Алис Хофман
Ледената кралица (10)

II.

Щом видях, че е станала достатъчно силна, пуснах къртицата в двора. Оставих я на тревата до живия плет и тя изчезна.

В един миг беше там, в следващия я нямаше. Предположих, че територията й бе позната, ароматът на хибискуса, поляната с изсъхналата трева. Къртицата не остави никакви следи; просто изчезна.

Замислих се за начина, по който старите слепи жени в приказките намират своите загубени любими и ги разпознават, въпреки че са минали петдесет или сто години, въпреки че техните любовници и съпрузи са били превърнати в елени или чудовища. Замислих се как познатото се запечатва в човека — жив плет, мирис, докосване. Ако някой ни снимаше — мен и Лазарус — и закачеше снимката ни на стената, всеки, който я видеше, щеше да каже: О, тези двамата не са един за друг. Какво правят въобще заедно? Затова не се снимахме.

Бях си задавала въпроса как беше възможно този мъж да ме обича — такава, каквато съм, но най-накрая бях започнала да разбирам причината: аз го познавах. Ако дойдеше при мен като мечка или елен, пак щях да го позная. Ако бях сляпа, ако беше тъмно, ако бяха минали стотици години, въпреки всичко щях да го позная.

Това не можеше да ни бъде отнето, независимо от унищожителната сила на самата любов, независимо от времето.

Тази нощ шофирах дотам и двамата излязохме навън, за да се разходим из градината. През деня работниците, които Лазарус наемаше, си викаха един на друг и машините вдигаха много шум. Но нощем можеше да се чуе всяко поемане на дъх, всеки жужащ бръмбар.

Разказах на Лазарус за брат си. Търсех вината във всевъзможни неща: ако не бяхме живели в Ню Джърси, ако бяхме дишали различен въздух, ако той имаше различни хранителни навици, ако не беше дошъл във Флорида, ако имахме други родители, други баби и дядовци, друг генетичен код, тогава може би той нямаше да се разболее от рак. Сетих се за една друга теория, за която Нед ми беше говорил — принципа за несигурността, теорема, която предшествала и послужила като основа за теорията на хаоса. Обикновеният пример, с който се илюстрираше, беше за котката, която щеше да живее или да умре, в зависимост от напълно случайното разпадане на един-единствен атом. Така беше и при Нед. Една клетка бе повлияла на друга; една проклета случайна клетка беше променила всичко. Нямаше как да разберем защо трябваше да се случи на него. Съществуваха не стотици, а хиляди възможни отговори. Всичките непознаваеми и произволни. Всичките извън нашите граници на възприемане.

— Какво мога да направя за него? — попитах Лазарус. Мислех си, че един мъртъв човек ще знае такива неща.

Лазарус се разсмя. Рядко го правеше.

— Трябва да го попиташ. За всекиго е различно.

— Ако ти оставаха няколко седмици живот, как щеше да ги изживееш?

Исках да каже: Ето така, да се разхождаме с теб в мрака. Исках да ми помогне да се справя със ситуацията, но Лазарус не беше такъв. Беше прекалено отдаден на собствения си живот, за да мисли наистина за този на друг човек.

— Ако бях аз, щях да искам да съм свободен. Както бях преди. Мислех, че животът ми не струва нищо, докато не го загубих. Ако хората научат кой съм аз, ще поискат да разберат какво е станало със Сет и се съмнявам, че ще ми повярват. Ще си помислят, че съм го убил, за да взема парите му. Затова стоя тук, в този капан.

Уловен в чуждите обувки, в гората, където всяка пътечка водеше до едно и също място. Разбирах защо Лазарус искаше да влезе отново в собствената си кожа. Това не беше неговият живот. Затова исках да запомня всичко от тази нощ. Както стоях там, можех да кажа със сигурност, че ще го загубя — всичко това. Рано или късно. Ще бъде унищожено. Вглеждах се във всяко листо, във всяка звезда.

— Мисля, че така или иначе ще разберат — продължи Лазарус. — Мисля, че хората започват да осъзнават, че не съм истинският Сет Джоунс.

От бакалията му бяха направили проблем последния път, когато се опитал да си поръча продукти. Защо никога не идвал на място? Наложило му се да говори с мениджъра, който явно познавал стария Джоунс и го попитал: „Какво ти има. Джонси? Да не ти е заседнала жаба в гърлото?“

— Пфу, проклетата пневмония — отвърнал Лазарус.

Но беше притеснен. Годината на тяхната уговорка изтичала. Както беше дошла, така и си отиваше. Лазарус бе мислил за времето, когато ще си тръгне, и сега го обмисляше още по-сериозно. Може би вече щеше да си е заминал, ако не беше обещал на стария човек. Ако не бях дошла на верандата му с онази червена рокля. Ако не бях напълнила устата си с бучки лед и не го бях целунала.

Бъди щастлив заради това, което имаш, когато го имаш. Не е ли в това идеята? И след това заживели щастливи в края на приказките не означава щастливи завинаги. Какъв е смисълът? Мечтите ти, животът ти, смъртта ти, всичко, което си бил и си имал някога. Какво има в празното пространство, което ще продължи да съществува и без нас? Какво има в онова завинаги, след като ние си отидем?

