Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (13)

12.

Докато „Орегон“ плаваше на юг под командата на Линда Рос, Кабрило и Хенли се качиха на самолета и поеха към Хюстън, където Корпорацията имаше сигурна квартира, каквито впрочем поддържаше в пристанищни градове из целия свят. Всяка беше заредена с всичко, от което един екип би имал нужда. Двамата смятаха Хюстън за доста централно място, откъдето можеха да започнат издирването на близките на екипажа на цепелина.

Апартаментът беше на двайсетина минути път от центъра, в обширен нов квартал, и докато Кабрило и Хенли пристигнат там, Ерик Стоун и Марк Мърфи бяха свършили нужното интернет проучване.

В сравнение с повечето имоти на Корпорацията, като например този в един дубайски небостъргач, разкошен като петзвезден хотел, хюстънският можеше да мине за спартански. Мебелите изглеждаха като поръчани по каталог, което си беше точно така, а по стените висяха пейзажи в евтини рамки. Единственото, което го различаваше от четиристотинте подобни на него из околността, бяха дебелите два и половина сантиметра стоманени плочи, които покриваха тавана, стените и пода на една от двете спални. Вратата изглеждаше най-обикновена, но беше непроницаема като врата на банков трезор.

Макс веднага се зае да установи дали в жилището е прониквано след проверката преди три месеца. Сложи батерии в устройството срещу подслушване и обиколи целия апартамент, а Хуан отвори бутилката с текила и добави лед от плика, който бяха купили от бакалията на път от летището. Едва след като се увериха, че мястото е чисто, Макс сложи лаптопа си на масата за кафе в хола и влезе в интернет.

Слънцето, което залязваше в ранната привечер на Южен Тексас, нахлуваше през прозорците и падаше точно върху екрана. Затова Макс трябваше да стане и да пусне щорите, а после си наля текила и седна с въздишка до Хуан.

— Знаеш ли — започна той, докато прекарваше запотената чаша по челото си, — след като години наред сме използвали нашия самолет, първа класа ми се стори разочарование.

— Започнал си да се вдетиняваш.

— Дрън-дрън.

Хуан провери два пъти протоколите за безопасност и се свърза с „Орегон“. На монитора се появиха образите на Ерик и Марк. По-огромния видеоекран зад гърба им позна, че са в кабината на Ерик. Стоуни беше завършил в Анаполис и дойде в Корпорацията, след като изслужи минималния срок в униформа. Не че не му харесваше в армията, но един командир, воювал във Виетнам с Макс, сметна, че той ще служи по-добре на родината си, ако се присъедини към екипажа на „Орегон“. После Ерик предложи своя приятел Марк Мърфи, с когото се беше запознал в процеса на работа по секретна ракетна програма.

Ерик нямаше излъчването на флотски ветеран. Имаше светлокафяви очи и някак хрисимо поведение. Мърф си беше изработил киберпънкарски стил на обличане, който се набиваше на очи, а Ерик беше по-сдържан и сериозен. Сега носеше бяла риза с разкопчана яка, а Марк се беше докарал с тениска с усмихнатата физиономия на циклоп. И двамата изглеждаха прекалено развълнувани, за да стоят на едно място.

— Здравейте, момчета — поздрави Хуан. — Как върви работата?

— Движим се бързо, шефе — отговори Ерик. — Линда ни нареди да се движим с трийсет и осем възела и тъй като малко страни търгуват с Аржентина, на практика няма кораби, които да избягваме.

— Кога ще пристигнете в „Уилсън-Джордж“?

— След малко повече от три дни, ако не попаднем на лед.

— Ако не срещнем лед — поправи го Макс. — Попадането на лед винаги е лошо за кораба.

— Благодаря за съвета, капитан Смит^[1] — отговори Марк.

— И така, какво открихте? — попита Кабрило.

— Направо няма да повярвате кои са били тези момчета — възбудено отвърна Ерик. — Били са братята Рониш. Тяхното семейство притежава остров Пайн пред щата Вашингтон.

Хуан примигна изненадано. Бе роден на Западното крайбрежие и знаеше всичко за остров Пайн и прословутата му шахта със съкровището. Това беше история, която го омайваше като малък, него и всичките му приятели.

