Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (13)

12.

— Хари Фрост не е мъртъв — каза Айзък Бел.

— Според всички очевидци — възрази Джоузеф Ван Дорн — ти си го прострелял два пъти, а клетият Арчи — три. Носи повече олово от тенекеджия.

— Но не достатъчно, за да го убие.

— Нищичко не сме разбрали за него. В никоя болница не са го виждали. Никой лекар не е съобщил за пациент със счупена челюст и необясними прострелни рани.

— Незаконните лекари взимат пари, за да не съобщават за подобни неща.

— Нито пък имаме доказателства, че са го забелязали редови граждани.

— Получихме много съобщения — възрази Бел.

— Нито едно не се потвърди.

— Това не значи, че е мъртъв.

— Поне е вън от играта.

— Не бих се обзаложил.

Джоузеф Ван Дорн тресна с юмрук по бюрото си.

— Слушай сега, Айзък! Говорили сме много пъти за това. Щеше да е прекрасно, ако Хари Фрост не беше мъртъв. Щеше да е добре за бизнеса. Престън Уайтуей щеше все така да ни плаща куп пари за охраната на нашата Летяща любима. Сега с радост ще ни плати, за да открием трупа на Фрост. Но нямам очи да му искам хонорар за десетина агенти на денонощна работа.

— Няма труп — настоя Бел.

Шефът му го попита:

— Какви доказателства имаш, че не е мъртъв?

Бел скочи от стола и закрачи из апартамента в хотел „Никърбокър“, в който се разполагаше Ван Дорн, когато бе в Ню Йорк.

— Сър — обърна се той към него с формален тон, — по-опитен сте от мен.

— Доста по-опитен.

— Затова знаете, че така наречените предчувствия на добър детектив не са за подценяване.

— Още малко и ще ме убедиш, че съществува шесто чувство — отвърна саркастично Ван Дорн.

— Няма нужда да ви убеждавам — сопна му се Бел, — защото с опита зад гърба си знаете по-добре от мен, че предчувствията и шестото чувство са едно и също.

И двете идват от неща, които сме видели, ала още не ги осъзнаваме.

— А имаш ли представа какво си видял, та да получиш това предчувствие?

— Сарказмът е право на висшестоящия, сър — отвърна Бел. — Може би съм видял колко пъргаво се движи Фрост, сър. Или че по лицето му пролича болка, само когато Арчи го удари, сър, но не и когато стреляхме по него, сър.

— Ще спреш ли да ми викаш „сър“? Моля те!

— Да, сър — ухили се Бел.

— Ама днес си във вихъра си, а?

— Просто се радвам, че Арчи има шанс. Доктор Нюланд-Новики каза, че е най-важно първото денонощие, а той го преживя.

— Кога може да го посетя? — попита Ван Дорн.

— Засега позволяват само на Лилиан. Дори майката на Арчи трябва да чака в коридора. Другата причина да се радвам, е, че Мариан пристига от Сан Франциско. Уайтуей я е наел да снима надпреварата.

Ван Дорн помълча за малко, обмисляйки разговора им. Когато отново продума, бе със сериозен тон.

— Вярно е това, което казваш за предчувствията — или ако не, то поне опитните детективи биха се съгласили с теб.

— Неосъзнатите наблюдения са интригуващ феномен.

— Но… — Ван Дорн вдигна пръст, за да подчертае думите си — опитните детективи също така са съгласни, че предчувствията и шестото чувство са печелили пари за букмейкърите още от първото конно надбягване в историята. Тази сутрин на своя глава си удвоил залога си за безопасността на Джозефина, като си привикал някои от най-добрите ми хора, а те и бездруго трудно покриват цялата страна.

— Уолт Хетфийлд от Тексас — заизрежда смело Бел, без да се извинява, — Еди Едуардс от Канзас сити, Артър Къртис от Денвър, Джеймс Дашууд от Сан Франциско.

