Алис Хофман
Ледената кралица (1)

I.

Внимавай какво си пожелаваш. От опит знам, че това е истина, а не просто стара фраза. Желанията са брутални, не прощават никому. Изгарят езика ти в мига, в който ги произнесеш, и повече не можеш да ги върнеш назад. Нараняват и изсушават душата ти, а после те преследват хищно. Пожелавала съм прекалено много неща през живота си — за пръв път, когато бях на осем години. Не беше от онези детски желания за сладолед, красива рокля или дълга руса коса; не. Беше съвсем различно, от онзи вид, който те разтърсва до мозъка на костите, после засяда в гърлото ти като суха крастава жаба и те задушава, докато не го изплюеш на висок глас. От онези, които могат да променят живота ти за един миг, преди да имаш време да пожелаеш да си ги вземеш обратно.

Бях на погрешното място в погрешното време, но нима всички истории не започват така? Странник, който пристига в града и предизвиква опустошение. Човек, който се спъва и пада в пропаст на сватбения си ден. Жена, която отива да погледне през прозореца в мига, в който заблуден куршум или парче стъкло, или ледена висулка се забива в гърдите й. Аз бях детето, което тропна с крак и си поиска нещо и така предизвика края на света — поне на своя собствен свят. Единственият, който беше от значение. Разбира се, бях егоистка, но нима всички осемгодишни момиченца не се мислят за господарки на вселената? Нима те не заповядват на звездите и моретата? Нима не контролират времето? Когато вечер затварях очи, за да заспя, си представях, че останалият свят също спира. Мислех, че ще имам всичко, което искам. Желаех разни неща, защото ги заслужавах.

Онова желание се роди в сърцето ми през януари, сезона на снега, когато в къщата ни беше студено и сметката за газта не бе платена. Случи се на 16-ти, рождения ден на майка ми. Бяхме само тримата: тя, аз и брат ми. Нямахме баща. Имахме, естествено, но той си бе тръгнал и бе оставил на мен и на Нед единствено тъмните очи и нищо друго. Разчитахме на мама. Изобщо не очаквах тя да има някакъв личен живот. Цупех се, когато нещо я откъсваше от нас: сметките, които трябваше да се плащат, работите, които постоянно сменяше, чиниите, които трябваше да се мият, купчините дрехи за пране… И така до безкрай. Задачите никога не свършваха. Тази вечер майка ми обаче щеше да излиза с двете си най-добри приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Това никак не ми харесваше. Щяха да ходят в „Блубърд динър“, занемарено място, прочуто със сандвичите си с печено говеждо и мазни пържени картофки. Искаше само няколко часа за себе си, щеше да бъде съвсем скромно празненство.

Не ми пукаше.

Може би баща ми е бил такъв егоист и го бях наследила от него заедно с цвета на очите си. Исках майка ми да си остане у дома и да сплете косата ми — по онова време тя беше много дълга, стигаше чак до кръста ми. Ако я оставех пусната, когато спях, ставаше на възли и това не ми харесваше; Нед ми беше казал, че на покрива ни живеят прилепи. Страхувах се, че през нощта ще влетят в стаята ми и ще си свият гнездо в косата ми. Не исках да оставам вкъщи сама с брат си, който не ми обръщаше никакво внимание и се интересуваше повече от наука, отколкото от човешките същества. Спорехме за всичко, дори за последната бисквитка в купата, за която често посягахме едновременно. Пусни я! Ти първа! Каквото и да сграбчвахме, обикновено свършваше счупено на две. Нед нямаше време за капризите на малката си сестра; трябваше да го подкупвам, за да ми чете. Ще измия чиниите вместо теб. Ще ти дам парите си за обяд. Просто ми прочети приказката.

Майка ми не обърна внимание на оплакванията ми. Беше прекалено заета. Бързаше. Облече мантото си и си метна син шал. Косата й беше светла. Подстригваше се сама, като се извърташе, за да види главата си отзад в огледалото. Не можеше да си позволи истинска прическа във фризьорски салон; и все пак беше красива. Не говорехме, че сме бедни; никога не обсъждахме това, което не можехме да имаме. Ядяхме макарони три пъти в седмицата и носехме дебели пуловери в леглото вместо пижами, за да ни е топло; справяхме се. Дали осъзнавах, че това е трийсетият рожден ден на майка ми, че тя все още е млада и красива, и поне за мъничко щастлива? За мен тя беше просто моята майка. Нищо по-малко или повече. Нищо, което не включваше мен.

