Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (15)

14.

— Чух, че Братя Райт са основали летателно училище, господин Бел — провикна се Анди Моузър, когато Айзък Бел му нареди да завърти витлото на елегантната машина.

— Нямам време да ходя до Охайо. Надпреварата започва следващата седмица. А и колко от инструкторите са карали летящи машини повече от година? Повечето авиатори се учат сами, като Джозефина. Завърти!

Денят беше идеален за летене. В ранната утрин слънцето обливаше дърветата в парка Белмонт, а лек западен вятър шумолеше в листата им. Анди и механиците, които Бел нае да му помагат, избутаха „Орела“ далеч от другите механици на полето. Заклиниха колелетата и когато чуха заповедта на Бел към Анди, хванаха въжетата на клиновете и се приготвиха да поддържат крилете, докато машината излети.

Бел седеше зад крилете на мястото на пилота — главата, раменете и гръдният му кош бяха открити. Двигателят бе пред него — на най-безопасното място, както твърдеше Едисън Сидни Мартин. Там не можел да притисне пилота при катастрофа. Пред двигателя лъщеше почти триметрово витло с две перки от полирано орехово дърво — най-скъпото място в самолета, отбеляза Джо Мъд.

— Ако удариш носа, ще ти струва сто кинта да го смениш.

Бел помръдна кормилната ръчка, за да види как реагират крилете. При върховете им, на шест метра вляво и вдясно, хоризонталните стабилизатори се помръднаха нагоре и надолу. Бел плъзна поглед по стройния корпус, чиито подпори и обтяжки бяха покрити с опъната коприна и завъртя кормилната ръчка. Рулят се помръдна вляво и вдясно. Бел дръпна ръчката към себе си. Елероните на хоризонталния опашен кил се наклониха. На теория, когато го направи във въздуха, това трябваше да издигне самолета на по-голяма височина.

— Завърти!

— Стотици летци са загинали в катастрофи — напомни му Анди за трети път тази сутрин.

— Още повече катерачи загиват върху скалите. Завърти!

Моузър скръсти ръце. Той беше един от най-непреклонните хора, които Бел беше срещал. Бащата на Моузър се оказа полицай и самият Анди, като много полицаи, заставаше като стена срещу всичко, което не му се нрави. Тази особеност на характера му бе съчетана с непоколебима вяра в машините — познаваше ги, обичаше ги, кълнеше се в тях.

— Знам, че самолетът е готов да лети, защото сам го сглобих, защото го обиколихме и изпробвахме всяка подвижна част и всяка подпорна. Знам също, че двигателят е готов, защото сам отвинтих цилиндрите и настроих темпото и налягането. Само за едно не съм сигурен, дали самият господин Бел е готов.

Айзък Бел прикова скептичен поглед в твърде нервния си механик.

— Ако ще ми помагаш да пазя Джозефина, по-добре свиквай, че хората от „Ван Дорн“ нямат време за губене и работят бързо. Откакто дойдох в Белмонт парк, наблюдавам как излитат пилотите. Когато купих „Американски орел“, разпитах Джозефина Джоузеф и сър Едисън Сидни Мартин как се прави. Разпитах и Джо Мъд, който управлява „Освободителя“ си невероятно стабилно. Всички са съгласни, че тези инструменти за управление на „Бреже“ помагат човек да се научи бързо. И не на последно място — усмихна се Бел, — чел съм всеки брой на „Аеронавтика“ и „Полет“, откакто тези списания започнаха да излизат. Знам какво правя.

Усмивката на Бел угасна като пръснат с пушка прожектор. Очите му потъмняха.

— За-вър-ти!

— Да, сър!

Бел отвори бензиновата клапа, настрои въздушната клапа на празен ход и натисна прекъсвача.

— Контакт!

Анди стисна витлото с две ръце, напрегна дългия си гръб в мощно движение и отскочи назад, преди перките да го прережат на две. Двигателят захапа, изпуфтя и изригна бледосинкав дим. Бел го почака да загрее.

