Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (21)

20.

Лошото време отклоняваше „Орегон“ от курса му на юг. Корабът и екипажът понасяха стоически ударите на вълните, сякаш бяха наказание за отвличането на Тамара. Поне Кабрило изпитваше подобно усещане. Някои вълни достигаха височината на мостика и щом кърмата се повдигаше високо, от водометните движители се изстрелваха дълги трийсет метра струи.

Хуан беше събрал старшите от екипа в съвещателната зала на Корпорацията. Тя беше разрушена от пряко попадение на либийската фрегата и при ремонта той се беше спрял на модерен дизайн от метал и стъкло. В масата бяха вградени тънки електрически кабели. Когато по тях протичаше ток, се образуваше статичен заряд, който държеше документите на мястото им, независимо от силата на вълнението.

Тъй като в момента вятърът беше много силен, по кабелите течеше ток. На двете противоположни стени висяха огромни плоски екрани, на които се въртяха снимки от сградата, която щеше да бъде тяхна цел.

Тя беше красива, във френски стил. Всъщност голяма част от старите сгради в Буенос Айрес бяха в някогашния френски имперски стил: с мансарди, каменни орнаменти и безброй колони. В богатия район Риколета имаше безброй паркове, изпълнени със статуи на мъртви водачи. Много от главните улици бяха направени така, че да поемат радиуса на завиваща карета с осем коня.

Тъй като на Макс Хенли му липсваха тактически способности, той не участваше в съвещанието, а дежуреше в оперативния център. С Кабрило бяха Марк Мърфи, Ерик Стоун, Линда Рос, Еди Сенг и Франклин Линкълн, експертът по оръжията. Еди, Линда и Линк носеха черни бойни униформи. Марк беше навлякъл фланелен суичър върху тениската си с изображение на халба баварска бира.

Хуан отпи глътка кафе от чашата и я остави във вдлъбнатината на вградения в масата въртящ се чашодържател.

— Да обобщя. Няма да вкараме кораба в аржентински териториални води, така че ще трябва да осъществим подводно проникване. Нали така? — Останалите закимаха. — Предлагам да използваме по-големия десетместен „Номад 1000“. Вероятно няма да имаме нужда от площта, но по-добре повече място.

— Кой ще дежури на подводницата, докато действаме? — попита Линк.

— Не знам още. Първо трябва да направим план. Предполагам, че подобна сграда има портиер. Може би той ще е нашият ключ. Още не съм сигурен.

Еди вдигна ръка, въпреки че Хуан стотици пъти му беше казвал да говори направо.

— Ако я държат под покрива, няма ли да е по-удобно да влезем от там?

— Покрит е с шисти — възрази Ерик. — И може само да се надяваме, че конструкцията е достатъчно здрава. Гредите и подпорите на подобна куха структура трябва да са дебели и здрави.

— Сигурно са от някакво неизвестно на нас дърво, здраво като стомана — добави Мърф. — Сградата е от времето, когато още не са използвали метални греди за укрепване, така че в нейното проектиране и изпълнение сигурно има сериозни пропуски. Поставени на точното място експлозиви могат да съборят външната стена.

— Искам да пипаме внимателно — каза Хуан, — а не да размахваме боен чук. Не трябва да забравяме, че Аржентина е полицейска държава, така че на всяко кьоше има ченге, а всеки трети на улицата е шпионин. Не искам да даваме повод за упреци. Трябва да действаме умно.

— Винаги може да разчитаме на канализацията — обади се Линда. — И ако решим да действаме така, позволете да остана в миниподводницата.

— Така екипът ни ще намалее — подкачи я Еди.

— Това си е чиста саможертва — отговори Линда. — Знаете, че ще направя всичко, за да помогна.

През следващите два часа участниците в съвещанието споделяха идеи и ги анализираха от всички възможни страни. Петимата бяха планирали заедно безброй акции, но сега не можаха да измислят нищо по-добро от леко видоизмененото предложение на Марк Мърфи.

Съществуваха твърде много неизвестни, например броят на пазачите на Тамара Райт, за да действат по-изтънчено.

 

 

В трюма, откъдето можеха да спуснат едната от миниподводниците, цареше силно оживление. Масивните врати на кила още бяха затворени, а в басейна за спускане нямаше вода, но въздухът бе изпълнен с мириса на океана.

