Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (18)

17.

Най-близкото до Виксбърг летище се намираше в Джаксън, Мисисипи, разположен на осемдесет километра източно от целта им. Влагата, която го блъсна като стена веднага щом излезе от терминала на летището, напомни на Кабрило Амазония. Въздухът трепкаше от горещина и сякаш не можеше да напълни дробовете му. По оплешивяващото теме на Макс избиха капчици пот и той трябваше да бърше често челото си с носната си кърпа.

— Майчице — оплака се той, — какво е това място, сякаш се намираме на километър от слънцето.

— На два — ухили се Хуан. — Прочетох го в летищното списание.

Нещата се влошаваха от необходимостта да носят сака, защото бяха извадили оръжията си от проверения багаж.

Този път решиха да не се занимават с формалностите по наемане на кола и взеха такси. Намериха шофьор, готов да направи курса, и се споразумяха за цената. Натовариха саковете в багажника и се настаниха в хладното купе на таксито.

Заради движението им отне повече от час, за да стигнат до местоназначението си, но пристигнаха достатъчно рано. „Начиз Бел“ щеше да потегли за своя град съименник едва след четирийсет минути.

Сградата на пристана беше изградена така, че да прилича на параход, и подслоняваше едно от казината под сянката на мостовете на Виксбърг — двойка метални гиганти със скелетна конструкция, които прекрачваха калните води на великата река. Трапът беше спуснат право на паркинга. Наблизо беше опъната бяла тента и медните звуци на джазовата музика долитаха до мястото, където спря таксито. Десетки хора кръжаха наоколо с ордьоври и чаши в ръце. Обслужваха ги няколко души от екипажа, облечени в костюми от епохата.

— Хазарт и пак хазарт — обяви Макс, който вече не усещаше жегата.

— Забрави. Загуби достатъчно във Вегас. Знаеш ли, някак си не ми се струва правилно. Виксбърг е сцената на едно от най-известните сражения по време на Гражданската война. Някак си не е удобно тук да има казина. Все едно да вдигнат „Евро Дисни“ на крайбрежието на Нормандия.

— Сигурен съм, че мнозина местни мислят като теб, но и са благодарни за приходите и работните места.

Хуан прие възражението с кимване.

— Сега ми хрумна, че нямам представа как изглежда Тамара Райт. — Извади телефона си, за да се обади на Перлмутер, но в същия момент апаратът започна да звъни.

— Председателю, Свети Джулиан се обажда.

— Сигурно ти горят ушите, защото току-що исках да те набера. Не знаем как изглежда професор Райт.

— Висока, светлокожа афроамериканка. Последния път, когато я видях, косата й беше права, но това се случи преди няколко години. Най-лесно ще я разпознаеш по златния медальон, който никога не сваля.

— По какво?

— Медальон с таоистките символи ин и ян. Едната половина е бяла, а другата черна. Слушай, това не е важно. Нейният аспирант току-що ми се обади. Каза, че вчера и друг човек я е търсил. Затова решила да ми се обади сега.

Хуан се напрегна.

— Какво е разказала на този човек?

— Всичко. Не смятала, че нарушава някакви изисквания за поверителност.

— Мъжът представил ли се е?

— Да, обяснил, че е колега учен от Аржентина и искал да си уреди среща с нея.

Кабрило усети как сърцето му се свива. Започна да се оглежда за аржентинския майор. Перлмутер продължи:

— Това не е хубаво, нали?

— Не, не е, защото означава, че животът на професор Райт е в опасност.

Когато чу това, Макс също започна да оглежда лицата на хората около тях.

— Благодаря за предупреждението — каза Кабрило и затвори телефона.

— Упорити копелета — отбеляза Макс.

— През цялото време са се движили един час след нас.

— Как ли са разбрали за професорката?

— Лесно. Проверих я в „Гугъл“ снощи, след като ти си легна. Тя е световноизвестна заради познанията си в областта на древното китайско корабоплаване и търговия. Ако искам да науча повече за адмирал Цаи, тя е човекът, който може да помогне.