Машината постепенно стабилизира ритъма и той отвори клапата докрай. Димът се разсея. Очертанията на искрящите стоманени цилиндри и лъскавото витло се размазаха, когато двигателят ускори максимално с мощно „Пат! Пат! Пат!“ Бел никога не бе усещал толкова гладка работа на двигател. Въпреки хиляда и двестате си завъртания в минута, той работеше елегантно като турбина.

Бел погледна към Анди.

— Готов!

Анди кимна и даде знак на механиците да дръпнат клиновете и да се затичат, за да стабилизират крилете в случай на насрещен вятър. „Орелът“ се затъркаля, заподскача на пневматичните си гуми, свързани за дъските в дъното на шасито с гумени ремъци, и бързо набра скорост. Помагачите изостанаха. Бел усети, плавен, силен импулс, когато опашката се вдигна от земята. Имаше около стотина метра преди мантинелата на пистата. Можеше да натисне прекъсвача, за да забави двигателя и да потренира на полето или да дръпне кормилната ръчка и да види какво ще стане.

Айзък Бел избра второто.

Миг по-късно „Орелът“ спря да подскача. Тревата бе на метър и половина под него. За разлика от влаковете и автомобилите, които се тресяха все по-силно, колкото по-голямо беше ускорението, когато тази машина напусна земята, Бел имаше чувството, че се носи по спокойна река. Ала не се носеше, а летеше право към бялата дървена мантинела.

Почти не бе набрал височина. Колелетата му нямаше да се издигнат навреме. Бел дръпна отново кормилната ръчка. Твърде силно. Самолетът вдигна рязко нос. В следващия миг пред него като че ли се отвори бездна и „Орелът“ започна да пада.

Бел не за пръв път попадаше в критична ситуация и решението винаги беше едно.

Спри да мислиш.

Той отпусна леко ръчката. Нещо като че ли го бутна отдолу. Витлото захапа въздуха. Мантинелата вече беше на безопасно разстояние под колелетата му, а небето пред него изглеждаше огромно.

Внезапно отнякъде изникна тридесетметров пилон, един от маркерите на пистата по време на състезанията за най-добро време. Точно както предупредиха Анди и Джозефина, жироскопичната сила на въртящия се двигател бе повлякла самолета надясно. Бел дръпна ръчката наляво. „Орелът“ се завъртя и се понесе наляво. За момент машината успя да застане хоризонтално, но не беше задълго. Завъртя се отново настрани и Бел компенсира. Наложи се да го направи още няколко пъти, преди да закрепи самолета.

Летенето приличаше на плаването, осъзна той внезапно и всичко му стана ясно. Макар че трябваше да противодейства на двигателя, „Орелът“ щеше да върви накъдето Бел му каже. Вятърът и въздухът бяха на негова страна, но не биваше да забравя, че с витлото отпред, повечето вятър се произвежда от самия самолет.

Бел отново дръпна ръчката, за да издигне машината. Получи се. Изравни и повтори отново. Издигаше се на етапи, сякаш изкачва стълби. Всеки път, когато чувстваше самолета по-малко мощен го изравняваше и го издигаше отново, когато набереше скорост. Скоростта подсилва въздуха, спомни си той думите на Джозефина.

Под него Белмонт парк се смаляваше, сякаш го наблюдаваше през обратния край на бинокъл. Показаха се ферми и селца. Вляво мрачно синееше Атлантика. Дим и десетки съединяващи се железопътни релси сочеха към Ню Йорк.

Бел се изненада от една мисъл. Пусна ръчката с една ръка, за да извади джобния си часовник. Толкова се забавляваше, че загуби представа за времето, а това можеше да се окаже катастрофално в буквалния смисъл на думата. Анди Моузър беше налял достатъчно бензин и масло, за да лети около час. Сам-самичък насред небето, Айзък Бел се разсмя на глас. Имаше чувството, че е променил живота си завинаги и че може никога да не се върне на земята.

 

 

— Превръзката — каза сър Едисън Сидни Мартин, докато слагаше една на челото на Айзък Бел — тревожи жена ми по-малко от откритата рана. Предполагам, че същото ще важи и за годеницата ви.

— Само драскотина е — каза Бел. — Горката ми летяща машина пострада много повече.

