Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (32)

30.

Паркирах край върволица автомобили и пикапи и отидох отзад да извадя хавлиите.

В момента, в който отворих вратата, Кели се хвърли към мен, провеси се на шията ми и силно ме прегърна. Цялата трепереше.

Повдигнах главата й от рамото си. По сакото ми имаше кръв от момчето, което бях застрелял в главата, и сега тя се смесваше със сълзите по лицето на детето.

— Вече всичко е наред — прошепнах й аз, — наистина. Всичко свърши.

Тя още по-силно се вкопчи в мен. Сълзите й пареха по шията ми.

— Трябва да ида и да взема друга кола, затова искам да останеш тук. Няма да се бавя.

Опитах се да я откъсна от себе си и да я върна на задната седалка, но Кели се съпротивляваше, заровила лице в рамото ми. Топлият й дъх проникваше през плата на сакото ми.

Притиснах ръка до тила й и леко я залюлях. За миг не знаех кой към кого се притиска. Мисълта за онова, което ставаше, и за хората, които стояха зад него, ме плашеше до смърт. Трябваше да потвърдя думите на Лутър и моментът беше толкова неподходящ, колкото щеше да е всеки друг.

— Кели, познаваш ли Лутър? Наистина ли е идвал да взима татко ти?

Главата й бавно кимна върху рамото ми.

— Никога повече няма да те оставя сама, Кели. Хайде само малко да се почистим, а?

Опитах се да говоря весело, докато използвах една от влажните хавлии, за да избърша лицето й.

— Ако ще идваш с мен, най-добре е да ти дам много важна задача. Искам да пазиш сака, докато ида да взема кола, става ли?

— Става.

Докато Кели се бършеше, проверих портфейлите: малко повече от двеста долара.

Паркингът заобикаляше целия хотел и бе осветен само от уличните лампи. Цялата площ беше разделена с високи до пояса храсти, а наоколо растяха ниски дървета. Бе достатъчно тъмно.

Оставих Кели при сака в един от храстите.

— Крий се тук, докато не спра колата и не изляза, за да взема чантата, ясно ли е?

— А ще мога ли да те виждам? — прошепна тя, докато си вдигаше качулката. Дъждобранът й вече беше мокър от листата. — Искам да те виждам.

Бях хвърлил око на един семеен додж в дългата върволица от автомобили.

— Виждаш ли онази голяма синя кола хей там? — попитах аз. — Нея ще взема.

Трябваха ми около пет минути, за да вляза вътре, но колата запали още от първия път. Включих чистачките и вентилатора на пълна мощност и избърсах стъклото с ръкав. Върнах на задна до храстите. Кели се метна на предната седалка с широка усмивка и ние потеглихме.

— Коланът!

Тя си го сложи.

Насочихме се на юг по шосе I–95. Трийсетина километра преди отбивката за Лортън стигнахме до пътни обозначения, които ни предупреждаваха, че е затворена. Докато пресичахме надлеза, погледнах надясно и видях отвисоко мястото на стрелбата. Из целия район имаше полицейски автомобили, проблясваха червено–сини светлини. Не намалих скоростта.

Датчикът за бензина показваше, че резервоарът е три четвърти пълен, така че щяхме да се отдалечим на прилично разстояние, преди да се наложи да зареждаме. Включих радиото и потърсих някакви новини.

Трафикът беше натоварен, което беше добре, защото така бяхме просто едни от многото. Самата магистрала обаче бе хипнотично отегчителна. Единственото разнообразие беше периодичната промяна на броя на платната: първо две, после три, след това пак две. Поне вече не валеше.

След сто и петдесетина километра ми се додряма и очите ми започнаха да парят. Спрях за бензин на границата между Вирджиния и Северна Каролина и продължих на юг. Кели спеше отзад.

Към един след полунощ бяхме изминали около двеста и седемдесет километра, но тук поне скоростта беше ограничена не до деветдесет, а до сто и десет километра в час. Постоянно мярках големи табла с образ на мексиканец, рекламиращи някакво място, наречено „На юг от границата“. Това щеше да е следващата ни спирка — след около триста и двайсет километра.

Пресякохме границата на Южна Каролина към пет сутринта. „На юг от границата“ се намираше само два–три километра нататък по пътя и се оказа комбинация от магазини и лунапарк. Навярно беше страхотен хит за семействата, пътуващи за бреговете на Северна и Южна Каролина. Върху огромен участък бяха разпръснати магазини за плажни принадлежности, бакалии, дрогерии, дори бар с дансинг. Съдейки по броя на паркираните отпред автомобили, като че ли все още бе отворено.

