Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (30)

29.

Изминаха цели трийсет и шест часа, преди времето да утихне дотолкова, че аржентинското правителство да изпрати друг „Ц-130 Херкулес“. През този кратък отрязък от време Антарктида припомни на хората на полуострова защо са само временно пребиваващи по тези краища. Макар да не стигнаха до канибализъм, като нещастния уругвайски отбор по футбол, мъжете бяха съвсем безпомощни без притока на природен газ. Принудиха се да използват преносими печки, за да топлят храната си, и се притискаха един към друг, за да не замръзнат. Въпреки повредите „Адмирал Браун“ прибра повече от двеста от оцелелите, а останалите се събраха в две от спалните помещения, наблъскани като сардели, докато навън температурите спадаха.

Генерал Филип Еспиноза първи слезе по товарната рампа, когато големият транспортен самолет спря на ледената писта зад базата. Раул Хименес го посрещна, отдавайки енергично чест. За една седмица генералът беше остарял с десет години. Дебели торбички висяха под очите му, а обичайният му розов тен беше сменен с бледнина.

— Някакви сведения за сина ми? — бяха първите му думи.

— Съжалявам, генерале. — Качиха се в чакащия снегомобил. — Мой дълг е да ви докладвам, че група от четирима души са видени да влизат в газовото предприятие минути преди произшествието. Не можахме да открием техните останки.

Еспиноза прие тежко тази новина. Знаеше, че синът му никога не би напуснал поста си, така че имаше голяма вероятност Хорхе да е бил един от четиримата.

— Първо жена ми, а сега това — измърмори той.

— Вашата съпруга? — попита прекалено бързо Хименес.

Еспиноза не се замисли за странния интерес на младия лейтенант, а беше в такова състояние, че призна пред него:

— Взе децата и ме напусна. Но най-лошото е, че ме е предала.

Хименес с усилие запази безразлично изражение. Максин беше напуснала съпруга си, за да могат да бъдат заедно. Сърцето му заблъска. Това беше най-хубавата новина, която беше чувал, затова следващите думи на генерала му причиниха особена болка.

— Успях да изпратя двама агенти да я чакат, когато самолетът й кацна в Париж, след като от граничната служба ми съобщиха, че е напуснала Аржентина. Посрещнали я двама мъже и веднага я отвели в главната квартира на Генералната дирекция по външна сигурност.

Хименес знаеше, че това е френската разновидност на ЦРУ и МИ-6.

Еспиноза продължи:

— Не зная дали е била техен агент през цялото време, или са я вербували по-късно, но истината е неоспорима. Тя е шпионка.

За миг на Хименес му стана ясно, че Максин е измъквала от него не по-малко информация, отколкото от генерала. Спомни си последната им среща на брега на реката, когато й разказа за отвличането на американката и че я държат в градския апартамент на мъжа й. Максин беше предала тази информация на своите началници и те бяха организирали спасяването на жената.

— А сега моят Хорхе е мъртъв! — Той направи усилие да се овладее. — Кажи ми, че това е дело на американците, за да мога да си отмъстя.

— Работих в тясно сътрудничество с Луис Ларета, директора на базата, и с първия помощник-капитан на крайцера „Очампо“. Нашето предварително заключение е, че „Адмирал Браун“ се е откъснал от котвата си и вятърът и вълните са го отнесли към преработвателното предприятие, което е предизвикало експлозията. Вторичните пожари са унищожили три други сгради, включително една работилница и спалното, където бяхме затворили учените от другите станции.

— Това не ти ли се струва твърде удобно? Двете неща, които американците желаеха: базата унищожена до основи и заложниците освободени.

— Генерале, те не са освободени. Всички са изгорели в пожара, останали са само овъглени кости. Имаме общо четиринайсет жертви, без да се броят чужденците. Осем са загиналите на мостика на крайцера, петима в газовия завод, двама загинаха в пожара със затворниците и още двама, простреляни от приятелски огън, когато някои новобранци се паникьосаха и започнаха да стрелят по сенки. — Последната част от доклада беше особено трудна за изричане, защото вече Хименес беше командир и разпадът на дисциплината го представяше в лоша светлина. — Не открихме никакви доказателства, че това не е трагично произшествие.

Генералът не каза нищо. Продължаваше да се бори с мъката от огромната си загуба. Вероятно щеше да се лиши от поста си поради тази катастрофа. Беше вторачил празен поглед напред и помръдваше само когато снегомобилът се поклащаше от някоя неравност. Заобиколиха последния хълм и видяха базата. Дори от тук повредите по газопреработвателната инсталация изглеждаха тежки. Отблизо нещата изглеждаха много по-зле.

Половината от огромната сграда представляваше опушена дупка в земята, осеяна с разкъсани и почернели тръби. „Адмирал Гилермо Браун“ беше швартован към кея. Задната му част изглеждаше наред, но от мостика напред беше почернял от пламъците. Трябваше да се отдаде дължимото на руснаците, които го бяха построили, че не загинаха повече хора.