— Сигурни ли сте?

— Няма никакво съмнение — потвърди Марк. — И какво ще заложиш, че са открили следа в шахтата със съкровището, която ги е накарала да търсят нещо в джунглите на Амазония?

— Чакайте малко. Нека не прибързваме. Започнете от самото начало.

— Братята били петима — започна Ерик. — Единият — той заби поглед в бележките си — Доналд, загива на 7 декември 1941, когато правят опит да стигнат до дъното на шахтата. Веднага след това тримата най-големи се записват в армията. Петият от братята е твърде малък. Ник Рониш става един от най-награждаваните морски пехотинци в историята на корпуса. Той взима участие в нападенията на трите острова и е сред първата вълна на Иво Джима. Другият от братята е десантник в осемдесет и първа. Казва се Роналд. Слиза на френския бряг при десанта в Нормандия и стига до Берлин. Последният, Кевин, се записва във флота и става въздушен патрул по брега на Калифорния… с цепелин.

Марк го прекъсна:

— Няколко години след войната купуват един цепелин от армейските излишъци, Кевин си изважда разрешително за управляването му и поемат за Южна Америка.

— Има ли някакви признаци, че са намерили нещо на остров Пайн? — попита Хуан. — Спомням си за голяма експедиция там през 70-те години.

— Точно така. Дуейн Съливан плаща сто хиляди долара на Джеймс Рониш, оцелелия брат, за да му позволи да прави разкопки на острова. Съливан е бил нещо като днешния Ричард Брансън. Направил купища пари от петрол и ги харчел за всякакви налудничави идеи, като самотна обиколка на света с яхта, скок с парашут от балон от две хиляди и петстотин метра височина и прочее. През 1978-а прекарва четири месеца в разкопки на шахтата със съкровището на остров Пайн. Разполагали са с мощна система от помпи и изграждат временен бент, за да попречат на водата да нахлува в шахтата, но не успяват да я пресушат както трябва. Водолази откриват скелета на Доналд Рониш, който по-късно е погребан, и изваждат много боклуци. Обаче когато презареждали помпите, един от работниците загинал. Оставил помпата да работи, разлял бензин и се подпалил. Няколко дни по-късно един от водолазите не декомпенсирал достатъчно и трябвало да го върнат на брега. Тогава Съливан прекратил операцията.

— Точно така — възкликна Хуан. — Сега си спомних. Беше казал нещо като: „Нито една загадка не струва колкото човешки живот“.

Ерик отпи от кутийката с енергийна напитка.

— Няма спор, но ето какво мислим ние с Майк. След войната братята са се върнали на острова и са се оправили с шахтата. Там не е имало съкровище или само толкова, че да купят цепелина, макар че флотът едва ли е искал много за тях по онова време. Както и да е. В шахтата са намерили нещо, карта или нещо изсечено в камъните, което ги е накарало да отидат в Южна Америка.

— Катастрофирали са, преди да го намерят.

— А най-малкият брат? Какво се е случило с него? — полюбопитства Макс.

— Джеймс Рониш е ранен в Корея. Не се е женил, още живее в къщата на родителите си и е собственик на остров Пайн. Имаме адреса и телефонния му номер.

— Както и информация за финансовото му състояние — вметна Марк, поглеждайки един лист. — С днешна дата има в спестовната си сметка хиляда и двеста долара. Четиристотин в чековата книжка и баланс по кредитната карта около хилядарка. Изостанал е с две данъчни вноски, но плаща навреме ипотеката, която преди седем години е учредил за къщата.

— Не ми прилича на човек, чието семейство е открило пиратско съкровище.

— Не. Просто възрастен човек, който живее в очакване на вечния сън — каза Мърф. — Попаднахме на нещо в базата данни на местния вестник. Един предприемач от района обявил, че с Рониш образуват партньорство, за да направят още един опит да намерят нещо в шахтата. Това се е случило преди шест години. Предприемачът щял да осигури парите и екипировката, но от цялата работа нищо не излязло.

Хуан отпи от текилата.

— Имам усещането, че всеки път, когато закъсва за пари, Рониш отваря острова си за проучване.

— Може би си прав — кимна Ерик. — Мога да намеря предприемача, за да разбера защо се е разсъхнала работата.

