Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (24)

23.

Толкова на юг няма земни маси, които да прекъсват цикъла на ветровете, и те обикалят в безкрайни пристъпи. Под четирийсетия паралел ги наричат Фучащите четирийсет. След това идват Гневните петдесет и Ревящите шейсет. Постоянен вятър със сила сто и трийсет километра в час не беше нещо необичайно, а пристъпи със сто километра в час — ежедневие. Въздействието им върху океана беше жестоко. Вълните се издигаха на дванайсет-петнайсет метра височина и помитаха всичко по пътя си. Дори големите айсберги, които се откъсваха от глетчерите на континента, не можеха да се противопоставят на океана, когато се надигаха ветровете. Само свръх айсбергите, големи колкото градове, оставаха незасегнати.

Хуан Кабрило вкара кораба и своя екипаж точно в този ад. Всичко, което можеше да се върже, беше вързано и всички дейности, освен жизненоважните, бяха прекратени. Корабът беше пресякъл на юг само седмица по-рано, но тогава времето беше направо спокойно в сравнение с това, което им се стоварваше сега.

Всеки друг кораб щеше да потъне, но Хуан така беше защитил своя любим „Орегон“, че той не беше изложен на истинска опасност. Корпусът можеше да издържи натоварването, а горе нямаше нищо, за което вятърът да се залови и да започне да бели метални листове. Лодбалките за спускане на двете спасителни лодки нямаше да откажат дори при ураган от пета степен. Но в този момент на лодбалките висеше само една от тях. Другата беше спусната на вода с минипредавател, за да могат по-късно да я намерят и приберат.

Съществуваше обаче и една истинска опасност. Не от бурята, а от дебнещата китайска нападателна подводница. Тя се намираше някъде между края на Южна Америка и Антарктическия полуостров. Това беше тесен участък, подобен на пролуката между Гренландия, Исландия и Обединеното кралство (пролуката ГИО), която НАТО използваше през Студената война, за да контролира движението на съветските подводници.

Хуан беше очертал курс към Антарктида, който се придържаше близо до южноамериканското крайбрежие, сякаш плаваха към прохода Дрейк пред нос Хорн, а след това щяха да се насочат право на юг към море Белингхаузен — района, който аржентинците и китайците бяха обявили за затворен за корабоплаване.

Сега се опитваше да се постави на мястото на капитана на китайската подводница. Тъй като трябваше да патрулират само няколкостотин километра, Хуан щеше да се опита да отгатне, къде се намират, Най-близкият до ума отговор беше, че са на най-тясното място между Южна Америка и Антарктида. Така щяха да разполагат с най-голямо оперативно поле. Обаче всеки кораб, устремил се на юг, щеше да направи това предположение и да избягва средата. Така че въпросът беше дали да останат близо до полуострова, или да заобиколят западния му край? Подводницата не можеше да е едновременно и на двете маста, но грешното предположение щеше да ги изправи точно пред мерниците на съда от клас „Кило“.

Кабрило се сети за старата мъдрост, че ако не познаваш своя противник, не можеш да контролираш резултата.

Сега седеше в средата на оперативния център и се полюшваше в такт с движението на кораба. Всички дежурни от екипажа бяха вързани за столовете си с четириточкови колани. Тази сутрин не се беше обръснал, защото водата не би стояла в мивката, затова когато прекара ръка по брадичката си, се чу стържещ звук. Изток или запад, питаше се той. На изток или на запад?

— Радарен сигнал — извика Линда Рос.

— Какво улови?

— Самолет, който лети на юг на седем хиляди и сто метра височина. Скорост шестстотин километра в час. Намира се на трийсет и два километра от нас.

Хуан я погледна втренчено.

— Трябва да е изскочил от облаците.

Това сигурно е голям транспортен самолет „Херкулес“, който лети на юг с още припаси за аржентинците, помисли си той.

— Кормчия, покажи изображението от камерата на кърмата.

Ерик Стоун набра кратка команда на клавиатурата и изображението на основния екран се смени с картина от пилона на флага на кърмата. Дори при това лошо време килватерът на „Орегон“ представляваше бяла бразда в тъмносивата вода. Не биха могли да покажат по-ясно присъствието си дори ако бяха запалили всички светлини и го бяха обявили по радиото на всички честоти.

Хуан знаеше, че пилотът ще докладва на сушата за тяхното присъствие, а оттам ще предадат информацията на китайската подводница. Тя щеше да ги погне като кучетата от преизподнята.

— Можем ли да заглушим неговите радиосигнали? — попита той.

