Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (25)

23.

Прехвърлих сака през рамо и тръгнах към реката по същия път като предишната вечер. Не валеше и можех да виждам звездите, както и собствения си дъх. Нищо не се бе променило, освен че светлината от магистралата беше малко по-силна, тъй като нямаше мъгла.

Стигнах до портала на телената ограда, нахлузих дръжките на сака така, че да го нося на гръб, като мешка, и се прехвърлих от другата страна. Сега ръцете ми бяха свободни. Ако срещнех някого, можех да побягна, без да изоставям багажа си или пък, като последно средство, да извадя пистолета и да стрелям.

Изравних се с обекта оттатък пустошта и оградата. Не се чуваше нищо друго, освен тътена по магистралата. Започнах да се придвижвам през боклуците, пръснати из пустеещия каменен участък. Не исках да се подхлъзна и да вдигна шум, тъй като моят мокър приятел в шубраците можеше да не е единственият човек наоколо.

Стигнах до оградата. Скрих се зад храстите, свалих сака от гърба си и седнах отгоре му. Първият етап беше завършен. Сега трябваше да се огледам, да се ослушам и да обмисля как да продължа. Трябваше да бъда изключително предпазлив, защото бях сам. Всъщност това бе работа за двама души, единият от които да се оглежда, а другият да действа. Няколко минути просто се настройвах. Тази вечер видимостта беше малко по-добра заради ясното небе. Паркингът наляво пустееше. Палетите надясно си бяха там, където ги бях видял предишния път.

Извадих от джоба на сакото си опакованите документи. Изкопах с ръце плитка дупка под храста, хвърлих вътре пакета и го зарових. Това щеше да е тайният ми склад. Ако ме пипнеха, щях да съм чист, а ако се наложеше да избягам, винаги можех да се върна.

Избърсах калта от ръцете си в тревата и започнах да се приготвям. Тихо разкопчах ципа на сака и извадих евтиния син гащеризон, навярно същия като онези, които бяха носили приятелчетата на Кев.

Бях готов за следващия етап. Прескачането на висока ограда с двайсеткилограмов сак на гърба не е лесна работа — ако се закачиш за телта, можеш да вдигнеш шум и да изгубиш бая време.

Извадих от сакото си въже и го захапах между зъбите си. Приближих се до стоманения кол колкото можех по-близо, без да излизам на открито, вдигнах сака и го подпрях на рамото си. После завързах дръжките му за оградата и прехвърлих свободния край на въжето от другата страна.

Проверих дали пистолетът е здраво напъхан в дънките ми и започнах да се катеря. Когато прескочих, отново, се огледах, ослушах се и едва тогава се покатерих обратно, за да прехвърля сака. За пореден път се спуснах на земята, хванах свободния край на въжето и го дръпнах. Сакът се освободи и аз го поех. После приклекнах и пак започнах да се ослушвам.

Самостоятелната акция изисква изключителна концентрация, защото не можеш едновременно да гледаш и да работиш. Затова правиш или едното, или другото — или действаш, или гледаш. Само се опитай да ги правиш едновременно, и вече си се прецакал.

Изправих се, вдигнах сака на лявото си рамо и внимателно отворих американския цип на гащеризона така, че ако се наложи, да мога бързо да извадя пистолета. После бавно тръгнах към лявата страна на сградата.

Преди да направя каквото и да било, трябваше да обезвредя детектора за движение. Сега бях вляво от него, с гръб към стената. Хванах сака с лявата си ръка, вдигнах поглед към детектора и бавно започнах да се придвижвам към него. Когато вече не можех да съм, сигурен, че няма да ме засече, се наведох и оставих сака в краката си.

Лампите, които реагират на движение, затрудняват живота на хора като мен, но само ако покриват цялата сграда. Струваше ми се странно, че детекторът е само един, а не два–три застъпващи се, за да няма необезопасени участъци. Всеки момент очаквах да ме засече сензор, който не съм забелязал. Но онзи, който беше инсталирал системата за сигурност, очевидно бе смятал, че трябва да бъде покрит само долният противопожарен изход, а не пътищата към него.

Наближаваше един часът сутринта, което означаваше, че имам малко повече от пет часа до първи зори. Времето беше срещу мен, но нямах намерение да бързам. Заобиколих отдалеч и взех една от палетите. Вдигнах я до гърдите си и бавно тръгнах към стената. Земята все още бе кална и обувките ми противно жвакаха. Най-после стигнах, оставих палетата отстрани на сака и се върнах за друга.