Мърф се наведе към камерата.

— А аз мога отново да хакна сметката му в банката, за да разбера какви финансови затруднения е имал, когато е обявена уговорката.

— Отменям и двете предложения — обяви Хуан, — защото изобщо няма да се занимаваме с шахтата и съкровището.

Мърф и Ерик заприличаха на деца, лишени от любимото им кученце.

Хуан обаче продължи:

— Ще му кажем, че сме открили останките на братята му и вероятно дневник, който някой от тях е водил след катастрофата. — Никой не беше имал време да прочете напъханите в презерватива листа. Те още бяха в багажа на Кабрило.

— Сигурно не говориш сериозно — изстена Марк. — Това може да доведе до сериозно откритие. Пиер Деверо е бил един от най-успешните капери в историята. Съкровището му трябва да е скрито някъде.

Макс изсумтя.

— Най-вероятно на дъното на океана, където е потънал корабът му.

— Не си прав, мон шери, защото когато корабът му потъва в Карибско море, има оцелели. Тъкмо били заобиколили нос Добра надежда и се твърди, че не са имали товар. Говори се, че Деверо прекарал известно време на западното ни крайбрежие само с неколцина души.

— Обаче, когато се връща на кораба си, бил сам.

— Това са само приказки, за да се поддържа жива легендата.

— Хайде, Макс, къде ти е приключенският дух.

— Моля?

— Знаеш какво искам да кажа. Като малък не си ли мечтал да откриеш пиратско съкровище?

— Първите два часа във Виетнам изличиха всички подобни приумици.

— Съжалявам, момчета — обади се Хуан решително. — За нас няма да има никакви пиратски съкровища. Просто ще занесем листовете на господин Рониш, и ще му кажем къде са загинали братята му.

— Добре де, добре — отговориха те виновно и Кабрило се усмихна.

— Хубаво, сега изчакайте да намеря молив да запиша адреса. После с Макс ще идем във Вашингтон.

— Да не забравите да си вземете чесън и дървен кол — подметна Ерик.

— Какви ги говориш?

— Рониш живее извън Форкс. Това е градът, където се развива действието в романите от „Здрач“.

— Какво е това?

— Поредица романтични романи за младо момиче, влюбено във вампир.

— Боже, как бих могъл да знам! Но още по-интересно е, че ти го знаеш.

Ерик започна да гледа смутено, а Макс избухна в гръмогласен смях.

 

 

Тъй като не беше нужно да отидат спешно във Форкс, Вашингтон, Макс убеди Кабрило да останат една нощ в Лас Вегас. Ако беше пожелал, Хуан би могъл да си устрои добър живот като професионален покерджия, така че нямаше проблем да обере парите на останалите играчи на масата. Хенли не се представи толкова добре на масата за барбут, но и двамата бяха съгласни, че вечерта е била едно приятно разнообразие.

В пристанищния град Порт Анжелис на протока Хуан де Фука, границата между Съединените щати и Канада, те наеха един форд „Експлорър“ за няколкочасовото пътуване около поразителната Олимпийска планина до Форкс.

Мястото беше типично за малките градове в Америка. Целият делови живот беше струпан на шосе 101, на фона на къщи в различна степен на упадък. Дърводобивът беше основният поминък на района и след като търсенето почти изчезна, стана очевидно, че Форкс запада. Няколко витрини бяха празни, а на стъклата бяха залепени табели „Дава се под наем“. Малцината минувачи по улиците не бързаха заникъде. Раменете им бяха прегърбени не само от студения вятър, който духаше откъм Северния Тих океан.

Тъмнеещото небе беше изпълнено с бухлати облаци, които заплашваха да се излеят всеки момент.

В центъра на града Макс посочи един хотел и каза:

— Дали първо да си вземем стаи, или да продължим направо за Рониш?

— Не знам колко приказлив ще излезе човекът, а и рецепцията в тези градчета не работи до късно. Така че хайде първо да си вземем стаи, а после ще отидем при него.

— Човече, това със сигурност не е „Цезарс“^[2] — отбеляза Макс.

