Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (10)

8.

Не беше моментът да се чудя как са ни открили. Докато тичах, възможностите прескачаха в ума ми. Очевидното решение бе да не взимам Кели със себе си и да ги оставя да я намерят. Тя ми висеше като воденичен камък на шията. Сам бих могъл да се измъкна.

Тогава защо престанах да тичам? Не бях съвсем сигурен, но инстинктът ми сякаш подсказваше, че момичето трябва да дойде с мен.

Върнах се обратно и влетях в стаята.

— Кели, трябва да тръгваме! Хайде, ставай!

Тя се унасяше в сън. На лицето й се изписа ужас заради промяната в тона ми.

— Трябва да тръгваме!

Грабнах якето й, взех я на ръце и се насочих към вратата. По пътя вдигнах обувките й и трескаво ги напъхах в джобовете си. Тя издаде някакъв звук, полууплашен, полупротестиращ.

— Просто се дръж за мен! — прошепнах й аз. Краката й бяха обвити около кръста ми.

Излязох на площадката. Затворих вратата и тя автоматично се заключи. Щеше да им се наложи да я разбият. Бързо огледах коридора, без да си правя труда да проверявам какво става долу. Скоро щях да разбера, ако ни преследваха.

Завих наляво и се затичах към края на коридора, после отново свих наляво и стигнах до противопожарния изход. Натиснах лоста и вратата се отвори. Намирахме се на открито бетонно стълбище от задната страна на хотела. Търговският център беше на около половин километър пред нас.

Тя се разплака. Нямаше обаче време за любезности. Вдигнах лицето й точно пред моето.

— Дойдоха хора, които искат да те вземат и отведат, разбираш ли? — Знаех, че това ще я уплаши и още повече ще я обърка, но нямаше друг начин. — Опитвам се да те спася. Млъкни и прави каквото ти кажа!

Силно я ощипах по бузата и разтърсих лицето й.

— Разбираш ли ме, Кели? Млъкни и здраво се дръж за мен!

Притиснах лицето й към рамото си и се затичах надолу по бетонната стълба, като обмислях накъде да поема.

Пред нас имаше четирийсетина метра обрасъл с трева участък, а зад него стара и ръждясала телена ограда, висока около метър и осемдесет. От другата страна беше гърбът на дългата редица офис сгради, които гледаха към магистралата и като цяло даваха представа за всички архитектурни стилове от последните трийсет години. Дъното на административната им зона бе покрито с боклуци и големи цилиндрични кошчета за отпадъци.

През буренаците се виждаше пътека, която стигаше до липсващ участък от оградата. Може би служителите от хотела или офисите минаваха от там за по-напряко.

Кели щеше да ми пречи, ако се наложеше да тичам по-бързо, затова я прехвърлих на гръб и сключих ръце под дупето й. Слязох по стълбите, спрях и се заслушах. Все още не се чуваха викове или разбиване на врата. Искаше ми се просто да се затичам към пролуката в оградата, но трябваше да действам според правилата.

Все още с Кели на гръб, без да си правя труда да й обяснявам какво става, аз застанах на четири крака. Снижих се до трийсетина сантиметра над земята и бавно подадох глава иззад ъгъла. Имаше вероятност да променя маршрута в зависимост от обстановката.

Сега двата автомобила бяха паркирани под стълбите, до автомата за кола. Скапаняците очевидно бяха горе. Не знаех колко са.

Разбрах, че от там не са в състояние да наблюдават по-голямата част от пустеещия участък. Затичах се. Валеше слаб, но упорит дъжд и земята беше кална. Очевидно районът бе грижливо поддържан и само на отделни места се виждаха пръснати хартии, стари кутии от безалкохолни и опаковки от бургери. Продължавах да се приближавам към дупката в оградата.

Кели ме забавяше — започнах да правя къси, бързи крачки, без да прегъвам много крака в коленете, а само колкото да поемам тежестта й. Бях се навел напред, сякаш прегръщах мешка. Когато се блъскаше в гърба ми, момичето неволно изпъшкваше.

