Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (38)

37.

Големите плъзгащи се врати водеха към залата за пристигащи. Минахме през навалицата от хора, размахващи карти за таксита или очакващи посрещачите си. Никой не ни обръщаше внимание.

Насочих се право към гишето за обмен на валута. След като получих повече от триста лири в брой, открих, че предишната вечер съм се справил добре с Рон, Мелвин и семейство Сандборн. Естествено, забравих да поискам дребни и трябваше цяла вечност да чакаме на опашка, за да купим билети за метрото. Нямаше значение — дори едночасовото пътуване ми достави удоволствие. Бях свободен човек сред обикновени хора. Никой не знаеше кои сме, нито пък се опитваше да насочи пистолет срещу нас.

Ситито представлява странна архитектурна комбинация. Докато се отдалечавахме от станцията на метрото, минахме покрай величествени сгради с колони и пуритански прави линии. Завихме зад ъгъла и се озовахме пред чудовища, строени през шейсетте и в началото на седемдесетте години от архитекти, които със сигурност бяха пили хапчета „Хайде да преебем лондонското сити“. Трябваше ми тъкмо една от тези сгради, Национална западна банка на „Ломбърд Стрийт“ — толкова тясна улица, че през нея можеше да се провира само по един автомобил.

Влязохме през въртящите се врати от стомана и стъкло и се озовахме в банковата зала, в която множество касиерки седяха зад бронирани стъкла. Но аз не бях дошъл тук за пари.

На рецепцията стояха мъж и жена, и двамата малко над двайсетгодишни, и двамата облечени в официалните костюми на банката. На джобовете на гърдите им бяха извезани малки емблеми.

Видях, че незабавно ни хвърлят оценяващ поглед и сбърчват ноздри. Поздравих ги с енергично „Здрасти, как сте?“ и поисках да разговарям с Гай Бексли.

— Бихте ли ми казали името си, моля? — попита момичето, докато вдигаше телефонната слушалка.

— Ник Стивънсън.

Тя набра вътрешен номер. Момчето отиде да си гледа работата.

Наведох се надолу и прошепнах на Кели:

— По-късно ще ти обясня.

— След малко ще дойде. Бихте ли желали да седнете?

Изчакахме на канапе — много дълго, много ниско и изцяло от изкуствена материя. Усещах как мозъчето на Кели прещраква.

И, естествено, последва въпросът:

— Ник, сега Луиз Стивънсън ли съм или Луиз Сандборн?

Почесах се по главата.

— Х–м–м… Кели!

Гай Бексли се появи. Той бе моят „ръководител връзки“, каквото и да означаваше това. Знаех само, че е човекът, към когото се обръщах в случай, че искам да извадя осигурителното си покритие. Беше трийсетина годишен и по прическата и козята му брадичка можеше да се прецени, че се чувства неудобно в униформения костюм и че би бил далеч по-доволен да носи кожени панталони, да държи бутилка водка и цяла нощ да беснее гол до кръста.

Ръкувахме се.

— Здравейте, господин Стивънсън, отдавна не съм ви виждал.

Свих рамене.

— Работа. Това е Кели.

Той се наведе надолу и каза: „Здравей, Кели“, което всъщност означаваше „Учили са ме как да се запознавам с деца“.

— Искам само да взема за пет минути кутията си, приятел.

Последвах го към редицата от разделени със стъкло офиси в отсрещната част на залата. Бях идвал много пъти. Всички кабинки бяха еднакви: кръгла маса, четири стола и телефон. Тук хората брояха парите си или искаха заем. Той понечи да си тръгне.

— Може ли също да получа сведение за диамантените си запаси?

Гай кимна и излезе.

— Какво правим тук? — попита Кели.

Вече трябваше да съм научил, че не обича да я оставям на тъмно. Също като татко си.

— Почакай и ще видиш — намигнах й аз.

Няколко минути по-късно Гай се върна, остави кутията на масата и ми даде разпечатка на сметката ми. Чувствах се невероятно нервен, докато я разгъвах. Очите ми се забиха право в долния десен ъгъл.