Трийсет минути по-късно наближиха черен път встрани от Богачил Уей, на десетина километра от града. Борове се издигаха над главите им, а дънерите им бяха толкова нагъсто, че не видяха светлините на къщата, докато не стигнаха почти до нея.

Както им каза Ерик, Джеймс Рониш не се беше женил и това си личеше. Едноетажната сграда не беше виждала боя от десетилетие или повече. Покривът беше поправян с разноцветни керемиди, а моравата пред къщата приличаше на бунище. Там имаше тленни останки от автомобили, сателитна чиния е големината на детски басейн и варели, пълни с метални чаркове. Вратата на гаража до къщата беше отворена и вътре картината бе също толкова безутешна. Работните маси бяха осеяни с неописуеми джунджурии, а до тях се стигаше по пътеки, които пресичаха струпани по пода боклуци.

— Просто да не повярваш — отбеляза Хуан под нос.

— Залагам десетарка, че пердетата му са от кърпи за чинии.

Кабрило паркира джипа до очукания пикап на Рониш. Вятърът караше дърветата да пукат, а голите им върхове да шепнат. Бурята щеше да се развилнее след минути. Хуан грабна напъханите в презерватива листове от централната конзола. Много му се искаше да ги прочете, но някак си не му се струваше подходящо. Можеше само да се надява, че Рониш ще сподели с тях съдържанието им.

Синкава потрепваща светлина се виждаше зад големия, покрит с прах панорамен прозорец. Рониш гледаше телевизия и докато наближаваха входната врата, чуха, че е някаква телевизионна игра.

Хуан дръпна скърцащия комарник пред вратата и почука. Нищо не се случи и след няколко секунди той почука по-силно. Мина още време, преди над главите им да светне лампа и вратата да се открехне.

— Какво искате? — попита кисело Джеймс Рониш.

Беше едър мъж с увиснало шкембе, оредяваща посивяла коса и подозрителен поглед. Подпираше се на алуминиев бастун, а от носа му излизаше найлонова тръба, която стигаше до кислороден концентратор с размерите на микровълнова печка.

— Господин Рониш, казвам се Хуан Кабрило, а това е Макс Хенли.

— Е и?

Тоя май не е от дружелюбните, помисли си Хуан. Не беше много наясно какво е очаквал, но май Макс беше прав — Рониш бе възрастен човек, който задрасква дните на календара и чака да умре.

— Не съм сигурен как да кажа това, така че ще карам направо — каза Хуан, на Рониш го прекъсна:

— Не ме интересува. — И понечи да затвори вратата.

— Господин Рониш, намерихме „Летящият холандец“. По-точно останките от цепелина.

Лицето на Рониш пребледня, с изключение на зачервения от джина нос.

— Братята ми? — попита той.

— Намерихме останки на пилотската седалка.

— Трябва да са били на Кевин — тихо каза възрастният човек. После се съвзе и веднага зае отбранителна позиция. — А вас какво ви засяга?

Макс и Хуан се спогледаха, нещата не вървяха както бяха очаквали.

— Господине…

— Ако сте дошли заради остров Пайн, забравете.

— Вие май не разбирате. Идваме от Южна Америка. Ние работим за… — Хуан беше решил да използва Обединените нации за прикритие, но му хрумна, че това би направило тип като Рониш още по-подозрителен — … минна компания и по нейно нареждане огледахме околността. Така попаднахме на мястото на катастрофата. Трябваше да проведем малко проучване, за да разберем какво сме намерили.

В този момент заваля — ледени иглички, които се промъкваха през игления балдахин на боровете и се забиваха в земята като градушка. Верандата на Рониш нямаше покрив и той неохотно им отвори вратата, за да влязат в къщата.

Миришеше на стари вестници и полуразвалена храна. Уредите в кухнята бяха поне на четирийсет години, а подът беше застлан с избелял балатум. Мебелите във всекидневната бяха кафеникави, за да са в тон с износения мокет. По масите и покрай пожълтелите стени бяха струпани списания. Близо до входната врата бяха подредени петнайсет-двайсет преносими кислородни бутилки. Голата флуоресцентна тръба в кухнята издаваше тънък писък, който дразнеше като стържене на нокти по стъкло.

Единственото друго осветление идваше от лампиона до креслото, в което Рониш беше гледал телевизия. Хуан беше готов да се закълне, че крушката е петватова.