— Не бих поставил Дашууд в подобна компания.

— В Калифорния работих с хлапето — каза Бел. — Каквото му липсва в опита, той компенсира с неуморност. А е и най-добрият стрелец с пистолет в цялата агенция. Щеше да отвори на Хари Фрост трето око на челото.

— И тъй да е, прехвърлянето на хора от място на място ми струва пари. Да не говорим за опасността настоящите им случаи да се провалят.

— Преди да ги повикам, говорих с директорите на местните офиси.

— Трябваше да говориш с мен. Още сега мога да ти кажа, че връщам Уолт Тексасеца обратно в Тексас, за да довърши случая с влаковия обир в Сан Антоун, а Артър Къртис ще го изпратя в Европа, за да отвори берлинското ни бюро. Арчи Абът беше намерил добри местни кадри там. Артър Къртис ще ги ръководи, защото говори немски.

— И на мен са ми нужни най-добрите, Джо. Занимавам се с четири неща едновременно: пазя Джозефина, пазя надпреварата, гоня Фрост и разследвам случая с Марко Челере.

— По последното доказателствата също сочат едно — мъртъв е.

— И там също липсва едно нещо — труп.

— Снощи размених няколко телеграми с Престън Уайтуей. Ще се задоволи или с едното, или с другото — с Челере, за да осъдим Фрост, или с Фрост, за да го погребем.

— Бих избрал смъртта на Фрост — каза Бел. — Тогава Джозефина ще е в безопасност и бих могъл да търся Челере на спокойствие.

— Защо ти е, ако Фрост е мъртъв?

— Не обичам убийства без убити. Нещо не е наред.

— Друго предчувствие?

— Ти обичаш ли убийства без убити, Джо?

— Не. Прав си. Нещо не е наред.

Някой плахо почука на вратата.

— Влез! — излая Ван Дорн.

Един помощник-детектив се вмъкна — носеше телеграма за Айзък Бел.

Бел я прочете с мрачно изражение и каза на помощника, който стоеше на пръсти, готов да тръгне:

— Прати им телеграма. Кажи им, че искам много добро обяснение защо плакатите на Фрост са пристигнали толкова бавно в тази банка.

Помощникът изтича навън, а Ван Дорн попита какво става.

— Фрост не е мъртъв.

— Пак предчувствие?

— Току-що е изтеглил десет хиляди долара от клон на Първа национална банка в Синсинати. Малко след това офисът ни там най-после е успял да разпространи плакатите, които отпечатахме за банките. Докато управителят ни се обади, Фрост си тръгнал.

— Тези плакати имаха малък шанс за успех, но го постигнаха. Браво, че заложи на тях — похвали го Ван Дорн.

— Щеше да е повече от „браво“, ако някой си беше свършил работата добре в Синсинати.

— Все мисля да разчистя там. Това решава нещата. Казаха ли нещо за раните на Фрост?

— Не. — Бел се изправи. — Джо, ще те помоля лично да контролираш отряда на Джозефина, докато се върна.

— Къде отиваш?

— Масачузетс, източно от Олбъни.

— Какво ще търсиш там?

— Младият Дашууд се натъкна на интересна следа. Бях поискал да проучи историята на Марко Челере. Фрост не е бил единственият, който е искал да го убие.

Ван Дорн го погледна изненадано.

— Когато човек е цел на повече от един убиец, съм заинтригуван. Кой?

— Побъркана италианка, Даниела ди Векио, намушкала Челере, крещейки „Ладро! Ладро!“ На италиански това значи крадец.

— А знаем ли защо е побесняла?

— Нямаме представа. Затворили я в частен приют за душевноболни. Ще отида да видя какво мога да науча от нея.

— Едно предупреждение, Айзък. Хората от тези частни лудници може да не са сговорчиви. Такава власт получават над пациентите си, че се превръщат в малки наполеоновци — иронично, защото много от пациентите им се мислят за Наполеон.