Около гладката „Номад 1000“ се трупаха техници. Миниподводницата приличаше на умален модел на ядрена подводна лодка. Единствената разлика беше, че на носа й имаше прозрачен плексиглас, който можеше да издържа налягането, а под него висяха ръцете на робот. Командната кула беше висока само половин метър, а зад нея беше вързана голяма надуваема лодка. По време на плаването си към сушата нямаше да се потапят много дълбоко, така че гумената лодка вече беше напомпана.

Цялата им екипировка беше в подводницата и щяха да я пренесат на надуваемата лодка, когато наближат крайбрежието.

Екипът се състоеше от Кабрило, Линда, Линк и Марк Мърфи. Хуан не би имал нищо против да вземе още един стрелец, но искаше групата да е възможно най-малка. Майк Троно щеше да управлява подводницата и да остане на нея, докато другите са на сушата.

Кевин Никсън му махна да отиде при него. Бившият холивудски специалист по специалните ефекти беше началник на онова, което екипажът наричаше „работилницата за магии“. Той отговаряше за маскировката, от която действащите на сушата щяха да имат нужда, както и за осигуряването на документи. Той не беше добър във фалшифицирането, но работилницата разполагаше с двама умели майстори.

— Тези със сигурност ще свършат работа — каза той и му подаде една папка.

Кабрило се зае да разглежда документите. Аржентински лични карти, разрешителни за пътуване и работа. Обаче банкнотите в дебелата пачка бяха истински.

— Както винаги първокласна работа — похвали го Кабрило. — Да се надяваме, че няма да се наложи да ги използваме.

— Акумулаторите са напълно заредени, навигационната и сонарната система са проверени, животоподдържащата система е включена — докладва Троно, когато Хуан се върна. — Ще ми се да можех и аз да дойда.

— Не знаем в какво състояние ще е д-р Райт, затова имам нужда от Линк, ако се наложи да я носим до моторницата.

— Да, но… Нали знаеш какво имам предвид?

Хуан сложи ръка на рамото му.

— Да, зная.

Макс Хенли се приближи и каза:

— Вълнението няма да отслабне, така че може би е време да се гмурнете.

— Дошъл си да ни изпратиш? — попита Кабрило.

— За да съм сигурен, че ще я доведете. Не се шегувах, когато казах, че искам да я поканя на среща. Това е огън жена.

— Бъдещето на любовния ти живот е в сигурни ръце. Това за времето истина ли е?

— Да, за съжаление. Вали като из ведро и няма да спре чак до утре вечер. Ако искаш, може да го отложим.

Спускането на вода и изваждането на подводницата беше достатъчно трудно и при хубаво време, затова Хуан малко се изкуши. Но всяка секунда имаше значение.

— Не. Не и този път.

— Успех — пожела му Макс и се върна да продължи вахтата си в оперативния център.

Кабрило влезе последен през люка в подводницата и завъртя ръкохватката да го затвори, навивайки, докато червената индикаторна светлинка светна зелено. Майк щеше да види същата светлинка на модерния пулт за управление. Секунда по-късно техниците от екипа за спускане на вода използваха мощен портален кран, за да вдигнат подводницата от стойката, и започнаха да пълнят спускателния басейн с вода.

Осветлението в подводницата беше превключено на червени аварийни светлини, за да свикнат очите на екипажа с предстоящата тъмнина.

Когато изкуственият басейн се напълни, хидравлични помпи отвориха кила под него. Водата в басейна започна да се плиска бурно и бяла пяна заля единия от техниците.

Подводницата бавно се плъзна към водата от спусъковата шейна. Вълните започнаха да се блъскат в прозрачния плексигласов купол. Вълнението беше твърде силно, за да спуснат водолаз в басейна, затова един от техниците трябваше да скочи на подводницата и да освободи въжетата, докато тя се полюшваше застрашително. Когато той скочи обратно на кораба, Майк изпусна въздуха от резервоарите и подводницата се гмурна под корпуса на „Орегон“.

Водата беше черна като мастило и на малката дълбочина, на която се спуснаха, усещаха могъщите талази на Южния Атлантически океан. Докато не се спуснаха на петнайсет метра, „Номад“ подскачаше и се полюшваше в предизвикващ гадене балет.

— Добре ли сте всички отзад? — попита Троно през рамо, след като зададе курс на запад.

Линда беше ударила ръката си в стоманения корпус.