Подпрях двете палети една върху друга като стълба. Спрях и отново се огледах и ослушах. Не чувах нищо друго, освен дробовете си, които се мъчеха да си поемат въздух през пресъхналото ми гърло.

Качих се върху първата палета. Всичко беше наред. Покатерих се още нагоре. Втората също изглеждаше стабилна. Продължих да се изкачвам. Още след второто стъпало цялата структура внезапно се разлюля и се срути. Стоварих се на земята като чувал с картофи и двете палети шумно се блъснаха една в друга. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“

Лежах по гръб. Една от палетите беше се стоварила върху краката ми. Никой не изтича навън, за да види какво става, не се разлаяха кучета, не светнаха лампи. Запреглъщах в опит да навлажня устата си.

За щастие всичко това се случи от отсамната страна на сака. Вдигнах палетата и пропълзях отдолу, като тихо ругаех. Но какво друго можех да направя — да купя от търговския център стълба и да я довлека до обекта ли? Припълзях до ъгъла на сградата и надзърнах към „Бол Стрийт“.

Все още ме бе яд на самия себе си. Така можех да прекарам цяла нощ в импровизации, докато успеех да се добера до детектора. Може би идеята за стълбата не беше чак толкова тъпа. Но вече бе прекалено късно.

Застанах до стената и се замислих. Реших да реагирам така, както „диктува положението“ — любимият израз на Фирмата, който просто означаваше, че не знаят какво да правят. Като мен в момента.

Мамка му, щях да използвам Кели. Единственото, което хлапето трябваше да направи, беше да се облегне на палетите за петнайсетина минути, докато свършех. След това можеше да остане с мен или да я хвърля обратно в хотела.

Взех сака, върнах се при високата ограда и прехвърлих багажа си оттатък. После тръгнах покрай оградата, като търсех откъде да изляза на „Бол Стрийт“. Нямах абсолютно никакво време да се връщам по същия път. Най-после открих сервизна уличка между две сгради, които все едно че излизаха от някой филм за мафията в Ню Йорк през петдесетте. Тя ме изведе право на пътя и от там стигнах до хотела за не повече от две минути. Изведнъж осъзнах, че картата за ключалката не е в мен — бях я оставил при документите си. Налагаше се да събудя Кели.

Отначало почуках тихо, после малко по-силно. Едва когато започнах да се притеснявам, чух: „Здрасти, Ник“. Една-две секунди по-късно вратата се отвори.

— Откъде знаеше, че съм аз? Трябваше да изчакаш да ти отговоря. — После видях стола и следите от влаченето му по килима. Усмихнах се и я потупах по главата. — Погледнала си през шпионката, нали, хитрушо? Хей, щом си толкова умна, имам работа за теб. Адски, адски ми трябва твоята помощ! Искаш ли да ми помогнеш?

— Какво трябва да направя? — попита ме тя сънено.

— Ще ти покажа, когато стигнем там. Ще дойдеш ли с мен?

— Щом искаш…

Осени ме идея.

— Не ти ли се ще да станеш като татко си? Защото тъкмо това прави той за добрите момчета. После можеш да му разкажеш.

Лицето й просия. Кели отново беше щастливото зайче.

Трябваше да подтичва, за да не изостава от мен. Стигнахме до уличката и се насочихме към пустеещия участък. Беше тъмно и тя не виждаше много добре. Започна да провлачва крака, опипвайки терена.

— Къде отиваме, Ник?

— Нали искаш да си поиграем на шпиони? — с възбуден шепот попитах аз. — Представи си, че си рейнджър и отиваш на секретна мисия.

Стигнахме до пустошта и минахме по същия път към оградата. Хванах я за ръка и тя ускори крачка. Май започваше да свиква.

Намерихме сака. Измъкнах от него гащеризона и казах на момичето:

— Трябва да облека този специален шпионски гащеризон. — Когато Кели го видя, лицето й се промени. Внезапно осъзнах, че вероятно е направила връзката с убийците на Кев. — Татко ти също носи такова нещо. И ти ще си добър шпионин — съблечи си дъждобрана. — Обърнах го наопаки и й казах да си го сложи така. Хареса й.