В залива се виждаха краката на петролните платформи. Местоположението на самите платформи сред вълните се разбираше по стърчащите във въздуха тънки пръсти на бордовите им кранове. Около тях вече се образуваше лед, а след няколко дни заливът щеше да е напълно замръзнал.

— Господин Ларета каза, че можем да продължим да изпомпваме суров петрол в цистерните от оцелелите платформи, но без възможност да обработваме природния газ. Не разполагаме с нужната енергия — обясни Хименес, когато мълчанието му се стори прекалено мъчително. — Каза още, че могат да се докарат преносими устройства, които ще ни осигурят производствени мощности и ще можем да започнем процеса по възстановяването.

Еспиноза продължаваше да седи неподвижен като скала.

— Въпреки това трябва да евакуираме по-голямата част от екипа, докато успеем да докараме гориво и производственият процес започне отново. Ларета каза, че за начало му трябват само двайсет души. Разбира се, по-късно ще са нужни повече, но засега няма достатъчно ресурси, за да бъдат хранени и отоплявани повече хора. Генерале, забравих да попитам кога ще дойдат другите самолети?

Бяха спрели до димящите останки на преработвателния завод. Еспиноза отвори вратата от своята страна и скочи на покритата с лед земя. Не си направи труда да вдигне качулката на канадката си. Антарктида не можеше да му стори нищо повече. Той застана мълчаливо, докато вятърът се носеше с вой над океана. Въздухът беше изпълнен с миризмата на изгорял метал.

— Хорхе — прошепна генералът.

Хименес беше искрено изненадан колко тежко понася генералът смъртта на своя син. Беше останал с впечатлението, че той гледа на Хорхе като на още един войник под негово командване.

— Хорхе — повтори тихичко генералът. После гласът му укрепна и се изпълни с ярост: — Ти се провали и затова не намери кураж да се изправиш срещу мен, нали? Умря най-глупашки, за да не носиш отговорност за своите грешки! Толкова дълго беше под моя закрила, че когато се наложи да стъпиш самостоятелно на крака, те се подгънаха.

След това се обърна към Хименес.

— Самолети? Няма да има самолети. Хората ти ще живеят или умрат в зависимост от своята съобразителност. Ще пуснете този обект отново в действие или ще измръзнете до смърт. Докато китайските ни приятели поддържат нашата игра, ще стоите тук и ще оправдавате нашите претенции. А сега ми разкажи за тайнствения кораб, който бил заседнал на брега.

Еспиноза се беше превърнал от агне в лъв толкова неочаквано, че на Хименес му трябваше повече от секунда, за да отговори, затова генералът се разкрещя:

— Лейтенант, вашите грешки вече бяха забелязани, така че не си влошавайте положението!

— Да, господин генерал! — Хименес застана мирно. — Веднага щом времето се оправи, нашият хеликоптер ще проведе оглед на района на крайбрежието, защото този плавателен съд беше една необяснима аномалия. Вашият син ми спомена, че това го притеснява. Като се има предвид положението, в което за последно беше видян, сигурно е потънал по време на бурята.

— Потънал?

— Да, генерале. Когато се качихме на борда преди няколко дни, долните палуби бяха наводнени, а когато се откачи от брега в деня преди бурята, имаше силен крен. Едва ли е оцелял повече от няколко часа, когато циклонът се стовари върху нас. Буря, достатъчно силна да скъса котвената верига на „Адмирал Браун“, със сигурност е имала мощ да преобърне стар товарен кораб.

Това беше още едно съвпадение, което не се харесваше на Еспиноза, въпреки че проверката в корабния регистър на „Лойдс“ в Лондон потвърди, че кораб с наименование „Норего“, който отговаряше на описанието, е потънал с екипажа си преди две години.

Той не знаеше, че Марк Мърфи и Ерик Стоун са проникнали в компютърната система на застрахователния гигант и са вкарали тази информация. Същото бяха направили със сървърите на Съвета по морска безопасност, в случай че някой започне да рови надълбоко.

Сега всичко зависеше от китайските им съюзници. Ако те продължаха да ги подкрепят, щяха да разполагат с нужната защита, за да възстановят базата.

Но ако се оттеглеха, Еспиноза нямаше да има друг избор, освен да нареди пълна евакуация.

Два часа по-късно той седеше в кабинета на Луис Ларета и слушаше плановете на директора за възстановяването, когато дойде радиосъобщение от транспортното корабче със сонара. Ли Фонг и хората му бяха тръгнали веднага щом бурята бе отслабнала, като планираха да се гмурнат до останките на „Спокойно море“ и се върнат с убедителни доказателства.

Приемателят беше на масата откъм страната на генерала, така че той прие обаждането.

— Не, не е господин Ларета — обясни той. — Казвам се генерал Фелипе Еспиноза и съм в неговия кабинет.

— Генерале, за мен е чест да говоря с вас — отговори Ли. — Позволете ми от името на нашето правителство и от мое име да ви изкажа най-дълбоки съболезнования за загубата на вашия син. Стори ми се отличен офицер и прекрасен човек.