Когато тръгна да излиза, изтичах след нея. Бях боса на верандата и краката ми веднага замръзнаха. Дъждът беше леден и се скрих под зеления нагънат пластмасов покрив. Капките се удряха в него тежко, звучаха като пистолетни изстрели. Водата се стичаше по дъските на пода, замръзваше и превръщаше дървото в лед. Умолявах мама да не тръгва. Господарката на вселената. Момичето, което мислеше единствено за себе си. Сега знам, че най-големите спорове обикновено се водят за най-глупавите неща. Моментът, който може да промени пътя в живота ти, най-често е напълно невидим и се разтваря като захар във вода. Но я обясни това на едно осемгодишно момиче. Кажи го, на когото поискаш; и виж кой ще ти повярва.

Когато майка ми каза, че Бетси и Аманда я чакат и вече е закъсняла, си пожелах нещо. В същия миг усетих как то ме изгори отвътре. Почувствах горчилката му; и въпреки това продължих. Пожелах си да не я видя никога вече. Казах й го право в лицето. Пожелах си тя да изчезне веднага, в същия миг.

Майка ми се разсмя и ме целуна за лека нощ. Целувката й беше чиста и свежа. Лицето й бе бяло като сняг. Прошепна ми нещо, но не го чух. Исках това, което си бях пожелала. Не мислех за нищо друго, освен за собствените си нужди.

Тя не можа да запали двигателя, опита няколко пъти, докато стане. Във въздуха имаше много пушек. Покривът на колата вибрираше заедно със силно ръмжащия двигател. Чувствах се огорчена. И ето още нещо странно за това желание, което я накара да изчезне: заболя ме от него.

— Влизай вътре, идиотко такава! — извика брат ми. — Тя няма да се върне и само ще ти замръзне задникът.

Нед разсъждаваше логично; беше четири години по-голям от мен, експерт по съзвездията, червените мравки, прилепите и безгръбначните животни. Понякога ми казваше, че чувствата са загуба на време. Не обичах да го слушам, дори когато беше прав, затова онази вечер не му отговорих. Той пак извика — обеща, че ако се прибера, ще ми почете, дори и приказка, а по принцип хич не ги харесваше. Приказките бяха абсурдни, невъзможни, нелогични. Но и това не успя да ме накара да прекратя вечерното си бдение. Не можех да откъсна поглед от празната улица. Не след дълго брат ми се отказа да ме уговоря. Нима в крайна сметка не ставаше така с всички хора в живота ми? Стъпалата ми посиняха и започнаха да ме болят, но останах отвън на верандата още малко. Докато езикът ми спря да пари. Когато най-накрая влязох вътре, отидох до прозореца и продължих да гледам навън. Дори и Нед дойде в един момент, но там нямаше нищо. Само снегът.

Майка ми бе катастрофирала на пътя, вливащ се в магистралата. Полицейският доклад твърдеше, че причините за инцидента били лошите пътни условия — имало много лед — и старите гуми на колата й, които трябвало да бъдат сменени. Но ние бяхме бедни, нали го казах? Не можехме да си позволим нови гуми. Майка ми закъснявала с половин час за тържеството за рождения си ден, после с час; после приятелката й Бегси се обадила в полицията. На следващата сутрин, когато баба ни дойде, за да ни съобщи новината, за пръв път сплетох сама косата си и след това я отрязах с градинската ножица. Оставих я там за прилепите. Започнах да се питам дали брат ми не е бил прав през цялото време. Не чувствай нищо. Дори не се опитвай.

След погребението с Нед се преместихме в къщата на баба ни. Трябваше да оставим някои от нещата си: брат ми имаше колония от мравки, а аз се отказах от всичките си играчки. Вече бях прекалено голяма за тях. Баба каза, че отрязалата ми коса прилича на свинска опашка, но не се обидих — можеше ли да измисли как да назове това, което причиних на майка си? Знаех го, но не казах нищо. Баба ми беше прекалено мил човек и си нямаше представа кой всъщност бе дошъл да живее под нейния покрив. Бях унищожила майка си с думи, затова думите станаха мой враг. Бързо се научих да държа устата си затворена.

