Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (16)

15.

— Би ли ми дала съвет за онзи номер с бързото изравняване, точно преди да кацнеш? — попита Бел. Надпреварата започваше след три дни и той си бе насрочил тест за сертификат в Аеро клуба.

— Не го прави! — отвърна през смях Джозефина. — Това е най-добрият ми съвет. Упражнявай се с прекъсвача и не опитвай трикове, които машината ти не умее.

— Моите алетони са същите като твоите.

— Не са! — усмивката й се скри.

— Укреплението на крилата е същото.

— Подобно.

— Също толкова силно.

— Не бих разчитала на това — каза тя сериозно.

Темата винаги я изправяше на нокти, но Бел забеляза, че вече не повтаря предишното си твърдение, че бащата на Даниела е работил за Челере. Сякаш подозираше, че обратното е истината.

Бел внимателно продължи:

— Може би имаш предвид, че аз няма да мога да се справя.

Тя отново се усмихна, благодарна, че Бел е сменил темата.

— Ще можеш. Наблюдавам те и ти определено имаш талант.

— Радвам се да го чуя — каза Бел. — Не мога да изоставам от теб, ако ще те пазя.

Всъщност, охраната на Джозефина не се състоеше само от Бел и детективите. Стрелци от „Ван Дорн“ щяха да се сменят на покрива на помощния вагон. Два автомобила „Роудстър“ за пресечени местности стояха в готовност в един закрит вагон с рампа, за да последват Джозефина, ако се отклони от релсите. И всеки ден детективите щяха да заемат предварително местата си на следващата планирана спирка от трасето.

При хангара настана суетня.

Бел се приближи до Джозефина и извади браунинга си.

— Джозефина! Джозефина! Къде е тази жена?

— О, божичко! — простена тя. — Престън Уайтуей!

— Джозефина! Джозефина! — Уайтуей тръгна към тях. — Ето къде си! Добри новини! Страхотни новини!

Бел прибра оръжието си. Най-добрата новина, за която се сещаше, е Хари Фрост да е арестуван.

— Адвокатите ми — извика Уайтуей — убедиха съда да анулира брака ти с Хари Фрост, задето се е опитал да те убие!

— Да го анулират?

— Ти си свободна… свободна!

Айзък Бел реши, че се е задържал твърде дълго на срещата между двамата и се измъкна през вратата.

— Стоп! — чу острата заповед на Мариан.

Операторът й, прегърбен над голяма машина, подпряна на триножник, спря да върти ръчката, сякаш на ръката му ненадейно бе кацнал ястреб. Операторите на госпожица Морган добре знаеха, че господин Бел не иска да го снимат.

— Скъпи мой, колко се радвам да те видя!

Мариан изглеждаше прекрасно в работния си костюм, блуза шемизета и дълга пола, с вдигната коса, за да не й пречи, когато гледа през обектива.

Обясни му, че тя и хората й следват Престън Уайтуей цяла сутрин, за да снимат сцени за началото, което беше озаглавено: „Пристигането на спонсора!“

Бел я прегърна през кръста.

— Колко забавно. Може ли да обядваме?

— Не, трябва да заснема всичко това. — Мариан почти зашепна: — Джозефина как прие новината?

— Сякаш се опитваше да обуздае малко вълнението на Уайтуей от това, че е „Свободна! Свободна!“.

— Престън сигурно събира смелост да й поиска ръката.

— По всичко личи, че е така — съгласи се Бел. — Грее като клада, облечен е с нов костюм и лъщи, сякаш бръснарят е бил на косъм да остърже кожата му до дъно.

Мариан бе подготвила хората си и те вече въртяха ръчката на камерата, когато Престън Уайтуей поведе нюйоркските журналисти към голямата жълта палатка на Джозефина, обещавайки им, че ще обяви важна промяна в състезанието. Бел внимателно оглеждаше журналистите с помощта на Хари Уорън, нюйоркския специалист по бандите. Бел го помоли да поеме екипа в Белмонт парк на мястото на Арчи.

Уайтуей бе осъществил най-съкровеното си желание — другите вестници вече не можеха да пренебрегват надпреварата за купата „Уайтуей“.

Състезанието бе най-голямата новина в страната. Конкурентите му обаче не бяха много доволни от това развитие на нещата и въпросите на журналистите два дни преди началото бяха открито враждебни. Четиридесетима репортери се надвикваха, окуражавани от колегата на Бел Скъдър Смит, който твърдеше, че някога е бил истински репортер.

