Алис Хофман
Ледената кралица (8)

II.

Следващия път, когато отидох във фермата, взех със себе си свещ. Колко много жени в колко много истории са правили това преди мен? Изгубили вяра в любовника си, копнеещи за отговор на въпрос, който дори не е съвсем ясно формулиран в съзнанието им. Ако тайната е само все още неизвестно познание, както казваше брат ми, с какво щеше да навреди постъпката ми? Колко опасна можеше да бъде една тънка нишка истина? Тя нямаше рога, нокти, нито зъби, нито опашка или жило. Истината спеше от другата страна на това, което познавах. Разбира се, съществуваха стотици варианти на същата история: жена, която трябва да научи това, което по някакъв начин, вътре в себе си, вече знае.

Взех си и кибрит. Пъхнах го в джоба на дънките си, плътно до бедрото си. Имах план, не беше случайност. Бях обмислила всички обстоятелства, не исках да рискувам. Мислех, че имам нужда от това, че го исках, че трябваше да го имам. През целия ден чаках да настъпи мракът, търсех го така, както прилепите сигурно скърбят за последните късчета светлина, за зелените, златисти лъчи, които се изгубват от погледите им. Оставих сърдечния си монитор, после се отбих до „Железарския магазин на Акър“ за свещите; бях по средата на пътеките, между рафтовете, когато забелязах ухапания от булдог мъж, за когото ми беше разказвала моята физиотерапевтка. Ухапан, разкъсан на парчета, сега той подреждаше кутии с боя. Дори от това разстояние виждах следите по лицето му — зъбите, ноктите…

— Получихме мандариново оранжево — провикна се той към един клиент така, сякаш не бе белязан.

И може би не беше. Някак си успяваше да бъде обратното на повечето хора. В неговия случай той показваше на всички своята дълбока, мрачна загадка: вътрешно може би бе чист и светъл като вода.

Прибрах се вкъщи и изчаках края на деня. Стомахът ми се свиваше, не можах да вечерям. Проектът на Рени все още бе на масата ми. Той ми звънна да се уговорим и аз го уверих, че ще приключим в неделя; крайният срок за проекта му бе понеделник и без храма сигурно щеше да се провали и да го скъсат. Е, провалът бе нещо, от което разбирах. Затова обещах на единствения си приятел, че може да разчита на мен. Успокоих го, че имаме време. Днес беше петък. Разполагах с цяла нощ. С целия ден утре. С достатъчно време, за да проверя дали съмненията ми бяха верни или не.

Небето бе по-мрачно от обикновено, облачно, луната изобщо не се виждаше. Карах бързо, натиснала педала на газта докрай. Флорида профучаваше край мен, замайващо кълбо от цветове. Жега и мрак, насекоми, удрящи се по предното стъкло. Преди, в Ню Джърси, се прибирах пеша от библиотеката до вкъщи и се чувствах изгубена, макар да знаех пътя си. Сега се чувствах намерена. Подминах няколко изхода към места, чиито имена не знаех, градове, в които никога не бях ходила, но бях сигурна точно накъде съм се запътила. Златисто, зелено и черно — като прилеп, привлечен от пляскането на ръце в мрака, противно на всяка логика, любовна песен, която е невъзможно да проумееш.

Той ме очакваше. Това ме изненада — не можех да си представя, че съм от значение за някого. Имаше нещо подозрително в желанието, което изпитваше към мен. Видях го, когато излязох от колата, затръшнах вратата и помирисах портокалите. Заедно с бръмбарите вече бяха излезли и нощните пеперуди, малките мушици и комарите. Нещо ме ухапа и ме заболя. Изтичах до верандата, исках да се приключи с това.

— Ей, здрасти! — той се надигна от старата дървена пейка, която стоеше отвън сигурно от петдесет и повече години. Беше облечен с бяла риза с дълги ръкави, дънки, стари ботуши.

Грееше като звезда.

— Ей, здрасти… — отвърнах му аз.

— Закъсня. Канех се да ти приготвя вечеря.

Точно като обикновените хора. Изглежда, искаше нещата между нас да бъдат такива.

Отидох при него, прегърнах го и се надигнах на пръсти, готова да изгоря.

Той отстъпи назад и ме погледна в лицето. Бях просто аз. Повдигнах се и го целунах. Веднъж, два пъти, после трябваше да спра.