— Предполагам — поклати глава Макс, — че онова копие, което хвърли в огъня у Джеймс Рониш, е оцеляло.

— Какво да кажа? Хвърлянето беше лошо. Хайде, давай да се регистрираме и да вървим да намерим доктор Райт.

 

 

Въпреки вида си на реликва от Гражданската война „Начиз Бел“ беше модерен кораб, построен с всички възможни удобства за седемдесетте пасажери, които можеше да подслони, когато правеше тигелите си от Сейнт Луис до Ню Орлианс и обратно. Двата високи димохода бяха само за показ, както и огромното червено кърмово колело, което ритмично пляскаше във водата. Всъщност корабът се задвижваше от витла под заоблената кърма.

Вътрешността беше също толкова живописна и натруфена. Лампериите блестяха под безбройните слоеве ръчна полировка и всички медни части лъщяха като злато. Килимът под краката им, когато се качиха на борда, беше дебел и мек като тези на „Орегон“.

Регистрираха се. Хуан беше стигнал до последната си фалшива самоличност заради необходимостта да изгорят наетата кола във Вашингтон. Той попита за д-р Райт, но рецепционистката, облечена с рокля с кринолин, отговори, че не дава сведения за другите пътници. Значи трябваше да я намерят сами.

Каютата им, опасана с дървена ламперия, беше малка, но поне имаха балкон, който гледаше към реката откъм страната на Луизиана. Макс се оплака, че банята е с големината на телефонна кабина, но Кабрило го скастри, че не са тук, за да се наслаждават на плаването. Не си разопаковаха багажа и след като се освежиха, бързо напуснаха каютата.

Преди да се качат на борда, бяха проверили хората на коктейла, организиран на кея. Д-р Райт не беше сред тях, така че второто логично място беше нейната кабина или палубата за слънчеви бани. Надяваха се, че ще могат да я убедят, че е в опасност, и да я свалят на брега, преди аржентинците да се появят. Ако не, щяха да я охраняват до следващата спирка и оттам да избягат.

В кърмовия отсек имаше бар, който гледаше към кърмовото колело, което се въртеше мързеливо от течението. Барът беше защитен от голяма бяла тента, която отблъскваше последните лъчи на залязващото слънце. Неколцина пътници седяха на бара, а други — на близките дивани, но никой не отговаряше на описанието на д-р Тамара Райт. Малко по-напред, в сянката на фалшивите димоходи на „Начиз Бел“, имаше басейн, който можеше да побере десет души. Той също се радваше на интереса на пътниците, но и там нямаше следа от д-р Райт.

— Какво мислиш?

— Че ще пътуваме до Начиз — отговори Хуан.

— Тогава да се преоблечем за вечеря.

Не си бяха направили труда да вземат официални дрехи, така че трябваше да се задоволят с чисти ризи и спортните сака, с които пътуваха. Когато излязоха от каютата си, трапът вече беше вдигнат и закачен странично на борда. Старомодна парна свирка, или по-скоро нейна електронна разновидност, даде сигнал, че колесният параход се готви да отплава.

Докато повечето пътници стояха горната палуба, облегнати на релинга или на балконите на своите каюти, за да помахат за сбогом на Виксбърг, Хенли и Кабрило претърсваха „Начиз Бел“ за Тамара или аржентинските убийци. Не откриха нито нея, нито тях.

Изпитаха облекчение. Аржентинците явно щяха да се качат на следващата спирка. Дотогава Тамара Райт щеше да разбере опасността, в която се намира, и щяха да успеят да я измъкнат от кораба. Кабрило вече имаше план как да го направят.

Качиха се пак при бара на главната палуба, където повечето пътници се наслаждаваха на поредното питие преди вечеря и слушаха корабния джазов оркестър. След вечерята легендарният джаз пианист Лайънъл Коутур щеше да даде концерт.

Внезапно Макс шляпна Хуан с опакото на ръката по гърдите и посочи:

— Мисля, че съм влюбен.

Повечето от двойките бяха възрастни хора, които профукваха наследството на децата си, затова Кабрило не можа да схване за какво говори приятелят му. Надали имаше предвид мустакатия барман с бяло сако. Барманът се дръпна малко и Хуан най-сетне видя жената, която седеше от другата страна.