— Само колелетата и дъските, към които бяха прикрепени — успокои го баронетът. — Шасито изглежда наред, макар че като че ли механикът ви не е съвсем на себе си.

Анди Моузър кръжеше край машината и викаше по помощника си.

Едисън Сидни Мартин отстъпи назад, за да разгледа работата си.

— Готово! Кървенето спря. Май ви е нужен повече кураж да се срещнете с годеницата си след инцидента, отколкото ви бе нужен, за да полетите. Бъдете смел, друже! Говорят, че госпожица Морган е изключителна жена.

 

 

Бел стигна с колата си до хотел „Гардън сити“, за да се срещне с Мариан, която трябваше да пристигне от Сан Франциско този следобед. Още щом влезе, разбра, че Мариан вече е тук. Господата във фоайето зяпаха иззад вестниците си, пиколата се бяха наредили като войничета, нетърпеливи да бъдат повикани, а домакинът на хотела лично наливаше чая на Мариан.

Бел се поспря, за да погледа високата фина руса жена, откраднала сърцето му. Тя още бе с дрехите от пътя — бледоморава плисирана пола до глезена и жилетка в същия цвят, както и блуза с висока яка и шапка с периферия. Очите й, зелени като коралов риф, бяха по-ярки от смарагдовия й годежен пръстен.

Бел я прегърна силно и я целуна.

— Никога не съм те виждал по-красива!

— Пак ли си се боксирал с някого? — попита тя и посочи превръзката.

— Не, първият ми урок по летене. Открих летателен феномен, наречен „приземителен ефект“. Приземяването на „Орела“ беше истинско предизвикателство.

Анди и помощникът му ще будуват цяла нощ, за да поправят колелата.

— А инструкторът ти как реагира?

Бел посви малко широките си плещи.

— Всъщност… Учех се сам.

Мариан повдигна една перфектно оформена вежда и го изгледа като жена, завършила първия випуск на Правната школа в Станфорд и работила с най-добрите банкери, преди да се посвети на киното и да преуспее там. Тя каза:

— Знам, че Орвил и Уилбър Райт са се учили по същия начин. Но, разбира се, самите те са изобретили машината, с която са летели.

— Няколко опитни летци ми даваха напътствия… Гледаш ме странно.

— Очите ти светят и си се ухилил до ушите, сякаш още летиш.

Айзък Бел се засмя.

— Май че да. Май че винаги ще летя. Макар че и страшно се радвам да те видя.

— Аз също, скъпи мой, изпитвам „любовен ефект“. Толкова дълго не сме се виждали.

Тя се изправи.

— Какво правиш?

— Ставам, за да те целуна отново.

След втората целувка тя рече:

— Детективът на хотела ще дойде да ни пита какво правим пред хората.

— Не се тревожи — засмя се Бел. — Съвсем наскоро хотелът сключи договор с охранителните служби на „Ван Дорн“. От тази сутрин детективът на хотела е наш човек.

— И така — каза тя, когато пак се настани на стола, — разкажи ми как си удари главата. И какъв е този „приземителен ефект“.

— Той ти пречи да се приземиш, защото между крилете на машината и земята се образува въздушна възглавница. Оказва се, че въздухът е по-силен, отколкото можеш да си представиш. По същество, машината не иска да спре да лети и някак трябва да я убедиш — както когато на някой кон му дърпаш юздата.

— Нещо като летящ кон — отбеляза Мариан.

— Явно ефектът е най-силен при монопланите, защото…

— Трябва да ми кажеш какво видя отгоре? — прекъсна го Мариан.

— Скоростта се усеща различно във въздуха. Земята не се размазва, както като гледаш от прозореца на влак или от моя локомобил. Сякаш течеше под мен, колкото по се издигах, толкова по-бавно.

— Колко високо летя?

— Достатъчно, за да видя река Хъдсън. Като я видях, разбрах, че трябва да стигна до нея.

Мариан ококори очи.

— Летял си чак до Хъдсън?!

Бел се засмя.

— Беше по-безопасно отколкото да летя над океана.

И него видях.

— Видял си Хъдсън и Атлантика едновременно! — дивеше се Мариан. — Тогава си видял и небостъргачите на Ню Йорк.

— Стърчащи колони сред дима.