Четиристотин двайсет и шест хиляди петстотин и седемдесет долара, пресметнати по 1.58 долара за лира!

Големия Ал го беше направил! Бексли обаче все още стоеше до мен и аз се насилих да се овладея.

— Ще остана само около пет минути — казах.

— Съобщи на рецепцията, когато свършиш. Те ще върнат кутията в трезора. — Ръкува се с мен, каза: „Чао, Кели!“ и затвори вратата зад себе си.

Металната кутия — петдесет на трийсет сантиметра, имаше евтина ключалка отгоре, която се отваряше с натискане. Бях я купил от „Улуъртс“ само за десет лири. Тогава имах намерение да наема депозитен сейф, но после си спомних за случая в Найтбридж отпреди години. Пък и това означаваше да използвам ключ, а надали винаги щях да го нося със себе би. Така беше по-лесно — единственият проблем бе, че ако се наложи да се чупя от страната, можех да го направя само през работното време на банката.

Натиснах ключалката и извадих двата стари броя на „Частен детектив“, които бях сложил най-отгоре в случай, че капакът случайно се отвори. Метнах ги на Кели.

— Виж дали ще успееш да разбереш нещо. — Тя взе единия и запрелиства страниците.

Първото, което извадих, бе мобифонът и зареждащото устройство. Включих го. Батерията все още работеше, но въпреки това я сложих в устройството, което включих в контакта на стената.

После посегнах към прозрачната найлонова торбичка, в която бях скътал пачки щатски долари и лири стерлинги, пет южноафрикански крюгеранда^[1] и десет полусуверена^[2], които бях откраднал след войната в Залива. Всички войници, които бяхме зад вражеските линии в Ирак, получихме по двайсет такива — като подкупи за местните, в случай, че заразим. Всички от моя патрул успяхме да запазим по десет и после обявихме, че сме загубили останалите по време на контакт. Отначало ги пазех просто като сувенири, но скоро стойността им нарасна. Оставих ги вътре — интересуваха ме само лирите.

Изрових европейската кожена чантичка с каишката, в която имах пълен комплект документи: паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка, въобще всичко, което ми трябваше, за да се превърна в Никълъс Дънкън Стивънсън. Беше ми отнело години, за да се сдобия с такова сериозно прикритие, произхождащо от номер на социална застраховка, който бях купил за петдесет лири в една брикстънска кръчма.

После извадих ноутбук. Страхотна работа — в която и точка на света да се намирах, можех да разполагам с факс, да пращам съобщения, да използвам текстов редактор и да поддържам база данни. Проблемът бе, че нямах представа как точно да работя с него. Използвах единствено телефонния и адресния указател, защото в тях се влизаше само с парола.

Хвърлих бърз поглед към Кели. Тя прелистваше „Частния детектив“ без да разбира нито дума. Пъхнах ръка до дъното на кутията и извадих деветмилиметров полуавтоматичен браунинг, който бях донесъл от Африка в края на осемдесетте. Заредих пълнителите и проверих патронника. Кели вдигна очи, но не й обърна внимание.

Включих ноутбука, набрах 2242 и открих, че някой търси номера. Вдигнах телефонната слушалка. Кели отново ме погледна.

— На кого ще звъниш?

— На Юън.

— Кой е той? — На лицето й се изписа объркване.

— Най-добрият ми приятел. — Набрах номера.

— Но…

Доближих показалец към устните си.

— Ш–ш–шт.

Нямаше го. Оставих съобщение на телефонния секретар. После прибрах лаптопа в кутията и всичко останало, което нямаше да взема със себе си — включително разпечатката.

Кели вече се беше отегчила от „Детективите“, затова ги взех и ги сложих обратно в кутията. Вече очаквах въпроса й.

— Ник?

Продължих да събирам багажа.

— Да?

— Нали каза, че Дейвид ти бил най-добрият приятел?

