Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Тайната на остров Пайн (19)

18.

Изгубиха общо осемнайсет скъпоценни часа, които прекараха под охрана в Регионалния медицински център, където зашиха раната на Макс. После Хуан беше гост на шерифското управление на област Уорън, където го разпитваха цяла нощ.

Трябваха им два часа, за да разберат, че личната му карта е подправена. Ако бе очаквал, че ще бъде обект на разследване, щеше да донесе документи, които биха издържали и най-строгата проверка на властите. Щом разбраха, че не е Уилям Дъфи от Енгълуд, Калифорния, въпросите станаха по-настоятелни и следваха бързо.

Макар че разказът му, че една жена е отвлечена от „Начиз Бел“, беше потвърден от пътници и членове на екипажа, полицията сякаш се интересуваше повече защо с Макс са били на борда в опит да предотвратят нападението.

Хуан не можеше да им каже нищо, което да ги убеди, че не са част от заговора. А когато пристигнаха резултатите от балистичните експертизи, стана ясно, че мъртвият Джон Доу със скиорската маска, когото бяха извадили от реката, е убит с пистолета на Хуан. Политиците с удоволствие му разясниха, че Мисисипи е щат, в който се изпълняват смъртни присъди, и след това го оставиха сам.

Кабрило се престори, че припада, само заради забавлението, и четири ченгета, които го наблюдаваха през еднопосочния прозорец, се втурнаха в помещението. Не искаха затворникът им да избяга от правосъдието, като умре в ръцете им.

По негова преценка беше около два и половина, когато се появиха двама безлични мъже с еднакви сиви костюми.

Ченгетата и агентите на ФБР, които се бяха наредили около Кабрило като глутница кучета, станаха нервни. Сивите костюми им обясниха, че това е работа на Департамента по вътрешна сигурност.

Изпълнените с надежда погледи на полицаите угаснаха. Кокалът им беше отнет от по-голямо куче.

Белезниците на Хуан бяха свалени и заменени с донесените от Вътрешна сигурност. След това му върнаха нещата, включително куфара от „Бел“, и го изведоха навън. Яркото слънце му подейства добре след дългите часове под луминесцентните тръби. Заведоха го до черен краун, на който сякаш с големи букви бе изписано: „правителствен автомобил“. Единият от мъжете отвори задната врата. Макс седеше на седалката с бинтована глава.

— Как ти е канчето?

— Ужасно боли, но сътресението не е силно.

— Добре, че те улучиха в главата, защото можеха да надупчат нещо по-важно.

— Направо преливаш от сърдечност.

Щом Кабрило се настани до Макс, колата потегли.

Мъжът до шофьора се обърна и подаде на Хуан някакъв ключ. Той не разбра веднага какво е това, но после се сети, че сигурно е ключът за белезниците. Вдигна ръце и агентът ги отключи.

— Благодаря. Няма да ви причиним неприятности. Къде ни водите?

— На летището.

— А после?

— Това зависи от вас, господине, макар че имам заповед да ви препоръчам да напуснете страната.

Макс и Хуан се спогледаха многозначително. Лангстън Овърхолт беше свършил добра работа. Един Господ знае как, но ги беше измъкнал от тази каша. Хуан искаше да му се обади начаса, но мобилният му най-накрая беше предал Богу дух от потапянето в реката, а този на Макс не беше върнат.

Агентите ги стовариха на тротоара пред терминала „Джаксън Евърс“ и веднага щом потеглиха, Хуан помаха на едно такси.

— Смятах, че ще послушаме съвета им? — попита Макс.

— Да, но тъй като ми писна да слушам как мърмориш за редовните полети, ще посетим близкото летище за чартърни самолети.

— Идеално.

Двайсет минути по-късно чакаха в салона на летището, докато заредят самолета им с гориво. Хуан използва лаптопа си вместо телефон и първо се обади на Овърхолт.

— Предполагам, че вече сте навън? — попита ветеранът от ЦРУ.

— Зареждат чартърния самолет. Задължени сме ти. Как успя?

— Достатъчно е да се каже, че нещата са уредени, и толкоз. А ти откъде знаеше за Аржентина и Китай?

Хуан искаше да му каже за отвличането на Тамара Райт, но сега дори човек с толкова власт като Овърхолт едва ли би могъл да направи повече от местната полиция и ФБР.

