Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (1)

Пролог

7 декември 1941 г.

Остров Пайн

Щата Вашингтон

Златистото петно прескочи планшира на малката лодка точно в мига, когато носът срещна скалистия бряг. То удари водата с плисък и запори прибоя с вдигната като триумфален вимпел опашка. Когато стигна сушата, ретривърът се изтръска и капките полетяха като диамантени парченца из свежия въздух. Кучето погледна назад към скифа и залая двойка чайки надолу по брега, които литнаха изплашени. Като реши, че неговите другари се бавят прекалено, то се стрелна в близкия гъстак и лаят му започна да затихва в гората, която покриваше големия едва километър остров.

— Амелия — извика Джими Рониш, най-малкият от петимата братя в лодката.

— Нищо няма да й стане — успокои го Ники, прибра греблата и взе въжето на носа. Той беше най-големият от момчетата на Рониш.

Избра мига на скока си със съвършена точност и се приземи на каменистия бряг, когато вълните се отдръпнаха. След три дълги крачки се оказа над границата на прилива от плавеи и съхнещи кафяви водорасли и нави въжето около избелялото от слънцето и солта парче дърво, покрито с изрязани напряко инициали. Опъна въжето, за да издърпа на сигурно място дългата четири и половина метра лодка, и я върза.

— Размърдайте се — напомни той на братята си. — Отливът е след пет часа, а имаме много работа.

Времето беше доста приятно през това време на годината, но Северният Пасифик беше леденостуден и те разтоварваха оборудването между прииждането на вълните. Една от най-тежките части беше деветдесетметрова ролка конопено въже, която близнаците Рон и Дон трябваше да нарамят заедно, за да я изнесат на брега. На Джими беше възложена отговорността за раницата, в която беше обядът им, и тъй като беше деветгодишен, тя се оказа бреме за тъничката му фигура.

Четирите по-големи момчета — Ники на деветнайсет, Рон и Дон, с година по-малки, а Кевин, роден само единайсет месеца след тях, можеха да минат за четиризнаци с рошавите си дълги руси коси и светлосини очи. Те притежаваха пламенната енергия на младостта и бяха на прага на възмъжаването. От друга страна, Джими беше дребен за възрастта си, с тъмна коса и кафяви очи. Братята му го закачаха, че доста прилича на господин Грийнфилд, градския бакалин, и макар да не беше съвсем сигурен какво означава, Джим не харесваше този факт. Той обожаваше по-големите си братя и мразеше всичко, което го отличаваше от тях.

Семейството им притежаваше неголемия остров до крайбрежието и откакто дядо им се помнеше, всяко поколение момчета, защото Рониш не бяха раждали момиче от 1862 г., прекарваше там пълни с приключения лета. Не само можеха да се преструват, че са Хък Фин, изоставен на пуст остров сред Мисисипи или Том Сойер, който проучва сложната система от пещери на острова, но и остров Пайн притежаваше тайнствено излъчване заради шахтата.

Майките забраняваха на момчетата да играят близо до изкопа, откакто Ейб Рониш, прачичо на сегашното Ронишово люпило, беше загинал там през 1887 г. Указанието, разбира се, се пренебрегваше.

Действителната съблазън на мястото беше местната легенда, която твърдеше, че някой си Пиер Деверо, един от най-успешните капери, тормозили испанските владения в Карибско море и Мексиканския залив, е заровил част от съкровището си на този далечен северен остров, за да олекоти кораба си, защото ескадра фрегати го гонила около нос Добра Надежда и бреговете на двете Америки. Легендата беше подсилена от откриването на малка пирамида оръдейни гюлета в една от пещерите на острова и от факта, че горните дванайсет квадратни метра на шахтата бяха укрепени с грубо изсечени греди.

Оръдейните гюлета отдавна се бяха изгубили и сега ги смятаха за мит, но не можеха да се отрекат гредите, които облицоваха тайнствената дупка в скалистата земя.

— Намокрих си обувките — оплака се Джими.

Ник бързо се обърна към него и каза:

— По дяволите, Джими, вече ти казах, че ако чуя само едно оплакване от теб, ще те накарам да останеш в лодката.

— Не се оплаквам — отговори момчето, като се опитваше да не трепери. — Просто го казах и толкоз. — Той изтърси мокрите си крака, за да покаже, че няма нищо. Ник го стрелна със строг поглед и отново насочи вниманието си към предстоящата работа.