Стигнахме до пролуката в оградата. Чух свистене на автомобилни спирачки. Не си направих труда да се оглеждам, просто ускорих крачка.

Щом излязохме през оградата, се изправихме пред гърба на офис сградите. Не можех да видя уличката, по която бяхме минали по-рано. Завих наляво и започнах да търся изход към магистралата. Все някъде трябваше да има такъв.

Вече излязох на асфалт и можех да набера нормална скорост, но Кели започна да се изплъзва надолу.

— Дръж се! — извиках аз и усетих, че ръцете й се напрягат. — По-здраво, Кели, по-здраво!

Не се получаваше. С лявата си ръка я хванах за китките и ги смъкнах надолу, към корема ми. Сега вече беше добре и можех да използвам дясната си ръка, за да се изпомпя напред. Основната ми цел бе да се отдалеча на прилично разстояние. Скоро полицията щеше да се втурне по петите ни. Трябваше да открия онази проклета уличка!

Странно е, когато преследват неопитен човек. Той подсъзнателно се опитва да увеличи максимално дистанцията между себе си и преследвачите и независимо дали се намира в град или на полето, жертвата си мисли, че това означава да се движи по права линия. Всъщност, трябва да правиш колкото можеш повече завои, особено ако си в град. Ако стигнеш пък до кръстовище, ще затрудниш допълнително преследвачите: те трябва да покрият по-голям участък и да се разделят. Заекът в полето не бяга по права линия. Той прави дълги скокове и постоянно променя посоката — преследвачите тъкмо са набрали инерция, и внезапно трябва да завият, което означава забавяне. Сега аз щях да съм заекът. Веднага щом стигнех до края на уличката, щях да свия вляво или вдясно, дори още не знаех накъде, и да препускам с всички сили, докато ми се открие друга възможност.

Открих уличката. Нямаше време да мисля дали това е правилното решение. Чувах зад себе си викове, може би на 100–150 метра. Но не бяха насочени към мен. Преследвачите ми бяха прекалено опитни и знаеха, че няма да постигнат нищо с това. Чух рев на автомобили. Опитваха се да ми пресекат пътя. Продължавах да тичам.

Вече бях останал без дъх и на гърба ми висеше седемгодишно дете. Устата ми бе пресъхнала и целият плувах в пот. Главата на Кели се блъскаше в тила ми и аз я притисках толкова силно, че брадичката й се забиваше в шията ми. Започваше да я боли и тя отчаяно се разплака.

— Спри, спри, Ник!

Не й обърнах внимание. Стигнах до края на уличката и попаднах в съвсем нов свят.

Пред мен имаше тесен път, който минаваше по дължината на офис сградите. От отсрещната му страна тревист склон се спускаше надолу, към магистралата. Оттатък бяха паркингите и търговският център. Шумът на уличното движение заглушаваше виковете на Кели. Въпреки мократа настилка, автомобилите летяха с висока скорост в двете посоки. Повечето караха на къси светлини и чистачките им работеха само от време на време. Спрях.

Сигурно изглеждахме страхотно — мъж с босо дете на гърба, задъхан надолу по склона. Прескочих парапета покрай магистралата и започнахме да си играем на гоненица с автомобилите. Те надуваха клаксони или рязко завиваха, за да ни избегнат. Не обръщах внимание на когото и да е, даже на онези, които ни спасяваха живота, като набиваха спирачки. Просто продължавах да тичам.

Кели пищеше. Трафикът я плашеше също толкова много, колкото и самото тичане. През всичките й седем години навярно постоянно я бяха предупреждавали да не си играе на улицата, а сега беше яхнала възрастен човек и навсякъде около нея летяха коли.

