Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (28)

26.

Дълбоко си поех дъх и избърсах кръвта, пръснала в очите ми, когато го прострелях.

Опитах се да възвърна самообладанието си. Спрях се за няколко секунди, отново си поех дъх и се опитах да измисля какво да правя сега.

Някой можеше да е чул изстрелите и да съобщи за тях. Трябваше да приема, че вече го е направил. Кели продължаваше да пищи някъде в далечината.

Най-важно беше оборудването ми. Хвърлих се във вътрешния офис. Изтръгнах кабела от компютъра, извадих дискетата от флопито и я пъхнах в джоба си. Прибрах всичко в сака и се върнах в предния офис.

Приближих се до Макгиър. Приличаше на Кели, когато спеше, само че лицето му бе като пица и на тила му зееше огромна рана, от която върху килима капеше сива течност.

Взех сака, прехвърлих го през рамо и излязох в коридора да прибера пистолета си и да открия Кели. Нямаше проблем — само трябваше да следвам посоката на писъците.

Тя се бореше с вратата на противопожарния изход. Гърбът на дъждобрана й беше целият в кръв — навярно моята, когато Макгиър ме бе повалил. Кели се мъчеше да завърти бравата, но пръстите й не искаха да я слушат. Подскачаше от крак на крак, пищеше и удряше с юмруци по вратата от ярост и ужас. Приближих се, хванах я за ръката и я разтърсих.

— Престани! Престани!

Така нямаше да стане. Кели беше в истерия.

Вгледах се в мокрите й от сълзи очи и казах:

— Виж, опитват се да те убият. Разбираш ли го? Искаш ли да умреш?

Тя се опита да се отскубне от мен. Притиснах устата й с длан и чух как се мъчи да си поеме въздух през носа. Повдигнах лицето й към моето.

— Тези хора се опитват да те убият. Престани да ревеш, просто престани да ревеш.

Тя утихна и престана да се съпротивлява. Пуснах я.

— Дай ми ръка, Кели.

Все едно, че държах медуза.

— Пази тишина и просто ме слушай — казах аз. — Трябва да ме изслушаш, ясно ли е? — Отново се вгледах в очите й.

Тя зяпаше през мен, като че ли бях от стъкло, и по лицето й се стичаха сълзи.

Натиснах лоста на противопожарния изход и отвън ме лъхна студен, влажен въздух. Не можех да видя нищо, но навярно очите ми просто още не се бяха приспособили. Задърпах Кели за ръка и стъпките ни отекнаха надолу по металното стълбище. Не ми пукаше за шума — и без това вече бяхме вдигнали достатъчно.

Докато тичах към оградата, се подхлъзнах в калта и паднах. Кели нададе вик и отново избухна в сълзи. Разтърсих я и я накарах да млъкне.

Стигнахме до оградата. Вече чувах сирени по магистралата. Сигурно идваха за нас. След миг чух други шумове откъм паркинга.

— Почакай тук!

Покатерих се по оградата със сака, пуснах го долу и скочих. Вече се приближаваха, но не можех да ги видя. Кели ме гледаше от другата страна и хълцаше, хванала се за оградата.

— Ник… Ник… Моля те, искам да дойда с теб!

Започнах да копая. Погледът ми беше прикован в пролуката между двете сгради. Отдясно по магистралата се носеха сини светлини, които осветяваха небето.

Кели отново се разхълца.

— Ще се оправим — казах аз, — ще се оправим. Просто остани където си. Погледни ме! — Срещнах очите й. — Стой където си!

Сега светлините и сирените бяха на „Бол Стрийт“. Изрових документите си и ги прибрах в джоба си.

Всички коли вече бяха спрели и сирените им заглъхваха. Сините светлини продължаваха да проблясват и се отразяваха по мокрото от сълзи лице на Кели.

Погледнах я през мрежата на оградата и прошепнах:

— Кели! Кели!

Тя беше замаяна от страх.

— Кели, сега ме последвай. Хайде!

Започнах да вървя покрай оградата. Тя хленчеше и молеше за майка си. Звучеше ми все по-отчаяна.