— Ще помоля Грейди за помощ.

— Гледай да се върнеш, преди да започне надпреварата. На младите повече ви отива да търчите подир летящи машини от градче на градче и да спите навън. А за Джозефина не се тревожи. Ще я наглеждам лично.

 

 

Бел хвана експресният „Емпайър стейт“ до Олбъни. Щом излезе от гарата, нае мощен „Форд К“, и пое с пълна скорост на изток през черни пътища сред слабо населения район на северозападен Масачузетс. Теренът бе хълмист и гъсти горички отделяха отдалечените една от друга ферми. На два пъти спря, за да пита за посоката. Втория път го упъти скръбен на вид млад шофьор на камион, който сменяше спукана гума. На каросерията имаше разглобен самолет със сгънати криле.

— Частен приют за душевноболни „Райдър“?

Момчето безмълвно повтори името.

— Знаете ли къде е? — настоя Бел, след като не получи отговор.

— Мисля, че да. Оттатък хълма. Ще го видиш от върха.

Униформата на младежа — каскет, жилетка, папийонка и навити ръкави — подсказваше, че е самолетен механик.

— Накъде карате този самолет?

— Наникъде! — отвърна механикът с трагична категоричност и отказа Бел от по-нататъшни въпроси.

Детективът стигна до възвишението. Долу, в сенките на тясна долина, се издигаше масивна тъмночервена сграда. Отчаянието, което се излъчваше от нея, се подсилваше от множеството зъбери и кули. Прозорците бяха малки, а когато Бел се приближи, видя, че имат дебели решетки като на затвор. Районът около приюта бе обграден от стени със същия безрадостен цвят. Бел спря автомобила пред масивна желязна порта. Слезе и натисна звънеца. След дълго чакане се появи един намусен пазач с къса палка на колана.

— Аз съм Айзък Бел. Имам среща с доктор Райдър.

— Не може да я вкараш — рече пазачът и посочи колата.

Бел паркира форда до алеята. Пазачът го пусна през портата.

— Не отговарям какво може да стане с тази кола тук — каза пазачът самодоволно. — Не всички откачалки са вътре.

Бел се приближи и му се усмихна студено.

— Смятай автомобила за най-важната си отговорност, докато се върна!

— Какво?

— Ако нещо се случи с колата, ще ти го изкарам през носа. Вярваш ли ми? Добре. Води ме при доктор Райдър.

Собственикът на приюта бе спретнат, дребен и безупречно облечен мъж около четиридесетте. На Бел му се стори суетен и прекалено доволен от пълния контрол върху живота на стотиците пациенти. Бел се зарадва, че обърна внимание на думите на Ван Дорн за малките наполеоновци.

— Не знам дали би било удобно да посетите госпожица Ди Векио този следобед — започна доктор Райдър.

— Проведохме разговор тази сутрин — напомни му Бел. — Съгласихте се да се срещна с нея.

— Душевното състояние на психично болния пациент невинаги се съобразява с графика на външните лица. Среща сега би могла да повлияе смущаващо и на двама ви.

— Нямам нищо против да рискувам — каза Бел.

— А пациентката дали би искала да рискува?

Бел изгледа лекаря.

— Името Андрю Рубенов говори ли ви нещо?

— Звучи еврейско.

— Такова е — с опасен блясък в очите отвърна Бел. Не понасяше фанатизма и смяташе да приземи малко самодоволния Райдър. — Евреин, при това чудесен. Великолепен пианист.

— Боя се, че не съм срещал, хм, господина.

— Господин Рубенов е банкер. Стар приятел на баща ми. На практика ми е чичо.

— Нямаме банкер с това име. Сега, ако ме извините…

— Не съм изненадан, че не познавате господин Рубенов. Клиентите му са в нови сфери на бизнеса: производство на автомобили, кино… Ала от сантиментални подбуди той позволява на холдингите си да контролират някои по-малки, по-конвенционални банки и дори от време на време да купят някоя нова. Всъщност, чичо Андрю ме помоли да посетя една такава от негово име. Мисля, че се казва Първа фермерска банка на Питсбърг.