— Искам и аз да дойда с теб и ще взема и камерата си.

— Ще се влюбиш — отвърна Бел. — Видях гигантска есетра на дъното на реката.

— Кога излитаме? — попита нетърпеливо Мариан.

— Ами… хм… летенето е напълно безопасно, разбира се… Но с мен още не е.

Айзък Бел знаеше, че любимата му не отстъпва по целеустременост на Джозефина, затова не се изненада на въпроса на Мариан:

— Чудя се дали Престън Уайтуей би наел летец, който да ме повози?

— Нека се поупражня. До края на надпреварата ще съм му хванал цаката.

— Чудесно! Тогава ще полетим заедно над Сан Франциско. Не мога да чакам! Но нали ще внимаваш, докато се учиш?

— Обещавам!

— Не си позволявам да се тревожа за престрелки и схватки с нож, летенето обаче… е, как да кажа, различно… Не си в стихията си.

— Не задълго. Следващия път, когато видя, че вятърът се сменя, ще се приземя добре.

— Как можеш да прецениш посоката на вятъра, докато летиш? По флагче ли се ориентираш?

— Гледах кравите.

— Кравите!?

— Край парка има мандри и Джозефина ми каза, че кравите винаги пасат срещу вятъра. Като ветропоказатели са и лесно се виждат отгоре.

— На какво друго те научи Летящата любима на Америка?

— Да си държа очите отворени за места за кацане в случай на авария. Но да страня от яркозелени поляни. Твърде са мокри, за да се приземиш на тях. — Бел пропусна предупреждението на Джозефина да избягва резки движения, които биха смачкали крилете му. Нямаше намерение също така да спомене и сухото „Бих внимавал да не попадам в неконтролируеми въздуховъртежи с носа нагоре, ако бях на твое място, друже“ на Едисън Сидни Мартин или пък директните думи на Джо Мъд: „Не си вярвай много, докато не се научиш.“

Мариан прекъсна мислите му.

— По всичко и най-вече по хвалбите на Престън по неин адрес личи, че Джозефина е голям чешит.

— Определено! И ще ми е нужна цялата ти помощ, за да ми помогнеш да я разбера. Междувременно няма да възразя срещу още една целувка. Да кажа ли на детектива да вдигне барикада с китайски паравани и цветя в саксии?

— Имам по-добра идея. Досега камериерките сигурно са разопаковали багажа ми. Нека се отърва от тези дрехи и да се изкъпя. А ти може би ще се качиш, за да вечеряме заедно.

— Да поръчам ли шампанско?

— Вече поръчах — усмихна се Мариан.

 

 

— Наистина, скъпи, защо реши да не взимаш уроци по летене? — попита Мариан, когато вече се бяха качили в стаята й.

Изкъпана, свежа и в дълъг смарагдовозелен пеньоар, тя се бе излегнала на един шезлонг. Бел занесе чашите им и седна до нея.

— Няма време. Надпреварата започва следващата седмица, а междувременно трябва да разбера какво става с Хари Фрост и кой е саботьорът, който поврежда самолети.

— Мислех, че Арчи е застрелял Фрост.

— Три пъти го простреля с онзи малък немски пистолет, който настоява да носи навсякъде — Бел поклати ядосано глава. — И аз си мислех, че съм го прострелял. Ранен е, но не е вън от играта. Един банкер в Синсинати ни каза, че челюстта му е била подута и че завалвал речта си, но не приличал на човек с олово в себе си.

— Може би си пропуснал?

— Не и с моя браунинг. Той не пропуска никога! А и видях как Арчи го простреля от упор. Нямаше как да пропусне. Но Фрост е доста едър. Ако куршумите не са засегнали важни органи, кой знае… Загадката си е загадка засега.

Бел имаше навика да обсъжда случаите си с Мариан. Тя беше умна, образована и съобразителна жена и винаги откриваше нова и неочаквана гледна точка към случая.

— И като говорим за странни пропуски — продължи Бел, — самият Фрост е пропуснал един от изстрелите си по Марко Челере. Никой ловец не би направил подобна грешка. Открих, че телескопичният мерник на пушката му вероятно е бил повреден. Още една причина да искам да видя останките на Челере.