— Докато е в нашия обхват — отговори Хали Касим.

— Щом излезе от обхват, ще може да докладва местоположението ни.

— Можем да го свалим — предложи Марк Мърфи от оръжейния боен пост до този на кормчията. — Мога да го засека с ракета земя-въздух за петнайсет секунди и след още десет да го тресна.

— Не — отвърна Хуан. Той твърдо вярваше в принципа: „Остави другия да нанесе първия удар“. Бутна микрофона на място, защото се готвеше да направи съобщение.

— Говори председателят. Има голяма вероятност да сме забелязани от самолета и подводницата да научи къде се намираме. Вече сме по бойните постове, но искам да сте особено внимателни и готови на всичко.

— Какво означава това? — обади се Тамара Райт, за която съвсем беше забравил. Тя седеше до поста за контрол на повредите зад гърба му.

Хуан се завъртя със стола си, за да я погледне.

— Означава, че трябваше да послушам предчувствието си и да те сваля от кораба, когато имах възможност.

— И да ме оставиш при това време в малката спасителна лодка? В никакъв случай! — възрази тя. — Между другото, има много неща, които не знаеш за мен, и едно от тях е, че никога не бягам от битка.

— Това може да се окаже не битка, а отстрелване на патица. Подводницата разполага с преимущество.

— Ако съдбата ми е да умра с вас, приемам я!

— Това ми намирисва на източен фатализъм.

— Не забравяй, че израснах в Тайван. — Тя измъкна медальона си изпод блузата. — Аз съм таоистка. Тук не става дума за фатализъм. Вярвам в съдбата.

— Упорита си като Макс. Сега разбирам защо си пада по теб. — Зад гърба си Хуан чу високия стон на Макс Хенли и се обърна към него.

— О, Макс, извинявай. Тайна ли беше?

Изчервяването на Макс започваше от основата на шията и стигаше чак до темето му. Из оперативния център се понесе кикот. Хуан се почувства гадно, но трябваше някак да освободят напрежението.

— Господин Хенли, нямах ни най-малка представа — каза Тамара с искрена усмивка. — Като се сетя, че круизът ми по Мисисипи беше прекъснат заради теб, мисля, че е справедливо, щом това свърши, да се реабилитираш.

Женен и разведен три пъти, Макс се чувстваше удобно с жените, особено с онези, които му харесваха, но сега Хуан за пръв път го виждаше онемял.

— Кормчия — върна ги той отново в действителността, — каква е скоростта ни в момента?

— Двайсет и един възела. В такова време това е максимумът.

— Ще ти уредя допълнителна порция грог, ако ускориш още малко. Дръж курс едно-нула-пет през следващите десет минути, след това се върни на осемдесет и пет. Едно време плаването в зигзаг помогна на конвоите на Съюзниците, да се надяваме, че ще помогне и на нас.

Двете торпедни тръби на „Орегон“ бяха пълни с вода, макар че капаците още бяха затворени. Линда Рос се беше заела със сензорите и правеше всичко възможно да обърка китайската подводница. Повече нищо не можеха да сторят, освен да чакат и се надяват, че ще се промъкнат.

Хуан се изуми, когато едрият флегматичен главен стюард се появи до него с поднос, на който имаше голям термос с кафе и пластмасови чашки с капачета.

— Е, Морис, днес май трябва да минем без „Роял Далтън“? — подкачи го той, макар да знаеше, че няма да притесни седемдесетгодишния англичанин.

— Като се имат предвид обстоятелствата, реших, че трябва да предложа по-приемлива алтернатива на порцелана. Ако желаете, ще се върна да донеса порцелановия сервиз.

— И така е добре. Благодаря ти.

Морис успя да налее кафе на всички и раздаде чашите, без да покапе снежнобялото си сако. А как успяваше да запази сцепление с лъснатите до блясък класически оксфордски обувки беше още една загадка.

— Капитане, от съобщението ви си вадя заключението, че първата вахта ще бъде обща? — Морис се беше пенсионирал от Кралския флот и в никакъв случай не би се обърнал по друг начин към Хуан, освен с „капитане“. И той като всички останали беше акционер в Корпорацията, но това беше кораб, а командирът на кораб се наричаше „капитан“ и точка.

— Така изглежда — отвърна Хуан.

— Ще се погрижа да ви поднеса вечерята в шест. Предвид времето, смятам за най-разумно да поднеса нещо, което може да ядете без прибори. Може би буритос^[1]? — Той произнесе последната дума със зле прикрито отвращение.

Хуан се усмихна.

