Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (10)

9.

Айзък Бел се вгледа в тълпата репортери. Бяха се спуснали към английския участник, сър Едисън Сидни Мартин, който чакаше механиците да налеят масло и бензин във фармана му. Журналистите се движеха из полето на група и това накара Бел да застане нащрек. Твърде лесно някой убиец можеше да се скрие сред тях.

Арчи беше наблизо и наглеждаше Джозефина, която поне този път не бе изчезнала в небето, а чакаше да й дойде реда в показната скоростна надпревара. На полето имаше необичайно много посетители — сякаш всеки човек и родата му до девето коляно се бяха сдобили с пропуск отнякъде, затова Арчи удвои охраната.

В този момент десетима вандорнци, четирима от тях предрешени като механици, бяха на ръка разстояние от Джозефина.

Бел установи със задоволство, че познава всички репортери. Засега само вестници на Уайтуей отразяваха надпреварата и така на Бел му бе по-лесно да ги следи. Когато и ако хората се ентусиазират достатъчно, беше му казал Престън, другите вестници щяха да са задължени да отразят събитието. Бел реши, че ще му мислят, като стигнат дотам. Междувременно Уайтуей се възползваше напълно от монопола си и репортерите му разказваха историята, точно както той я искаше. Американските летци бяха аутсайдерите претенденти, а най-големият от тях бе „Летящата любима на Америка“.

Един от репортерите от главния вестник „Инкуайърър“ водеше групичката и подвикна на Едисън Сидни Мартин:

— Ако английският шампион може да каже нещо на американските читатели, какво би било то?

— Нека най-добрият — мъж или жена, спечели.

Ръцете на летеца трепереха. Арчи явно беше прав.

Баронетът бе болезнено стеснителен. Като че ли разговор с няколко души го ужасяваше повече от летенето на километър над земята. Жена му Аби, красива брюнетка, стоеше до него и го подкрепяше, но все пак куражът му бе поразителен. Ръцете му трепереха, очите му се кокореха като на сърна пред фарове, но не отстъпваше.

Репортерът се престори на скептичен.

— Не може наистина да го мислите. Лондонските вестници тръбят пред целия свят, че се състезавате за Англия и за честта на Великобритания.

— Ние, британците, имаме нещо общо с американците в лицето на ентусиазираната си преса — отвърна баронетът. — Всъщност, бихте били прави, ако кажете, че съм наполовина американец, благодарение на огромното щастие да съм женен за прекрасната Аби. Не вярвам, че въздушната надпревара за купата „Уайтуей“ е боксов мач, където накрая остава само един. Всеки летец тук ще спечели от участието си. Ще добием познания как да строим по-добри летателни машини и как по-добре да ги управляваме.

Един мъж се представи като репортер от нюйоркско бизнес списание на Уайтуей и попита:

— Виждате ли бъдеще в гражданските полети?

— Дали хората ще плащат, за да летят? Бог знае кога ще видим „аеробуси“ с подобни възможности. Но само преди няколко минути видях едно търговско начинание, което може да ни послужи за добър урок. Докато прелитах над Гардън сити, на километър на север, и планирах надолу към Белмонт парк, забелязах една кола за превозване на стоки. Движеше се насам и работеше за издателската къща „Дабълдей, Пейдж и ко“. Как, ще ме попитате, съм видял за кого точно работи? Е, в допълнение към рекламните надписи отстрани, някой буден рекламен директор от щаба им в Гардън сити е погледнал към небето, пълно с летци от Белмонт парк, и е написал името на издателската къща и на покрива на автомобила, за да ни привлече вниманието.

Репортерите дращеха по бележниците си.

Баронетът добави:

— С мен успя. Може би част от бъдещето на полетите са легналите рекламни пана.

Айзък Бел се засмя заедно с всички останали. Дългото лице на Едисън Сидни Мартин се озари от облекчение, като на човек, пуснат предсрочно от затвора.