— Липсваше ми — каза той.

Целуна ме отново, силно и напористо.

Във всяка приказка има кървава част. Във всяка ще откриете следите от зъби и нокти.

— Здравей, малкия — казах аз. Така го наричах. Беше толкова красив с тези ръце, с пепеливите си очи, с изящното си гърло, с всяка частица от себе си.

— Все още мога да направя супа — Лазарус отвори мрежестата врата пред мен. Помислих си, че сигурно винаги ще помня звука от скърцането й. Това беше отварянето на новата глава — на и след това… Звучеше като стенание на вятър в спокойна нощ.

— Не съм гладна — казах аз така, както може да го каже само една гладна жена, която не иска да се издаде.

Тръгнах по тъмния коридор, покрай закачалката за дрехи, якетата, ботушите за дъжд и всички останали вещи на Сет Джоунс, който и да бе той; Лазарус спря, докосна ме нежно с ръка, показа ми колко много му бях липсвала. Чувството бе толкова силно, по начина, който изживявахме всичко преди. Така, както дъждовните капки удрят по пластмасовия покрив на верандата. Както стъпалата те болят, докато стоиш боса навън в зимната вечер.

— Знаеш какво искам — казах аз. Казах го право в лицето му. Той, разбира се, нямаше никаква представа, но мислеше, че знае; надяваше се, че е така. Целуна ме, за да ми го докаже.

— Нужна ми е една минутка преди това — продължих аз.

Отидох в банята. Дишах учестено, пуфтях, едва си поемах дъх — цената на всички лъжи, дори на казаните в името на истината.

Пуснах студената вода във ваната и съблякох дрехите си. Стоях там и се гледах в огледалото. Късата ми като на хлапе коса бе пораснала, кожата ми бе бледа. Изгасих лампите, спрях крана. Не исках нищо да го изплаши, нито празната вана, нито искрицата светлина под вратата. По кожата ми все още личаха следите от прикрепения монитор. Сърцето ми прескочи, но кардиологът ми беше казал, че това сега ще бъде нормалният ритъм за мен — неправилният.

Повиках го:

— Ела…

Казах го с обичайния си тон, сякаш го желаех, независимо кой беше той или какво криеше. Досега сексът помежду ни беше идеален, поне за хора като нас. Страстен, но не унищожително изгарящ, или по-скоро трябваше да кажа, поносимо изгарящ. Научих се да слагам оцет на пришките по кожата си, знаех точно колко студена трябва да бъде водата, за да можех да го поема с устата си, без да се опаря, познавах тялото му в мрака, частите, които си пасваха съвършено заедно, мъжа, който бе вървял редом със смъртта и после се бе върнал при мен, за мен, с всичките си тайни.

Ето какво знаех за него: познавах тялото му, изпъкналите вени, мускулестия корем, твърдостта, с която проникваше в мен, начина, по който устните ни се сливаха, парещата топлина от него, от думите, които казваше, ритъма, в който се движехме — плавно, изпълващо, никога не спирай. Не е достатъчно и същевременно е всичко. Какво повече трябваше да знам? Поколебах се за момент. Замислих се за всички онези жени, които се любеха с чудовища в мрака. Мъже без имена, които бяха мечки или великани, омагьосани или поробени от могъщи врагове. Мъже, покрити с тюленови или еленски кожи, мъже с животински нокти, мъже, които не можеха да лъжат, мъже, които можеха да говорят единствено истината, въпреки че тя можеше да ги унищожи. Маскирани ангели, разкрити ангели; мъже, които бяха умрели и се бяха завърнали, променени завинаги, криещи това, което знаеха. Кои бяха. Истинската си същност. В приказките понякога имаше чудесен край: и след това заживели щастливи завинаги… Ние имахме само завинаги.

Той влезе в банята вече гол. Не го виждах, но усещах присъствието му. Горещата му плът, стъпките му по пода. Стоях с гръб към облицованата с плочки стена. Готова. Лазарус явно ми вярваше, както къртицата вярва на котката, вижда това, което я очаква, само като сянка, не като хищника, който преследва плячката си, знае какво иска, нуждае се от него и е готов да го има на всяка цена. Влезе във ваната. Чувах водата, чувах го как се намества. Студените порцеланови стени до пламтящия му гръб. Вероятно това го облекчаваше, както може би бе направил проливният силен дъжд в онази нощ, неговата нощ.