— А, да. Всъщност Юън е най-добрият ми приятел. Просто понякога се налага да му викам Дейвид, защото… — Опитах се да измисля някоя лъжа; но защо ли? — Казах ти така, защото ако ни хванеха, нямаше да знаеш истинското му име. И нямаше да можеш да го издадеш на никого. Винаги се прави така. Нарича се „оперативна сигурност“. — Най-после затворих кутията. Тя се бе замислила над думите ми.

— Е, добре. Когато се срещнеш с Юън, той дори може да ти покаже онзи под, за който ти разправях.

Подадох глава иззад ъгъла и махнах с ръка на момичето на рецепцията да вземе кутията.

После се обърнах към Кели:

— Време е за пазар. Я да видим сега… Трябва да купим хубави нови дрехи за двама ни и после да се настаним в хотел, докато чакаме Юън да позвъни. Как ти се струва?

Лицето й грейна.

— Става!

Когато свършеше всичко това, трябваше да си отворя банкова сметка под друго име, да прехвърля парите и да престана да съм Стивънсън. Досадна работа, но с онези 426.570 долара определено можеше да се живее.

Пътуването с такси до „Трафалгар Скуеър“ се превърна в туристическа обиколка, по време на която аз се вживях в ролята на гид. По изражението на таксиметровия шофьор в огледалото се досещах, че повечето от подробностите, които обяснявах на Кели, са грешни.

Движехме се по „Странд“, когато забелязах магазини за дрехи от двете страни на улицата. Платихме и отидохме да купим дънки, тениски и принадлежности за баня. После хванахме друго такси и поехме към хотел „Браунс“.

— Там ще ти хареса — казах аз. — Има два входа, така че можеш да влезеш откъм „Доувър Стрийт“ и да излезеш от другата страна, на „Албърмарл Стрийт“. Което е много важно за шпиони като нас.

Взех номера от телефонни услуги, включих мобифона и позвъних в хотела, за да направя резервация. След по-малко от половин час бяхме в нашата стая, но едва след като открих, че изходът на „Доувър Стрийт“ вече е затворен.

Стаята по нищо не напомняше онези дупки, в които бяхме живели. Цялата бе в плюш, удобна и най-хубавото — имаше минибар пълен с тоблерони. Можех човек да убия за една бира, но трябваше да почакам — имах да върша работа.

Разликата между часовите пояси започваше да си взима своето. Кели изглеждаше изтощена. Тя се пльосна на леглото и аз я съблякох, после я напъхах под завивките.

— Можеш да вземеш вана и утре — прошепнах й аз. Само след около две минути тя отново се превърна на морска звезда.

Проверих сигнала на мобифона и зареждащото устройство. Юън познаваше моя глас и щеше да разбере смисъла на съобщението ми: „Обажда се Джон, водопроводчикът. Кога искаш да дойда, за да ти оправя чешмата? Врътни една шайба…“

Реших да подремна десетина минути, може би да взема душ, да донеса нещо за ядене, а после да си легна… В края на краищата беше едва пет часът следобед.

Десет минути по-късно, в шест без петнайсет сутринта, телефонът иззвъня. Натиснах бутона и чух „Ало?“, произнесено с онзи много нисък, много овладян глас, който отлично познавах.

— Нуждая се от помощта ти, приятел — казах аз. — Можеш ли да дойдеш в Лондон?

— Кога ти трябвам?

— Веднага.

— В Уелс съм. Ще отнеме малко време.

— Ще те чакам на този телефон.

— Няма проблем. Ще взема влак — така ще стане по-бързо.

— Благодаря. Звънни ми около час преди да стигнеш на „Падингтън“.

— Добре, ясно.

Телефонът замлъкна.

Никога не се бях чувствал толкова облекчен. Все едно да затвориш слушалката, след като докторът току-що ти е казал, че резултатите от теста за рак са отрицателни.