Остров Пайн имаше формата на сърце. Единственият плаж беше там, където се срещаха двата склона. Останалата част от островчето беше заобиколена със стръмни скали, непревземаеми като крепостни стени, или беше защитена от подводни камъни, разпилени като зърна от броеница и способни да разкъсат дъното и на най-здравия плавателен съд. Само шепа животни имаха острова за свой дом — най-вече катерици и мишки, запратени тук по време на бури, и морски птици, които използваха високите борове, за да си почиват, докато търсеха плячка сред вълните.

Един-единствен път пресичаше острова и беше прокаран с много труд преди двайсет години от друго поколение Ронишови мъже. Те бяха провели щурм срещу острова, използвайки бензинови помпи, за да пресушат шахтата, само за да видят как усилията им се провалят. Независимо колко помпи използваха или колко вода изсмукваха от дълбините, шахтата непрекъснато се пълнеше отново. Изтощителното търсене на подземния проход, свързващ пещерата с океана, не доведе до нищо. Говореше се за построяването на шлюз около устието на залива, най-близо до пещерата. Идеята беше, че няма друг логичен избор за местоположението на подземния канал, но мъжете решиха, че усилията са твърде големи, и се отказаха.

Сега беше ред на Ник и неговите братя и той беше стигнал до ново заключение. По времето, когато Пиер Деверо беше изкопал шахтата, за да скрие своето съкровище, единствената помпа на негово разположение е била ръчната помпа за трюмната вода. Заради нейната неефикасност не е било възможно пиратите да пресушат шахтата, след като три бензинови помпи с по десет коня мощност не бяха успели.

Отговорът на въпроса как работи изкопът се криеше другаде.

От историите, които чичовците му разказваха, Ник знаеше, че са извършили своя щурм в разгара на лятото и са работили по време на особено високи отливи. Знаеше, че за да постигнат успех, той и братята му трябва да опитат да стигнат дъното по същото време на годината, когато Деверо е изкопал шахтата — когато приливите бяха най-ниски. Тази година този момент се падаше малко след два часа на седми декември.

По-големите братя бяха планирали своя опит да победят изкопа още рано напролет. Като вършеха каква да е работа, те успяха да съберат пари, за да купят оборудване и най-вече двутактова бензинова помпа, въже и миньорски каски с лампи, работещи с батерии. Бяха тренирали с въжето и пълно ведро, така че бяха заякнали достатъчно. Дори си направиха очила, за да виждат под вода, ако се наложи.

Джими беше с тях само защото ги беше чул да говорят за това и заплаши, че ще каже на родителите им, ако не бъде включен.

Вдясно от тях настъпи внезапна суматоха — взрив от птици размахали криле в ясното небе. Амалия, техният златен ретривър, излетя от гората с див лай, а опашката й махаше като метронома на самия дявол. Тя хукна след една чайка, която летеше ниско над земята, и спря смаяно, когато птицата се стрелна във въздуха. Езикът на кучето висеше навън, а от тъмните му венци се стичаше слюнка.

— Амелия! Ела! — изкрещя Джими и кучето се стрелна към него, като едва не го събори във възбудата си.

— Фъстък, вземи това — каза Ник и подаде на Джими каските и чантичките с тежките оловни батерии.

Помпата беше най-тежката част от оборудването и Ник беше направил примка с две пръчки за носене, каквато беше видял в неделните сутрешни сериали. С такава носилка туземците носеха главния герой обратно в бивака му. Пръчките бяха всъщност дъски, взети от строителна площадка, и четирите момчета ги вдигнаха на раменете си, за да извадят моторната помпа от гребната лодка. Тя се люшна, но после се уравновеси и те поеха с труд по дългата километър и половина пътека, която пресичаше острова.

Отне им четирийсет и пет минути да пренесат цялото оборудване от другата страна. Изкопът беше на отвесен склон над плитък залив, който бе единственият отличителен белег на острова и разваляше иначе съвършената му сърцевидна форма. Вълните се блъскаха в брега, но при такова хубаво време само по някоя капка бяла пяна успяваше да се издигне по отвесните скали и да падне близо до шахтата.

— Кевин — каза Ник, останал без дъх след второто им връщане до лодката, — ти и Джими вървете да съберете дърва за огъня. Но не плавеи, защото горят много бързо.

Преди да бъде изпълнена тази заповед, любопитството накара и петимата братя Рониш да се доближат до изкопа, за да му хвърлят един бърз поглед.