Водата край него се плискаше във всички посоки. Плочките под босите ми крака бяха студени. Беше толкова тъмно, че не виждах накъде вървя, трябваше да почувствам пътя си. Не беше ли и това част от историята? Не ставаше ли дума не за това, което усещаш или виждаш, а за това, което знаеш със сърцето си? Но моето сърце биеше неправилно, неритмично. Блъскаше се в мен като камък в кости. Студено нещо, каменно нещо, нещо, което не можеше да бъде червено, ако го изтръгнех от своите гърди. Късче лед. Чисто, прозрачно.

Взех свещта и я поставих на поличката, на която имаше шампоани и сапуни. Докосвах шишетата с дългите си несръчни пръсти, с изпохапалите си нокти. Шишетата се удариха едно в друго. Времето сякаш бе спряло. Намирах се в приказното преди и се канех да го напусна. Усещах, че в този миг създавах собственото си бъдеще, бях паяк, който плетеше мрежата си. Пред мен вече имаше готова мрежа, изплетена от някой друг, и мислех, че познавам фигурите в нея.

Когато драснах клечката кибрит, пламъкът бе толкова ярък, че в първия миг не можах да видя нищо. Мислех си, че така ще бъде по-лесно, по-безопасно, отколкото ако светнех лампите, но бях сгрешила. Повдигнах свещта и пламъкът се залюля. Синьо. Жълто. За малко да ослепея.

— Какво правиш?

Долових паниката в гласа му, преди очите ми да свикнат със светлината. Беше бесен и потресен. Знаех, че трябваше да погледна. Не беше ли такъв планът ми? Видях го как се изправяше във ваната, по тялото му се стичаше вода, а той се протягаше напред, за да вземе свещта от ръката ми. Восъкът капеше по гърдите му; той май дори не забеляза. Пресегна се и загаси пламъка с пръсти. Опари се, защото се разнесе мирис на изгоряло.

— Е — каза той. — Значи така стоят вече нещата.

Горящият мъж, който звучеше толкова студено. Долових огорчението от предателството в гласа му. Тук беше. А какво очаквах? Какво направих?

Сега, когато виждах какво бе крил, не можех да откъсна поглед от него. Белязан, така ли казваха хората? Спомен, който е по-силен от настоящето, който остава запечатан в съзнанието ти, който се наслагва пласт след пласт под всичко, което виждаш тук и сега. Все още го виждах пред мен в мрака.

Лазарус бе белязан от мига на удара му, тялото му бе покрито с това, което наричаха „фигури от мълния“. Бях чела за тях в книгите, които ми беше дал Нед. Обикновено бяха линии, приличащи на разклонени дървета, отпечатани по кожата на поразения човек. Никой не беше сигурен дали наистина бяха дървета или някакъв вътрешен път на вените и артериите. Някои специалисти твърдяха, че тези „рисунки“ са сенки, причинени от изключително ярка светлина; подобни образи могат да бъдат възпроизведени върху стъкло с помощта на огромни заряди от електричество. Отпечатъци от човешки длани се появяваха по стволовете на дървета, на стената на плевня се отбелязваше съвършена фигура на кон; последното нещо, което някой човек бе наблюдавал, докато го е удряла мълнията, се запечатваше върху кожата му, неговата душа. Всичко това оставаше.

— Няма ли да погледнеш по-отблизо? Нали искаше да го видиш? Ето, заповядай!

Лазарус излезе от ваната, водата се стичаше по голото му тяло. Светна лампата. Премигнах — студена риба, изхвърлена на сушата, която не заслужаваше доверие. Освен него виждах и себе си — отражението си в огледалото. Бледа жена, която успешно се справяше със задачата да разрушава постоянно живота си. Грабнах кърпа, за да се покрия. Усещах, че всеки миг ще се разплача. Правиш нещо и после не можеш да върнеш времето назад, не можеш да преиграеш мача. Знаех го, нали? Лед на верандата, гуми на пътя, пожелай си нещо, запали свещ, съсипи живота си.