Спрях на бензиностанцията. Бе съвсем малко по-топло, отколкото във Вашингтон, но чух песента на щурци. Определено бяхме на юг. Все още стоях пред колонката и гледах въртящите се цифри, когато се появи чисто нов чероки. Когато вратите се отвориха, отвътре изригна рап. В колата седяха четири бели хлапета на гимназиална възраст: две момчета и две момичета.

Кели вече се беше събудила от силната бяла светлина и от музиката. Посочих с ръка през прозореца, за да я попитам дали иска нещо за пиене. Тя кимна, като търкаше очи.

Влязох вътре, взех напитки и сандвичи и отидох на касата да платя. Касиерът, чернокож шейсетинагодишен тип, започна да смята покупките ми.

Появиха се момичетата, следвани от едно от момчетата. И двете бяха изрусени, с коса до раменете. Момчето бе мършаво, пъпчиво, с козя брада.

Касиерът ми намигна и тихо отбеляза:

— Любовта е сляпа. — Усмихнах му се.

Момичетата разговаряха помежду си, вдигайки повече шум, отколкото аудио уредбата им. Дали не си бяха спукали тъпанчетата? Погледнах навън към другото момче, което зареждаше резервоара на черокито. Всички носеха широки тениски и шорти. Изглеждаха така, сякаш са ходили на плаж. Явно имаха пари — парите на татенцето.

Застанаха зад мен. Щеше да плаща едно от момичетата.

— Това беше най-ужасно студеният ден — извика то. От разговора им стана ясно, че родителите им били „абсолютни задници“ и никога не им давали достатъчно пари, въпреки че били фрашкани и спокойно можели да си го позволят.

Чернокожият тип ми върна рестото и се наведе към мен.

— Навярно биха могли да решат проблема си, като се хванат на работа! — намигна ми той.

Усмихнах му се отново и започнах да събирам покупките си от щанда. Момичето застана до мен, за да плати и отвори чантичката си. Приятелката й, застанала зад мен с момчето, изглежда побесня от забележката на касиера и от моето мълчаливо съгласие с него.

— Само му вижте лицето — с висок театрален шепот каза тя на другите. — Какво ви е ухапало, господине? — Момчето избухна в смях.

Както изглеждаше, татенцето бе много щедър, независимо от думите й. Видях тлъста пачка и достатъчно кредитни карти, за да играят с тях вист. Останалите от групата държаха бирените кутии, които бяха взели от фризера, и се кикотеха. Излязох навън.

Колите ни бяха паркирани една срещу друга. На предната седалка на черокито седеше четвъртият тип, който очевидно вече беше заредил резервоара и сега барабанеше във въздуха в синхрон с гадостта, кънтяща от уредбата.

Кели лежеше на задната седалка. Приближих се до прозореца й, като се криех точно под него, и почуках. Тя се сепна, седна и аз й подадох кутията кола.

Другите трима излизаха от магазина. Докато влизаха в колата си, чух едно от момичетата да изписква:

— Шибан задник!

— Черният или белият задник? — попита приятелят й и те затвориха вратите, като се заливаха в смях.

Влязох в доджа и подкарах към компресора. Сега тримата разказваха историята на шофьора.

Докато излизаше от бензиностанцията, черокито ме освети с фаровете си. Аз си бъбрех с Кели и помпах гумите. Четиримата забавиха и погледнаха към нас. Навярно една от младите кучки беше казала нещо смешно за вида ми, защото всички се изсмяха и шофьорът ми показа среден пръст, за да покаже какъв тежкар е. После отлетяха в нощта.

Дадох им около минута и ги последвах.

Не исках да го правя на магистралата, освен ако не се налага. Предполагах, че рано или късно ще отбият от главния път, за да могат да изпият онези бири надалеч от погледите на пътната полиция и може би да опънат две одеяла на земята.

След около осем километра последвахме големия джип по разбит асфалтов път, който минаваше насред необитаем район.

— Кели, виждаш ли автомобила отпред? Трябва да спра и да попитам нещо хората. Искам да останеш в колата, ясно?

— Ясно. — Хлапето повече се интересуваше от колата си.

Не исках да ги изкарвам от пътя или нещо подобно. Трябваше да изглежда естествено, в случай, че се появеше друга кола.

Минахме покрай затворен магазин, голям паркинг за камиони, къмпинг за каравани, дълъг участък мрачна пустош, после самотна къща. Вече започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато най-после, се случи. На около триста и петдесет метра напред, видях знак стоп. Натиснах газта, приближих се към джипа и се огледах за други фарове.