Страните на вертикалната шахта бяха дълги около метър и осемдесет. Надолу беше облицована с потъмнели дъбови греди, най-вероятно отсечени на континента. Студен застоял въздух се издигаше от дълбините на призрачни талази, които за миг охладиха въодушевлението на момчетата. Сякаш изкопът издишваше на дрезгави тласъци и не беше нужно голямо въображение да си представиш, че това е дъхът на мъжете, умрели, докато са се опитвали да изтръгнат тайните от недрата на земята.

Върху отвора на изкопа беше сложена ръждясала метална решетка, за да не падне някой вътре. Тя беше закрепена с вериги, навити около метални пръчки, набити в дупки в скалата. Момчетата бяха намерили ключа за катинара в чекмеджето на бащиното им писалище, под пъхнатия в кобур „Маузер“ с дървени чирени, донесен като плячка от Великата война. За миг Ник се изплаши, че ключът ще се счупи в ключалката, но накрая той се превъртя, катинарът щракна и се отвори.

— Вървете да съберете дърва за огъня — нареди Ник и най-малките му братя поеха с буйната Амелия подире им.

С помощта на близнаците Ник издърпа тежката решетка от отвора и я остави настрани. След това беше ред на издигането на дървената рамка над шахтата, така че въжето да увисне право в дупката от лебедката, която щеше да помогне на две от момчетата с лекота да изтеглят третото. Рамката беше скована от дървените дъски за носене и няколко метални пръчки, набити в предварително пробитите отвори. Дъските бяха заковани направо за гредите, които покриваха изкопа. Въпреки че бяха стари, гредите бяха достатъчно здрави, за да понесат няколко пирона.

Ник пое задължението да завърже възлите, а Дон, най-умелият в механиката, започна да бърника помпата, докато тя не замърка сладко. Когато всичко беше готово, Кевин и Джими бяха разпалили огън с прилични размери на около десетина метра от шахтата. Имаха и достатъчно дърва в запас, за да го поддържат няколко часа. Всички седнаха около него и започнаха да ядат сандвичите и да отпиват от манерките с подсладен студен чай.

— Номерът е да уцелим точно времето на отлива — каза Ник с пълна уста. — Имаме десет минути преди и след най-ниската му точка, преди шахтата да започне да се пълни по-бързо, отколкото помпата ни може да поеме.

През двайсет и първа не са успели да я изпразнят под шейсет метра, но измерили с лот и разбрали, че дъното е на седемдесет и три метра. Тъй като сме на склон, предполагам, че то се намира на около шест метра под най-ниската точка на отлива. Би трябвало да можем да запушим отвора, през който влиза водата, а помпата ще свърши останалото.

— Обзалагам се, че там има голям сандък, преливащ от злато — обади се Джими с разширени от нетърпение очи.

— Не забравяй — отговори Дон, — че шахтата е претърсвана стотици пъти със захващащи куки и никой нищо не е извадил.

— Ами тогава има разпръснати златни дублони — настоя Джими. — Били са в торби, които са изгнили.

Ник се изправи и изтръска трохите от скута си.

— След половин час ще знаем.

Той обу високите гумени ботуши и преметна през рамо торбичката с батерията за миньорската каска; после облече непромокаемо яке и измъкна кабела през яката. Накрая преметна втора торба с оборудване на другото си рамо.

Рон спусна лота, на чието въже бяха направили възли на триметрови отрязъци.

— Петдесет и седем — обяви той, когато кордата се отпусна.

Ник си сложи платнената сбруя и я закачи за клупа в края на дебелото въже.

— Спуснете маркуча на помпата, но още на я палете. Аз слизам долу.

Той дръпна рязко въжето, за да провери спирачката на лебедката, и тя сработи отлично.

— Добре, момчета, тренирали сме цяло лято за това. Никакви грешки повече, нали?

— Готови сме — увери го Рон Рониш и неговият брат близнак кимна.

— Джими, не искам да се приближаваш на повече от три метра до шахтата, чуваш ли? Щом се спусна долу, няма да има нищо за гледане.

— Няма. Обещавам.

Ник знаеше доколко най-малкият му брат държи на думата си, затова погледна многозначително Кевин и той му отговори с вдигнат палец. Щеше да се погрижи Джими да стои настрана и да не се пречка.

— Шейсет метра — каза Рон, когато провери отново въжето на лота.

Ник се ухили.

— Вече сме до най-голямата дълбочина, до която някой е стигал, без да помръднем и пръст. — Той почука по главата си. — Всичко е въпрос на ум.