По гърба и раменете на Лазарус имаше отпечатано дърво, във всички посоки се разклоняваха сенки. По ръцете, които познавах. По плетениците на вените.

На едното му рамо имаше кос, напрегнат, готов да полети. И навсякъде имаше преплетени клони, сякаш Лазарус бе човек само наполовина, а другата част от него бе изградена от кора и листа.

— Съжалявам — казах аз.

Почти недоловимо. Почти нищо. Невярна, измамна кучка, която сега трепереше, тресяща се от самата мисъл за това, което бях причинила и на двама ни. Не можех да направя нищо както трябваше.

— Не, наистина. Да приключим с това. Погледни ме!

Той ме сграбчи. Но това не беше най-лошото, гневната хватка и горещите ръце. Много по-ужасен бе тонът на гласа му, какъвто не бях чувала досега, освен в нашите най-мрачни, най-интимни моменти. Нямаше никакви извинения, не го правеше, за да ми се хареса, а само заради себе си. Който и да бе той. Каквото и да бе той.

— Виж всичко.

Прозвуча като заплаха. Прозвуча като край. И нещо повече. Може би беше облекчение, че най-накрая щеше да се разкрие пред някого. Щеше да се обърне и да ми позволи да го видя. Направих най-лошото възможно нещо, когато ми показа гърба си — ахнах, въпреки че се бях зарекла да не реагирам по никакъв начин. Неговото съкровено, най-тайно аз — нали това исках? Истинската същност, собственото „аз“, който всички ние крием от останалия свят.

На гърба му имаше сянка на човешко лице. В сиво и черно, образ на възрастен мъж, с полуотворена уста и уплашени очи.

Веднага разбрах какво е, бях експерт в тази област. Съществуваха стотици начини и това бе един от тях. Сенчестият отпечатък се бе появил в мига на нечия смърт.

— Щастлива ли си сега? — попита ме Лазарус.

Сигурно съм била — макар и да не бях осъзнавала колко. Бях щастлива в онова състояние преди, разбира се. Бе отминало времето преди, когато бях имала нещо ценно, нещо, което желаех, нещо, което можеше да бъде изпепелено с драсване на една-едничка клечка кибрит. Бях изчела толкова много приказки, които ме предупреждаваха за това. Не пали лампата, стой на тъмно, вярвай му, довери се на чувствата си, не на това, което виждаш. Остави кибрита у дома. Остави нещата такива, каквито са.

Представих си колко щяха да се зарадват учените като брат ми, ако Лазарус им паднеше в ръцете. Колко развълнувани щяха да бъдат да го поставят пред белия си екран и да го снимат — надясно, наляво, гол, единствен по рода си, произведение на изкуството, мъжа — сянка, мъртвия мъж, моя Лазарус, или поне Лазарус, който някога бе мой. Ужасно време да разбера истината, не истината за него, а за себе си. Но ето я, паднала на пода. Изплискана студена вода, останка, нишка червена истина, която бе невидима за очите ми: не знаех, че е било любов, преди светлината да ме заслепи. Не знаех какво бях чувствала, докато не се озовах на крачка зад него.

— Ето ме — каза Лазарус. — Истинският аз.

Излезе от банята и затръшна вратата зад себе си. Чувах как се плиска водата във ваната, как вие вятърът отвън. Чувах собственото си учестено, тежко дишане.

Облякох се; все още треперех. Последвах го. Вече не мислех. Явно това не ми помагаше. Навън на верандата, където бе застанал, беше горещо. Въздухът бе прекалено влажен и тежък, за да се виждат звездите, изпълнен с аромата на червени портокали. Дали имаше такъв парфюм? Трябваше да направят. Щях да си го купя, а дори не обичах да нося върху себе си чужди миризми. Шишенце с портокалово ухание, второ — със син лед, трето, със сълзи, и друго — пълно с толкова гореща течност, че когато я изсипеш върху кожата си, почти да умреш.

Но не съвсем, само колкото да заличиш поне за миг тази пареща болка, всичко, което туптеше от живот вътре в теб.

— Трябва да си тръгнеш и повече да не се връщаш тук — каза ми Лазарус. — Кажи им какво си видяла, ако искаш. Обади се на журналистите. Няма да те спра. Разкажи на всички за белезите по тялото ми.