Нощем си разказвах приказка, без думи, само аз я чувах в главата си — история, която харесвах повече от тези, които имаше в книгите ми. Момичето в нея бе нещастно, всички се държаха ужасно с нея, семейството й, дори времето. Стъпалата й кървяха от каменистите пътеки; птиците — черни косове — бяха оскубали косата й. Обикаляше от къща на къща и търсеше подслон. Нито един съсед не отвори вратата си за нея и така един ден момичето просто спря да говори. Живееше в подножието на планина, където всеки ден валеше сняг. Стоеше отвън, без покрив, без закрила; не след дълго тя се вледени цялата — плътта й, костите, кръвта… Приличаше на диамант, искреше и се виждаше отдалече. Сега бе толкова красива, че всички я искаха: хората идваха да си говорят с нея, но тя не им отговаряше. Птиците кацаха на раменете й; тя не си правеше труда да ги прогонва. Нямаше нужда. Ако се опитаха да я клъвнат, клюновете им щяха да се строшат. Вече нищо не можеше да я нарани. След известно време стана невидима, царицата на снега. Мълчанието бе нейният език, а сърцето й бе добило съвършен сребрист цвят. Беше толкова твърдо, че нищо не можеше да го разбие, дори най-острият камък.

— Физиологически невъзможно — каза брат ми, когато веднъж се осмелих да споделя с него приказката си. — При такива ниски температури сърцето й щеше да замръзне и после да се пръсне. Накрая щеше да умре, плувнала в собствената си кръв.

Никога вече не обсъждах с него такива неща.

Знаех каква е ролята ми в света. В училище бях тихото момиче, най-добрата приятелка, онази, която винаги беше на второ място. Не желаех да привличам внимание към себе си. Имаше думи, които не можех да се насиля да кажа; от думи като гибел и любов, и загуба ме заболяваше стомахът. В крайна сметка за мен те станаха едно и също. Но бях добра внучка, бързо изпълнявах задълженията си и бях любимката на баба. Колкото повече работа имах за вършене, толкова по-малко време ми оставаше за мислене. Чистех, перях, стоях до късно, за да си напиша домашните. В гимназията вече бях станала доверената приятелка на всички; знаех как да слушам. Винаги бях на разположение на приятелките си, техният опорен стълб; на мен можеше да се разчита за всякаква помощ, особено когато ставаше дума за гаджетата им, някои от които правиха секс с мен през последната година, благодарни за съветите ми за любовния им живот, щастливи, че могат да си легнат с момиче, което не искаше нищо в замяна.

Брат ми отиде да следва в „Харвард“, после в „Корнел“ за докторската си степен; стана метеоролог, съвършеният избор за човек, които искаше да наложи логиката в един несъвършен свят. Предложиха му място в университета в Орлон, Флорида, и не след дълго вече бе щатен преподавател, после се ожени за своя колежка — математичка, Нина, която той издигаше в култ заради красотата и логичната й мисъл. Аз пък потърсих кариера, където мълчанието щеше да бъде предимство. Отидох в близкия държавен университет, после в градския колеж за магистърска степен по библиотечно дело. Брат ми смяташе за забавно, че специалността ми се смяташе за научна дейност, но аз я приемах съвсем сериозно. Бях разпределена на рецепцията, все така давах съвети на хората, както правех в гимназията, пак бях момичето, към което се обръщаха за информация. В библиотеката ме харесваха, бях надежден служител — аз събирах парите за сватбите на колегите и за бебешките тържества. Когато една от колежките ми се премести в Хавай, ме убедиха да взема котката й Жизел, въпреки че съм алергична към котешкия пух.

Но имах и друга, скрита страна. Истинското ми аз. Онази, която помнеше как пада снегът, как ледените късове се забиват в покрива един след друг, с все по-голяма сила. Онази, която сънуваше студени, сребристи сърца. Посветената на смъртта. Бях станала експерт по различните начини, по които можеш да умреш, и като всеки експерт си имах предпочитания: ужилване от пчела, пронизвано с отровно острие, токов удар. Имаше цели категории, на които не можех да се наситя: смърт при злополука или пък предварително обмислена, договори за смърт, смърт, за да се избегне бъдещето, смърт, за да се забрави миналото. Съмнявам се, че някой друг в библиотеката знаеше, че rigor mortis, трупното вкочаняване, настъпва четири часа след смъртта. Или пък, че ако бъде подгрян, арсеникът мирише на чесън. Шефът на полицията в градчето ни, Джак Лиънс, който беше съученик на брат ми от гимназията, често ми се обаждаше за информация, свързана с отрови, самоубийства и заразни болести. Той също ми имаше доверие.