— Както решиш.

Часовете се точеха. Разговорите бяха малко: случайно подхвърлена дума, бърза заповед и после отново тишина. Чуваше се само свистенето на въздуха през отворите за проветрение и ревът на морето. Корпусът проскърцваше, а вълните се стоварваха с трясък върху палубата. През цялото време водата се изхвърляше през дюзите на водометните движители с достатъчно мощ, за да ускори движението на „Орегон“ до двайсет и пет възела.

Хуан отложи ходенето до тоалетната, доколкото можа. Тоалетните и помещението за почивка се намираха точно зад вратата на оперативния център в другия край, а той не искаше да се отделя дори за минута от поста си. Точно беше освободил коланите на раменете си, когато Линда изкрещя:

— Контакт! Сонар. Посока двеста и седемдесет градуса. Разстояние четири километра и половина.

Кабрило не можеше да повярва, че е засякла подводница на такова разстояние и при това време, но Линда Рос си разбираше от работата.

— Можеш ли да определиш дълбочината и посоката? — попита той.

Едната й ръка притискаше слушалките, а другата танцуваше по клавиатурата. Над главата й беше зеленикавата светлина на монитора.

— Работя по въпроса, но определено чувам шум от витла. Добреее! Минутка! Напипах я. Намира се на четирийсет метра дълбочина и още продължава по курс двеста и седемдесет.

Никаква промяна в курса означаваше, че се носят право към „Орегон“.

— Кормчия, аварийно спиране. След това ни завърти с движителите на деветдесет и един градуса — нареди Кабрило. Този курс щеше да ги отдалечи от подводницата и да намали времето, през което страната им щеше да е изложена на прицел. Китайците нямаше да знаят какво да правят с мишена, която може да осъществи подобна маневра. Запита се дали аржентинците в самолета са успели да ги разгледат достатъчно добре, за да съобщят, че мишената е търговски кораб, а не военен съд.

Стоун даде пълна мощност и обърна подвижните дюзи в движителните тръби. Когато скоростта намаля, океанските вълни нападнаха „Орегон“, сякаш бяха ядосани, че някой отправя предизвикателство срещу могъществото им. Корабът се накланяше почти на четирийсет градуса, докато стояха с борд към вълните и водата заливаше палубите от носа до кърмата.

Използвайки движителите на носа и кърмата, те се завъртяха почти на място и щом носът застана в нужната посока, Ерик промени наклона на дюзите и превключи на пълен ход.

— Разстояние? — поиска Кабрило.

— Три хиляди и петстотин метра.

Подводницата се беше доближила с почти километър и половина, докато завиваха. Хуан направи бърза сметка и заповяда:

— Господин Стоун, за ваше сведение подводницата се приближава към нас със скорост двайсет и три възела.

В отговор Ерик включи допълнителна мощност.

Плаването беше грубо, сякаш седяха на гърба на необязден мустанг. Корабът се разтрисаше толкова силно, че Хуан се зачуди дали бордовете му ще издържат. Всяка вълна се изкачваше на шеметни височини и се стоварваше на палубата с оглушителен тътен. Кабрило никога не беше искал от кораба си толкова много.

— Разстояние?

— Три хиляди и седемстотин метра.

Чуха се радостни възгласи. Въпреки всичко се отдалечаваха от китайците. Хуан потупа любовно пулта за управление.

— Контакт! — извика Линда. — Сонар. Нов обект във водата. Скоростта му е седемдесет възела. Стреляли са! Контакт! Второ торпедо във водата.

— Да вземем мерки! — нареди Кабрило.

Марк Мърфи зашари с пръсти по клавиатурата, за да сътвори магия. Под кила беше спуснат Шумогенератор, който остана привързан за кораба. Устройството издаваше звуци, подобни на тези, които произвеждаше „Орегон“, и беше създадено специално за подмамване на торпеда в погрешна посока.

— Първото торпедо се приближава бързо. Второто забави. Спря на изчакване. — Китайският капитан пазеше второто си торпедо в резерв, в случай че първото пропуснеше. Това беше добра флотска практика. — Разстояние хиляда осемстотин двайсет и осем метра.

По време на битка времето притежава еластичност, която не се подчинява на физичните закони. И най-кратките мигове могат да продължат вечно, а най-дългият период може да мине като миг. На торпедото му трябваха малко повече от две минути, за да преполови разстоянието, но за жените и мъжете в операционния център минаха часове.

— Ако се хванат на примката, това трябва да се случи след около шейсет секунди — съобщи Линда.