— Това е тя, нали? — попита той.

— Обърни внимание на медальона. Точно както каза Перлмутер.

На младини Тамара Райт трябва да е била, ослепителна красавица и сега, в края на четирийсетте, още беше впечатляваща жена. Гладката й кожа имаше цвят на кафе с мляко, дългата й до раменете коса беше черна и блестяща като гарваново крило. Тя се усмихваше на нещо, което барманът беше казал, и показваше ослепително бели зъби. Носеше шарена рокля с презрамки, която разкриваше смуглите й рамене.

Хуан трябваше да ускори крачка, за да не изостане от Макс, който се носеше устремно към нея.

— Д-р Райт — заговори я Макс галантно, — казвам се Макс Хенли.

Тя се усмихна учудено, но мило.

— Съжалявам, познаваме ли се?

Преди Макс да започне продължителната обсада на нейното целомъдрие, Хуан се намеси.

— Не, госпожо, не се познаваме. Обаче сме тук, защото Джулиан Перлмутер ни каза, че ще сте тук.

— Познавате Свети Джулиан?

— Да, и ни каза, колкото и да го болеше да признае това, че вие знаете повече от него за един китайски адмирал.

Сега тя наистина се заинтригува.

— Кои сте вие?

— Казвам се Хуан Кабрило и преди няколко дни с моя другар открихме един надпис в шахтата на съкровището на остров Пайн, поставен там от адмирал Цаи Сонг през 1498 г.

Ченето й увисна и тя остана с отворена уста известно време, преди да осъзнае, че се е вторачила в Хуан. Отпи глътка вино, за да се съвземе. Хенли и Кабрило не изглеждаха като хора, които си падат по нелепи шеги.

— Вярно ли е? — попита тя, а гласът й беше утихнал до шепот.

— Да — отговори Макс с усмивка, доволен, че може да й предостави сведения, за които тя очевидно копнее.

— Чакайте — възкликна тя, — остров Пайн не беше ли мястото, където уж някакъв пират бил заровил съкровището си?

— Действителността е дори по-удивителна от легендата — отговори Хуан. Вече беше решил да измъкне колкото може повече от нея, преди да й каже за аржентинската заплаха. Не искаше тя да се изплаши и да млъкне. — Какво можете да ни кажете за адмирал Цаи?

— Причината толкова малко да се знае за него е, че когато се връща в Китай, на трона има нов император, който смята, че поданиците му не бива да напускат Поднебесната, и нарежда Цаи и екипажът му да бъдат убити, за да не „замърсяват“ народа с разкази за външния свят. Един от мъжете успява да избяга и от него знаем за пътешествието. — Тя говореше с истинска страст и макар че Хуан бе задал въпроса, насочваше вниманието си към Макс.

— Разкажете ни за кораба, който са били принудени да изоставят. Цаи пише, че мъжете му били нападнати от зло, но не казва какво се е случило в действителност.

— Да, става дума за „Спокойно море“. Цаи бил принуден да го потопи и да убие целия екипаж, защото хората му полудели.

— Къде се е случило? — попита Макс.

— Оцелелият бил обикновен моряк, а не кормчия. Единственото, което казва, е, че там, където се е случило, земята била от лед.

— Интересно — започна Хуан, — как е възможно…

— Чернокожа жена да стане специалист по китайската морска история?

— Не, щях да ви питам как историята е била запазена толкова дълго, но след като го споменахте…

— Баща ми беше електронен инженер и по-голямата част от кариерата му мина в Тайван. Израснах в Тайпе. Там завърших университета, но докторат направих, след като се върнахме в Щатите. А що се отнася до историята, оцелелият Зедонг Чо я записва на стари години. Живял е в Тайван, когато островът бил просто една от провинциите. Ръкописът се предава в семейството, но с времето новите поколения започват да гледат на него като на измислица, фантазията на техен праотец с развинтено въображение. Аз научих за него, защото през четирите години на следването ми моя съквартирантка беше Сюзън Зедонг, девето поколение внучка на стария моряк. Естествено няма начин да се докаже, че адмирал Цаи е съществувал, защото императорът унищожава всички следи от него и хората му, така че разказът се приема за измислица.