След като започнах да изследвам смъртта, вече не можех да се спра. Това бе моето призвание; предполагам, че можеше да се нарече „страст“. Поръчвах медицински трудове, книги по ентомология, наръчници по фармацевтика, така че когато Джак Лиънс се обадеше, да бъдех наясно с всички странични ефекти на отровите. Любимата ми книга бе „Сто начина да умреш“, наръчник за пациенти със смъртоносни заболявания, хора, които вероятно имаха остра нужда да сложат доброволно край на страданията си. Въпреки това винаги питах Джак дали няма друг специалист, към когото да се обърне — някой по-квалифициран, но той казваше: „Знам, че от теб ще получа само фактите. Без свободни интерпретации.“

В това отношение грешеше. Бях тиха и кротка, но имах собствено мнение: когато ме молеха да препоръчам приказки, подходящи за осемгодишни например, на Андерсен или на братя Грим, винаги избирах Грим. Кости, обвити в коприна, заровени под хвойново дърво, малки глупави момчета, които същевременно са достатъчно смели, за да играят карти със Смъртта, смахнати сестри, които са толкова откачени, че се обесват сами или скачат с главата напред в кладенец. Няколко пъти гневни майки и преподаватели се оплакваха на главната библиотекарка, когато след моя препоръка децата си бяха изкарвали акъла. Но аз държах на своето. Светът на Андерсен бе пълен с благородни, прекрасни герои. Предпочитах приказки, в които егоистични загубили се момиченца трябва да си проправят път през дерящите ги храсти, за да стигнат до дома си, а небрежни, неразумни братя се превръщат в магарета и лебеди, с пълзящи под кожата им бълхи, които ги влудяват, и с капеща от перата им кръв. Не вярвах, че хората получават това, което заслужават. Не вярвах в рационалния, доброжелателен свят, създаден, за да ни пасва, съществуване, което се предполагаше да прилепне плътно към една сътворена логика. Нямах доверие на графики или диаграми, в които човечеството бе разделено на добри и лоши и където „и след това заживели щастливи заедно“ бе директно противопоставено на „тук и сега“.

Когато си тръгвах от библиотеката във ветровитите нощи, сред шумоленето на листата на дърветата, и целият Ню Джърси бе вече притихнал и мрачен, нямаше да се изненадам, ако откриех мъж с едно крило на стъпалата на Кметството или ако се натъкнех на гладен вълк на ъгъла на Пета улица и главната. Все пак познавах силата на желанието. Невидимо и неизбежно в резултата си като пеперудата, която пърха с криле в единия край на света и с това единствено действие променя времето в другия край. Теорията на хаоса, информира ме брат ми, се основава на математическа теорема, която предполага, че дори най-малката промяна влияе на всичко, дори и на времето, независимо на какво разстояние се случва. Брат ми можеше да я нарича както си иска; за мен това бе съдба.

Преди да се усетя, минаха тринайсет години, а аз продължавах да работя в библиотеката. После петнайсет. Все още носех косата си по същия начин — късо подстригана, — прическата, която си бях направила сама на осем години, се бе превърнала в моя запазена марка. Хората очакваха определени неща от мен: подкрепа, мълчание, удобство. Нямаха никаква представа коя бях аз. Известно време се срещах с Джак Лиънс, ако нашите отношения можеха да се нарекат така. Обаждаше ми се за информация и после същата вечер ме чакаше отвън на паркинга. Правехме го в колата. Сексът бе припрян и нервен, и луд, но въпреки това го правехме. Поемахме рискове. По време, когато започваха да идват читатели, в дни, в които падаше толкова много сняг, че преспите можеха да затрупат колата. Може би тайничко исках да ни хванат, но никога не се случи. Бяхме сами в света. Джак знаеше, че не обичам да говоря; вярно беше, но аз нямах доверие само в моите думи. Не в думите на другите. Той можеше да говори каквото си иска. Можеше дори да каже, че ме обича, стига да не го мислеше наистина. Това бе важно за мен. Момичето в плен на снега в планината. Студеното мълчание, което бе толкова чисто, че не нараняваше. За мен не съществуваше нищо отвъд тези планини. Нищо, към което да си струва да тръгнеш.

Джак винаги ме оставяше да се прибера пеша у дома и никога не се опита да ме придружи. Мислех, че ме познава по-добре от всички други. Мислех, че той знае, че не заслужавам нито нежност, нито лоялност, нито късмет. После една вечер ми донесе цветя — букетче увехнали маргаритки, които бе взел от някоя фермерска сергия, но все пак бяха цветя. Това беше краят; този жест съсипа всичко. В мига, в който се държа така, сякаш бяхме нещо повече от двама странници, споделящи общ интерес към смъртта и секса, беше свършено. След като разбрах, че има вероятност да ме харесва наистина и да го е грижа за мен, спрях да се виждам с него.