— Това е сенчест образ. Чела съм за подобни неща. Вероятно е следствие от силния електрически заряд на светкавицата, която те е ударила.

— Това ли било? — Лазарус почти се разсмя. — По дяволите, аз пък мислех, че е моето наказание.

— Може би аз съм твоето наказание — казах аз.

— Да, добре, за всичко е виновна червената рокля.

За всичко, което вече бе свършило? За всичко, което тепърва щеше да се случва? Не звучеше сърдит. Само тъжен. Изгубен. Познавах това чувство. Черните дървета, пътеката, която не можеше да бъде открита. Снежинките, падащи като камъни върху мен.

Бръмбарите цъкаха наоколо, мозъкът ми правеше същото. Такава бе моята мисия: да разруша това, което бе съградено. Исках да върна времето, на забързан кадър — събличаме отново дрехите, лампата все още е светната, вратата се отваря, колата все още кара по пътя.

— Усещам го всяка минута, всеки ден — каза Лазарус. — Знам какво е, както и да го наричаш ти. Това е моето наказание.

В приказката за безстрашното момче глупавият герой играе карти със смъртта и минава през гробището, без да трепне, но дори той не носи мъртвец на гърба си. Този товар бе непосилно бреме. Знаех го от личен опит.

Лазарус се обърна към мен. Стояхме отвън на верандата и той беше бос. Дори само това съвпадение ме ужаси. Моето тогава и нашето сега се сляха заедно. Бялата му риза бе подгизнала от мокрото му тяло.

— Няма ли да ме попиташ? Ти искаше да знаеш, така че давай. Питай ме.

Всичко се случва по този начин, нали? Всяка история, всеки живот, всяко съвпадение. Завиваш наляво вместо надясно. Потропваш с крака. Казваш желанието си на глас. От дървото пада клон. От изток се завихря буря. Пеперуда. Свещ. Клечка кибрит.

Не попитах нищо, но той все пак реши да ми каже.

— Може би не бива — отроних тихо аз.

Както се оказваше, не се различавах много от брат си, когато станеше въпрос за истината. Чувствах, че ще се сгромолясам с главата напред в дълбок тунел, от който нямаше връщане. Знам, че те питах, но ще ми кажеш по-късно, не сега; нека бъде утре или никога. Това е достатъчно скоро.

Лазарус седна на най-горното стъпало на стълбището. Навън в градината с портокалите нещо летеше над върховете на дърветата. Тук също имаше прилепи. Тук беше и неизмитата ми кола, прашна, напоследък навъртяла доста километри заради пътуването ми насам и натам. Ако останех, той щеше да ми каже.

Приседнах до него. В стъпалото ми се заби малка треска — този мой късмет, — но си замълчах.

Сет Джоунс, истинският Сет Джоунс, онзи с библиотечните картони, бе работил в тази ферма цял живот. Бил роден тук, още баща му бе засадил портокаловите дървета. Бил добър син, който правел каквото му било отредено да прави, дори след смъртта на баща си, дори след като самият той постепенно остарял. Бил толкова предпазлив, че животът му минал покрай него, почти без да забележи. И какво постигнал след всички тези години? Портокалите, които отглеждал, били великолепни, земята му не била ипотекирана, работниците, които наемал, били честни, а той самият се събуждал сутрин — краката и раменете го болели, но бил жив и сравнително здрав. Може би това трябвало да му бъде достатъчно.

Но не било.

Сет Джоунс, истинският, старият, повече от всичко жадувал да смени мястото си с някого другиго. Копнеел да не бъде вече себе си. Искал да пътува до страни, за които четял по списанията и за които бил мечтал през целия си живот.

За една година такъв живот бил готов да даде половината от всичко, което притежавал.

И тогава се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш: срещнал сезонен работник от железарския магазин, млад мъж на двайсет и пет години, силен, здрав, загубена душа. Изоставено дете от дом за сираци, винаги сезонно, временно приютявано, винаги в движение. Младеж с протрити обувки; никога не бил спестявал повече от няколкостотин долара — колкото да стигне до следващия град.

На двайсет и пет и вече бил изтощен. Прекалено много щати, прекалено много пътища, прекалено много жени. Било му писнало от този живот. Жадувал за стабилност, за нещо постоянно, искал да пусне корени, да открие земя, която да не се превърне в пясък под краката му.