— Значи сте ги намерили? — Рониш не прозвуча като човек, който много го е грижа.

— Да. Паднали са в Северна Аржентина.

— Странно. Когато заминаха, казаха, че ще търсят по протежение на бреговата линия.

— Знаете ли какво точно са търсили? — обади се Макс за първи път.

— Знам, но не е ваша работа.

Възцари се неловко мълчание. Това не беше мигът на всеопрощаваща радост, на който Хуан се беше надявал. В реакцията на Джеймс Рониш нямаше нищо, което да възмезди случилото се с Джери Пуласки.

— Е, господин Рониш — Хуан протегна снопчето листа, което бяха взели от разбития цепелин, — открихме това в отломките и решихме, че може да е важно. Искахме да ви го дадем и може би да ви осветлим донякъде за съдбата на вашите братя.

— Знаете ли какво ще ви кажа. — Гневът изпъна бръчките около очите му. — Ако не бяха тези тримата, Дон още щеше да е жив, а аз нямаше да съм пълнен с идиотски идеи за романтика и приключения, когато се записах доброволец за Корея. Знаете ли какво е усещането, когато китайците ти отнесат крака?

— Всъщност…

— Махайте се!

Хуан се наведе да повдигне маншета на джинсите си и да смъкне чорапа надолу. Протезата беше покрита с пластмаса, наподобяваща човешка плът, но личеше, че е изкуствена.

Джеймс Рониш се поуспокои.

— Я, гледай ти! Още един изкуствен крак. Как се случи?

— Отнесе го една китайска канонерка в дните на безразсъдната ми младост.

— Не думай. Момчета, искате ли по една бира?

Преди да отговорят, комарникът изскърца и някой почука на вратата.

Кабрило погледна с тревога към Макс. Не беше чул двигател на кола, но може би го беше пропуснал заради блъскащия по къщата дъжд. Пък и защо едно гневливо старче като Джеймс Рониш да няма още един посетител тази вечер?

След това си каза да се отпусне. Не бяха в акция, бяха дошли да споделят малко информация с безобиден възрастен човек, който живееше насред пустошта. Макс беше прав. Наистина се нуждаеше от смяна на обстановката.

— По дяволите! Сега пък какво има? — изръмжа Рониш и се протегна към дръжката на вратата.

Инстинктите на Хуан забиха тревога. Нещо не беше наред. Преди да успее да го спре, старецът отвори вратата. Един мъж стоеше на дъжда, а мокрото му лице лъщеше на светлината на лампата над прага.

Новодошлият и Кабрило веднага се познаха и докато единият се поколеба за част от секундата, другият реагира.

Хуан беше благодарен, че носи глок. Той нямаше от обичайните предпазители, които да го забавят. Измъкна оръжието от кобура под мишницата и стреля покрай рамото на Рониш. Куршумът уцели касата на вратата и откърти доста голямо парче.

Аржентинският майор, когото Хуан беше заблудил в лагера на секачите, се скри от поглед. Трясъкът на автоматичния пистолет беше оглушителен в малкото фоайе, но Хуан успя да чуе гласове отвън.

Майорът не беше сам.

Кабрило се хвърли напред и затвори вратата. Бравата бе от най-евтините, произвеждани някога, но въпреки това заключи.

Макс сграбчи смаяния Джеймс Рониш така, че паднаха на земята. Кабрило се промъкна приведен в кухнята и изгаси лампата. След това се върна в дневната, бутна лампиона на земята и крушката се пръсна със силен пукот. После изключи телевизора и старата къща потъна в мрак.

— Какво става? — изстена Рониш.

— Безразсъдната ми младост отново ме преследва — измърмори Хуан и за допълнително прикритие преобърна един изяден от молците диван.

Секундите минаваха. Хенли помогна на възрастния мъж да мине зад импровизираната барикада и попита:

— Колко са?

— Най-малко двама — отговори Хуан. — Този на вратата е офицер от Девета бригада.

— И аз предположих, че не продава парфюми.

Панорамният прозорец се пръсна сред поредица изстрели. Тънките стени на къщата не можеха да задържат куршумите и по тапетите започнаха да се появяват димящи дупки. Куршумите прелитаха през хола и вероятно спираха едва в дърветата зад градината на Рониш.