— Благодаря — задавено отговори генералът.

— Господин генерал, не ми се иска да увеличавам бремето ви, но съм длъжен да докладвам, че „Спокойно море“ вече не е тук.

— Не може да бъде!

— Над залива има надвесен глетчер и голям къс от него се е отчупил по време на бурята. Един от хората ми смята, че причината е в труса от експлозията, но всъщност причината е маловажна. Онова, което има значение, е, че вълната, предизвикана от срутването му, е отнесла кораба от мястото, където го намерихме. Проследихме най-вероятния му път, но не можахме да открием нищо.

— Ще продължите търсенето. — Това не беше въпрос, а по-скоро заповед.

Настъпи неловко мълчание, преди китаецът да отговори:

— Съжалявам, но няма да продължим. Свързах се с моето началство и им описах положението. Те ми наредиха да прекратя издирването и да евакуирам своя екип възможно най-бързо. Първо загубата на нашата подводница, след това тежките повреди на базата и сега липсата на неоспорими доказателства, че моят народ първи е изследвал тази територия — при това положение ръководството на страната ни не е склонно да рискува по-нататъшна международна изолация.

— Със сигурност можете да намерите отново „Спокойно море“, защото вече знаете, че съществува.

— Да, така е, но извън залива морското дъно се спуска до повече от хиляда и петстотин метра дълбочина. При това положение търсенето ще отнеме месец или повече, а може и изобщо да не го намерим. Моето правителство не е склонно да рискува толкова дълго издирване.

Това беше краят. На разсъмване на другия ден херкулесът излетя за Аржентина, отнасяйки първата група евакуирани от полуострова. За разлика от Цезар, аржентинците бяха прекосили Рубикон, но бяха разбити и отблъснати обратно от, както те си мислеха, съдбата, но всъщност от Хуан Кабрило и Корпорацията.

Черен облак беше обгърнал „Орегон“, докато плаваше към Южна Африка. Щяха да закъснеят с няколко дни за задачата си там, затова се наложи предоговаряне на размера на хонорара им.

В момента корабът беше като призрак. Можеше да действа, но не му бе останала душа. Навсякъде се чувстваше отсъствието на Хуан. Бяха изминали четири дни от неговата кончина, а екипажът още беше неутешим.

Водеха се разговори за пълното разпускане на Корпорацията, които Макс Хенли не полагаше усилия да прекрати.

Марк Мърфи седеше на бюрото в стаята си и играеше безкрайни партии табла в интернет. Отдавна минаваше полунощ, но мисълта за сън някак си го отвращаваше. Сега повече от всякога се страхуваше от бъдещето. Коефициентът му на интелигентност му пречеше да се вписва в обществото и той бе живял в усамотение. Едва когато беше приет в Корпорацията, намери място, където го ценяха. Не искаше да изгуби всичко това. Не искаше да се връща в свят, където хората го смятаха за откачалка или го използваха като ходещ компютър.

Хората на „Орегон“ бяха неговото семейство. Те харесваха особнячеството му, или поне го търпяха, а за Мърф това беше предостатъчно. Ако си получеше дела, щеше да има достатъчно пари, за да не работи повече, но знаеше, че самотата веднага ще се стовари отгоре му.

Той размаза поредния играч, единайсетия подред, и точно се готвеше да се заеме с дванайсетия, когато забеля, че иконката за новополучени имейли примигва. Кликна върху нея да отвори пощата си. Три съобщения. Техният сървър вършеше добра работа при филтрирането на спама, но Марк позволяваше на голяма част от писмата да стигат до неговия компютър. По-добре спам, отколкото никакви съобщения, нали?

Едното беше спам, другото шахматният ход на пенсионирания професор, с когото играеше безкрайна поредица от партии. Щеше да го матира след четири хода, а старият физик още не го забелязваше. Изпрати му отговор и погледна адреса на изпращача на третото съобщение. Не познаваше никого от Университета в Пенсилвания, но на реда за предмет на съобщението пишеше нещо интересно: „самотен“. Вероятно е от някой скучен колежански клуб за запознанства, помисли си той, но въпреки това отвори писмото.

„Здравейте, всички!

Помните ли ме? Доскоро бях председател на една могъща корпорация. Сега съм царят на пингвините, които населяват околността на изследователската станция «Уилсън-Джордж». Приятелите ми трябваше да ме изоставят. Те не знаеха, че се измъкнах от газовия завод преди експлозията и успях да избягам в последвалото объркване. Предполагам, че причината е в това, че при един сблъсък си строших радиостанцията. Последните четири дни прекарах в път до тук, като оцелях благодарение на протеиновите блокчета, които бях натъпкал в контрабандистката си протеза. Успях да пусна генератора и разполагам с достатъчно храна, но най-големият ми проблем е самотата. Някакви предложения?“

Кабрило се беше подписал:

„Изоставен в Атлантическия океан.“