Хуан се усети, че напряга мускули, и си наложи да се отпусне.

— Господин Стоун, стоп машини и пълна тишина.

Двигателите равномерно намаляваха обороти и корабът започна да забавя. Трябваше да измине поне километър и половина, за да спре, но не това беше целта на операцията. Те искаха торпедото да се насочи изцяло към примамката, която влачеха в килватера.

— Трийсет секунди — обяви Линда.

— Хайде, бебчо, лапни примката — замоли се Мърф.

Хуан се приведе. На големия екран океанът зад кърмата изглеждаше както винаги черен и заплашителен. В този миг дебел воден стълб изригна от повърхността и се издигна на почти петнайсет метра височина, преди да започне да се срутва обратно.

— Задраскайте едната примамка — изграчи Марк.

— Ерик — заповяда Хуан спокойно, — обърни ни с десетина процента от мощността на движителите. Акустиката ще бъде изкривена за известно време, но ние ще пазим тишина. Оръжейник, отвори външните капаци.

Марк Мърфи отвори капаците на двете торпедни тръби на кораба, докато завиваха, за да обърнат носа по посока на приближаващата подводница.

— Линда, какво прави китаецът?

— Намалил е, за да могат да подслушват, но дълбочината е същата. Второто торпедо още е някъде там.

— Иска да ни чуе как потъваме, преди да изплува — обясни Хуан. — Марк, изпълни желанието му.

— Слушам. — Оръжейникът набра код и пусна електронния запис. Закачените по външната обвивка високоговорители започнаха да изригват звуците, съпровождащи агонията на потъващ кораб.

— В момента ми хрумна, че говорителите трябва да са на въжета и да се спускат от кораба. Така ще звучи по-реалистично. — Погледна към Хенли. — Макс, трябваше да помислиш за това.

— А защо ти не го направи?

— Нали го правя?

— Малко късно, за да ни бъде от полза.

— Нали знаеш какво се казва…

— По-добре късно, отколкото никога.

— Оръжейник, огън и с двете тръби.

Марк не се беше разсеял от тази размяна на остроумия и стреля на мига.

Струи сгъстен въздух изхвърлиха двутонните оръжия от тръбите и електрическите им двигатели заработиха. Само след няколко секунди те се носеха към своята мишена с повече от шейсет възела. Кабрило използва клавиатурата на своя команден пулт, за да превключи големия екран на носовата камера. Торпедата оставяха два бели килватера от пенеща се вода, които се отдалечаваха от кораба.

— Второто торпедо ще ни подгони след около три секунди — каза Хуан. — Отвори предния редут за картечницата „Гатлинг“ и я насочи нагоре.

Умно скритата врата на носа се отвори и оттам се показа многоцевната муцуна. Гроздът дълги цеви щеше да се завърти, докато се превърнат в размазано петно. Картечницата можеше да изстрелва по четири хиляди 20-милиметрови волфрамови куршума в минута, които щяха да проникнат достатъчно дълбоко във водата, за да стигнат до торпедото, което се носеше към кораба. В Персийския залив бяха спрели по подобен начин атаката на една иранска подводница.

— Контакт. Сонар. Второто торпедо тръгна. О, не!

— Какво има?

— То е на триста метра дълбочина.

Хуан веднага разбра усложненията. За разлика от последното им сражение с подводница клас „Кило“, където водата беше плитка, тук китайският капитан разполагаше с достатъчно място, за да заповяда на торпедото си да се спусне дълбоко и да изплува до тях там, където корабът е най-уязвим: в средата на кила. Модерните плавателни съдове могат да преживеят голяма експлозия по протежение на техния борд, справка военния кораб на САЩ „Коул“^[2], но един взрив под корпуса ще строши гръбнака им и обикновено завършва с разчупване на две и потъване за минути.

— Кой ще спечели състезанието? — попита Кабрило.

— Тяхното торпедо е със сто трийсет и седем метра по-близо до нас, отколкото нашето до тях. Ще ни удари цяла минута по-рано.

Хуан обмисляше възможност след възможност. Просто нямаше достатъчно време, за да избягат с маневра. Освен това морето беше твърде бурно, за да може „Орегон“ да изиграе своята несравнима скорост като коз.

— Оръжейник, дай тревога за предстоящ сблъсък.

— Кормчия, прехвърлям управлението на моя боен пост.

Сред звънците, които сигнализираха тревога, се чу някакъв механически шум.

Макс, който познаваше кораба по-добре от всеки друг, разбра, че Хуан току-що е отворил вратите на басейна за спускане на подводниците на вода. Бързо схвана, какво възнамерява да направи председателят и каза:

— Да не си откачил?