— Това са пушки — отбеляза Макс, който също бе извадил пистолета си, но го гледаше със съмнение. Врагът ги превъзхождаше и числено, и по огнева мощ.

— Имаш ли някакви оръжия? — попита Хуан.

Старецът отговори бързо:

— Да, имам една пушка на масата до леглото и още една в килера. Празна е, но патроните са на горния рафт под няколко бейзболни кепета. Последната врата отляво.

Преди Кабрило да успее да вземе оръжията, аржентински куршум улучи една от кислородните бутилки на Рониш и разкъса дебелата стомана. За техен късмет кислородът не избухна, но деветкилограмовата бутилка излетя във въздуха като ракета. Стовари се върху масата в трапезарията, строши единия й крак и тя рухна под тежестта на старите списания. Бутилката се удари в дивана толкова силно, че го тласна върху мъжете. Накрая отскочи, проби дупка в дървената стена и падна на пода. Там започна да се върти като пумпал, докато не излетя и последният кислород.

Хуан знаеше какъв късмет са извадили. В зависимост от мунициите, с които ги обстрелваха, кислородната бутилка можеше съвсем лесно да избухне и да сложи началото на верижна реакция с дузината и повече бутилки до нея. Намираха се в смъртоносен капан.

— Забравете пушките — подвикна Хуан. — Трябва да се измъкнем от тук.

— Няма да успея — простена Джеймс. Дишаше тежко, но въздухът не му стигаше. — Имам нужда от кислорода. Без него няма да оцелея и пет минути.

— Ако останем тук, няма да оцелеем и пет секунди! — извика Кабрило, макар да осъзнаваше, че Джеймс Рониш е прав.

Стрелбата отвън започна да утихва, аржентинците се прегрупираха след първите трескави мигове на престрелката. Явно искаха Рониш жив. Хуан знаеше, че не са ги проследили до Вашингтон, затова предположи, че са следвали същите оскъдни трохи информация като тях. Това означаваше, че знаеха нещо за съдбоносния полет на „Летящият холандец“, което той не знаеше. Информация, която само Джеймс Рониш притежаваше. Беше сигурен, че тя няма нищо общо с пиратското съкровище на Пиер Деверо.

Стреля три пъти с глока, за да накара аржентинците да залегнат. Следващият им ход щеше да бъде да обкръжат къщата и да нахлуят от няколко страни. Хуан още не знаеше как ще измъкне другарите си.

— Господин Рониш — каза той, — тези са тук заради нещо, което братята ви са открили в шахтата със съкровището. Нещо свързано с цепелина, който открихме. Какво е то?

Поредният залп удави отговора на Рониш. Въздухът беше изпълнен с прах от разрушените стени и наоколо се носеха късчета от пълнежа на дивана. Рониш изведнъж се изпъна и изстена тихо. Бяха го улучили.

Хуан сложи ръка на гърдите на стареца, но не почувства нищо. Плъзна я надолу. Не беше улучен в стомаха. Посегна към краката му. Изтеклата кръв беше твърде много и Хуан разбра, че е разкъсана бедрената му артерия. Без медицинска помощ, Рониш щеше да умре след минути от загуба на кръв. Хуан прехвърли пистолета в лявата си ръка, а с дясната натисна с все сили раната. Макс стреляше през панорамния прозорец. Аржентинците в предната градина определено бяха по-малко. Двама или трима бяха тръгнали да заобикалят къщата.

— Какво са открили? — настоя той отчаяно.

— Път към златото. Полицата над камината. Направил съм копие.

Хуан смътно си спомняше някаква картина над камината от имитация на червени тухли. Дали не беше някаква натривка? Не си спомняше. В мрака погледна към полицата и стреля. Дулният пламък освети картината, но той не можа да различи подробности. Беше прекалено голяма, за да бъде пренесена лесно.

— Господин Рониш, моля ви, какво значи това?

— Ще ми се никога да не бяха ходили на острова — отговори той. Вече беше в шок. — Всичко щеше да е различно.

Макс смени празния си пълнител. Бяха взели само по два резервни пълнителя от Хюстън.