Обясни му какво са открили Линда Рос и нейният екип в аржентинската изследователска станция. Каза му също и за кървавата баня в „Уилсън-Джордж“.

— Добре, разбирам, че според теб Аржентина ще се опита да лапне Антарктическия полуостров. Те от години се заканват, дори преди сегашната хунта да дойде на власт. Но Китай? Това напълно изненада ЦРУ, Държавният департамент и Белия Дом.

— Когато снощи ти се обадих, бяхме с една жена на име Тамара Райт…

— Отвлечената?

— Чел си полицейския доклад?

— Отгоре-отгоре. Приемат го сериозно, но няма следи. Моторницата е намерена в Начиз, където от работилницата на един водопроводчик е откраднат микробус. Службите са вдигнати по тревога, но засега няма следи.

— Знаех си, че ще стане нещо такова. Те са умни. Обзалагам се, че микробусът ще се намери където са задигнали моторницата. Там ще се качат на собствен транспорт и могат да забият накъдето поискат.

— Съгласен. Кажи за Китай? — подсети го Овърхолт.

— Доктор Райт ни разказа за една китайска експедиция в средата на петнайсети век. Тогава са изпратени три кораба до Южна Америка. — Хуан замълча, защото очакваше Овърхолт да оспори истинността на подобно твърдение, но хитрият бивш водещ офицер знаеше кога да мълчи. — Един от корабите бил обхванат от болест, която подлудила екипажа. Да ти звучи познато?

— Онзи тип от „Уилсън-Джордж“.

— Яли са заразена храна, доставена им от местни хора. Мисля, че става дума за човешко месо, най-вероятно мозък, и са погълнали доза приони. Корабът бил потопен заедно с екипажа и останалите два кораба продължили на север, преди да се върнат в Китай.

Петстотин години по-късно се появява Андрю Генгъл, който открива мумия близо до изследователската станция. У нея има злато и нефрит. Той успява някак да се зарази — най-вероятно се е убол на счупена кост — и пипва заболяване, което унищожава мозъка му. Превърта й избива другарчетата си.

— И онзи кораб е някъде до крайбрежието на Антарктида? Мили боже! — възкликна Овърхолт, след като направи връзката. — Ако могат да докажат, че китайските изследователи са открили Антарктида няколкостотин години преди европейците, те…

— Да, точно така. Ще предявят претенции за континента или поне за полуострова. Обаче сега, когато Аржентина се е окопала така здраво там, по-разумно е да обединят силите си и да разделят печалбата. Смятам, че аржентинците са ухажвали Китай, защото се нуждаят от защитата на някоя свръх сила и помощта й в ООН. Намирането на цепелина, което си е чиста случайност, и последвалите събития, като откриването на убедителни доказателства, че китайците са стигнали до Южна Америка, е циментирало сделката.

— Знаят ли китайците и аржентинците местоположението на потопения кораб?

— Още не, но след нужните проучвания ще го научат. Рисунката на адмирал Цаи е твърде специфична. Добра компютърна програма и достъп до „Гугъл Ърт“ ще свършат работата. Но проблемът е друг: дори да не го намерят, могат да заявят, че корабът е бил в Антарктида. Кой ще ги спре?

— Ние.

— Каква е официалната позиция на Белия дом?

— Събитията се развиват твърде бързо. Не са казали кой знае колко извън официалното осъждане.

— Какво ти казва интуицията?

— Наистина не знам. Китай в момента държи лъвския пай от нашия национален дълг, така че в това отношение са ни стиснали за топките. Логически възниква въпросът готови ли сме да започнем война за част от света, която, меко казано, не е много популярна.

— Тук става въпрос за принципи — посочи Хуан. — Държим ли на нашите идеали и готови ли сме да рискуваме живота си заради стадо пингвини и четирийсетгодишен договор, или ще им позволим да минат между капките?

— Това е ясно, но не знам какво ще направи президентът. По дяволите, не знам дори какво изпитвам аз. Част от мен иска да сритаме копелетата и да ги подкараме с шутове към Пекин и Буенос Айрес, но какъв е смисълът? Защо да рискуваме живота на войниците си? Нека вадят петрол и да вземат и пингвините.

— Това си е направо хазарт — съгласи се Хуан, макар за себе си да смяташе, че подобно решение е глупост. Аржентина бе нарушила действащ международен закон, като бе нахлула в съседна територия. Затова заслужаваше цялата ярост на Щатите и на останалите нации, подписали Антарктическия договор. Тогава се сети нещо.