— Да имаш по-добра идея? Щом торпедото използва контактен взривател, имаме шанс да го хванем.

— А ако избухне под кила?

— Има ли значение дали вратите на басейна ще са отворени? — Той се обърна към Линда. — Ти си моите очи. Насочи ме да заема позиция.

— Какво искаш да направя? — Тя още не беше разбрала.

— Дръж под око торпедото. Искам да изплува точно под басейна за спускане на вода. С малко късмет, или по-точно с много късмет, ще пробие с висока скорост повърхността. При това ще се скъсат водещите му кабели и то ще се превърне в голямо и тежко преспапие.

— Ти си луд — поклати тя глава и погледна към Макс. — Наистина е луд!

— Да, но може и да се получи.

Тя се обърна към екрана си.

— Дълбочината още е двеста седемдесет и четири метра. Разстоянието — деветстотин и четиринайсет.

Торпедото запазваше курса си в дълбините, докато се носеше бързо към „Орегон“. Поради водещите кабели, които се простираха до подводницата, китайците не можеха да правят заблуждаващи маневри срещу двете торпеда, насочили се към тях. Хуан трябваше да отдаде дължимото на китайския капитан. На негово място щеше веднага да се махне от там.

— Разстояние триста шейсет и пет метра. Дълбочина същата. Време до сблъсъка четирийсет секунди.

Китайският командир нямаше да промени дълбочината на торпедото, докато то не се озовеше точно под кораба. След това щеше да го изпрати право нагоре, за да им види сметката.

— Разстояние деветдесет и един метра. Хуан, намира се на около шест метра встрани от нашата среда, по посока на десния борд.

Кабрило включи движителите, за да изстреля „Орегон“ през вълните. С тези бурни вълни наистина щяха да имат нужда от нещо повече от късмет. Все едно се опитваха да вдянат игла със силно трепереща ръка.

— Това е добре. Започна да се изкачва. Дълбочина седемдесет и два метра. Разстояние осемнайсет метра.

Куполът на сонара на кила се намираше девет метра от носа. Кабрило не биваше да забравя това. Торпедото се намираше на осемнайсет метра от сонара, но на девет метра от неговия кораб. Басейнът за спускане на вода се намираше точно в средата на дългия сто и седемдесет метра товарен кораб.

— Дълбочина петдесет и четири метра. Разстояние по хоризонтала от носа четири метра и половина. — Секунда по-късно Линда добави: — Дълбочина четирийсет и пет метра. По хоризонтала два метра и седемдесет и четири.

Хуан изчисли ъгъла на изплуване на торпедото, скоростта и местоположението на неговия кораб и ефекта от огромните вълни. Имаше само един ход, иначе всички щяха да умрат. Нямаше място за грешка, нито пък за колебание. Даде пълен напред в продължение на две секунди, след което обърна движителите назад. Корабът се стрелна напред, наклони се встрани от една голяма вълна и отново забави ход.

— Дълбочина петнайсет метра. Разстояние нула.

Ерик пусна камера с леща „рибешко око“, закачена високо на една от херметичните прегради, гледащи към басейна. От огромния отвор в средата на кораба се плискаха черни матови вълни, които се изливаха на пода с решетки и попадаха в трюма.

— Дълбочина нула — обади се Линда глухо.

Подобно на Левиатан, който се издига от дълбините, заобленият нос на китайското торпедо изригна от водата в басейна. Тъй като не срещна съпротива, двигателят изтласка оръжието изцяло от водата. Голямото ускорение за частица от секундата беше достатъчно да скъса двата водещи кабела, които се простираха километри назад до подводницата. Торпедото се стовари обратно във водата и бордовете звъннаха като камбана, когато то удари дъното на басейна. След това потъна и изчезна от поглед. След прекъсването на връзката с кораба-майка бордовият компютър изключи оръжието.

Възторжен победен вик изпълни оперативния център и се понесе из кораба, където останалите членове на екипажа гледаха видеомониторите. Макс плесна силно Кабрило по гърба, а Тамара се хвърли да го прегърне.

Кабрило се приготви да излезе от центъра.

— Председателю — извика Линда след него, — а подводницата? Нашите торпеда ще я ударят след четирийсет и пет секунди.

— Аз ще бъда отпред, ако ви потрябвам.

Докато беше в тоалетната и въздишаше с облекчение, още един победен вик се понесе из кораба. Торпедата си бяха свършили работата и пътят към Антарктида беше открит.