— Трябва да издържиш, Кели — казах аз, — трябва да издържиш. Върви!

Движех се прекалено бързо за нея. Кели се препъна и падна в калта. Този път не бях при нея, за да я изправя на крака. Тя лежеше и хълцаше.

— Искам да си ида вкъщи, искам да си ида вкъщи. Моля те, заведи ме вкъщи.

Край обекта вече се бяха събрали три полицейски автомобила и ние още не се бяхме отдалечили и на двеста метра от там. Съвсем скоро щяха да насочат прожекторите си и да ни открият.

— Ставай, Кели!

Обектът изглеждаше като заобиколен с мъгла от синьо–червени светлини. В мрака отзад сновяха лъчи на фенерчета.

Продължихме напред, докато не се изравнихме с уличката. Воят на сирени изпълваше нощта.

Прескочих оградата, хванах Кели за ръка и се насочихме към уличката.

Трябваше да намеря кола, която да е паркирана в сенките и да е на съответната възраст, за да няма алармена инсталация.

Излязохме от уличката и свихме наляво, покрай редица паркирани автомобили. Открих шевролет от началото на деветдесетте и наредих на Кели:

— Седни до него.

Отворих го и извадих комплекта с шперцове. Минути по-късно бях в колата. Откъснах жиците и запалих двигателя. Дигиталният часовник показваше 03:33 часа.

Оставих двигателя да работи, включих чистачките и отоплението на пълна мощност, за да изчистя росата. Прибрах Кели и сака и ги хвърлих на задната седалка.

— Лягай долу, Кели, и заспивай! — Тя не възрази срещу това. Заспиването обаче щеше да е проблем. Навярно през целия й останал живот.

Подкарах по пътя и завих наляво, бавно и внимателно. Само след около половин километър забелязах, че към мен се приближават проблясващи светлини. Извадих пистолета и го пъхнах под дясното си бедро. Нямаше да оставя ченгетата да ни пипнат.

— Остани легнала и недей да се изправяш, разбра ли? — викнах назад към Кели.

Отговор не последва.

— Кели?

Получих слабо „Да“.

Щеше да е жалко, ако се наложеше да убия тези полицаи, но в крайна сметка нали тъкмо затова им плащаха? Набързо съставих план. Ако се случеше да ме спрат, щях да изчакам, докато един или двама от тях дойдат до шевролета и щях да ги гръмна.

Синьо–червените светлини се приближаваха. Аз просто продължавах напред към тях. В момента бях работник на нощна смяна, който отива да си изкарва прехраната.

Не се страхувах. Бях съвсем спокоен. Просто чаках да видя какво ще се случи. Те профучаха покрай мен със стотина километра в час.

Погледнах в огледалото. Бяха натиснали спирачките и сега вече започнах да се страхувам. Стоповете угаснаха. Или просто намаляваха скоростта, или бяха променили решението си.

Трябваше да се освободя от тази кола преди разсъмване, когато собственикът би могъл да открие изчезването й. Освен това се налагаше да намеря нови дрехи за двама ни и да се преместим в друг хотел.

— Искам си вкъщи! — викаше Кели. — Искам си вкъщи! Искам при…

— Ще те заведа у вас, Кели, но не веднага! — Трябваше да изкрещя, за да я прекъсна.

Наместих огледалото, за да я виждам. Беше се свила на топка с палец в устата. Спомних си за другите случаи, в които я бях заварвал в това състояние, и тихо казах:

— Ще се върнеш, не се страхувай.

Пътувахме по улица, която изглежда минаваше покрай западния бряг на Потомак. След около половин час открих търговски център и паркирах пред него. Навън имаше двайсетина автомобила, навярно на персонала.

Кели не попита защо спираме. Обърнах се към нея и казах:

— Отивам да купя някакви дрехи. Искаш ли нещо? Да ти донеса ли сандвичи?

— Не излизай, не ме оставяй сама! — изхленчи тя. Изглеждаше така, сякаш са й зашлевили шамар. Лицето й беше яркочервено, с подпухнали очи и залепнали кичури коса. Не можеш да заведеш пребито седемгодишно дете с окървавени дрехи в супермаркет, в четири часа сутринта.