Той прекрачи ръба на шахтата и се люшна над бездната. От тежестта му въжето се завъртя, но постепенно спря. Дори да изпитваше някакъв страх, Ник с нищо не го показа. Изглеждаше съсредоточен. Кимна на близнаците и те дръпнаха малко въжето, за да освободят спирачката, след което превъртяха няколко дължини през макарата и Ник се спусна няколко сантиметра.

— Добре, проверете я отново.

Момчетата дръпнаха рязко и спирачката незабавно се включи.

— А сега дърпайте — нареди Ник и близнаците без никакви затруднения го издърпаха обратно.

— Ник, няма проблеми — каза Дон. — Казах ти, че това нещо е напълно сигурно. Обзалагам се, че дори Джими би могъл да те извади от дъното.

— Не, благодаря. — Ник си пое няколко пъти дълбоко дъх. — Добре, а сега наистина.

Със спокойни контролирани движения близнаците позволиха на земното притегляне да придърпа бавно Ник в дълбините. Той се провикна да спрат, когато се беше спуснал само на три метра. От тази малка дълбочина още можеха да разговарят. За по-късно бяха измислили код с дърпане на въжето на лота.

— Какво има? — провикна се Дон отгоре.

— На дъбовата греда има издълбани инициали. АЛР.

— Обзалагам се, че са на чичо Албърт — каза Дон. — Мисля, че презимето му е било Луис.

— До него са на татко — ДГР, и нещо, което прилича на ТМД.

— Това трябва да е господин Дейвис. Когато са се опитали да стигнат дъното, той е работил с тях.

— Добре, продължавайте да спускате.

Ник светна миньорската си лампа на дванайсет метра дълбочина, където дървените греди отстъпиха място на скалите. Камъните изглеждаха естествени, сякаш шахтата е била формирана преди милиони години, когато, е бил създаден и островът. Вътрешността беше достатъчно влажна, за да изхранва слузеста зелена плесен, макар че Ник все още се намираше доста над линията на прилива. Насочи лъча светлина надолу и той беше погълнат от мрака само на няколко метра под краката му. Усещаше се постоянен бриз и неконтролирана тръпка разтърси цялото му тяло.

Спускаше се все по-дълбоко в земята само с едно въже и вяра в братята си. Когато погледна нагоре, небето беше малко квадратче високо над главата му. Имаше чувството, че стените се приближават към него. Опита се да не мисли за това. Внезапно видя отражение под себе си и когато се спусна още, осъзна, че е достигнал линията на прилива. Камъкът беше още влажен. По неговите изчисления се намираше на петдесет и един метра под земята. Все още нямаше никакъв признак, че водата навлиза в шахтата от морето, но не очакваше да го види, преди да стигне до шейсетметровата отметка.

След три метра му се стори, че чува нещо — едва доловимото ромолене на вода. Дръпна въжето на лота два пъти, за да даде знак на братята си да забавят спускането. Те реагираха незабавно и скоростта му намаля наполовина. Шумът от водата, нахлуваща в шахтата, се засили. Ник се вгледа в мрака, а капките падаха от стените и тупаха по каската му като дъжд. От време на време някоя го лизваше с леден език по врата.

Ето!

Той изчака няколко секунди, докато се спусне още половин метър, и дръпна рязко лота.

Висеше до пукнатина в скалата с размерите на пощенска картичка. Не можеше да прецени колко вода влиза през нея — със сигурност не достатъчно, за да победи всички помпи, които неговият баща и чичовците му бяха донесли навремето. Затова реши, че има поне още един канал към океана. Извади внимателно шепа кълчища от торбата си и ги натъпка колкото можа по-дълбоко в пукнатината. Когато се напоиха, те набъбнаха и нахлуващата вода намаля до капки, а после спря напълно.

Кълчищата нямаше да издържат дълго на прилива, затова времето му на дъното щеше да бъде съвсем кратко.

Ник подръпна отново въжето и пак пое надолу, покрай гроздове миди, впити в скалите. Миризмата беше неприятна. Той затапи още две пукнатини с подобни размери и когато третата беше напълно запушена, вече не чуваше вода да нахлува в шахтата. Дръпна лота четири пъти и няколко секунди по-късно увисналият от повърхността маркуч на помпата изпухтя и започна да изсмуква водата.

Скоро Ник видя и повърхността на водата под себе си. Дръпна няколко пъти, за да спре спускането си, и измъкна отвеса от джоба на непромокаемото яке. Спусна го и изръмжа от задоволство, когато видя, че в шахтата са останали само четири и половина метра вода. Тъй като изкопът беше почти шейсет сантиметра по-тесен на тази дълбочина, той сметна, че помпата ще намали нивото на около метър след десет минути.

