Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (11)

9.

Не можех да прескоча оградата с Кели на гръб, а ако се опитах да я прехвърля оттатък, щях да й строша краката. Затичах се наляво към страничния път, покрай гърба на магазините. Не, така нямаше да стане — преследвачите ми имаха прекалено много време, за да реагират и пътят щеше да е преграден.

Трябваше моментално да взема решение. Насочих се към купчина чували с боклук и кашони.

Свалих Кели от гърба си и я наместих по средата на камарата, после нахвърлях кашони отгоре й и разместих други — така, че да запълнят празнините отстрани.

Тя ме погледна и отново се разплака.

— Дисниленд, Кели! Дисниленд! — казах аз и хвърлих още два кашона отгоре. — Ще се върна, обещавам.

Докато тичах, погледнах към контейнера до оградата. Беше огромен и висок колкото камион. Без двайсетте килограма на гърба си аз направо летях. Най-после бях овладял положението. Чувствах се така, сякаш са свалили от краката ми пранги.

Тичах като луд, като се криех зад кашоните и другите боклуци. Внезапно забелязах, че от една от товарните площадки стърчи багажник на автомобил. Бе модел от средата на осемдесетте, а не някоя от колите, които ме преследваха. Щях да проверя дали ключът не е оставен вътре и ако нямах късмет, щях да пресека откритото пространство до контейнера.

До съседна товарна площадка беше паркиран камион. Затичах се покрай него. От другата страна яко пердашеше някакъв тип. Само след миг двамата жестоко си блъснахме главите и паднахме на земята.

— Мамка му! — Погледнах към него със замъглени очи. Носеше костюм. Не можех да рискувам. Успях да се изправя на крака, хвърлих се отгоре му и го блъснах към колата.

Той се опита да се вкопчи в мен. Докато лицето ми се притискаше към него, усетих, че тялото му е твърдо. Беше екипиран с бронирана жилетка.

Заковах го до колата, отстъпих крачка назад и извадих оръжието си. С палеца си включих лазерния мерник.

После, замаян, се отпуснах на колене. Пред очите ми плуваха звезди и ми се виеше свят. Той навярно се намираше в същото състояние. Гледаше ме объркано, но се опитваше да вземе решение. Насочих лазера към лицето му.

— Не го прави — казах аз. — Не си жертвай живота за такова нещо, не си струва. Ръцете горе — веднага!

Докато вдигаше ръце, видях, че носи венчална халка.

— Помисли за семейството си. Не си струва да умреш за такова нещо. Първо, всички вие грешите, не съм аз. Второ, ще те убия. Сложи си ръцете на тила.

Мозъкът ми се проясняваше. Какво щях да правя сега, мамка му? Колите им скоро щяха да са тук.

— Застани на колене — продължих аз. — Обърни се надясно и мини зад автомобила.

Изправих се и залитнах след него. Очите ми още смъдяха, сякаш са ме напръскали със сълзотворен газ.

Намирахме се между товарната площадка и колата. Той разбираше положението и се надявах, че мисли за жена си и децата си. Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, приближих се до него и бързо забих дулото под мишницата му, като го извих в плата на сакото му. Усетих, че тялото му се напряга и мъжът тихо изпъшка.

— Сега ще ти обясня нещата — казах аз. — Този пистолет е увит в дрехите ти. Пръстът ми е на спусъка и предпазителят е вдигнат. Ако ми извъртиш някой номер, ще се самоубиеш. Разбираш ли?

Той не реагира.

— Хайде, не е толкова сложно — продължих аз. — Разбираш ли ме?

— Да.

— Сложи си ръцете на тила.

С дясната си ръка извадих пистолета му. Моят имаше само един пълнител. Той носеше „Сиг“ четирийсет и пети калибър в плосък кобур отдясно на кръста и три пълнителя на колана си. „Сиг“-ът е оръжие, одобрено за носене във ФБР.

Мъжът беше около трийсет и пет годишен и като че ли направо излизаше от книгите: рус, със слънчев загар, приятна външност и квадратна челюст. Миришеше на бебешки лосион. Това момче се грижеше за кожата си. Или може би имаше бебе. На кой обаче му пукаше? Ако помръднеше, щях да стрелям.

Зад ухото му видях бяла жица, свързана със слушалка.

— Кой си ти? — попитах аз. Не че имаше значение дали е от ФБР или цивилно ченге.

Никакъв отговор.

— Виж, каквото и да си мислиш, аз не съм убил онова семейство. Не съм. Разбираш ли?

Нищо. Знаех, че няма да го накарам да проговори. Нямах и време да се опитвам.

Взех радиостанцията и парите от портфейла му. После, без да отдръпвам пистолета от него, високо прошепнах през рамо:

— Стой където си, Кели! Не се страхувай, идвам! — Стиснах го още по-силно. — Кели, ще тръгнем след малко! — Ако си помислеха, че момичето все още е с мен, когато побегнех, може би нямаше да го търсят тук.

Завъртях се обратно към него и казах:

— Сега ще извадя пистолета. Недей да ми въртиш номера — не си струва. — Бавно освободих оръжието от сакото му, като внимавах да е готово за стрелба във всеки момент. Стоях зад него, насочил мерника към главата му. Той го знаеше.