— До този момент — припомни Макс.

— Точно така — усмихна се тя.

Кабрило определено усещаше, че между тях е пламнала искра, но колкото и да му се искаше, не можеше да им предостави време насаме.

— Споменава ли какво е причинило лудостта? — Той мислеше за доклада на Линда Рос. „Съвпадение“ беше мръсна дума в тяхната професия.

— По време на плаването им към Южна Америка „Спокойно море“ се откъсва за един месец от основната група. Спират на отдалечен остров, моля, не ме питайте кой, и търгуват с местните за прясна храна. Затова аз винаги съм си мислила, че по някакъв начин храната е била заразена.

— Ще ме извините ли за малко? — каза Хуан и се отдалечи. Макс беше на върха на щастието.

Хуан набра „Орегон“ и поиска да го свържат с д-р Хъксли.

— Джулия, обажда се Хуан.

— Здравей, къде сте момчета?

— Ако щеш вярвай, но на параход в Мисисипи.

— Там е топло и слънчево, нали? — В гласа на лекарката се промъкна нотка завист.

— Да, слънцето залезе, но още е около двайсет и шест градуса.

— А ти се обаждаш, за да злорадстваш. Председателю, това е гадна постъпка, дори по твоите мерки.

— Слушай, успя ли да провериш онези проби, които поиска Мърф да вземе от „Уилсън-Джордж“?

— Не, още не съм.

— Провери ги за приони^[1].

— Приони…? Сериозно ли говориш? Смяташ, че Анди Генгъл е бил болен от луда крава?

— Да, от някаква разновидност. Заразил се е от трупа. Прионите не умират, нали?

— Те се състоят само от протеини, така че всъщност не са истински живи. Но си прав, в известен смисъл не умират.

— И някой може да се разболее, ако прионите влязат в кръвоносната му система, когато, да кажем, случайно се убоде на кост от труп, който е пълен с тях?

Джулия не се поколеба.

— Теоретично, да. Откъде ти хрумна тази идея?

— От един китайски кораб, който не е там, където би трябвало да бъде. Направи ми една услуга. Кажи на Марк и Стоун да зарежат изучаването на картата. Аз намерих залива. — Той прекъсна разговора и се върна при Макс и Тамара, която се смееше на някаква шега, подхвърлена от Хенли.

— Какво става? — попита Макс.

— Имах предположение какво може да е замърсило храната на борда на „Спокойно море“. — Канибализмът е бил обичайно явление на множество от тихоокеанските острови и той предполагаше какво месо са получили китайците. — Какъв е бил товарът на кораба?

— Бил е пълен с всякакви неща: от злато и подправки до коприна и нефрит. С една дума, всичко, което китайците са ценели. Искали са най-доброто от местните, затова са донесли само най-хубавите неща. Какъв е надписът на адмирал Цаи?

— Имам превод в каютата ни. За мен ще е удоволствие да ви донеса копие.

Само защото оркестърът беше спрял да свири, Хуан можа да чуе ниското боботене на мощни двигатели. Знаеше какво става още преди да се изправи. Макс се разтревожи от внезапното му скачане.

Хуан се втурна към борда на парахода и се вторачи в черната вода. Още бе достатъчно светло, за да различи дванайсетметровата моторница с формата на пура, която се беше приближила до „Начиз Бел“. На борда имаше четирима мъже с тъмни дрехи и скиорски маски.

Един от мъжете беше прескочил малкото пространство между моторницата и ниската палуба на парахода за разходки. Един трябваше да остане на моторницата, а това значеше, че трима ще се качат на „Начиз Бел“. Макс и Хуан се бяха изправяли и срещу по-превъзхождащи ги сили.

— Макс, остани с нея. Ако трябва, скочете във водата.

Хенли още не беше извадил оръжието си, но ръката му бе готова под сакото.