Наведох се над задната седалка и извадих гащеризона от сака.

— Налага се да те оставя тук — отвърнах аз. — Някой трябва да пази нещата. — Посочих към сака. — Можеш ли да го направиш? Вече си голямо момиче, страхотен шпионин.

Тя неохотно кимна.

Започнах да обличам гащеризона.

— Ник?

— Какво? — Нямах време да се обърна към нея, защото се борех с крачола.

— Чух изстрел. Онзи мъж мъртъв ли е?

— Кой мъж? — Не исках да я поглеждам. — Не, не е. Струва ми се, че се беше объркал и ни беше взел за други хора. Ще се оправи. Полицията ще го откара в болница.

Вече ми идваше прекалено. Бързо излязох от колата и пъхнах вътре глава. Още преди да започна да й повтарям обичайните инструкции, Кели каза:

— Ще се върнеш, нали? Искам да си ида вкъщи и да видя мами.

— Естествено, че ще се върна, няма проблеми, и ти скоро ще видиш мами.

Включих вътрешното осветление и обърнах огледалото така, че да видя лицето си. Дълбоките рани по челото и под окото ми все още бяха влажни, но плазмата полагаше всички усилия да засъхне. Изплюх се в шепа и избърсах остатъка от кръвта с ръкава на гащеризона, но не успях да направя много. Трудова злополука.

Дадох знак на Кели да заключи вратата и да легне на седалката. Тя се подчини.

Влязох през автоматичната врата. Изтеглих пари от банкомата, после взех по два комплекта дрехи за Кели и мен, както и необходимото за миене и бръснене, кутия бебешки кърпички и болкоуспокоителни за тила ми. Започваше ужасно да ме боли. Можех да гледам настрани само като завъртя цялото си тяло, като робот. Хвърлих в количката няколко кутии кола, пакети с чипс и бисквити.

Нямаше много купувачи. Нараняванията ми привличаха някой и друг поглед, но никой не ме зяпаше.

Върнах се при колата и почуках на прозореца. Стъклата се бяха замъглили и Кели избърса нейния с ръкава си. През кръгчето видях, че плаче и търка очи. Посочих към ключалката и тя ми отвори.

Изобразих широка усмивка.

— Здрасти! Как е?

Почти не получих отговор. Докато хвърлях торбичките върху предната седалка, обявих:

— Виж, донесъл съм ти подарък. — Показах й голям шоколад. Получих неохотна усмивка. Тя го взе и го разпечата.

Погледнах към часовника на колата. Наближаваше пет сутринта. Потеглихме към околовръстното, после поехме на запад.

Видях знак за международното летище Далас и забавих, за да не пропусна отклонението. Скоро трябваше да се избавим от шевролета.

Кели лежеше отзад и гледаше към вратата. Изглежда потъваше в света на сънищата. В противен случай случилото се би я увредило психически.

Бяхме на дванайсетина километра от Дълъс и започнах да се оглеждам за хотели. Видях надпис: „Иконъми ин“. Съвършено, но първо трябваше да се приведем в порядъчен вид.

Докато пътувахме към летището, на пет–шест километра забелязах светлините на може би първия за деня приземяващ се самолет. Спрях малко преди входа на хотела, за да проверя за наблюдателни камери. Нямаше — регистрацията трябва да ставаше на излизане. Взех си квитанцията и паркирах сред хиляди други автомобили.

— Кели, сега трябва да се преоблечеш в чисти дрехи.

Показах й какво съм купил и докато се събличаше, аз извадих бебешките кърпички и й почистих лицето.

— Хайде да се избавим от тези сълзи. Ето, взел съм ти и четка. — Набързо й сресах косата, защото темето я болеше. — Добре, дай да ти облечем този блузон. Готово. Изглеждаш чудесно. Вземи си още една кърпичка и си издухай носа.

Аз също се преоблякох и напъхах всички дрехи пред; дясната предна седалка. Когато се качихме на автобуса за летището, Кели все още изглеждаше ужасно.