Пътуването с влак щеше да му отнеме повече от три часа, така че нямаше какво друго да правя, освен да се наслаждавам на временното затишие в битката. Кели се събуди, докато аз наваксвах пропуснатото за изборите в броя на „Таймс“, който бяха пъхнали под вратата. Позвъних в рум сървиза и прехвърлих телевизионните канали. Никакви „Пауър рейнджърс“. Страхотно.

След като се повъргаляхме в леглата, накрая двамата с Кели станахме, изкъпахме се, преоблякохме се и е, вече изглеждахме прилично. Спокойно се разходихме до станцията на метрото през „Пикадили Съркъс“, „Лестър Скуеър“ и „Трафалгар Скуеър“. Изнесох още една лекция за забележителностите, която Кели не слушаше. Единственото й желание беше да нахрани гълъбите. Постоянно си гледах часовника в очакване Юън да ми се обади и докато гълъбите все още връхлитаха Кели на площада, телефонът иззвъня. Запуших с пръст другото си ухо, за да не чувам шума на уличното движение и радостните писъци на Кели и другите хлапета, докато птиците се опитваха да им изкълват очите.

— Сега съм на един час от „Падингтън“.

— Страхотно. Ще те чакам на трети перон на гара Чаринг крос, става ли?

— Става.

Хотел „Чаринг крос“ беше част от комплекса на гарата и само на две минути път пеш от „Трафалгар Скуеър“. Бях го избрал, защото знаех, че от фоайето се виждат такситата, които спираха пред гарата, за да оставят пътниците си.

Започнахме да чакаме и наблюдаваме. Бе пълно с американски и италиански туристи. Американците се тълпяха пред туристическото бюро и се записваха за всякакви обиколки из града, а италианците просто слизаха от асансьора и се насочваха към изхода в една шумна, размахваща ръце тълпа, която се опитваше едновременно да излезе през стъклените врати.

Около половин час по-късно видях такси с позната фигура на задната седалка. Посочих го на Кели.

— Няма ли да го посрещнем?

— Не, ще останем тук и ще гледаме, защото искам да го изненадаме. Точно като в Дейтона, спомняш ли си?

— А, да. Трябва да стоим на разстояние.

Той слезе от таксито. Толкова се радвах да го видя, че ми се искаше да изтичам навън. Носеше дънки и едни от онези обувки, които рекламират в неделните притурки. В сравнение с тях „Хъш пъпис“ бяха върхът на модата. Беше и с черно найлоново яке, така че лесно изпъкваше на гарата.

— Ще му дадем две минути — казах на Кели аз, — после ще идем да го изненадаме, нали?

— Да! — възбудено извика тя. На гърба на дъждобрана й имаше две птичи курешки. Изчаках ги да изсъхнат, преди да ги избърша.

Изчаках пет минути, за да видя дали го следят. После с Кели закрачихме към гарата и минахме през двете арки до билетните каси. На перон 3 видяхме Юън, облегнат на стената и зачетен във вестник. Същото усещане: искаше ми се да изтичам и да го прегърна. Бавно се насочихме към него.

Той вдигна очи и ме видя. Двамата се усмихнахме и си казахме: „Здрасти, как е?“ Юън погледна към мен, после към Кели, но замълча — знаеше, че по някое време ще му обясня. Тръгнахме към стълбището, което ни отведе към реката. Докато вървяхме, той погледна към главата ми и се помъчи да скрие усмивката си.

— Страхотна прическа!

Взехме такси от гарата на кея. Процедурата си е процедура и целта й е да те пази: в момента, в който започнеш да претупваш процедурата, има вероятност да се прецакаш. Зададохме на шофьора обиколен маршрут, за да си покрием задниците, и вместо за десет минути по права линия, стигнахме до „Браунс“ за двайсет.

Веднага щом влязохме в стаята, аз включих телевизора за Кели и телефонирах на рум сървиза. Всички бяхме гладни.

Юън вече бъбреше с Кели. Тя очевидно се радваше да поговори с някой друг, даже да беше възрастен, при това мъж. Това бе добре — двамата завързваха връзка и момичето се чувстваше спокойно с него.