— Какво става? — попита Тамара.

— В опасност сте. Трябва да ни се доверите.

— Но аз не ви…

Макс я прекъсна.

— Наистина няма време. Моля те, довери ми се.

Хуан беше стигнал до главното стълбище, което водеше към по-ниските палуби, когато чу отдолу да се носят писъци. Предположи, че вече всички аржентинци са на парахода и размахват оръжия. Видя паникьосаната тълпа, която хукна към стълбите. Не можеше да си пробие път надолу.

Обърна се и хукна назад. До басейна под димоходите имаше сводест оберлихт, направен от стотици разноцветни стъкла, монтирани в рамка от ковано желязо. Той ритна няколко пъти рамката и парчета стъкло започнаха да падат по седналите да вечерят по-рано, които не бяха чули суматохата.

Кабрило скочи през отвора и се приземи на масата за хранене. Тя се сгромоляса, запращайки го на пода сред лавина от храна, прибори и съдове. Падайки, той блъсна една дебела матрона и тя политна назад със стола си и зарита смешно.

Хуан скочи на крака и установи, че си е навехнал глезена. Неколцина пътници седяха безмълвно вторачени в него, а мъжът на матроната започна да му крещи и направи опит да го блъсне в рамото. Хуан избегна удара, като се завъртя и блъсна мъжа в гърба. Това се случи толкова бързо, че ядосаният съпруг направи няколко крачки, преди да осъзнае, че е пропуснал мишената си. Обърна се, за да продължи боя, но замръзна, щом видя, че Кабрило е извадил пистолет.

Стъклените врати, които водеха към салона за хранене, внезапно се разтвориха и в помещението нахлуха двама аржентинци. Някои от пътниците забелязаха късите автомати и запищяха. Кабрило нямаше чисто поле за стрелба заради хората, които се бяха разбягали на всички страни, като някои се хвърлиха под масите, а други стояха като заковани с пепеляви лица и не знаеха какво да правят.

Мъжете оглеждаха помещението, търсейки Тамара Райт. Сигурно бяха намерили нейна снимка в интернет. Хуан се приведе, за да не видят лицето му.

— Всички да застанат до стената — изкрещя единият.

Кабрило разпозна гласа на аржентинския майор.

Един келнер стоеше близо до кухненската врата и се опита да се измъкне незабелязано през нея, но единият от аржентинците го видя и стреля без колебание. Куршумът улучи келнера право в гърдите, излезе от гърба му и рикошира от някаква тенджера в кухнята.

Писъците на пътниците изпълниха залата за хранене. При този нов изблик на паника Кабрило направи своя ход. Знаеше, че в мига, когато аржентинците овладеят положението, той ще бъде убит, затова се втурна към големия панорамен прозорец, който гледаше към реката. Успя да направи четири големи крачки, преди аржентинците да реагират. Куршумите изсвириха покрай него и един улучи мъж със смокинг, съвсем близо до Кабрило.

Други куршуми улучиха прозореца и напукаха стъклото, отслабвайки го дотолкова, че когато Кабрило се хвърли към него, то се пръсна лесно. Той падна в Мисисипи сред облак от стъкло и се гмурна колкото можа по-дълбоко.

На сантиметри под повърхността водата беше черна като асфалт. Хуан заплува до корпуса на „Начиз Бел“, който се носеше на юг. Усещаше предаваните по водата трептения от ударите на витлата и неспирния плясък на декоративното кърмово колело.

Изплува точно в точката, където палубата и корпусът се срещаха. Параходът се движеше с около четири възела и течението го увличаше с почти същата скорост. Хуан пъхна пистолета в кобура, за да освободи ръцете си.

Както при традиционните колесни параходи отстрани на този стърчеше мотовилка, подобна на локомотивните, които задвижват големите им колела. На „Бел“ тя играеше ролята на допълнителен декоративен елемент за подсилване на претенцията за автентичност.