— Хей, Джозефина! — подвикна той.

Джозефина бързаше към жълтия си самолет, навела глава, надявайки се да се промъкне незабелязано.

Тя се спря, помаха на англичанина и след това приятелски подвикна на жена му:

— Здрасти, Аби!

— Ето, няма ли да ви е по-приятно да интервюирате хубава жена? — попита летецът.

Докато репортерите се обръщаха към Джозефина, той скочи във фармана си и извика напрегнато:

— Завърти го, Ръгс, бързичко!

Лайънъл Ръгс, главният му механик, завъртя перката. Двигателят захапа още от първия път и баронетът се издигна над тревата, а зад него се разстла син дим.

Айзък Бел закрачи бързо да препречи пътя на репортерите към Джозефина. Като нищо някой, който й мисли злото, можеше да сложи визитка на шапката си и да се присъедини незабелязан към групичката.

Арчи вече бе предвидил опасността. Преди да я достигнат журналистите, я обградиха детективи с тежки погледи.

— Браво! — Бел похвали Арчи.

— За това господин Ван Дорн ми плаща толкова добре — ухили се Арчи.

— Оня ден ме попита защо още работиш, след като си богат.

— И аз се чудя — отвърна Арчи. — Особено когато ме понижат до „висококласен“ бодигард.

— Специално поисках да си ти. Не си понижен.

— Не ме разбирай погрешно. Джозефина е страшна работа и се радвам, че я пазя. Но истината е, че това е работа за охранителните ни служби.

— Не, не е!

Бел се завъртя и застана пред стария си приятел.

— Не прави тази грешка, Арчи. Хари Фрост иска да я убие и в охранителните служби просто нямаме нито един, който може да го спре.

Арчи беше почти толкова висок, колкото Бел, със също толкова дълги крайници. Бел го беше победил в боксов мач отдавна, но бе единственият. Добрите обноски, чарът и благородният му маниер криеха твърдост, която Бел рядко срещаше сред мъже от неговата класа.

— Твърде надценяваш Фрост — отбеляза Абът.

— Виждал съм го в действие. Ти не си.

— Виждал си го в действие преди десет години, когато си бил хлапе. Вече не си. А Фрост е десет години по-възрастен.

— Искаш ли да те заменя? — попита студено Бел.

— Ако опиташ да ме уволниш, ще се обърна право към господин Ван Дорн.

Известно време двамата се гледаха мрачно. Мъжете наблизо отстъпиха, предполагайки, че ще се развихрят юмруци. Но приятелството им бе твърде искрено, за да се стигне до сбиване. Бел се засмя.

— Ако Ван Дорн ни хване пак да бием чела, ще ни уволни и двамата.

Арчи каза:

— Айзък, кълна ти се, никой няма да нарани Джозефина, докато я пазя! Ако някой опита, ще я защитавам с цената на живота си.

Айзък Бел се почувства по-сигурен, не толкова от думите на Арчи, колкото защото докато го казваше, приятелят му не сваляше очи от нея.

 

 

Пълен догоре, безукорно лакиран камион на „Дабълдей, Пейдж и ко“ спря в Белмонт парк. Шофьорът и помощникът му носеха униформени каскети с полирани козирки, в същия зелен цвят като камиона. Спряха при служебния вход на трибуната и разтовариха бали с „Уърлдс уърк“ и „Кънтри лайф“. След това обаче, вместо да напусне района, камионът зави по пътя, свързващ вагонния парк с мястото, където бяха самолетите, следвайки малка камионетка с отворена каросерия. Тя превозваше двигател „Райт“ от един вагон склад към летателната машина, за която бе предназначен.

Детективи на „Ван Дорн“ охраняваха входа към самолетите. Пуснаха камионетката с двигателя, но спряха този след него. Погледнаха двамата мъже в него.

— Къде мислите, че отивате?

Шофьорът се ухили.

— Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че нося неща за четене на летците.

— Прав си, че няма да ти повярваме. Защо сте тук?

— Отзад носим двигател за „Освободителя“. Механиците тъкмо приключиха с него и ни помолиха да им помогнем.

— Къде е техният камион?

— Трябваше да си настроят трансмисията.

— Джо Мъд ми е шурей — намеси се помощникът. — Знаеше, че разнасяме списания. Стига шефът да не разбере, сме окей.

— Добре, минавайте. Знаете ли къде да го намерите?

— Ще го намерим.

Зеленият камион си проправи път по претъпканата морава. Шофьорът караше покрай самолети, механици, автомобили, други камиони, колички и велосипеди. Отзад в камиона бяха натъпкани, толкова нагъсто, че трябваше да стоят прави, десетима от бандата на Род Суийтс. С бомбета и костюми, изглеждаха много по различно от обичайните бабаити, които се грижеха за бизнеса с опиум и морфин. Стояха напрегнати и смълчани, като се надяваха дрехите им да им помогнат да изчезнат сред тълпата зрители, когато побоят приключи. Никой не искаше да се сблъсква с вандорнци, но авансът, който Хари Фрост бе платил, не можеше да бъде пренебрегнат. Вярно е, че и те щяха да получат по няколко удара. Някои може би щяха влязат зад решетките. Но който се измъкнеше, нямаше да работи месеци наред.

 

 

Хари Фрост стоеше с тях и наблюдаваше през дупчица в едната стена синия фарман на сър Едисън Сидни Мартин. Фрост беше странно спокоен. Планът му щеше да заработи.

Англичанинът фучеше през небето по елипсовиден маршрут, маркиран от пилони на километър и половина един от друг, опитвайки се да постави скоростен рекорд за биплани. Целият маршрут беше четири километра и половина. За да подобри рекорда, трябваше да направи двадесет обиколки за по-малко от час и за момента успяваше с майсторски завои да поддържа отлично време. Той обаче не знаеше, че всеки високоскоростен завой, на който подлагаше здравия фарман, може да му е последният. Когато се строшеше алуминиевият болт на братята Джонас, саботираните жици щяха да се откъснат от крилото и то щеше да се строши. В този фатален миг всеки поглед от трибуните и от вътрешното поле щеше да се вдигне към падащата машина.

Фрост бе виждал падащи самолети и преди. Трябваше им изненадващо много време да се врежат в земята от около двеста метра. За това време никой, дори хората на „Ван Дорн“, нямаше да види как от камиона излизат хора. А след това щеше да е твърде късно. Щяха да му проправят път като футболни защитници, а той щеше да се вреже право в Джозефина.

 

 

Айзък Бел се възхищаваше на майсторските завои на Едисън Сидни Мартин, когато — тридесет минути след началото на полета му, едно от крилата се откачи. Приличаше на фокус. Двигателят все така ревеше, бипланът летеше. Строшеното крило се раздели на две — горната и долната повърхност, които се крепяха заедно на жиците, поеха по самостоятелни пътища. Останалата част от самолета прелетя край тях рязко надолу.

Трибуните ахнаха. Хората скочиха на крака, кръвта се дръпна от лицата им, а очите им не помръдваха, вперени в небето. Механиците във вътрешното поле гледаха ужасени. Една женя изпищя — съпругата на сър Едисън Сидни Мартин. Самолетът падаше с носа надолу. Ненадейно машината започна да се върти. Огромният натиск разкъса платненото покритие, което полетя зад самолета като кичури дълга коса.

Сър Едисън Сидни Мартин се опитваше да овладее машината, но бе много късно за това. Самолетът се удари в земята със силен трясък. Чу се стенание от хиляди гърла.

Някой изпищя.

Съпругата на англичанина тичаше към останките от самолета, но не тя пищеше: беше притиснала уста с ръце.

Писъкът бе дошъл някъде иззад Бел.

Джозефина!