Нещо не беше наред и с реколтата. Това беше другата причина, поради която не смяташе, че е редно да си тръгне веднага. Заведе ме до мястото, където беше паднала мълнията. Няколко коли минаха по пътя, но никой не ни обръщаше внимание. Бяхме просто мъж и жена, вървящи из миналото. Дупката в земята се беше разширила, пръстта се ронеше от само себе си, сантиметър по сантиметър, и бе разкрила друг по-твърд, каменист пласт. Все повече от дърветата, които се намираха в близост до нея, умираха. Един ден бяха отрупани с плодове, на следващия почерняваха и напълно се оголваха. Наоколо все още имаше няколко дървета с червени портокали. Сега ги видях съвсем ясно. Не бяха топки, покрити със сняг, а рубиненочервени плодове — малки червени светове, червени планети, красиви в мрака. Как можех да съм била толкова глупава и да пренебрегвам всичко, което съм имала в живота си? Червеният цвят струваше колкото цяло царство.

— Искам да си откъсна един — казах аз.

Взехме една стълба и я допряхме до ствола на дървото; изкачих се и започнах да хвърлям портокалите към Лазарус.

— Стига — каза той. — Не можем да ги изядем всичките.

Но аз не исках да спирам. Още и още. Прекалено дълго бях гладувала; никога повече нямаше да го допусна отново.

Беше студена нощ, но тези портокали пазеха топлината на деня в себе си. Малки светове от изгаряща слънчева светлина. Понесохме кошницата заедно. Защото тази нощ бяхме влюбени. Всичко значеше нещо за нас. Черното небе, черните дървета, червените портокали, сладкият аромат на земята, парещият му дъх, когато ми шепнеше, звукът на краката ни по прашните пътеки, пръскачките, които се включиха, стичащата се върху нас вода.

Съблякохме дрехите си и отидохме под пръскачките. В среднощния въздух, под водата можехме да се прегръщаме така, както желаехме. На километри наоколо нямаше никого другиго. Изобщо. Обичах начина, по който той се чувстваше, толкова истински, толкова тук, толкова сега. Обичах мускулите под кожата му, жегата, излъчвана от тялото му, как пареха целувките му. Обичах болката, която ми причиняваше, как ме караше да осъзнавам, че съм жива, сега и завинаги, как виждах отново червеното, как копнеех да легна под него, да падна на колене и ръце, без да ми пука дали има някой друг във вселената. Нищо чудно, че хората правеха секс навсякъде и с когото им паднеше; с непознати, на паркинги, отчаяни, алчни. Когато сте слети заедно, можеш да си представиш, че не си сам, че не си единственият човек на света. Различно е от любовта, защото именно когато си влюбен, понякога чувстваш своята самота толкова силно, че боли. Когато не съм с теб…

— Спри да мислиш — каза ми Лазарус.

Замръзвах без дрехи, мокра до кости от цялата тази студена вода, тук и сега под звездите, тук и сега.

Целунах го отново и забравих всичко друго. Той седна на земята и ме придърпа към себе си. Седнах в скута му, Лазарус проникна в мен, а аз гледах право в очите му, тези очи, приличащи на пепел. Впих ръце в гърба му, чувствах всичко. Там нямаше друг мъж, нито сенчест образ, нито нищо друго. Беше само той. Кожа, мускули, кости, сърце, кръв, червено, жега.

Просто се отказах. Спрях, престанах: вече не исках да се съпротивлявам на живота. Време беше да живея истински.

Знаех, че ще запомня този миг от нашата връзка — не ваната, леда, езерото, тихото бързо, бавно, сега, скъпи… Не, щях да запомня това, как потъвах и се давех от любов, докато той мислеше как ще си тръгне. Бяхме човешки пример за теорията на хаоса, събрани заедно от случайни обстоятелства. Не бе предопределено да сме заедно, знаех го. Но за една-единствена нощ бяхме съвършената двойка.

Когато се върнахме в къщата, си взех горещ душ. Треперех, дори след като се подсуших и се облякох. Взех някакъв пуловер от гардероба в спалнята, после отидох в кухнята. Лазарус беше с дрехите, които носеше и преди; все още имаше кал по себе си. Бе седнал до масата и погледна към мен, когато влязох в стаята. Изражение то на лицето му казваше нещо, което знаех — че винаги трябва да се плати определена цена за всеки момент на наслада. Краят. Тъгата. Онова проклето и след това…

— Без теб щях да бъда напълно сам — каза той.

Погледнах устните, скулите, пепеливите му очи, широките ръце и вените, изпъкващи под кожата. Синьо и червено. Жив. Втренчих се в него. Исках да запомня как ме бе желал. Сложих този момент в моето и след това, в сърцевината на всичко, което някога щях да знам, независимо дали за мен щеше да има продължението и заживели щастливи завинаги…

Беше разрязал наполовина всички портокали, които бях набрала. На масата сякаш имаше кръв, но всъщност бе само сок. Тези портокали имаха най-висока цена на пазара. На хората им харесваше, че са толкова редки, харесваха им пръските цвят, които грееха в купата с плодове и се разливаха в устите им. Преди бе получавал двойна цена за този вид портокали, но положението се бе променило.

Онези, които бе разрязал наполовина, бяха черни в центъра си. Сладките червени плодове, които имаха вкус на изненада, вече ги нямаше. Портокалите гниеха отвътре. Бях чувала подобни истории. Дърво, поразено от гръм, стои изправено месеци наред и никой не подозира, че е мъртво отвътре, докато не се строполи на земята. Понякога е нужно време, за да проличи въздействието на мълнията; оглеждаш се, струва ти се, че всичко ти е наред и си в безопасност, после се случва. Преди да се усетиш, всичко се е променило.

В приказките историята винаги е една и съща — героят търси истината, без значение какво ще му разкрие тя. Дори когато нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, когато всичко е скрито, тя винаги е там — истината, от която дори и аз не можех да избягам и някой ден щях да я открия: това, което чувствах, това, което беше дълбоко в душата ми, тази, която бях.