Донесоха храната: за Кели — бургер с телешко и пържени картофки, два двойни сандвича — за нас.

— Ще те оставим да се нахраниш на спокойствие — казах й аз. — Ще влезем в банята, защото ти гледаш телевизия, а аз искам да поговоря с Юън за някои неща. Става ли?

Тя кимна с пълна уста.

Юън се усмихна.

— Доскоро, Кели. Остави ни по някое и друго картофче.

Влязохме в банята заедно с кафетата и сандвичите си. Шумът на телевизора замлъкна в мига, в който затворих вратата.

Започнах да му разказвам историята. Юън внимателно слушаше. Видимо се разстрои заради Кев и Марша. Стигнах до момента, в който Лутър и сие ни спипаха и той ме прекъсна. Вече бе седнал на ръба на банята.

— Копелета! Кои бяха? Мислиш ли, че са същата група, която е очистила Кев?

— Навярно. — Седнах до него. — Кев е познавал тримата, които са го убили. Кели потвърди, че Лутър е работел с него. После пък и онзи телефонен разговор, когато Кев ми спомена, че работел по нещо…

— Значи смяташ, че е бил Лутър.

Кимнах.

— Кой знае къде се вмества в картинката, но предполагам, че е от БН и също е корумпиран. Изглежда неколцина от бюрото са се огънали и работят за наркопари. — Разказах му за убийството на Макгиър и онова, което бях открил на дискетата, след като Де Сабатино отвори графичните файлове.

Юън разбра.

— Значи всичко е свързано с това, че ВИРА внася наркотици в Европа, така ли? За да запазят пътя отворен, те са имали нужда от хора, които да стоят зад тях, и са ги принуждавали с шантаж и заплахи. Ами Макгиър — каза ли нещо?

— Нито дума. Знаеше, че така или иначе ще умре.

— А онзи тип, Де Сабатино? Той има ли копие на информацията?

Изсмях се.

— Знаеш, че няма да ти го кажа. Оперативна сигурност, приятел, оперативна сигурност!

— Естествено — сви рамене той. — Просто полюбопитствах.

Обясних му какво съм открил в дома на Кев. Юън мълчеше. Просто седеше и обмисляше казаното. Изведнъж се почувствах изтощен, сякаш бях предал щафетата на Юън и всичко, което ми се беше случило през последните десет дни, най-после взимаше своето.

Вдигнах очи към него. Той също изглеждаше изчерпан.

— В онова, което твърдиш, мога да открия само едно нещо, което не се връзва.

— Какво, приятел?

— Естествено е колумбийците да предвидят, че бомбата ще доведе до повишена охрана на Скалата и ще затрудни внасянето на наркотици.

— Било е предупреждение за всички онези, които може да не са искали да позволят бизнесът да продължи. Единственото ми желание е да предам информацията на Симъндс и да си измия ръцете.

— Ще ти помогна с каквото мога. — Той разпечата пакет „Бенсън Хеджис“. Очевидно пак бе пропушил. Изправих се и се отдръпнах от него.

— Не искам да те замесвам директно. Кев, Пат и аз бяхме прецакани — но ще ми дотрябваш, ако нещата тръгнат на зле.

— На линия съм.

Усетих мириса на сяра от кибритената му клечка. Той се усмихна, когато започнах да махам с ръце пред лицето си. Знаеше, че мразя това. Някои неща не се променят даже при извънредно напрежение.

— Утре следобед би трябвало да получиш копията на файловете — казах аз. — Ако с мен или Симъндс се случи нещо, всичко ще зависи от теб. — Двамата вече бяхме обгърнати в облак дим. Всеки момент щеше да се включи алармата.

— Няма проблеми, приятел — тихо произнесе той със своя много бавен, много спокоен, много пресметлив глас. Ако съобщиш на Юън, че е спечелил националната лотария, той би отвърнал: „Това е чудесно“, и после би продължил да подрежда монетите си или да сгъва чорапите си.