Хуан се промъкна през аскетичната кабина и седна на мястото на помощник-капитана.

— Приблизително в колко часа ще пристигнем?

— Момент. — Майк въведе цифри в навигационния компютър и той почти веднага изплю информацията. — Ще трябва да прекараме пет часа в тази лодка. Разбира се, стига да не попаднем на бреговата охрана или на флота.

— Не могат да ни чуят с тази машина. — Хуан се облегна назад, за да види останалите. — Пет часа. Можем да подремнем.

— Марк, ела да се гушнем — изхили се Линк.

— Забрави, великане. Най-много да ме изблъскаш на пода.

Плаването към крайбрежието беше монотонно. Нямаше корабоплаване към и от Буенос Айрес, както и военни патрули. Изплуваха на повърхността на около километър и половина от брега. Близостта на сушата беше укротила донякъде вълните, но продължаваше да вали. През водната завеса се виждаха светлините на високите сгради в центъра на града, които създаваха призрачна аура. Онова, което беше известно като латиноамериканския Париж, имаше зловещ вид на фона на бурята. Само на километър и половина от тях лежеше място, изпълнено със страх и смърт, където държавата контролираше изцяло живота на своите поданици. Ако ги заловяха, това щеше да е смъртната им присъда.

Хуан организира прибирането на екипировката им във водонепроницаеми торби. После се зае с връзването им за гумената лодка, когато му ги подаваха една по една през люка. Имаше чувството, че са взели прекалено много неща, но трябваше да са готови за всичко.

Сложи си слушалките с микрофон и каза:

— Проба, проба, как ме чуваш?

— Чудесно — отговори Майк от командния пулт на подводницата.

— Пази къщата, докато се върнем.

— Дадено, председателю.

Хуан изчака и останалите трима да се изкатерят през люка и да се настанят в гумената лодка, преди да освободи въжето, което я държеше за подводницата. Докато се отдалечаваха от нея, той погледна към един вързоп неща, които бяха оставили на палубата, и се помоли да не стане нужда от тях.

Електрическият двигател на лодката заработи и тихото свирене, което издаваше, се изгуби в талазите на бурята. Ниският силует на гумената лодка я правеше почти невидима. Хуан трябваше да се отклони няколко градуса от курса заради могъщото течение на Рио де ла Плата — реката, привлякла първите испански заселници, които основали Буенос Айрес.

Насочиха се към индустриалната част на пристанището, където лежаха на котва големи контейнеровози, за които нямаше работа, след като толкова малко държави търгуваха с хунтата. Кабрило отбеляза, че корабите тук са регистрирани в държави като Куба, Либия, Китай, Венецуела и Иран. Това не го изненада.

Заради лошото време по кейовете нищо не помръдваше, доколкото можеха да видят от ниския си наблюдателен пункт в надуваемата лодка. Големите портални кранове бяха неподвижни. Плъзнаха се под един неизползван кей, чиито бетонни колони бяха покрити с миди и водорасли, които миришеха на йод. Водата беше необикновено чиста благодарение на речното течение.

Линк завърза лодката, а Хуан изключи двигателя.

— Ало, скъпа, върнах се — подхвърли Марк. Всички бяха със защитно облекло, но единствено Мърф приличаше на удавен плъх в него.

Кабрило не обърна внимание на шегата. Изражението му беше на ловец, който тръгва по дирята.

— Добре, всички знаем плана. Придържайте се към него. Ще се обадим, когато огледаме сградата.

— Ще бъдем готови — увери го Линк.

Хуан и Линда свалиха найлоновите си якета и панталони. Под защитните дрехи Кабрило носеше костюм за хиляда долара, върху който облече шлифер „Бърбери“. Обувките му приличаха на обикновени мокасини, но всъщност бяха бойни обувки с каучукови подметки, които не се хлъзгаха. Линда носеше червена официална рокля с голямо деколте и дълга цепка. Шлиферът й беше черен, а ботушите стигаха почти до бедрата. Като обувките на Хуан, и те бяха изработени така, че да улесняват движенията и да не се хлъзгат. Само друга жена би забелязала, че не са съвсем последен писък на модата, защото нямаха високи токчета.

