той не можеше да каже какво има в очите й. — Ще спечеля, господин Бел! Но не за да му благодаря. Ще спечеля, защото ще дам всичко от себе си и защото Марко е построил най-добрия самолет.

По-късно, когато Айзък разказваше на Арчи за разговора с Джозефина, заяви на приятеля си:

— Ако залагах, щеше да е на нея.

— Ти залагаш! — напомни му Арчи.

— Така е, залагам.

— Белмонт парк гъмжи от безработни комарджии, които с удоволствие ще ти вземат парите. Реформаторите от Ню Йорк тъкмо прокараха закон, който забранява залаганията на конни надбягвания. Тази надпревара е манна небесна за букмейкърите.

— Какви шансове дават на Джозефина?

— Двайсет към едно.

— Двайсет? Шегуваш се. Човек може да спечели цяло състояние.

— Букмейкърите са преценили, че тя ще се изправи срещу най-добрите летци в Америка. Преценили са също, че европейците ще ни разкажат играта. Държат всички рекорди в подобни състезания.

Айзък Бел отиде да потърси букмейкър, който ще приеме залог от хиляда долара в полза на Джозефина.

Разбра, че само един приема толкова големи залози, и се упъти към Джони Мъсто, нисък и тантурест мъж на средна възраст, облечен с кариран костюм. Отблизо миришеше на скъп одеколон, какъвто Бел познаваше от бръснарницата на хотел „Плаза“. След забраната на конните надбягвания букмейкърските будки под трибуните бяха заменени от изложбена зала за коли, самолети и моторни лодки.

Мъсто се спотайваше току до нея, сред гората от стоманени подпори на трибуната. Говореше с най-чистия бруклински акцент, който Бел бе чувал извън някое водевилно представление.

— И кво? Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Мъсто, който можеше веднага да познае частен детектив, когато го види.

— Напълно — отвърна Айзък Бел. — Всъщност, щом питаш, нека ги направим две хиляди.

— Твое си е погребението. Но нали няма проблем първо да те питам нещо?

— Какво?

— Нагласени ли са нещата?

— Нагласени? Това не е конно надбягване.

— Знам, бе, знам, че не е. Ама е състезание. Нагласени ли са нещата?

— Не са, разбира се. Надпреварата е под надзора на Американското аеронавтско общество. Честни са колкото е дълъг летният ден.

— Да бе, да, ама ей онова момиче е на Хари Фрост жена му.

— Вече няма нищо общо с него.

— Вярно?

Бел долови подигравката в гласа на мъжа. Сякаш Мъсто знаеше някаква шега, която Бел не знае.

— Какво искаш да кажеш с това, Джони?

— Не била с Хари. Що се мотае той наоколо тогава?

— Какво?! — Бел стисна ръката на Мъсто толкова силно, че букмейкърът трепна.

— Вчера видях един, дето беше същият като него.

Бел пусна ръката му, но го прикова с поглед.

— Колко добре познаваш Фрост?

Всички доказателства до момента сочеха, че човекът не е бил виждан от години на подобни публични събития.

Джони Мъсто се изпъчи гордо.

— Най-големите играчи идват при Джони Мъсто. Взимах залозите на господин Фрост, когато посещаваше Белмонт парк.

— Кога е било това?

— Де да знам. Преди четири години, май.

— Значи годината, когато хиподрумът е отворил?

— Да, май да. Повече ми се струва.

— Как изглеждаше той, Джони?

— Огромен тип, рамене като на бик. Пуснал си е брада, както на оня плакат там. — Кимна към плаката на „Ван Дорн“, където го бяха нарисували с брада. — Изглежда като на онази снимка? — Само дето му е пораснала цялата сива. Много по-дърт изглежда, отколкото преди.

— А защо тогава си сигурен, че е бил той?

— Мърмореше си, точно както преди. Блъскаше хора, все едно не са там. Ставаше целия червен без причина. Като суров бифтек червен. Точно както преди да го затворят при откачалниците.

— Ако си бил толкова сигурен, Джони, защо не го предаде, за да прибереш наградата? Пет хиляди долара са много пари, дори за букмейкъра, при когото залагат най-големите играчи.

Мъсто изгледа Бел невярващо.

— Господине, да си ходил на цирк?

— Цирк ли? За какво говориш?

— Питам, ходиш ли на цирк?

Бел реши да му угоди.

— Често. Като малък избягах от вкъщи, за да се присъединя към цирк.

— Слагал ли си си главата в устата на лъва?

— Стига, Джони! Ти си врял и кипял. Знаеш, че от „Ван Дорн“ пазим хората, които ни помагат.

— От Хари Фрост!? Не ме разсмивай!