Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (6)

4.

Трябваше да се уверя, че Марша и децата не са тук, завързани в друга стая, или че в този момент някой скапаняк не притиска патлака си до главите им. Налагаше се да обиколя къщата.

Само да ставаше така просто, както го прави Дон Джонсън в „Пороците на Маями“… Изтичваш до вратата, притискаш се до касата, скачаш вътре с вдигнат патлак и светът е твой. Но не е така — вратата естествено привлича огъня и ако застанеш на прага, се превръщаш в лесна мишена. Ако от другата страна те чака някой с пистолет, ти си мъртъв.

Първата стая, която трябваше да проверя, бе кухнята — намираше се най-близо и от там се чуваше шум.

Започнах да се придвижвам по външната стена на дневната. Прескочих Кев, без да поглеждам към него. Държах пистолета пред себе си. Трябваше да съм готов за стрелба веднага, щом видех мишената.

Мислено разделих стаята на части. Първата беше от канапето до средата на дневната, разстояние от около шест метра. Стигнах дотам и се заковах до големия телевизор със стереоуредба, който ми осигуряваше някакво прикритие, докато наблюдавах вратата, водеща обратно към антрето. Все още бе отворена.

В антрето нямаше нищо. Когато излязох навън, затворих вратата зад себе си. Приближих се до кухнята. Бравата беше от дясната страна и не можех да видя пантите, така че трябваше да се отваря навътре. Минах отляво и се заслушах. Освен дъха си и туптенето на сърцето си, чувах някакъв кретен да говори по радиото: „Осакатен по време на работа? Борете се за компенсации с помощта на нашите опитни адвокати и запомнете: ако не победите, няма да получите нищо“.

Пистолетът в дясната ми ръка продължаваше да сочи напред. Завъртях бравата, натиснах вратата навътре и се отдръпнах назад. После я побутнах още малко откъм страната на пантите, за да проверя дали отвътре ще последва някаква реакция.

Все още чувах радиото, както и звук от пералня — завъртане, спиране, завъртане. Но не се случи нищо.

Виждах малка част от кухнята. Придвижих се напред и отворих вратата докрай. Отново никаква реакция. Като се прикривах зад касата и стената, бавно започнах да се измъквам навън.

Докато ъгълът между мен и касата се увеличаваше, постепенно виждах все повече от помещението. Не бързах, за да мога да обработя информацията на етапи. Ако се наложеше да реагирам, фактът, че съм на два метра от касата нямаше да повлияе на стрелбата ми, иначе отдавна да не съм в този бизнес. С десния си палец натиснах бутона на лазерния мерник. Върху стената на кухнята проблесна малка яркочервена точка.

Присвих се, така че да представлявам колкото може по-малка мишена. Ако в кухнята имаше някой, щеше да види само една много нервна глава и щеше да му се наложи да реагира на това, а не на Дон Джонсън в цял ръст.

Стаята беше като в „Мери Селесте“. Храната бе зарязана по средата на готвенето. Кев беше казал, че Марша ще приготви нещо специално. Видях зеленчуци и отворени пакети месо. Затворих вратата зад себе си. По радиото вече свиреха софт рок и пералнята продължаваше да се върти. Масата беше почти наредена и това сериозно ме разтревожи. Кев и Марша стриктно държаха децата да изпълняват задълженията си и полунаредената маса означаваше по-голяма възможност хлапетата или да са мъртви, или да са на горния етаж и някой гадняр да е наврял дулото на деветмилиметровия си патлак в устата им.

Бавно се придвижех до отсрещния край на стаята и заключих вратата към гаража. Не ми се искаше да свърша с тази част от къщата и после момчетата да влязат вътре след мен.

Вече наистина започвах да се плаша. Дали Марша и децата все още бяха тук, или бяха успели да избягат? Не можех просто да си тръгна. Скапаняците, които бяха очистили Кев, бяха готови на всичко. Стомахът ми се свиваше на топка. Какво щях да открия горе?

Отново се върнах в антрето. Докато се движех, държах пистолета насочен нагоре към стълбите, които в момента бяха срещу мен. Последната непроверена стая на първия етаж бе кабинетът на Кев. Долепих ухо до вратата. Не чувах нищо. Изпълних същата процедура и влязох вътре.

Стаята беше малка, само колкото да се съберат няколко кантонерки, бюро и стол. Лавиците бяха пълни с книги и снимки на Кев, който стреля, тича и прочее. Сега всичко бе на пода. Единственото здраво нещо беше компютърът на Кев. Той лежеше настрани върху бюрото и на екрана му все още се виждаше скрийнсейвърът на Британската армия, който му бях пратил за майтап. Принтерът и скенерът бяха на пода до бюрото, но това бе обичайното им място.

Излязох в антрето и погледнах към стълбището. Това щеше да е проблем. Беше спираловидно и щеше да ми се наложи да се правя на Худини, за да си прикрия задника, когато стигна до средата. Сега нямаше да използвам лазера — не исках да съобщавам предварително за действията си.

Започнах да се изкачвам. За щастие килимът бе дебел и заглушаваше стъпките ми, но въпреки това се чуваше като ходене по лед — леко проверявах дали стъпалото няма да изскърца, после поставях крак плътно до вътрешния ръб, бавно и прецизно.