Хуан се изкачи първи по стълбата, закрепена към един от пилоните на кея. Преди да го последва, Линда стрелна останалите двама с поглед, който казваше: „Надникнете под полата ми и ще съжалявате!“

Тя измъкна от джоба на шлифера си малък дамски чадър и го разтвори над главата си. Хуан не можеше да се пъхне под него, защото стърчеше поне с двайсет сантиметра над нея. Когато тръгнаха по кея, той на няколко пъти се наведе, за да не му извадят окото тънките метални спици.

Отне им петнайсет минути, за да прекосят пристанището и да стигнат до главния вход. Трепкащата светлина, в будката на охраната, означаваше, че хората вътре гледат телевизия. Хуан и Линда минаха спокойно край будката и малко след това успяха да хванат такси. Кабрило каза на шофьора адрес, който се намираше само на няколко входа от сградата на генерал Еспиноза. Един от законите, приети от хунтата, изискваше шофьорът да запише имената и адреса им от разрешителните им за пътуване. Това беше само един от многото начини, с които правителството следеше движението на своите поданици.

Кабрило взе вестника, който някой беше зарязал на задната седалка, и го използва, за да покрие главата си, когато с Линда излязоха на дъжда. Изминаха последните няколко метра до целта, докато таксито изчезна зад ъгъла. Първите етажи на повечето от сградите бяха заети от отдадена под наем търговска площ. Това бяха основно бутици, които обслужваха жените в този богаташки район, както и няколко ресторанта, които вече затваряха. По тротоара нямаше пешеходци. Колите, паркирани до бордюра, бяха като изложба на луксозни германски марки.

Дъждовните капки се оцветяваха в сребристо и златисто от светлините, които се процеждаха през прозорците на апартаментите.

Ъгловата сграда, където беше апартаментът на Еспиноза, имаше въртяща се врата от стъкло и месинг. Хуан и Линда влязоха като забързани влюбени и се смееха високо.

Кабрило почти веднага се закова на място и високо се изсмя.

— Опа, сбъркахме сградата — обясни той с пиянско намигане. После поведе Линда навън, преди портиерът да излезе иззад гишето си. Бяха прекарали общо седем секунди и половина в сградата.

Това беше напълно достатъчно.

— Кажи какво видя — каза Хуан веднага щом излязоха.

— Портиерът носи пистолет в кобур под мишницата. Входната врата е в обсега на камера.

Хуан спря под дъжда.

— И това е всичко? — Тонът му беше подигравателен, но и с нотки на разочарование.

— А ти какво видя?

— Първо, пистолетът под мишницата се набиваше на очи. Сакото му е така ушито, че да личи. Идеята е всеки да го види. Един вид възпиращо средство. Онова, което не биваше да виждаш, и ти не видя, е револверът, който носи на глезена си. Крачолите му бяха доста широки, но не го скриваха напълно. Човек, който носи пистолет на глезена, вероятно държи автомат под гишето. Той определено е от Девета бригада, а не обикновен портиер. Разкажи ми за камерите.

— Камерите? — възкликна Линда. — Та ние бяхме вътре не повече от няколко секунди… Видях само една, която покриваше входната врата.

Хуан си пое дъх. В това гадно време нямаше желание да изнася уроци.

— Окей. Бяхме във фоайето малко повече от седем секунди. Отсега нататък трябва да си по-точна. Забелязала си един портиер и една камера. Нали така?

Линда промърмори:

— Аха.

— Вътре имаше втора камера, точно срещу въртящата се врата. Тя покрива асансьора и гишето, зад което седеше портиерът. Имаше вид на току-що монтирана. Захранващите кабели бяха свързани много непрофесионално. На бас, че са я сложили веднага след като са довели доктор Райт, и входът може да се наблюдава от мансардния апартамент.

— Как успя да я видиш?

— Отразяваше се в огледалото до входната врата.

Линда поклати глава.

— Аз видях в огледалото единствено себе си.

— Такава е човешката природа — отговори Хуан. — В огледалата и в снимките човек първо търси да види себе си. Суета.

— А сега какво ще правим? Да проверим задния вход?

— Не, там сигурно също има камери. Ако пак ни видят, ще се обадят в полицията или просто ще ни задържат сами.

— Значи ще използваме идеята на Марк?

— Бойният чук ще свърши работата. — Намериха една козирка няколко входа по-нататък и се скриха от дъжда. Улицата беше толкова тиха, че щяха да забележат всяка полицейска кола много преди ченгетата да са ги видели. Хуан се свърза с Линк по радиостанцията.