— Ако този детектив е пиян, колкото изглежда — каза Бел на Хари Уорън, — го отстрани за седмица и го лиши от заплата за един месец.

— Нищо му няма — увери го Хари. — Това е част от дегизировката.

— Каква дегизировка?

— Пиян репортер.

— Е, мен успешно ме заблуждава.

— Ще отречете ли, господин Уайтуей — нададе вой един репортер от „Телеграм“, — че изключително краткият маршрут от Белмонт парк до пистата Емпайър сити в Йонкърс е трик, за да я напълните с платежоспособни зрители от Ню Йорк?

— Не е ли вярно, че човек може да измине разстоянието и с безмоторен самолет? — извика мъж от „Трибюн“.

— Петнайсет километра, господин Уайтуей? — попитаха от „Таймс“. — Не можеха ли летците да вървят пеш?

— Или да карат велосипеди? — включи се детектив Смит.

Бел не можеше да не се възхити на умния начин, по който Уайтуей позволяваше на конкурентните репортери да се позабавляват, преди да им го върне тъпкано. Всъщност, подозираше, че Уайтуей е имал предвид тази промяна през цялото време, за да примами другите вестници в капана си.

— С удоволствие задоволявам очакванията ви за нова сензация, като обявявам промяна в последната минута. Първият кръг на състезанието до пистата Емпайър сити в Йонкърс ще включва прелитане на всичките тридесет километра от Белмонт парк до Статуята на свободата. Когато пристигнат при американския символ на свободата, летците, състезаващи се за златната купа „Уайтуей“, ще направят кръг около статуята, за да могат стотици хиляди да ги видят от бреговете на реката и от плавателните съдове за зрители. След това ще насочат машините си на север към Йонкърс, за общо шестдесет и пет километрова отсечка през първия ден на надпреварата. Тези смели пилоти ще се възползват от възможността да „огладят ръбовете“, докато пресичат два водни басейна — коварната река Ийст ривър и широкият залив Ъпър бей, след което ще поемат над широката Хъдсън, за да се приземят леко, с божия помощ, на вътрешното поле на Емпайър сити, извънредно удобно за тази цел… Благодаря, господа! Убеден съм, че редакторите ви с нетърпение очакват историите ви, за да пуснат първи извънредните броеве.

Е, вярно беше, че извънредните броеве на неговите вестници отдавна бяха в ръцете на всяко вестникарче в страната. Но репортерите вече търчаха към телефонните будки на пистата и ругаеха, че са ги измамили така и как редакторите щели да им го изкарат през носа.

— Мразя тази проклета статуя! — каза Хари Фрост на Джийн Уийкс.

Уийкс, опитен лодкар от Стейтън Айлънд, се подпираше на кормилния лост на корабчето си за скариди, привързано за калния бряг на Кил ван Кул. То беше дълго седем метра и широко почти три и не бе необичайно за вида си, но олющената боя и вехти палуби криеха бензинов двигател, който го правеше много по-бързо от останалите корабчета в законната търговия със скариди.

— Защо така, господине?

— Привлича чужденци. Имаме твърде много имигранти, не ни трябват повече мелези.

Джийн Уийкс, чието семейство бе емигрирало от Англия, преди още дедите на Фрост да стъпят на „Мейфлауър“^[1], остави лудият да се пени. Фрост му обеща цяла пачка, за да го прекара. Преди години Уийкс би взел парите и би го изхвърлил през борда. Или би опитал, призна той пред себе си. Лудият беше много едър тип, а издутините под палтото му едва ли бяха манерка и кутия с обяд. Ако искаше парите на лудия, трябваше да си ги заслужи, като му свърши работата.

— Къде казахте, че искате да отидете, господине?

Фрост разгърна един вестник, извънредно издание, и го разстла на покритата с изсъхнала сол пейка до кормилния лост. Докато мърмореше ругатни под носа си срещу бриза, който подръпваше хартията, той показа на Уийкс една карта от първия кръг на надпреварата за купата „Уайтуей“.

— Виж как ще обиколят тъпата статуя и ще тръгнат нагоре по реката.

— Мда.

Едрият тип беше отбелязал едно място на картата с Х.

— Искам да съм тук, а слънцето да е зад мен.