— Колко копия на дискетата има, освен онези, които ми пращаш?

— Няма да ти кажа, приятел. Не ти трябва да знаеш!

Той се усмихна. Беше наясно, че по този начин го предпазвам.

— Още нещо — казах аз. — Не искам да водя Кели със себе си на срещата със Симъндс. Последния път, когато се чухме, не беше много доволен от мен. Ако нещо се прецака, не искам тя да се окаже на огневата линия. Ти си единственият, на когото мога да я поверя. Само за една нощ, може би за две. Ще го направиш ли?

Очаквах незабавен отговор и го получих.

— Няма проблем. — На лицето му се плъзна усмивка. Бях го оставил да си бъбри с Кели, за да могат да се опознаят.

— В Брекън ли ще я заведеш?

— Да. Споменал ли си й, че живея в Уелс?

— Казах й, че живееш в кошара.

Той хвърли фаса в тоалетната чиния, защото знаеше, че мразя и това.

Поставих ръце на раменете му.

— Изживях една шибана седмица.

— Не се тревожи. Хайде да се върнем в стаята и да си допием кафето. После просто иди да дадеш онези лайна на Симъндс и свършвай с това.

— Как беше бургерът?

— Страхотен. Оставих на Юън малко картофки.

Седнах на леглото до нея.

— Виж, Кели, тъй като аз трябва да свърша една работа в Лондон, двамата с Юън си поговорихме и смятаме, че няма да е зле да заминеш за провинцията заедно с него и да останеш в къщата му. Само за една нощ, утре ще дойда. Какво мислиш? Хей, даже можеш да видиш пода, който поставихме. Спомняш ли си, разказвах ти за това?

Тя разбра, че няма избор и това се изписа на лицето й.

— Няма да се бавя, а навсякъде около къщата на Юън има овце — прибавих аз.

Кели погледна надолу, към ръцете си, и промълви:

— Искам да остана с теб.

— Какво, не искаш да отидеш ли? — с престорена изненада възкликнах аз. — Но там ще видиш толкова много овце!

Тя се засрами. Бе прекалено добре възпитана, за да откаже пред Юън.

— Няма да е за дълго — продължих аз. После най-коварно затворих капана. — Юън ти харесва, нали?

Момичето кимна, без да откъсва очи от мен.

— Ще е само за една нощ. Пък и ще ти телефонирам, ще можем да си говорим.

Тя изглеждаше много недоволна. В крайна сметка й бях обещал повече да не я изоставям. Мобифонът случайно ми попадна пред очите и ми хрумна идея.

— Ами ако ти дам мобифона си? Ще те науча да го използваш. — Започнах да си играя с бутоните. — Ето, вземи го. Ако ти покажа как да работиш с него, довечера ще можеш да го сложиш под възглавницата си.

Вдигнах поглед към Юън и се опитах да го въвлека в разговора.

— Защото тя ще има самостоятелна спалня, нали?

— Точно така, ще й предложа самостоятелна спалня, онази, която гледа към кошарата.

— И ми се струва, че в стаята й има телевизор, нали? — попитах аз.

— Да, има — кимна той, навярно чудейки се откъде ще намери телевизор.

В крайна сметка постигнахме съгласие. Кели не беше във възторг, но прие нещата. Включих телефона, набрах номера си и й го подадох.

— Просто включи зареждащото устройство в контакта, когато стигнеш там, и мобифонът ще работи, става ли?

— Става.

— После го пъхни под възглавницата си, за да го чуеш, когато иззвъни.

— Както кажеш. — Кели вече бе разбрала, че определено няма избор.

— Знаеш ли какво — обади се Юън, — най-добре да вземем мечетата ти, ако ще заминаваме за провинцията. Как се казват? Някога пътували ли са с влак?

Това веднага затопли още повече отношението й към него. Слязохме по стълбището и взехме такси до гара Падингтън.