Когато прескочих парапета от отсрещната страна, аз също вече започвах да се плаша. Кели несъмнено ме бавеше, а все още ми оставаше да пробягам голямо разстояние, за да сме в безопасност. Наведох се и се запромъквах през паркинга, като се криех зад пикапи и по-големи автомобили.

В отсрещния край на търговския център се виждаше огромен магазин за компютри. Насочих се натам. Големите ъглови търговски сгради винаги са с по няколко входа. Предполагах, че тази има изход към другата страна, навярно отзад, така че даже да ме забележеха да влизам, щяха да си имат проблеми.

Знаех, че ще им е трудно да покрият магазина — самият аз бях правил подобни неща в Северна Ирландия. Ако играчът влезеше в търговския център, пращахме след него само един от нашите и после се втурвахме да блокираме всички изходи. Достатъчно сложно е дори когато познаваш обекта, да не говорим за случаите, когато трябва да го откриеш и идентифицираш. Ако искаше да вземе мерки против проследяване, той можеше да се качи с някой от асансьорите, да излезе през един изход, да се върне през друг, да се качи два етажа нагоре, да слезе с асансьор един надолу, после да се измъкне на паркинга… и го пиши изчезнал. Ако тези момчета бяха опитни, щяха да се заемат с блокирането на изходите веднага щом видеха къде отивам. Така че трябваше да действам светкавично.

Влязохме през широки автоматични врати. Приличаше на гигантски магазин „Направи си сам“, с камари офис оборудване, компютри и софтуер. Минах покрай касите без да взимам количка, все още с Кели на гръб. Сградата беше претъпкана. Стоях там, подгизнал от пот, гърдите ми мъчително се надигаха и спускаха, докато се мъчех да си поема дъх, а отгоре на всичко детето плачеше. Хората започваха да ни заглеждат.

— Искам вече да сляза! — простена Кели.

— Не, нека първо излезем от тук.

Хвърлих поглед назад и видях, че през паркинга минават две момчета. С костюмите си приличаха на цивилни ченгета и решително тичаха към магазина — очевидно се готвеха да блокират изходите. Трябваше да направя някой и друг завой и да ги заблудя.

Затичах се по една от пътеките, натъпкана с компактдискове с игри, завих надясно и поех покрай външната стена, като търсех изход. Мамка му, нямаше! Сградата изглеждаше като запечатана. Не можех да се върна по същия път, по който бях дошъл, но ако не откриех друг изход, щях да прекарам остатъка от деня в описване на кръгове из магазина.

Една от младите продавачки втрещено погледна към мен и се затича нататък по пътеката. Очевидно отиваше да повика управителя или охраната. Секунди по-късно към нас се приближиха двама мъже по ризи, на които бяха закачени табелки с имената им.

— Извинете, с какво можем да ви помогнем? — Бяха много любезни, но всъщност искаха да кажат: „Какво правиш в нашия магазин, мамка ти?“

Нямаше време да им отговарям. Хукнах към дъното на магазина. Търсех товарни площадки, аварийни изходи, отворени прозорци, каквото и да е. Най-после видях надписа, който се надявах да открия: „Противопожарен изход“. Втурнах се натам, блъснах вратата и сирената започна да вие.

Бяхме навън, върху платформа, очевидно използвана за разтоварване на камиони.

Спуснах се по четири–пет метални стъпала и стигнах до долу. Докато завивах наляво, извиках на Кели да се държи здраво.

Задната част на търговския център пустееше. Тук бяха административните зони с обичайните кошчета за боклук, фургони, дори ремарке, откачено от камиона си и използвано за складово помещение. Навсякъде имаше купчини кашони и отпадъци, трупани през целия ден. Извън асфалта видях телена ограда, която заобикаляше целия район и навярно бе висока около четири и половина метра. Следваше пустееща земя с отделни дървета и храсти. Предполагах, че оттатък са паркингът и магазините.

Чувствах се като плъх, попаднал в капан. Сега имах само две възможности — улиците от двете страни на дългата редица магазини.