Доктор Райдър пребледня.

Бел продължи:

— Момчетата по проучванията в агенцията ни редовно откриват какви ли не неща. Първа фермерска банка на Питсбърг държи ипотеката ви, доктор Райдър, чиито условия позволяват на банката да си поиска обратно заема, ако цената на заложената собственост падне — както и се случва при повечето частни приюти за душевноболни, включително и вашия, понеже новите държавни институции привличат все повече пациенти. Ще се срещна с госпожица Ди Векио в чиста, просторна и добре осветена стая. Личните ви покои, които — доколкото разбирам — са на най-горния етаж на тази кула, ще свършат идеална работа.

 

 

Даниела ди Векио накара Бел да ахне. Тя влезе в удобния апартамент на Райдър плашливо и на пръсти — разбираемо, помисли Бел — ала и с любопитство. Даниела бе изключително красива жена — висока и с издължени крайници. Беше облечена във вехта бяла рокля. Имаше дълга тъмна коса и огромни черни очи.

Бел махна шапката си и направи знак на отговорничката да ги остави и да затвори вратата. После подаде ръка на италианката.

— Госпожице Ди Векио, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Аз съм Айзък Бел.

Говореше й тихо и спокойно — жената бе тук, осъдена за намушкване с нож. Очите й, които допреди това шареха из стаята — по стените, мебелите, картините, книгите, килимите — се спряха върху него.

— Кой си ти? — въпреки италианския акцент, английският й бе брилянтен.

— Аз съм частен детектив. Разследвам стрелбата по Марко Челере.

— Ладро!

— Да. Защо го наричате крадец?

— Защото открадна — отвърна тя простичко. Погледът й се стрелна към прозореца и по начина, по който лицето й се озари, Бел разбра, че много отдавна не е била навън и сигурно дори отдалеч не е виждала тучни треви и синева.

— Защо не се преместим до прозореца? — предложи Бел и бавно направи няколко крачки натам.

Тя предпазливо го последва, плашлива като улична котка, ала и закопняла да усети ветреца, който издуваше пердетата. Бел застана така, че да може да я спре, ако опита да скочи през прозореца.

— Можете ли да ми кажете какво ви открадна Марко Челере?

— Мъртъв ли е от онази стрелба?

— Вероятно.

— Хубаво — отвърна тя и се прекръсти.

— Защо направихте това?

— Радвам се, че е умрял. Но се радвам, че не го убих аз. Това е работа на Бог.

Бел се съмняваше, че Бог е възложил на Хари Фрост да изпълни волята му — реши да рискува с нов въпрос към лабилната Ди Векио.

— Ала се опитахте да го убиете, нали?

— И се провалих. — Тя погледна Бел право в лицето. — Разполагах с месеци да мисля. Мисля, че част от душата ми не искаше да го убива. Не помня всичко от онзи ден, но си спомням, че ножът не улучи врата му и само поряза ръката му. Ето… — Тя очерта с два пръста мълния по вътрешната страна на ръката на Бел. — Доволна бях. Но не знам дали защото пуснах кръв, или защото не го убих.

— Какво открадна Марко?

— Трудът на баща ми.

— Какъв труд?

— Баща ми беше… аероплано червелоне… Как му се казва?… Мозък. Гений!

— Баща ви е изобретявал самолети?

— Да! Белла моноплано. Нарече го „Акуила“. На американски това значи „орел“. Когато докара своя „Акуила“ в Америка, толкова се гордееше, че е тук, че го кръсти „Американски орел“.

Речта й се забързваше с всяка следваща дума. Марко Челере работел за баща й в Италия като механик и му помагал да строи самолетите.

— В Италия, преди да си направи името кратко.