Изравних се с тях от лявата им страна. Натиснах клаксона, махнах им с пътната карта и широко им се усмихнах. И четиримата погледнаха към нас. Когато включих вътрешното осветление, първо видяха мен, после Кели, полузаспала отзад. Първоначално изглеждаха уплашени, но скоро очевидно ме разпознаха като „белия задник“. Размениха шеги и кутиите с бира напуснаха скривалищата си, за да се издигнат към устата им.

Излязох навън. Тук щурците свиреха по-силно, отколкото на бензиностанцията. Продължавах да гледам към тях и да се усмихвам. Пътната карта беше за Вашингтон, но те не го знаеха, а когато откриеха, вече щеше да е твърде късно.

Шофьорът говореше нещо към двамата на задната седалка. Навярно се шегуваше, че ще потегли веднага, щом стигна до вратата.

— Здрасти! — сърдечно рекох аз. — Бихте ли ми помогнали? Опитвам се да стигна до Роули^[1]. — Нямах представа къде е това, но на магистралата в Северна Каролина бях видял знак, упътващ за натам.

Докато автоматичният прозорец се спускаше, от задната седалка със сподавен кикот предложиха на шофьора да ми каже да се разкарам. Аз обаче усещах, че той има друга идея, навярно да ме прати навсякъде другаде, само не в Роули.

— Естествено, човече, ще ти покажа.

Пъхнах картата в ръцете му през отворения прозорец.

— Не зная как успях да се загубя. Трябва да съм объркал отбивките след бензиностанцията.

Той не се нуждаеше от картата. Започна да ми обяснява, като сочеше нататък по пътя.

— Хей, човече, просто завий наляво и карай трийсетина километра, докато видиш… — Това очевидно се харесваше на момичетата, които едва сподавяха кикота си.

С лявата си ръка го хванах за главата, извадих пистолета и го забих в младата плът на бузата му.

— О, по дяволите, той има пистолет, има пистолет!

Другите трима утихнаха, но устата на шофьора се долепи до волана.

— Извинявай, човече, само се майтапех, само се майтапех. Пияни сме. Оная кучка отзад започна всичко, аз нямам нищо против теб, човече.

Дори не си направих труда да му отговарям. Надявах се да изглеждам достатъчно страшен. Момичетата ми подадоха чантичките си. Шофьорът вече трепереше и по лицето му безмълвно се стичаха сълзи.

— Ти! — посочих към момчето на предната дясна седалка.

Той ме погледна така, сякаш можех да се обръщам към стотина други.

— Да, да, точно ти. Дай ми парите си — през този прозорец.

Подчини се за не повече от две секунди.

Сега беше ред на шофьора и той счупи рекорда на приятеля си. Пресегнах се, извадих ключовете и ги прибрах в джоба си. Момчето вече не изглеждаше толкова наперено. Отново се огледах за фарове. После тихо прошепнах в ухото му:

— Сега ще те убия.

Всички останали ме чуха и не искаха да имат нищо общо с него.

— Кажи си молитвата, но побързай — прибавих аз.

Той не се молеше, а умоляваше, скимтейки:

— Не ме убивай, човече, моля ти се…

Погледнах надолу и видях, че сега сивите му памучни шорти са доста по-тъмни. Е, татенцето нямаше да се впечатли от петната по хубавата бежова кожа на седалката си.

Кефех се, но трябваше да тръгвам. Отстъпих назад и взех всичко от земята. Обърнах се към една от кукличките. Изглеждаше така, като че ли е глътнала оса.

— Какво те е ухапало? — попитах аз.

Влязох в колата, направих обратен завой и потеглих.

— Защо онези хора ти дадоха нещата си? — попита Кели. Беше объркана.

— Защото имаме нужда от адски много пари и сме много по-мили от тях. Затова решиха да ни ги дадат.

Погледнах към нея в огледалото. Отлично разбираше, че я будалкам.

— Искаш ли да свършиш нещо? — казах аз. — Преброй тези пари.

Тя отвори чантите и портфейлите и натрупа всички банкноти в скута си.

— Повече от един милион долара — след известно време съобщи Кели.

— Защо не ги преброиш още веднъж, за по-сигурно?

Пет минути по-късно получих по-реалистична сума — триста трийсет и шест долара. Да, татенцето беше истинско съкровище.