— Готови сме да действаме. Вие карате?

— Марк е на улицата и вече е запалил една кола — отговори Линкълн. — Намерих това, което ни е нужно, и само чакам дума от теб.

— Качвайте се и тръгвайте. Колко време ще ви трябва да дойдете?

— Ако пристанищните ченгета или пътна полиция не ни затруднят — някъде около час.

— Добре, ще се видим тук. — Хуан смени честотите. — Майк, там ли си?

— Да, заедно с рибите.

— Премести се на координатна точка „Бета“.

— Веднага. — В гласа на Майк Троно се усети лека изненада. Беше разбрал, че председателят има неприятно предчувствие.

— Защо да мести подводницата? — попита Линда.

— Хрумна ми, че при това лошо време ще има много полицаи без работа. Щом се вдигне тревога, всички ченгета в Буенос Айрес ще са по петите ни.

Двамата обикаляха пряката, като внимаваха никой да не ги види. Веднъж трябваше да се скрият зад легените за строителни отпадъци пред някакъв строеж, защото по улицата бавно мина полицейска кола. Полицаят вътре не оглеждаше тротоарите, а се беше съсредоточил в шофирането под силния дъжд. Единственият минувач беше един човек с куче.

Хуан докосна бутона на слушалката на ухото си.

— Докладвай, Линк.

— Нещата вървят гладко. Промъкнах се покрай охраната, въпреки че испанският ми е доста ръждив и приличам на местен толкова, колкото и на хипопотам. Като кажеш на хората, че трябва да вземеш нещо назаем от Девета бригада, въпросите секват.

— Това е хубавото на полицейските държави. Никой не смее да надигне глава. Знаят, че може да им я отрежат.

— Марк е точно пред мен вече наближаваме.

— Ще ви видим, когато пристигнете.

Петнайсет минути по-късно странен конвой зави зад ъгъла и започна да се приближава. Мърф беше начело с някаква невзрачна кола. На покрива й примигваха сигнални лампи, сякаш за да обявят присъствието на второто превозно средство. Което и беше целта. Линк седеше зад волана на кран с емблемата на пристанищните власти на Буенос Айрес. Тази машина нямаше истинско купе, а нещо като купол на танк, монтиран върху шаси за тежки товари. Гумите му бяха двойно по-големи от тези на автомобила. Телескопичната стрела беше прибрана, но въпреки това стърчеше като таран.

Щеше да се наложи да действат бързо, защото кранът насред елегантния квартал щеше да привлече внимание. Хуан свали шлифера и сакото и разкъса бялата си риза, при което иглата на вратовръзката му отлетя. В края на краищата това беше само маскировка. Остана по черна тениска с дълги ръкави и два празни кобура под мишниците. Сложи и чифт черни ръкавици.

Линда стигна до колата още преди Марк да спре. Той загаси работещите с батерии аварийни светлини и ги свали от покрива. Вендузите, които ги прикрепяха, издадоха доста неприлично мляскане. Мърф се затича към крана заедно с Хуан, който се покатери на куката, полюляваща се от върха на стрелата. Там го посрещна Линк, който му подаде един МП-5 и чифт пистолети малък калибър, които отблизо пробиваха всяка бронежилетка.

Хуан напъха пистолетите в кобурите под мишниците си, Мърф седна в кабината на крана, а Линда влезе в седана. Франклин Линкълн беше възседнал стрелата и я стисна здраво с бедра, секунда преди Мърф да задейства хидравликата, която я избутваше нагоре.

Всичко се случваше с главоломна бързина. Такъв беше планът.

Стрелата започна да се удължава към петия етаж. Марк внимаваше шумът на двигателя да не е силен, като жертваше бързината за по-голямо прикритие, но на Хуан му се струваше, че кранът ръмжи като животно. С Линк се изправиха на върха на стрелата, когато тя се насочи към един от прозорците на апартамента. На долния етаж се появи светлина, но, слава Богу, прозорците на Еспиноза останаха тъмни.

Марк блъсна върха на стрелата през стъклото и Хуан и Линк скочиха в помещението. Приземиха се гъвкави като котки и оръжията им бяха готови в мига, когато на прага се появи мъж в камуфлажна униформа. Двата автомата излаяха и аржентинецът рухна на пода и Линк завърза китките му с пластмасови белезници.