— Марко си е сменил името? Какво е било преди?

— Престоджакомо.

— Престоджакомо — повтори с усилие Бел звуците, които се изтърколиха от езика й. Помоли я да му продиктува как се пише името и го записа в бележника си.

— Когато Марко дойде, каза, че на американците им било дълго. Но това беше лъжа. Всеки знаеше, че Престоджакомо е ладро. Тук новото му име значи просто „бърз“. Никой не знае какъв беше.

— Какво е откраднал от баща ви?

— Нови методи за укрепване на крилото и контрол на въртенето — изстреля Ди Векио.

— Може ли да обясните какво имате предвид с „контрол на въртенето“? — попита Бел, за да изпита яснотата на мисълта й.

Тя започна да жестикулира и дългите й грациозни ръце заприличаха на криле.

— Когато аероплано се наклони насам, кондуторе — пилотът — променя формата на крилото, за да го завърти натам и после пак право.

Бел, като си спомни първия си разговор с Джозефина, попита:

— А баща ви случайно да е изобретил нещо, наречено алетони?

— Да! Си! Си! Това ти обяснявам. Алетони!

— Малки крила.

— Моят баща — каза тя и се тупна гордо по гърдите — моят прекрасен баба̀. Вместо да се изкриви цялото крило, се местят само малки части от него. Много по-добре е така.

Бел й подаде бележника си, както и писалката си.

— Можете ли да ми покажете?

Даниела скицира един моноплан и нарисува подвижни части в задния край на крилете. Много приличаше на жълтата машина, с която летеше Джозефина.

— Алетони, това ли е откраднал Марко Челере от баща ви?

— Не само. Открадна и сила.

— Не разбирам.

— Баща ми разбра как се държат крилете, за да ги направи силни.

Насред поредната лавина от английски, осеян с италиански и допълнен с още една скица, Даниела обясни, че монопланите често се разбиват, когато крилото им внезапно се скърши насред полет, за разлика от бипланите, чиито двойни криле били по-здрави. Бел кимна. На вътрешното поле в Белмонт парк често бе чувал същото. Бипланите бяха по-силни — една от причините всички така да се шокират, когато фармана на Едисън Сидни Мартин се строши. Според Даниела Ди Векио, Марко Челере предположил, че слабостта на монопланите не идва от „летателните“ опорни жици под крилото, а от „приземителните“ над него.

— Марко тества своя моноплано с чували пясък, за да направи както при летене — как му викате?

— Да симулира?

— Си. Да симулира натоварването при полет. Баща ми каза, че статичният тест е твърде опростен. Марко приемаше, че крилете не се движат. Приемаше, че натоварването върху тях не се мени. Но те се движат! Не виждате ли, господин Бел? Силата на вятъра и натоварването от маневрите на машината — карико динамик — атакуват крилете от много посоки и не само ги притискат, а и ги усукват. Глупавите тестове на Марко не включваха това — рече тя презрително. — Крилете му бяха твърде неподвижни. Той е меканико, не артиста!

Жената подаде рисунките си на Бел.

На тях още повече личеше приликата с машината, която Джозефина бе убедила Уайтуей да откупи от кредиторите на Марко.

— Опасен ли е монопланът на Марко? — попита той.

— Онзи, който той направи в Сан Франциско? Би бил, ако чертежите не бяха всъщност на баща ми.

Бел продължи:

— Чух слухове, че монопланът, който Марко продал на италианската армия, се е счупил.

— Си! — възкликна гневно тя. — От него тръгнаха бедите. Скованият му моноплано, който тества с чувалите пясък в Италия, се разби.

— Но защо баща ви не е продал своя моноплано „Орел“ на италианската армия, ако е бил по-добър от този на Марко?

— Марко съсипа пазара. Отрови умовете на генералите, настрои ги срещу всички моноплано. Фабриката за моноплано на баща ми фалира.