Започнахме да минаваме покрай знаци за Флоурънс. Това ме устройваше. Градът се намираше на по-малко от сто километра, а сега беше пет и двайсет сутринта. Към седем щеше да се развидели и ми се искаше да стигнем преди разсъмване. Щях да зарежа доджа — налагаше се да намерим някакъв друг транспорт. Трябваше по какъвто и да е начин да стигнем до Флорида.

Петнайсетина километра преди града видях знак за крайпътен къмпинг с тоалетни и информационно бюро. Спрях там и взех безплатна карта на района. Кели дремеше. Отворих вратата и излязох навън. Пееха птици и небето започваше да изсветлява. Въздухът все още леко щипеше, но денят обещаваше да е топъл. Протегнах се с наслада. Смърдях на пот и целият бях мръсен. Очите ми пареха, подути от безсъние, да не говорим за болките в тила.

Картата показваше, че в града има гара. Това би могло да е някакво начало. Върнах се в колата и събрах чантичките и портфейлите, за да ги изхвърля. Всички бяха от скъпа кожа. В едното портмоне открих хероин и малко марихуана, увита в станиол. Разглезените тийнейджъри очевидно бяха във великденска ваканция и използваха всичките си хормони преди следващия семестър в колежа. Мама и татко си скъсваха задниците от работа, за да ги осигурят, а те си мислеха, че целият свят им е длъжен. Майната им, радвах се, че ги бях обрал. Имаше голяма вероятност да са прекалено засрамени, за да съобщят в полицията. Навярно все още си седяха там, обвиняваха се един друг и се мъчеха да измислят как да почистят петната от урина по кожената тапицерия. Изхвърлих всичко в кошчетата за смет.

Подкарахме към гарата. Градът изглеждаше така, като че ли е на смъртно легло, но се полагат всички усилия, за да бъде задържан пациентът жив. Историческият център беше реставриран, но във всички магазини като че ли се продаваха само ароматични свещи и сапуни. Нямаше нищо за истински хора, нямаше абсолютно никакъв живот.

Стигнахме до гарата. Изглеждаше като която и да е гара, в който и да е американски град — пълна с бездомници, които висяха там, защото бе топло. Смърдеше на тела и гнилоч, по пейките лежаха пияници.

Погледнах към информационните табла. Изглежда можехме да стигнем до Де Ланд с влак и да се прехвърлим на автобус за Дейтона. Наближаваше шест часът. Влакът щеше да пристигне в седем.

Касата вече беше отворена — цялата в телена мрежа, боядисана с бяла, лющеща се боя. Зад нея едва се виждаше голямо черно лице, което искаше да знае закъде пътуваме.

Един час по-късно се качихме на влака, открихме местата си и се стоварихме върху тях. Вагонът ни беше полупразен. Кели се сгуши в мен, уморена като куче.

— Ник?

— Какво?

Разглеждах другите пътници. Всички приличаха на мен — изтощени възрастни, грижещи се за деца.

— Къде отиваме?

— Да видим един приятел.

— Кой приятел? — Идеята като че ли й допадна. Навярно й бе писнало от моята компания.

— Живее край брега. Казва се Франки.

— На почивка ли отиваме при него?

— Не, Франки не е такъв приятел.

Реших да продължа разговора, докато заспи. Ритмичното потракване на влака скоро щеше да я прати в детския рай.

— Коя ти е най-добрата приятелка? Мелиса ли?

— Да. Казваме си неща, които са си наша тайна. — След като декларира вечната си любов с Мелиса, тя започна да ми описва всичките й лоши черти, главно склонността й да си играе с друго момиче, което Кели не харесваше.

— А на теб кой ти е най-добрият приятел, Ник?

Въпросът беше лесен, но нямаше да й кажа името. Ако пак ни пипнеха, щях да се обвинявам, че съм го споменал. Слънцето започваше да грее през прозорците! Наведох се през Кели и спуснах щорите.

— Най-добрият ми приятел се казва… Дейвид. — Това бе най-далечното от Юън име, за което успях да се сетя. — И ние точно като вас с Мелиса си казваме разни неща, които не знае никой друг. Всъщност, той има дъщеря, която е съвсем малко по-голяма от теб. Никой друг не знае за нея, освен нас с Дейвид — а сега и ти!

Отговор не последва. Като че ли започваше да се унася. Продължих да говоря, без да разбирам защо.

— Познаваме се от седемнайсетгодишна възраст и сме приятели още от самото начало. — Започнах да я галя по косата. Искаше ми се да й разкажа още, но открих, че не мога да го изложа с думи. Двамата с Юън просто винаги бяхме налице, когато някой от нас изпаднеше в беда. Всъщност това беше всичко. Не бях способен да го обясня.