Куршумите, които използваха, бяха от подсилен каучук. Не бяха смъртоносни, но можеха да извадят от строя възрастен мъж, все едно е получил удар с бейзболна бухалка. Бяха обмисляли дали да не използват стрели с транквиланти, но и на най-силните им трябваха секунди, за да подействат.

Хуан реши, че това е бил дежурният, който наблюдава камерите във фоайето и пред входната врата. Плъзна пистолета му под леглото с балдахин. Огромният размер на стаята го накара да реши, че се намират в главната спалня. Значи тази вечер генералът беше излязъл, което означаваше, че най-вероятно китайските специалисти по разпити бяха с него. Хуан предположи, че има още трима дежурни, които пазят Тамара Райт.

Зад вратата на спалнята се простираше коридор с махагонова ламперия и персийска пътека. Няколко крачки по-надолу имаше отворена врата, от която струеше светлина. Не беше ярка, а по-скоро сивкава и Хуан реши, че там са екраните на пазачите. Таванът в салона беше висок най-малко пет метра, а фризовете бяха най-сложните, които беше виждал.

Отвори се друга врата. Мъжът беше само по боксерки и търкаше очи, за да прогони съня от очите си. Хуан го гръмна два пъти в челото, което щеше да го извади от строя за няколко часа. Надникна в помещението, а Линк му пазеше гърба. Вътре имаше две легла, но само едното беше неоправено. Хрумна му, че господарката на дома едва ли е зарадвана от перспективата прости войници да се търкалят по финото й спално бельо.

Открехна следващата врата малко и видя баня, облицована с плочки и голяма вана, в която можеш да поплуваш. Отвори вратата още малко, за да огледа етажерката. На нея имаше три самобръсначки и три четки за зъби в кристалната чаша.

Значи оставаше още един. Зад следващата врата, се криеше килер, пълен с кърпи и чаршафи. Следващото помещение се оказа кабинетът на генерала. Писалището беше огромно и на антикварния бюфет стоеше препариран ягуар. По размера можеше да се предположи, че животното е млада женска. Кабрило все по-малко харесваше Еспиноза.

Зад тях изтрещя изстрел и силният шум отекна във високия таван. Линк се вмъкна в кабинета, когато вторият куршум разби близкия корниз. Хуан прехвърли автомата през гърба си и измъкна двата пистолета, заредени с бойни патрони. Мокрите му обувки изжвакаха, но той не се притесни, защото слухът на стрелеца сигурно беше нарушен от стрелбата.

Надникна зад ъгъла близо до пода и привлече един бърз изстрел, който мина високо и разкри позицията на аржентинеца — беше зад вратата в края на салона. Хуан виждаше очертанията на крака му в пролуката между вратата и пода. Сложи пистолета на пода и, стреля. Гилзите прелетяха на милиметри от лицето му.

Писъкът беше силен почти колкото трясъка от изстрела. Когато мъжът прехвърли тежестта си на другия крак, Кабрило стреля отново. Куршумът облиза долния край на вратата, но още имаше достатъчно сила, за да се забие в стъпалото на мъжа. Аржентинецът се стовари на земята, стенейки от болка, а Линк се изнесе бързо напред и влезе в стаята. Огледа я и ритна оръжието на пазача встрани.

— Госпожо, само секунда и ще ви измъкнем оттук — каза той на Тамара Райт, която беше вързана с белезници към леглото, а устата й бе запушена. Още носеше роклята, с която беше на „Начиз Бел“.

Хуан влезе след него и когато го видя, тя явно се успокои. Той измъкна кърпата от устата й и я хвърли на Линк, който бързо и ловко я напъха в устата на ранения, за да заглуши стенанията му.

— Как… Какво… — Тамара Райт беше толкова объркана, че не успя да зададе въпросите си.

— После — каза Хуан.

В сака на гърба си носеше чифт ножици за метал и с лекота сряза веригата, която приковаваше Тамара за леглото. Щяха да махнат гривните на белезниците на „Орегон“.

— Нараниха ли ви?

— Не. Просто ми задаваха въпроси за…

— По-късно — повтори той. Предстоеше по-трудната част от операцията — да се измъкнат невредими. — Знаете ли да плувате?

— Да, защо? Както и да е, вече знам — по-късно…

Хуан се възхити на духа й. Тамара Райт притежаваше вътрешна сила, която дори последните изпълнени със страх дни не бяха успели да сломят.