— НАСА успя ли да анализира захранването, което върнахме?

— Да, има вероятност сателитът да е бил свален, както твоят човек е предположил. Обаче не се решиха да бъдат напълно категорични, защото било трудно да се докаже.

— Защо биха поели такъв риск? — попита Кабрило. — Защо при такъв висок залог, ще рискуват да свалят преднамерено някой от нашите сателити?

— Ето ти още материал за разсъждения. Сателитът не беше шпионски и дори слухове не са се носили за него. Целта му беше да следи емисиите на въглероден двуокис и да контролира дали страните изпълняват своите задължения, които ще бъдат записани в договора, който ще замести Протокола от Киото.

Хуан замълча.

— Разбира се — започна той след малко, — могат да скрият термичните следи от своята дейност в Антарктида, използвайки морската вода, но търсенето и ваденето на петрол и газ ще вдигне гъст облак въглероден двуокис на място, където не би трябвало да го има. Ако сателитът беше заработил, веднага щяхме да разберем какво вършат там.

— Щом са се готвили да анексират полуострова само седмица след като свалиха сателита, защо са си направили труда? — полюбопитства Овърхолт.

— Ланг, не внимаваш. Сделката с Китай е била уговорена едва през последните няколко дни. Без този съюзник Аржентина трябваше да крие дейността си още месеци или дори година. Китайците може да са им помогнали да го свалят като израз на добра воля или гаранция, че ще получат по-голямата част от суровия петрол, добит от новите кладенци. Това показва, че от доста време се ухажват взаимно.

— Трябваше да се сетя.

— Аз прекарах последните осемнайсет часа в полицията и ме скъсаха от разпити, но го проумях. Наистина трябваше да се сетиш.

— Какви са плановете ви?

— Трябва да се свържа с „Орегон“, преди да ти отговоря. И ти ме дръж в течение.

— Скоро ще се чуем.

Макс, който беше чул целия разговор, попита:

— Не знаеш къде отиваме?

— Да не мислиш, че бих се доверил на местните да намерят Тамара Райт? Ние я въвлякохме в тази каша и ние ще я измъкнем. Наех самолета с най-голям обсег на полета. Така че ще я намерим, където и да се намира.

— Затова те обичам. Няма да се уплашиш от никакви разходи, за да ми организираш среща.

Кабрило се ухили на безсрамието му и отново си сложи слушалките, за да се свърже с кораба. Помоли Хали Касим, специалиста им по комуникациите, да го свърже с Ерик Стоун.

— Защо ни изтегли от издирването на залива? — попита той вместо поздрав.

— Защото вече си го намерил.

— Аз?

— Намира се на няколко километра с моторна шейна от станцията „Уилсън-Джордж“.

— Откъде знаеш?

— Защото съм Председателят. — Хуан наистина беше много уморен. — Моля те, направи ми услуга. Искам да провериш летищния дневник на „Джексън Евърс“ за всички частни самолети, които са излетели оттук, да речем, от полунощ до обяд.

В дните преди единайсети септември би могъл да измъкне с чар тази информация от красивото момиче в приемната на фирмата, но вече не ставаше.

— Дай ми секунда. — По линията се чу как пръстите на Стоун бягат по клавиатурата.

Хуан искаше да провери едно свое предчувствие.

— Един последен файъруол — успокои го Ерик. — Вътре съм. Добре, имаме два полета. Единият е чартърен полет на „Атлантик Авиейшън“, излетял днес сутринта в девет за Ню Йорк Сити. Другият е на частен самолет, който е попълнил летателен план до Мексико Сити. Излетял е в един и половина сутринта.

— Можеш ли да ми кажеш повече за този самолет?

— Чакай малко. Тук има още една база данни. — Тя му отне по-малко от минута. — Самолетът е собственост на компания, регистрирана на Кайманските острови.

— Офшорка?

— Без съмнение. Ще отнеме малко време да… Задръж. Проверявам старите полети. Пристигнал е от Мексико Сити преди три дни на сиатълското международно летище „Такома“.

— А вчера са кацнали тук — завърши Хуан вместо него. Това беше самолетът, а за Мексико Сити летяха единствено, за да презаредят.

Той се обърна към Макс.

— Водят я в Аржентина.