Гледаше как водата спада и наблюдаваше за аномалии по скалната стена. Осъзна, че преценката му е погрешна. Помпата изсмукваше водата по-бързо, отколкото…

Нещо отляво привлече погледа му. Със спадането на водата бавно започна да се показва нещо като ниша. Изглеждаше дълбока около шейсет сантиметра и също толкова широка. Личеше, че не е естествена. Виждаше се къде чуковете и длетата са захапвали ронливия камък. Сърцето му се качи в гърлото. Това беше доказателство, че някой е работил в шахтата. Не означаваше, че тук е хранилището на съкровището на Пиер Деверо, но за един деветнайсетгодишен беше почти достатъчно.

Водата намаля толкова, че вече се различаваха боклуците по дъното. Бяха предимно плавеи, засмукани от пукнатините, както и малки клонки, паднали през отворите на решетката. Обаче имаше и няколко греди, явно хвърлени в изкопа, преди тя да бъде сложена. Не му беше трудно да си представи как баща му и чичовците му ги хвърлят вътре от разочарование, след като не са успели да разкрият тайната на шахтата.

Помпата продължаваше своята работа и с лекота побеждаваше малките струйки вода, които се просмукваха през кълчищните тапи. Издълбаната ниша продължаваше да расте на височина. Ник интуитивно бе накарал братята си да го спуснат още и премести тежестта си, за да се залюлее като махало в края на въжето. Когато се засили достатъчно, стрелна крак в нишата и го протегна надолу. Кракът му потъна само в няколко сантиметра вода. Отблъсна се назад и се залюля наново към нишата. Приземи се сигурно на два крака, даде сигнал на братята си да спрат въжето и го освободи от сбруята.

Ник Рониш стоеше на не повече от няколко сантиметра от дъното на шахтата със съкровището.

Последното препятствие бяха парчетата дърво, които покриваха дъното в непробиваема плетеница. Налагаше да разчистят част от тях, за да опипат дъното за златни монети. Знаеше, че работата ще върви по-бързо, ако са двама. Събра наръч клони, върза ги за въжето и даде сигнал на братята си първо да го вдигнат, а след това единият да слезе при него. Знаеше, че останалите ще се справят с лебедката.

Изкиска се, когато наръчът мокри клони изчезна над главата му. Помисли си, че ако вържат въжето за каишката на Амелия, лудото псе ще ги издърпа.

Застана с гръб към стената на нишата, в случай че някое от мокрите парчета се изплъзне от въжето. От близо шейсет метра дори непряк удар можеше да се окаже гибелен.

След три минути въодушевеният Дон се провикна от девет метра над главата му:

— Откри ли нещо?

— Пръчки и парчетии — провикна се Ник. — Налага се да разчистим малко. Обаче виж къде съм застанал. Това е било изсечено в скалата.

— От пиратите?

— Че от кого другиго?

— По дяволите! Ще бъдем богати.

Приливът скоро щеше да настъпи и двамата заработиха като луди. Ник свали алпинистката си сбруя и я използва, за да завърже поне деветдесет килограма подгизнали клони. След това зачакаха в нишата завръщането на въжето. Рон и Кев работеха като обладани от зъл дух. Развързаха сбруята, избутаха дървата настрани и спуснаха въжето обратно за по-малко от четири минути.

Ник и Дон повториха процеса още два пъти. Времето изтичаше. Оставиха въжето навито около един паякоподобен дънер, стърчащ от водата, и скочиха на купчината сплетени клони, които се размърдаха под тежестта им. Ник легна на тях и бръкна в ледената вода. Докосна гладък камък — дъното на изкопа.

За разлика от братята си, той беше повярвал само наполовина в историите за пиратски съкровища, заровени в шахтата. Но когато видя изсечената ниша, вече не знаеше какво да мисли.

А сега?

Плъзна ръка в по-широка дъга, за да напипа нещо в тинята. Наблизо Дон вършеше същото — ръката му беше заровена до рамото между клоните, а устата му бе изопната от усилието. Ник напипа нещо кръгло и плоско и го измъкна от тинята.

Оказа се, че е стара ръждясала шайба. Опита в друг район, който брат му беше разчистил малко от отломките. Напипваше клони и купчини листа, но скоро попадна на нещо друго и го извади. Изсумтя смаяно, когато погледна в празните очни орбити на животински череп. Вероятно на лисица.