Хуан вече не усещаше пулса на Рониш — старецът си беше заминал. Не се чувстваше отговорен. Поне не непосредствено. Аржентинците щяха да го убият при всички положения. Но ако той и екипът му не бяха попаднали на останките от „Летящият холандец“, старецът щеше спокойно да доживее дните си. В това се криеше непряката му вина. Отвън, се чу глас на английски:

— Поздравявам те за владеенето на нашия език. Моят пилот те е сметнал за буеносайрец.

— А ти говориш като чихуахуата от рекламите на царевични питки — не се сдържа Хуан. Адреналинът кипеше във вените му.

Аржентинецът изрева псувня и после извика:

— Давам ви последна възможност. Излезте през задната врата. Моите хора няма да стрелят. Рониш остава.

Един от кухненските прозорци се пръсна. Няколко секунди по-късно трепкаща светлина се промъкна под сводестата врата, която свързваше кухнята с трапезарията. Бяха хвърлили коктейл „Молотов“, за да ускорят решението им.

Хуан скочи, откри огън от хълбок и смъкна картината от стената. Запрати я към кухнята като фризби. Рамката се удари в касата на вратата и стъклото се строши.

Макс отново откри огън, осигурявайки прикритие на Кабрило, който се залови да сменя пълнителя. После двамата се втурнаха по коридора към спалнята. Къщата беше стандартно ранчо, построено след Втората световна война. Приличаше на къщата, в която Хуан бе живял, докато счетоводната кантора на баща му не пусна кепенци. В такива къщи живееха и приятелите му навремето. Можеше да се движи из нея със затворени очи.

Основната спалня беше зад последната врата вляво на коридора, малко след единствената баня. Хуан дори знаеше къде ще е леглото, защото това бе единственото логично място. Скочи на него, леко присви колене и отскочи. Покри главата си с ръце, когато прелетя през прозореца.

Стовари се на мократа, покрита с борови иглички земя, претърколи се през рамо и се изправи готов за стрелба. Неприцеленият изстрел на аржентинеца, застанал до другия ъгъл на къщата, издаде местоположението му. Кабрило стреля бързо два пъти и чу стенание.

Макс изскочи през прозореца секунда по-късно. Беше се забавил, за да даде възможност на Хуан да освободи терена. Неговото излизане не беше толкова драматично, но свърши работа. Хукнаха колкото се може по-бързо, а дъждът и вятърът заглушаваха стъпките им. След пет минути и няколко случайни завоя Хуан спря и се хвърли под корем зад един дънер.

До него Макс дишаше тежко.

— Ще ми кажеш ли какво правят тези тук, по дяволите? — попита той.

Кабрило не дишаше толкова тежко не само защото беше двайсет години по-млад, но и защото знаеше как изглежда гимнастически салон отвътре.

— Добър въпрос, скъпи приятелю. Добре ли си?

— Дребно порязване от скока през прозореца. А ти добре ли си?

— Да, но ме е яд, че не отнесох главата на онзи тип.

— Сериозно, как са стигнали дотук?

— Както и ние. Поели са по следата на „Летящият холандец“. Онова, което бих искал да науча, е какво се надяват да намерят.

— Ако не са откачалки като Марк и Ерик, със сигурност не се надяват да намерят съкровището на Деверо.

— Никога няма да научим. Копираното изображение изгоря в кухнята, а аз предадох дневника, или каквото беше, на Рониш.

Макс бръкна в джоба на якето си, извади нещо и почука с него по ръката му.

— Докопах го, докато свалях стареца на земята.

— Иде ми да те разцелувам.

— Изчакай първо да се избръсна, за да ти остане хубав спомен. Е, какво ще правим сега?

Докато Макс беше упорит като магаре, готово с глава да пробива стени, Кабрило беше онзи, който измисляше плановете. Той бе наясно каква трябва да е следващата им стъпка в мига, когато запрати откопираното изображение в огъня, разгарящ се в кухнята. Всъщност, ако трябваше да е честен, беше го разбрал в мига, когато видя аржентинския майор на прага на Рониш.

— Всъщност е много просто — отговори той и вдигна глава, за да може дъждът да измие вкуса на барут от устата му. — Двамата с теб ще разкрием загадката на шахтата на остров Пайн.