— Интересно — рече Бел, следейки реакцията й. — И така, и баща ви, и Марко е трябвало да напуснат Италия.

— Марко избяга! — отвърна тя предизвикателно. — Отнесе чертежа на баща ми в Сан Франциско, където продаваше машини на онази богаташка Джозефина.

Баща ми емигрира в Ню Йорк. Надяваше се да продаде своя Акуила моноплано там. Банкерите от Уолстрийт щяха да инвестират в нова фабрика. Преди да успее да ги убеди, италианските кредитори му отнеха всичко в Италия. Беше разорен. Самоуби се с газ в евтина хотелска стая в Сан Франциско.

— Сан Франциско? Нали е дошъл в Ню Йорк?

— Марко го примами там, обеща му пари за изобретенията му. Но всъщност искаше само баща ми да му поправи машините. Умря сам. Без свещеник дори. Затова се опитах да убия Марко Челере. — Даниела скръсти елегантно ръце и се взря в Бел. — Гневна съм. Не луда.

— Виждам — отвърна детективът.

— Но съм затворена с лудите.

— Добре ли се отнасят с вас?

Тя сви рамене. Попипа роклята с дългите си пръсти. Тя бе посивяла и избледняла от много пране.

— Когато съм ядосана, ме заключват сама.

— Ще дръпна доктор Райдър, за да си поприказваме.

Смяташе да го сграбчи за яката и да притисне лицето му в стената.

— Нямам пари за адвокати. Нямам пари за „медицински експерти“, за да убедят съда, че не съм болна.

— Може ли да попитам защо баща ви не е успял да намери други купувачи за самолета си?

— Моноплано на баща ми е толкова по-добър, толкова нов, че е донякъде още… как казвате… иннато.

— Бурен.

— Темпераментен?

— Да. Още неовладян.

— Опасна ли е машината на баща ви?

— Да я наречем „интересна“? — отвърна с усмивка Даниела ди Векио. И в този миг, помисли си Бел, все едно бяха на хиляди километри от Масачузетс и флиртуваха в някоя римска гостна.

— Къде се намира? — попита той.

Тъмноокият взор на италианката се зарея покрай Бел, през прозореца и се спря върху хълма в далечината. Тя се усмихна широко.

— Там.

Бел завъртя глава. Какво си фантазира тя?

Камионът със спуканата гума бе стигнал до хребета.

— Едно момче — обясни тя. — Много мило момче. Обича ме.

— Какво прави с машината на баща ви?

— Баща ми я докара от Италия. Кредиторите му не могат да я докоснат тук. Това е наследството му. Моето наследство. Това момче помагаше на баща ми в Америка. Той е ечеленте меканико!

— Но не и артиста? — попита Бел, изпитвайки с усмивка реакцията й. Не можеше да е напълно сигурен, но тя му се струваше не по-луда от него самия.

— Творците са редки, господин Бел. Сигурна съм, че го знаете. Писа ми, че ще идва. Помислих, че си фантазира. — Тя скочи на крака и махна през прозореца, но механикът едва ли я виждаше. Бел й подаде крайчето на бялото перде.

— Използвайте това. Може би ще ви види.

Тя го стори, ала младежът не даде знак да е видял, вероятно вторачен без посока в десетките зарешетени прозорци.

Тя се отпусна на кушетката.

— Още си фантазира. Как може да си представи, че мога просто да си изляза от тук?

— Как се казва? — попита Бел.

— Анди. Анди Моузър. Баща ми много го харесваше.

Една изключителна идея проблесна в главата на Айзък Бел. Той попита:

— Колко е бърз монопланът на баща ви?

— Много бърз. Татко вярваше, че само скоростта може да надвие силата на вятъра. По-бързите аероплано са по-безопасни в лошо време, казваше той.

— По-бърз от деветдесет километра в час?

— Татко се надяваше на сто и десет.

— Госпожице Ди Векио, имам предложение за вас.