Хуан се протегна и се хвана за една от скобите, които я прикрепяха към корпуса. След като излезе до кръста от водата, нямаше защо да се катери нагоре. Беше отчасти на кораба, но всъщност се намираше под ватерлинията. Мотовилката го спусна обратно в реката като пакетче чай и отново го издърпа навън. Това повтарящо се движение му причиняваше гадене. От вътрешността на кораба се чуха още изстрели. Времето изтичаше и той знаеше какво трябва да направи.

Като се прехвърляше от ръка на ръка, бавно се насочи към кърмата, докато деветметровото кърмово колело не се извиси над рамото му. За разлика от оригиналните колесни параходи, чиито колела бяха от дърво с метална рамка, това на „Начиз Бел“ беше изцяло от метал.

Хуан го наблюдаваше на светлината, която падаше откъм надвисналата над водата кърма, преценявайки бързината на въртенето му и ритъма на мотовилката.

Успя да сграбчи една от лопатките и да я стисне с две ръце, преди колелото да го завлече под водата. Съпротивата на тялото му във водата заплашваше да извади ръцете му от раменете, но нищо на света не можеше да го накара да се пусне. Колелото го извади от водата почти толкова бързо, колкото го беше потопило, и от него се стичаше вода. Оказа се с гръб към кораба, така че през секундите, с които разполагаше, се извъртя обратно и щом стигна най-високата точка, се озова пред прозорците на президентския апартамент, точно под салона на горния етаж.

Инерцията го запрати с достатъчна сила срещу стъклото, за да успее да го строши. Той се стовари на двойното легло и скочи на крака. Една жена, увита в кърпа, точно излизаше от банята. Тя изпищя, когато го видя да се отръсква от парчета стъкло и да пръска вода.

В мигове като тези обикновено му хрумваха остроумни забележки, но сега беше прекалено замаян от удара и въртележката на кърмовото колело. Усмихна се подкупващо на жената и спокойно излезе от каютата.

От момента, когато се гмурна в реката, бяха минали само десет минути. Десет минути, през които Макс беше сам срещу трима. Хуан извади пистолета, дръпна затворената шейна, за да излее водата, и духна в патронника. Можеше да направи само толкова, но глокът беше здраво оръжие, което никога не го бе подвеждало.

Коридорът беше пуст. Оранжевите миньонки, които примигваха като пламъче на свещ, за да придадат още един щрих на оригиналност, хвърляха причудливи сенки от стенните аплици. Това придаваше на сумрачния коридор призрачно излъчване. Обувките на Хуан жвакаха при всяка крачка и оставяха следи от смърдяща речна вода. Внезапно вратата на една каюта се открехна и нечии очи надникнаха в коридора.

— Затвори вратата и не излизай — каза Хуан. Нямаше нужда да повтаря.

Писъците вече бяха секнали, което при случай с взимане на заложници означаваше, че похитителите имат пълен контрол и тълпата се е подчинила. Това не беше добър знак.

Хуан намери стълба, приведе се и бързо я огледа. Увери се, че е чисто, и пое нагоре. Спря да се изкачва, когато горната палуба бе на равнището на очите му. От този зрителен ъгъл тя изглеждаше пуста, затова той изкачи още няколко стъпала. Въпреки топлата вечер почувства хлад в подгизналите си дрехи.

Видя група хора около нечие тяло на земята. Сърцето му сякаш престана да бие. Тук нямаше аржентинци, само пътници. Със Засилващ се ужас той осъзна кой лежи на пода.

Хукна от скривалището си. Една жена изпищя, когато го видя да тича към тях, стиснал пистолет, но Хуан не й обърна внимание и се втурна в центъра на кръга.

Макс Хенли лежеше по гръб, кръв покриваше половината му лице и образуваше локва върху полираните дъски на палубата. Хуан повдигна главата му и притисна пръст към шията му, за да намери пулс. За негова изненада го напипа и съвсем не беше слаб.

— Макс? — повика го той. — Макс, чуваш ли ме? — Погледна към хората, които стояха наоколо. — Какво се случи?

— Простреляха го, грабнаха една жена и я помъкнаха надолу по стълбите.