— А възможно ли е Хари Фрост да е бил брониран по време на атаката?

— Бронята не спира куршумите, затова рицарите са се пенсионирали — отвърна с усмивка Бел.

— А ризница от метални брънки?

— Интересна мисъл. С модерната подсилена стомана сигурно можеш да произведеш нещо достатъчно здраво. Един бог знае колко би тежало. Преди известно време пехотата тестваше така наречените куршумоустойчиви жилетки. Твърде тежки и горещи бяха… Много интересно, скъпа моя! Утре сутрин ще наредя на Грейди Форър да пусне момчетата по тази следа.

Мариан се протегна като котка.

— Имаш ли други загадки за разрешаване?

— Няколко.

— Например?

— Къде е тялото на Марко Челере?

— А други?

— Защо италианската дама, от която купих самолета, твърди, че Марко Челере е откраднал тайните на баща й, а Джозефина настоява на точно обратното — че бащата на госпожица Ди Векио е работил за Челере и съответно не е имал тайни за крадене?

— Каква е госпожица Ди Векио?

— Смущаващо привлекателна.

— Наистина ли?

— Толкова привлекателна всъщност, че ми е трудно да повярвам, че Марко Челере или който и да било мъж би й обърнал гръб.

— А ти как успя?

Бел докосна чашата си до нейната.

— Аз съм неуязвим!

— Сляп за красотата? — подразни го тя.

— Влюбен съм в Мариан Морган и в сърцето ми няма място за друга.

Мариан отвърна на усмивката му.

— Може би Марко е гледал към Джозефина.

— Тя е сладка като бонбон, но не е в класата на госпожица Ди Векио. Хубава е, жизнерадостна и кокетна, но е фермерско дете, а не фатална жена. Макар че може би носи подобен устрем в себе си. Не! По-скоро е влюбена в летенето — каза Бел — и е много умела в пилотирането. Някои мъже се чувстват привлечени от успели жени.

— Е, любовта е странно нещо, нали?

— Ако Марко и Джозефина въобще са били любовници. Арчи мисли, че е била влюбена в самолетите му. А както знаеш, Арчи има набито око за тези неща.

— А твоето око какво ти подсказва?

— Честно казано, не знам. Защитава пламенно Марко по въпроса кой на кого е откраднал изобретението, но това може нищо да не означава.

— А може би Джозефина защитава самолета си повече, отколкото хипотетичния си любовник?

— Възможно е — отвърна Бел. — А Марко пък е бил влюбен в момиче, което можело да си позволи да купи самолетите му.

— Всеки е получил каквото иска.

— С изключение на Хари Фрост — очите на Бел помръкнаха, а след това се изпълниха с гняв. — Горкият Арчи! Фрост ще си плати за ужасната болка, която му причини. Недоумявам как някой може да използва такива чудовищни амуниции!

Мариан го хвана за ръката.

— Говорих с Лилиан по телефона. Утре ще се видим в болницата.

— Как звучеше тя?

— Уморена, но и пълна с надежда. Горката! Това е кошмар — най-ужасният кошмар и за двете ни, но аз съм по-голяма от нея и те обичам по-отдавна, затова не се тревожа по същия начин. Лилиан ми призна, че откакто Арчи се върнал на работа след медения им месец, всеки ден се страхувала дали ще се върне жив и здрав. Скъпи, затова ли така рискуваш с летенето? Защото се тревожиш за Арчи или се опитваш да компенсираш за случилото се с него?

— Винаги съм искал да летя.

— Но дали сега не искаш по грешни причини? Айзък, знам, че никога не те товаря с тревогите си. Но летенето изглежда необикновено рисковано в този момент. Какво можеш да сториш от въздуха, ако Фрост стреля по нея?

— Да отвърна и да довърша Хари Фрост веднъж завинаги!

— Кой ще лети, докато стреляш?

— Мога да управлявам с една ръка… е, ако трябва да съм честен — призна той с горчива усмивка, — скоро ще мога да управлявам с една ръка. Днес се държах здраво и с двете.

Мариан протегна ръцете към него.

— Ще ми покажеш ли колко здраво си се държал?