Един следобед, в ден като всеки друг, той доставял с камион товар тор — поредната временна работа, разбира се, която вече приключвала. Но този път не се качил обратно в камиона и не го подкарал по пътя си. Вървял през градината, омаян от мириса на портокалите и водата. Застанал на ръба на езерцето. За миг помислил дали да не се удави, но знаел, че в последния момент щял да поиска да живее. Бил прекарал целия си живот в път, вършейки колкото се можело по-малко. Въпреки всичко все още бил млад, имал красиво лице, бил силен. Със сигурност това би трябвало да бъде достатъчно.

Но не било.

Сет Джоунс видял непознат мъж, паднал на колене в градината му. Младият човек сякаш се молел, а всъщност проклинал света. Сет Джоунс решил, че сигурно е добър човек, пратен от Бога при него. Явно това бил знак — мъж, молещ се за насока. Старецът отишъл веднага при странника и му предложил сделка, която никой човек със стотина долара в джоба си не можел да откаже. Една година, нито ден повече, и в замяна — половината от всичко. Двамата си стиснали ръцете на мига.

Странникът напуснал веднага работата си. Събрал багажа си от мотелската стая. Не притежавал кой знае колко вещи, така че не му отнело много време. На уречения ден взел такси до фермата. Всичко било обсъдено и уточнено: откъде да наема работници; къде се намирала чековата книжка на Сет Джоунс и как да подправя подписа му; каква била разумната цена за бушел портокали, каква за щайга, каква за цял камион. Никой не трябвало да го вижда, младият мъж трябвало да се превърне в Сет Джоунс, докато истинският Джоунс бил в Италия. Оттам щяло да започне пътешествието му. Що се отнасяло до странника, той за пръв път се чувствал като нечий син. Може би това била сбъднатата мечта и на двамата — син, който да наследи половината от всичко, докъдето можело да види човешкото око.

Бил влажен ден и в небето се струпвали гръмотевични облаци. Земята била подгизнала, въздухът бил тежък, почти не помръдвал. По-добре така — за единия мъж, който щял да си тръгне. По-добре така — за другия, който щял да остане.

Вървели из градината, когато се случило. Чувало се писукането на косовете. Въздухът бил наситен с благоухания. Всеки от двамата мъже чувствал, че е получил изненадващо като подарък една година, в която можел да прави каквото си иск, противоположното на досегашния си живот. Дошъл мигът на последната стъпка от тази размяна — сменили си обувките. Младият мъж нахлузил работните ботуши на възрастния човек, носени петнайсет години, които били толкова удобни, че можел да ходи с тях от зори до мрак. Сет Джоунс обул леките маратонки на младия странник, които можели да го отнесат надалече.

Бурята навярно била на стотици километри на запад или на север, някъде другаде. Поне така изглеждало. После се случило, така, както се случват нещата — когато най-малко очакваш. Ударил гръм. Мълнията направила дупка в земята. Поразила странника толкова силно, че сърцето му спряло. Той напуснал тялото си, но останал там, реейки се над него, докато дошъл на себе си в болничната морга. Когато се опитал да проговори, да попита за другия мъж, от устата му излязъл дим. Било абсолютно невероятно, че не бил изгорял до смърт, това чул да казват сестрите. Независимо какво казвали специалистите за гумените подметки, той подозирал, че причината да е жив били ботушите, които носел. Но не можел да разбере нищо повече. Все още в известен смисъл се реел във въздуха.

В болницата видял тъмните, подобни на клони фигури по ръцете си. Мислел само, че трябва да се махне оттам. Когато се надигнал от пълната с лед вана, чул как медицинските служители ахнали при вида на следите по гърба му. Били белези от изгаряне във формата на човешко лице, предположил някой. Рана, отпечатала се на кожата му като човек. Но изобщо не било това. Той бил наясно кого носел на гърба си: мъжа, на когото дължал една година.

Облякъл се и отказал всякаква медицинска помощ; чул същите тези сестри да го наричат Лазарус. Тъй като почти не помнел собственото си име, решил, че може да ползва и това. Каква била смъртта? За него тя дошла във формата на облак и когато се пробудил, все още съзнанието му било замъглено, в плен на този облак. Къде се намирал? Бил се загубил и после се върнал обратно. Когато се замислел по-упорито, се появявали спомени за някаква битка; помнел смътно как опитва да се измъкне от ваната с лед, бори се да се върне, потъва надолу и после успява да се издигне.