Когато стигнах до средата, насочих пистолета над главата си и опирайки се на стената, продължих да се изкачвам заднешком.

Две стъпала, изчакване, вслушване. Още две стъпала, изчакване, вслушване.

Бях сам и имах право на тринайсет изстрела, може би на четиринайсет, ако пълнителят беше дозареден след вкарването на патрон в патронника. Тези момчета обаче можеха да притежават полуавтоматично оръжие или даже автоматично. Ако беше така и ме очакваха, денят ми нямаше да завърши добре.

Пералнята беше на последното си гръмовно завъртане. По радиото продължаваха да свирят софт рок. Нищо друго.

Адреналинът ми се покачваше. Въпреки климатичната инсталация, целият плувах в пот. Започваше да се стича в очите ми и трябваше да ги избърша с лявата си ръка — едно по едно.

Вече бях срещу стаята на момичетата. По памет знаех, че вътре има двуетажно легло и най-голямото светилище на Покахонтас в света — тениски и плакати, спално бельо, даже кукла, която пееше нещо за цветовете.

Спрях и се приготвих за най-лошото.

Протегнах ръка към бравата и започнах процедурата. Нищо. Никой.

Стаята бе чиста и подредена. По леглата бяха натрупани камари от играчки. Темата пак беше „Покахонтас“, но очевидно следвана по петите от „Играта на играчките“.

Накрая отново излязох на площадката. Държах се така, все едно, че е друга стая, защото не знаех какво може да е станало през трийсетте секунди, откакто я бях оставил.

Бавно се придвижих към следващата спалня, почти притиснал гръб към стената и протегнал пистолета напред. Мислех си: „Ами ако… Какво ще направя, ако излязат от онази врата? Ами ако?… Ами ако?“

Когато наближих спалнята на Кев и Марша, открих, че вратата е леко открехната. Все още не можех да видя нищо вътре, но постепенно започнах да долавям някаква миризма. Слаб металически мирис, а също и смрад на лайна. Пригади ми се. Трябваше обаче да вляза.

Докато надничах иззад касата, успях да зърна Марша. Беше коленичила до леглото и горната половина на тялото й бе просната по лице върху матрака с широко разперени ръце. Завивките бяха целите в кръв.

Отпуснах се на колене. Усещах, че изпадам в шок. Не можех да повярвам, че е истина. Не, този ужас не се беше случил с това семейство. Защо да убиват Марша? Би трябвало да преследват само Кев. Искаше ми се само да махна с ръка, да седна и да зарева с глас, но знаех, че хлапетата са били в къщата и че все още може да са тук.

Взех се в ръце. Влязох вътре, като се мъчех да не обръщам внимание на Марша. Стаята бе чиста.

Следващата ми задача беше вътрешната баня. Отворих вратата и онова, което видях, ме довърши окончателно. Бам, блъснах се в стената и се свлякох на пода.

Аида лежеше на земята между ваната и тоалетната чиния. Петгодишната й главичка бе почти откъсната от раменете й. Задържаха я само шест–седем сантиметра плът и прешлените й ясно се виждаха.

Навсякъде имаше кръв. Бяха омазани цялата ми риза и ръце. Седях в кървава локва и тя попиваше в панталоните ми.

Извърнах глава към вратата и погледнах към Марша. Трябваше да положа всички усилия, за да не изкрещя. Клинът й бе разкъсан, бикините й бяха свалени и тя се беше насрала, навярно в момента на смъртта. От пет метра разстояние виждах единствено, че един човек, към когото наистина изпитвах привързаност, а може би дори обич, бе на колене и кръвта му беше навсякъде по леглото. Бяха сторили с нея същото като с Аида.

Дишах дълбоко и бършех очите си. Оставаше ми да покрия още две стаи — втората баня и голямото помещение над гаража. Не можех да се откажа сега, защото можеха да очистят и мен.

Проверих останалата част от къщата и накрая полу се строполих, полу седнах на площадката. Виждах кървавите си отпечатъци навсякъде по килима.

„Стига, успокой се и помисли.“

Сега какво? Кели. Къде беше Кели, мамка му?

После си спомних за скривалището. Заради рискованата работа на Кев двете деца знаеха къде трябва да се скрият в случай на опасност.

Тази мисъл ме накара да се опомня. Ако Кели бе там, засега не я заплашваше нищо. Най-добре да я оставя в скривалището, докато не свършех останалото, което трябваше да свърша.

Изправих се и започнах да слизам по стълбището, като не преставах да държа пистолета напред. Междувременно видях, че съм оставил кръв по стената и килима, където бях седял. Почти ми се искаше убийците да се появят. Копнеех да видя тия типове.

Взех от кухнята кърпа и малък кашон и започнах да обикалям из къщата, за да избърша всички брави и повърхности, върху които бях оставил отпечатъци. После отидох при плъзгащите се врати към верандата и спуснах завесите. Не исках някой да открие чужди следи от пръсти, преди да се измъкна от тук и да се кача на самолета за Лондон.

Хвърлих поглед към Кев и разбрах, че съм се овладял. Вече го възприемах просто като труп.

Върнах се обратно горе, измих си ръцете и лицето и извадих от шкафа на Кев чиста риза, дънки и маратонки. Не ми бяха по мярка, но за момента щяха да свършат работа. Напъхах собствените си омазани с кръв дрехи в кашончето, което щях да взема със себе си.