— Ясно ти е какво ще направя сега, нали? — попитах.

Последва леко кимване.

Взех метален лост от купчина изхвърлени материали и му съобщих добрата новина там, където шията му се свързваше с рамото. Това му стигаше, но за всеки случай няколко пъти го изритах в главата и топките — трябваше да му попреча да вдигне тревога. Пък и професионалист като това момче трябваше да го очаква — ако сменяхме местата си, той щеше да играе ролята на домакин. Това със сигурност щеше да го забави с десетина минути, а аз не се нуждаех от повече.

Излязох иззад колата и бързо се огледах наоколо. Никой. Затичах се към контейнера. До него имаше голямо кошче за смет, което можех да използвам като трамплин. Скочих, вкопчих се за тавана и се качих отгоре. От тук до свободата оставаха само около четири и половина метра.

Видях знак, който показваше пътя към прелеза „Мейлордс“. Завих наляво и се затичах по тревата. След минута стигнах до друг паркинг. Насочих се право към прелеза, защото обещаваше някакво прикритие. Търсех тоалетна. С малко късмет щях да намеря изход към другата страна на търговския център.

Самият прелез представляваше миниатюрен търговски център предимно с магазини за обувки и пощенски картички. Открих тоалетните до кафенето на около една трета от пътя нататък по аркадата. Още по-надолу мернах друг изход към прелеза. Влязох в тоалетната.

Двама мъже току-що се бяха изпикали и в момента си миеха ръцете. Влязох директно в една от кабинките и поседях, докато чаках да се успокоя.

Сложих си слушалката в ухото и включих радиостанцията. Не успях да разбера много, защото имаше смущения. Навярно стените заглушаваха сигнала.

Избърсах с тоалетна хартия кръвта и калта от обувките и панталоните си и се почистих, доколкото можах. Когато бях сигурен, че двамата мъже са излезли, отидох да си измия ръцете и лицето. Все още чувах по радиостанцията само смущения.

Насочих се към кафенето, взех си капучино и седнах близо до дъното. Не правех впечатление със слушалката в ухото си, защото такива носеха много служители от охраната на магазините.

Преследвачите ми се включиха в мрежата. Разговаряха свободно и не използваха кодове, сякаш линията е обезопасена. Проверих и разбрах, че радиостанцията е снабдена с устройство, излъчващо избрани шифровани сигнали. Когато двама или повече души натиснеха съответния бутон, можеха да разговарят спокойно, докато всички останали щяха да чуват само пращене.

Подслушвах ги, докато проверяваха района зад търговския център, където бях оставил младия мъж, и други места, които не можех да определя. Но не чувах да има централно ръководство. Зачудих се. После си помислих: „Защо в хотела се оказаха тъкмо тези момчета, а не униформените полицаи?“ Предполагаше се, че съм убиец и похитител — в ситуация като тази би трябвало да очаквам тежковъоръжени спецчасти да изскачат от камиони шевролет. Осъзнах, че тъкмо това ме е накарало да изтичам обратно за Кели без дори да го разбирам. Трябваше да потърся документите на момчето, което бях обезвредил. Но вече бе прекалено късно.

Как ме бяха открили толкова бързо в „Бест Уестърн“? Дали не бяха проследили телефонния разговор с Лондон от стаята ни? Невъзможно: твърде бързо. Може би бяха засекли кредитната ми карта? Още по-малко вероятно. Единствено от Фирмата знаеха подробностите за фалшивите ми документи, а те нямаше да ме издадат, защото прекалено се страхуваха американците да не разберат за нелегалните им операции. Така че трябваше да е жената от рецепцията. Сигурно беше гледала новините и бе познала снимката на Кели. Но и така нещо не се получаваше. Започвах да се чувствам извънредно неспокоен.

Тези момчета не бяха от групата на Мики Маус. Когато се сблъсках с мъжа зад колата, той носеше разкопчано двуредно сако. Но едва сега, като се замислих, се сетих, че отначало сакото изобщо не бе разкопчано. Значи сигурно се затваряше с американски цип.

Продължавах да подслушвам радиостанцията. Откриха го. Казваше се Лутър, но очевидно шефът им не се интересуваше прекалено много от състоянието му. Просто искаше да знае дали може да говори.

— Да, добре е.

— Сам ли е?

— Да.

— Видял ли е обекта?

— Не, твърди, че не е видял обекта, но че двамата още са заедно.

— Знае ли в каква посока са тръгнали?

Последва пауза.

— Не.

Представих си Лутър, седнал на земята и опрял глава на автомобила. Сигурно ми беше адски бесен. Май че говореше нещо. Гласът му звучеше като на пиян.

— Няма представа за посоката — каза човекът при него. — И още нещо: той е въоръжен. Имал е пистолет и освен това е взел оръжието на Лутър… Чакай…

Чух прещракване, после онзи, който бе при Лутър, се включи обратно в мрежата и възбудено заговори:

— Имаме проблем — той е взел радиостанцията! Взел е радиостанцията!

— По дяволите! — обади се шефът. — До всички, прекратете връзката! Незабавно! Край.

Слушалката млъкна. Щяха да се изключат и да наберат нов код. Радиостанцията на Лутър беше безполезна. В момента бих дал всичко, за да науча новия шифър.