Напуснал веднага болницата — те нямали право да го задържат, нямало видима опасност за живота му, не изглеждало, че представлява опасност и за другите, а той имал уговорка, която трябвало да спази. Когато стигнал във фермата, намерил точното място, където била паднала мълнията. Дупката в земята. Портокалите там били почервенели. И тогава видял това, което търсел. Купчина пепел. Лазарус слязъл долу и я помирисал. Сяра и човешка плът. Партньорът му бил поразен от мълнията и избухнал в пламъци. Това било всичко, останало от него — купчина пепел и минерали. Това и лицето, отпечатало се на гърба на Лазарус.

Той събрал остатъците с лопатка и ги изсипал в дървена кутия, която намерил на една лавица. Нито за миг не помислил да си тръгне; трябвало да спази своята част от сделката. Сет Джоунс бил надживял повечето от приятелите си, а Лазарус избягвал тези, с които възрастният мъж вършел бизнеса си — наемал работници само по телефона, вършел работата си с банката по имейла. Всяка нощ излизал в градината и отивал до мястото, където портокалите били станали червени. Бил сключил сделка за една година; сега бил принуден да носи партньора си много по-дълго, завинаги. Когато дойдел последният ден от тази година, можел да изпита желание да си тръгне. Пътят бил в кръвта му, това бил установил вече. Не бил създаден за уседнал живот. Но засега живеел като някой друг, в плен на обстоятелствата. Кога щял да се освободи от своето обещание? С чувството за вина, което изпитвал, може би никога.

Лазарус ме поведе обратно в къщата: последвах го до шкафа с книгите. Ето я там, дървената кутия, издялана в Мароко, кутия на смъртта, бремето.

— Мислиш ли, че аз съм го убил? — попита ме той.

Можело всеки друг да дойде във фермата, за да достави сламата и торта онзи ден, но бил той. Всеки друг можеше да потрепва с боси крака на верандата в онази зимна вечер, но бях аз.

Взех в ръце дървената кутия; беше изненадващо тежка, направо невероятно. Излязохме в градината струваше ни се правилно да вземем Сет Джоунс с нас. Мракът се промъкваше между дърветата. Отидохме до езерото, където Джоунс за първи път бе видял Лазарус в онзи миг, когато бе помислил, че желанието му е било изпълнено. Съблякохме се и струпахме дрехите си на купчинка, върху която оставихме дървената кутия, и влязохме във водата. Беше студена и дълбока. Нощите във Флорида не бяха много по-приятни от дните, само по-влажни и по-мокри, способни да те погълнат изведнъж. Обвих ръцете си около Лазарус. Нямаше значение как се бе казвал някога; сега беше Лазарус. Можех да усетя всички места, всички градове, в които бе живял, всички онези жени, онова минало. Чувствах, че си бе пожелал нещо, за което сега съжаляваше, че би дал всичко, за да обуе собствените си обувки отново и да има своя собствен живот.

За пръв път в моя живот не мислех за това, което се бе случило, или за това, което можеше да стане. За нито едно от тези неща. Бяхме погълнати от мига, от нашето сега, от мрака. Две давещи се души, които обичаха допира на тази нежна природна стихия. Целуни ме под водата. Целуни ме, докато изчезна. Усетих как през тялото му минава тръпка. Беше странно истината да е с нас, точно тук, в черната вода, носеща се свободно наоколо. Гореща нощ, бръмбарите жужаха близо до нас, светкавица прониза небето в далечината. Аз самата бях напуснала тялото си и се реех в тъмнината. Не се страхувах, непознато за мен състояние. Изобщо не беше така, както бях очаквала. Този безстрашен момент. Чувствах се спасена, макар това да не бе домът на спасението.

Усещах как Лазарус вече трепереше целият в прегръдката ми.

— Вината не е твоя — казах му аз.

Никога не бях вярвала, че е възможно; че думите, моите собствени думи, казани на глас, онези, които прошепнах, за да го утеша, да му дам надежда и всички тези неща, в които аз самата не вярвах, могат наистина да го направят. Но се случи нещо друго; те спасиха мен.