Високо над тях една от кълчищните тапи вече беше изтласквана от водата. Онова, което започна като струйка, бързо се превърна в поток, а тапата изскочи от цепнатината така силно, че се удари в отсрещната страна на шахтата. Морската вода започна да тече в изкопа, усуквайки се като електрически кабел, по който тече ток.

— Това беше — извика Ник. — Трябва да се махаме.

— Още минутка — отговори Дон, беше потопен почти до кръста във водата и продължаваше да опипва дъното.

Ник се опитваше да нахлузи алпинистката си сбруя, когато Дон извика.

— Дон, какво става?

Дон вече не лежеше на дънера, а беше притиснат към стената на шахтата и дървото се забиваше в гърдите му.

— Ник — извика той сподавено.

Ник се втурна към него и трескавото му движение изглежда размърда цялата купчина, защото Дон изпищя. Дървото, което притискаше гърдите му, се плъзна още и на светлината на миньорската лампа Ник видя тъмно петно, което започна да се разраства по якето на брат му.

Водата продължаваше да блъска отгоре — порой като от лятна буря.

— Дръж се, братко — извика Ник и хвана единия клон на дървото. Почувства странно трептене, сякаш краят на дънера беше прикачен към някакъв уред под водата.

Колкото и да се опитваше да го отмести, дървото беше здраво закрепено към онова под водата и безмилостно продължаваше да се впива в гърдите на Дон.

Дон изкрещя от болка и Ник го последва — но от страх и безсилие. Не знаеше какво да прави. Огледа се да намери някакъв начин да повдигне като с лост клона и да го извади от гърдите на брат си.

— Само се дръж, Дон — каза той, докато сълзите му се смесваха със солената вода, която се стичаше по лицето му.

Дон отново извика името му, но този път по-слабо, защото в плътта му бяха забити шест сантиметра дърво. Ник го хвана за ръката и Дон го стисна, но скоро пръстите му се отпуснаха.

— Дони! — изплака Ник.

Дон отвори уста, но Ник така и не чу последните му думи. Бучка съсирена кръв изскочи от бледите устни на Дони Рониш, последвана от кървав поток, който стана розов сред водните пръски, докато се стичаше по врата и гърдите му.

Ник отметна глава назад и изрева, а викът му отекна в стените на шахтата. Щеше да остане до брат си завинаги, ако не беше изскочила и втората от кълчищните тапи, удвоявайки потока вода.

Заопипва непохватно въжето и закачи сбруята за примката. Ненавиждаше се заради онова, което се готвеше да направи, но нямаше избор. Дръпна въжето на отвеса. Другите му братя изглежда знаеха, че нещо не е наред, защото веднага започнаха да го издърпват от шахтата. Ник осветяваше с фенера си тялото на Дон, докато то не се превърна в блед силует, сякаш от отвъдното.

 

 

Опелото за Дон Рониш се отслужи следващата сряда. Светът се беше променил драматично за петте часа, през които братята си бяха играли на изследователи. Японците бяха бомбардирали Пърл Харбър и Съединените щати се включиха във войната. Само флотът разполагаше с нужното водолазно оборудване, за да се извади тялото на Дон, но молбата на семейство Рониш не получи отговор. Ковчегът му остана празен.

Майка им не беше проговорила, откакто чу новината, й по време на службата трябваше да седи облегната на баща им, за да не припадне. След това той каза на тримата по-големи да останат по местата си и поведе майка им и Джими към колата — един хъдзън втора ръка. Върна се при гроба с десет години по-стар, отколкото беше в неделя сутрин. Не каза нищо, само ги гледаше със зачервените си очи. След това бръкна в джоба на сакото на единствения костюм, който притежаваше — с него се беше оженил и пак него бе носил на погребението на родителите си. Извади три листа хартия. Подаде по един на всеки, а когато стигна до Кевин, го целуна и пъхна листа в ръката му.

Това бяха кръщелни свидетелства. Беше дал на Кевин кръщелното на Дон, който бе на осемнайсет години и заради това годен за военна служба.

— Заради майка ви. Тя не може да го понесе. Накарайте ни да се гордеем и може би ще ви простим.

Той се обърна и си тръгна, а широките му рамене бяха увиснали, сякаш носеха непосилно бреме.

Така момчетата се озоваха в най-близкото наборно бюро. Мислите за приключения ги напуснаха завинаги заради спомена за празния ковчег на брат им, а после и заради адските огньове на войната.