Той почука по бутона на радиостанцията.

— Докладвай положението.

— Когато се чуха изстрелите, портиерът се обади по телефона — каза елфическият глас на Линда. — Предполагам, че разполагаме с минута или малко повече, докато пристигнат ченгетата.

Кабрило реши, че имат на разположение по-малко от минута.

— Тръгваме — обяви той.

— Марк е готов.

Изтеглиха се обратно по пътя, по който бяха нахлули в апартамента. Куката се полюшваше точно пред строшения прозорец. Линк вдигна Тамара и я постави върху една платформа, която обгръщаше въжето на крана точно над куката. Всъщност целта беше да пречи на плъховете да се катерят по въжето и да гризат кабелите — част от хилядолетната битка между моряците и гризачите. Линкълн прекрачи, хвана Тамара през кръста и й каза:

— Не се тревожи, чичо Линкълн те държи?

— Благодаря.

Хуан се хвана за куката, а Марк започна да ги спуска и ги остави меко на тротоара. Линда беше паркирала колата още по-близо до бордюра. Вратите бяха отворени, а чистачките работеха бясно. Марк изскочи от кабината на крана и заедно с Линк и Тамара седна на задната седалка. Подът на колата беше отрупан с екипировка, затова Линкълн сви колене. Линда се плъзна на мястото до шофьора, предавайки волана на Хуан. В далечината се чуха сирени. Той включи на първа и бавно се отдели от тротоара, сякаш нямаха никакви грижи.

Може би трудното мина, помисли си той, но не посмя да го изрече.

Въпреки това съдбата го чу.

Голям черен линкълн влетя в пряката и спря само на сантиметри от тяхната предна броня, принуждавайки го да набие спирачки. Задната врата на черната кола се отвори и оттам изскочи едър плешив мъж, който незабавно откри огън.

Хората на Хуан се наведоха, а куршумите прелетяха през предното стъкло. Хуан включи на заден и протегна ръка, за да нагласи огледалото за обратно виждане. Един куршум мина на сантиметри от дланта му. Отдалечиха се на около петнайсет метра, преди Хуан да дръпне ръчната и да завърти волана докрай. Мокрият асфалт му помогна да направи пируета в холивудски стил, макар моторът на колата да беше твърде слаб.

Освободи ръчната спирачка, включи на първа и даде газ. Още един куршум улучи колата и пръсна едно от външните огледала.

— Всички невредими ли сте? — попита Хуан, без да откъсва очи от улицата. Дъждът се изливаше толкова силно, сякаш пътуваха под водопад.

— Нищо ни няма — отговори Марк. — Кой беше това, мамка му?

— Генерал Фелипе Еспиноза. Сигурно се е връщал от вечеря, когато портиерът му се е обадил.

— Той ме разпитваше — обади се Тамара Райт. — Той и един отвратителен китаец на име Сун. Сигурна съм, че е от Пекин и от Държавна сигурност.

— Без съмнение е тук под дипломатическо прикритие.

Сирените се чуваха по-близо. Хуан намали. Единственият начин да се измъкнат беше да не привличат внимание.

— Марк, готова ли е торбата с изненади?

— Когато наредиш, председателю.

Хуан се замисли за йерархията в командването на аржентинците. Без съмнение Еспиноза познаваше някой в полицията — главният комисар или министъра. След Като му се обадеше, щяха да минат петнайсетина минути, преди онзи на свой ред ще звънне на някой по-ниско в полицейската йерархия и така нататък, докато описанието на тяхната кола най-сетне стигне до уличните патрули. Ако успееха да се измъкнат от Еспиноза и да не привлекат внимание, щяха да са прекосили половината град, преди описанието да стигне до всички.

Хвърли поглед в огледалото точно в мига, когато голямата американска лимузина изскочи от една пряка и поднесе на завоя. Хуан управляваше претоварено мицубиши и не си правеше илюзии, че ще може да се измъкне на големия американски V8. Направи два бързи завоя и намали, когато една полицейска кола с проблясващи светлини мина наблизо. Зад нея се движеше кола без маркировка.

Увереността му се изпари, когато видя в огледалото, че двете коли спират рязко. Отне им няколко минути да направят обратен завоя на тясната улица и заради маневрите им Еспиноза също спря. Очевидно генералът познаваше някой доста по-надолу в хранителната верига, отколкото Кабрило беше предположил. Трябваше да се сети, че човек като Еспиноза сигурно познава началника на районното управление.