Вдигнах сака и го прехвърлих през рамо. После посочих с ръка.

— Сега съвсем бавно ще идем хей там.

Стигнахме при палетите и аз оставих чантата на същото място като преди.

— Добре ли си? — попитах аз и й дадох окуражителен знак с палци, нагоре.

— Добре. — Палци нагоре.

— Погледни към онова нещо там горе. Ако то те види, ще започне да вие, ще засвяткат светлини и всякакви такива неща. Тогава сме загубени. Затова никога не трябва да минаваш оттатък този сак, ясно ли е?

— Ясно. — Двамата пак вдигнахме палци.

Отново нагласих палетите и й показах какво искам от нея. Чух я тихо да пъшка. Беше започнала да се обляга така, както й показах, и сигурно си мислеше, че физическият труд просто не може да мине без сумтене.

Разкопчах ципа на сака, извадих часовника с кутията от яйцата, пъхнах стрелката в калъфа й и внимателно я залепих с лепенката.

Кели послушно продължаваше да натиска, докато не й казах да си почине. Поне схващаше бързо. Момичето ме наблюдаваше, докато поставях часовника на земята и увивах около китката си две еластични ленти.

— Това е фокус. Гледай ме!

Тя кимна. Навярно все още се опитваше да разбере как съм блокирал дистанционното управление.

— Готова ли си, Кели?

— Готова съм.

— Давай!

Бавно започнах да се изкачвам, като се опитвах да разпределям тежестта си.

Когато стигнах на една ръка разстояние от детектора, обърнах кутията от яйцата така, че дългата й страна да е хоризонтална на земята и бавно я придвижих на петнайсетина сантиметра под детектора. После се облегнах с гръб към стената. Трябваше да остана така около четвърт час.

Стоях и гледах как кутията съвсем бавно пълзи към детектора. Движението беше толкова незабележимо, че устройството не бе достатъчно чувствително, за да го регистрира — иначе щеше да се задейства всеки път, щом пред него минеше някой паяк. Надявах се само, че Кели ще издържи. Скоро щях да разбера.

От време на време поглеждах надолу и намигах на партньорката си.

— Така е добре, нали? — Тя ми отвръщаше с широка усмивка — или поне така предполагах, защото единственото, което можех да видя, беше обърнат наопаки дъждобран, качулка и парата от дъха й.

Докато чакахме стрелката да се изправи вертикално, ненадейно се разнесе кратък вой на полицейска сирена.

„Мамка му! Мамка му!“

Автомобилът бе на пътя от другата страна на сградата. Не, не можеше да има нищо общо с нас. Иначе защо беше само един патрул и защо изобщо използваше сирената?

Не можех да помръдна. Ако го направех, щях да задействам устройството. Още не бях видял светлината на фенерчетата.

— Ник, Ник… Чу ли това?

— Всичко е наред, Кели. Просто продължавай да подпираш. Всичко е наред, чух го.

Какво можех да направя? Повтарях си да не се тревожа, да запазя спокойствие и да мисля с главата си.

Из паркинга отекна вик. Идваше откъм „Бол Стрийт“. Към него се присъединиха други гласове и избухна спор. Не можех да разбера какво си говорят, но се затръшваха автомобилни врати, разменяха се реплики, после се чу запалване на двигател. Единственото, което успях да предположа, беше, че докато съм бил за Кели, някой е паркирал там — навярно една от двойките, които бях видял от колата на Пат; че са положили всички усилия, за да запотят стъклата отвътре и че полицията ги е хванала. Струваше ми се правдоподобно.

Още малко, и кутията щеше да застане вертикално. Затаих дъх. Това не бе точна наука — имаше петдесет процента вероятност за успех, не повече. Ако детекторът ни засечеше, трябваше светкавично да си плюем на петите.

Най-после кутията скри устройството. Слава Богу, не се включиха светлини. Издърпах със зъби двете тънки еластични ленти от китката си, закрепих първата върху горната част на кутията и детектора, после здраво я стегнах и я усуках. Втората използвах по същия начин, просто за всеки случай. Детекторът бе победен.

Извадих часовника и го пъхнах в един от дълбоките предни джобове на гащеризона си. Спуснах се долу и потупах Кели по рамото.

— Добра работа!

Тя ми отправи широка усмивка. Все още не беше съвсем сигурна за какво е всичко това — но, хей, нали и татко вършеше същото?