Кабрило избърса кръвта от лицето на Макс и видя дълбока драскотина на слепоочието му. Куршумът само го беше облизал. Макс вероятно имаше мозъчно сътресение и се нуждаеше от няколко шева, но със сигурност щеше да се оправи.

— Моля ви, погрижете се за него — помоли Хуан и се изправи.

Втурна се надолу по стълбата, изпълнен с гняв. Аржентинците се бяха качили на „Бел“ откъм левия борд, затова той хукна през кораба и се спусна по друго стълбище на главната палуба.

Озова се пред входната врата. Тя беше отворена и зад нея се виждаше силует. Мъжът се обърна и Хуан видя, че е със скиорска маска. Пусна му два куршума в гърдите и той политна назад. Главата му се блъсна в нещо, което изкънтя и се стовари с плисък във водата.

Секунда по-късно ревнаха извънбордови двигатели. Хуан изтича до отворената врата и видя тясната като пура моторница да се отдалечава, оставяйки дълбок бял килватер с нарастването на скоростта. Вдигна пистолета, стисна го с две ръце, но не стреля. Беше твърде тъмно и се виждаха само силуети. Не искаше да улучи Тамара.

Наведе се, дишайки дълбоко, и се опита да се овладее.

Беше се провалил и сега Тамара Райт щеше да плати неговата сметка. Обърна се изпълнен с отвращение към себе си и разби от гняв едно стенно огледало.

Пое си още няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои и да започне да мисли трезво. Списъкът с услуги, които се налагаше да поиска, за да се измъкнат с Макс от тази бъркотия, щеше да е чудовищен. Ритъмът на „Бел“ се беше променил, явно капитанът бе намалил ход, за да могат да завият и да се върнат във Виксбърг. На пристанището щяха да чакат всички полицаи на смяна.

Щеше да му се наложи да говори бързо, за да не попадне в затвора. Накрая щеше да се докаже, че стрелбата му е била оправдана, но оставаше проблемът с фалшивата лична карта и нерегистрираните пистолети. Ето затова предпочиташе да работи в Третия свят. Там разумният рушвет в правилните ръце ти купуваше свободата. Тук минаваха няколко години, докато се стигне до присъда.

Горе на палубата хората още бяха скупчени около Макс, който бе успял да седне. Лицето му беше почистено от кръвта и един мъж притискаше бяла салфетка към раната на слепоочието му.

— Съжалявам — започна Макс, когато Хуан клекна до него: — Дръпнах Тамара зад мен, когато онзи започна да стреля. — Посочи главата си. — Паднах като чувал с картофи. Хванаха ли я?

— Да, но аз пипнах един от тях.

— По дяволите!

— Меко казано. — Телефонът на Хуан завибрира. Този път го извади, за да провери кой се обажда. — Това не е на хубаво. Лангстън, не си избрал най-подходящия момент.

— Няма да повярваш какво се случи преди два часа.

Хуан беше подредил пъзела точно в момента, когато аржентинците щурмуваха кораба, затова каза:

— Аржентина току-що е обявила, че анексира Антарктическия полуостров, и Китай вече е признал нейния суверенитет върху него.

— Как… — Гласът на Овърхолт заглъхна в недоумение.

— Освен това мога да се обзаложа, че когато утре този въпрос се повдигне в ООН, Китай ще се възползва от правото си на вето като постоянен член на Съвета за сигурност, за да попречи на резолюцията, която осъжда акта на анексията.

— Вече обявиха, че ще направят точно това. Откъде научи?

— Дълго е за обяснение. Първо се нуждая от една услуга. Познаваш ли някого в полицейското управление на Виксбърг? — попита Кабрило, когато корабният домакин се появи с две едри горили, въоръжени с гаечни ключове.

Секунда по-късно той вече лежеше по корем, едната горила беше седнала на гърба му, а другата притискаше краката му. Домакинът държеше в едната си ръка глока като тарантула, а в другата — мобилния телефон на Кабрило. Хуан не си направи труда да започне бой. Можеше да елиминира и тримата, но трябваше да се съобразява с Макс.

Надяваше се Овърхолт да се е размърдал, защото иначе нощта щеше да се окаже твърде дълга.