След секунди и трите коли щяха да започнат преследването, а описанието на тяхното мицубиши щеше да стигне до всички полицейски управления в Буенос Айрес. Все пак излезе прав за едно — извеждането на Тамара от апартамента беше най-лесното в днешната задача.

Завиха по тесен проход и Хуан изкрещя през рамо на Марк Мърфи:

— Сега!

Мърф вече беше свалил прозорците и бързо започна да вади щифтовете на димни гранати. Те бяха собствена конструкция на Корпорацията и произвеждаха по-гъст дим от американските военни образци. След като и третата се удари в асфалта, Хуан вече не виждаше нищо отзад, освен гъст дим, който скриваше дори уличните лампи и светлината от прозорците на втория и третия етаж.

— Достатъчно — нареди Хуан и направи поредица бързи завои. Гърлото му беше пресъхнало, но ръцете му лежаха свободно на волана и вниманието му не отслабваше нито за миг.

— Някой знае ли къде сме? — обади се Линк от задната седалка.

— Линда? — обърна се към нея Хуан.

Тя държеше преносимия джипиес и се загледа напрегнато в екрана.

— Движим се по посока на пристанището, но пред нас лежи плетеница от улички. Трябва да поемем наляво, където има доста голям булевард.

Внезапно от една пряка изскочи линкълнът. Той се залепи за мицубишито, но от рязката маневра един от тасовете му изхвръкна и полетя към тротоара като фризби. Шофьорът познаваше квартала по-добре от полицията, която патрулираше тук, и бе отгатнал намеренията на Кабрило.

От прозореца до шофьора започна стрелба. Един от телохранителите се беше надвесил навън и стреляше с голям пистолет. Линк успя да извие едрото си тяло и пусна един откос по колата. Куршумите от каучук, макар и подсилени, бяха безполезни срещу линкълна, но психологическото въздействие на атака с автоматично оръжие беше налице: шофьорът рязко спря и завъртя волана, а лимузината се плъзна и закачи няколко паркирали автомобила. Това предизвика верижна реакция от вой на аларми и примигващи светлини.

Линк остави автомата и измъкна беретата от кобура си. Ако колата беше бронирана, пистолетът нямаше да свърши повече работа от гумените куршуми, но пак беше по-добре от нищо.

— Да им пуснем още малко дим? — попита Мърф.

Улицата беше твърде широка, затова Хуан не отговори и продължи да кара, без да изпуска от поглед огледалата. Когато линкълнът отново поде гонитбата, към него се беше присъединила и патрулката. Сигурно имаше още най-малко дузина, които обикаляха улиците в елегантния квартал Риколета. Трябваше да се отърват от тази кола и да намерят друга.

Отляво видяха строителна площадка. Улицата беше разпрана от големи жълти багери, а лицевата страна на сграда с колони беше осеяна с паяжината на строително скеле. Хуан се вгледа по-внимателно и видя голяма порта от ковано желязо. Предположи, че зад нея има парк и пое натам, изстисквайки от малкия четирицилиндров двигател всичко, на което беше способен.

Колата леко пребоксува върху калната земя, но не изгуби сцепление и Хуан я насочи към портата.

— Дръжте се!

Прелетяха под скелето, изкачиха едно ниско стъпало и се блъснаха в железните крила. Кабрило беше очаквал силен сблъсък, но вратите се оказаха само опрени на рамката. Веригата, която ги държеше, остана на място, но двете половини от ковано желязо се стовариха на земята и мицубишито профуча по тях.

Ударът в портата дори не задейства въздушните възглавници.

Хуан веднага разбра грешката си. Това не беше парк, но му трябваха няколко секунди, за да разбере какво е. В спретнати редици бяха подредени малки натруфени постройки с колони, бронзови статуи, остри покриви и всякаква религиозна иконография.

Това не беше парк, а гробище.

След националното гробище „Арлингтън“ във Вашингтон и „Пер Лашез“ в Париж гробището на квартал Риколета беше третото най-прочуто в света. Всички по-известни и богати обитатели на града, включително Ева Перон, бяха погребани в богато украсените гробници. Гробището се бе превърнало в туристическа атракция.

Освен това беше прекалено тясно за коли, затова от четирите му страни се простираше ограда.

Бяха попаднали в задънена улица.