Без Джак в живота ми вече не се случваше абсолютно нищо. Когато дойде времето, за мен бе съвсем логично да се погрижа за баба си в последните й дни. Брат ми беше зает с живота си във Флорида, а аз така или иначе нямах живот, само библиотеката, само вечерите, в които се прибирах сама до дома. Беше мой дълг и моя отговорност след всичко, което бе направила тя за нас. Баба ми ме обичаше истински и силно, въпреки че единствените неща, което й давах в замяна на нейната привързаност, бяха пилешката супа, сандвичите с масло, английския чай с мед и лимон — пиеше чаша след чаша — и безброй книги от библиотеката. Къщата ни бе претъпкана с книги; в кухнята, под леглата, пъхнати между възглавниците — бяха толкова много, че едва ли щеше да успее да прочете всичките. Предполагам си мислех, че ако баба ми запазеше интереса си към разни неща, нямаше да умре; трябваше да остане с мен, докато прочете всички книги, които толкова много обичаше. Трябва да стигна до дъното на тази, казваше тя, сякаш книгата бе езеро или море. Мислех, че ще чете вечно, но нещата не стават по този начин.

— Трябва да се наслаждаваш на живота си — каза тя една вечер, когато й помагах да си легне и й подавах чашата с чай.

Дори пиенето на чай вече я затрудняваше. Отпиваше малки глътки, като птиче. Трябваше да подпирам главата й изправена; миришеше на лимон и прах. Имах чувството, че ще се разплача, макар това да бе невъзможно за мен. Плаченето не е като карането на велосипед; щом се откажеш веднъж от него, бързо забравяш как става. Гледай се, ако искаш, в огледалото и прави разни гримаси, режи лют лук, пускай си един след друг тъжни филми… Нищо не може отново да ти върне сълзите.

Неочакваният съвет на баба ми онази вечер ме свари напълно неподготвена. Предполагах, че поне тя разбира, че още преди години бях загубена кауза. Не заслужавах да бъда щастлива. Нима скъпата ми баба не го осъзнаваше? Вече бях минала възрастта, в която майка ми беше, когато онази нощ тръгна към своите приятелки. Коя бях аз и какво право имах да се наслаждавам на живота си?

— Винаги си толкова отрицателно настроена — каза баба ми.

— А ти си взела всички положителни гени. — Което бе удивително, като се имаше предвид състоянието й и състоянието на света въобще.

В края на болестта си обаче и баба ми се сблъска с тъгата. Плачеше насън. Не можех да понасям да гледам как страда. Оставях котката Жизел да я наглежда, свита на кълбо в болничното легло, което бях наела, и излизах навън, където можех да дишам — макар и задушния, неприятен въздух. Беше пролет и навсякъде хвърчаха борови полени; всичко бе покрито с жълтеникавозелен прах. Тази нощ си пожелах целият ми живот да бъде различен, да можех да започна отначало, в Париж или Лондон, в Италия, или дори просто отвъд реката, в Ню Йорк, където ходех на училище. Все още бях млада. Пожелах си да се отърся от старата си кожа, да си тръгна и никога, никога да не погледна назад. Но започването на нов живот не беше сред моите специалности. Смъртта беше моят талант; и преди да успея да спра, си пожелах мъките на баба ми да свършат. Исках тази дума — мъка — вече да не й тежи.

Тя умря тази нощ, докато аз спях на дивана. Котката беше до нея и когато чух Жизел да мяука, разбрах какво е станало. Брат ми нямаше да успее да дойде веднага в Ню Джърси, погребението трябваше да се отложи с няколко дена, защото точно в този период бе изпитната сесия в университета му. Нед осъзна какво ми се бе случило в мига, в който прекрачи прага на къщата. Бях като птичка, пусната от клетката си, разбрала, че не може да излети отвъд перваза на прозореца. През всички тези години планирах как напускам Ню Джърси, а сега не можех да изляза дори от дневната. Почти бях спряла да ям, хапвах само малко корнфлейкс с мляко — единственото нещо, което успявах да погълна. Не се бях къпала с дни и миришех на плесен, миризмата на унищожението и загубата. Обадих се в библиотеката и им казах, че повече няма да ходя на работа. Общуването с хора щеше да ми дойде прекалено. Всичко ми идваше прекалено. Джак ми изпрати съболезнователно писмо на полицейска бланка; пишеше, че му липсвам, повече, отколкото очаквал, и се надявал скоро да се върна на работа. Но това нямаше да стане. Едва намирах причина да се надигна от леглото и да се облека, а какво оставаше да отговарям на безсмислените въпроси на читателите ни или да правя секс на задната седалка на колата с някого, който ми бе напълно безразличен. Понякога просто си оставах с халата. Нямах желание да мия лицето си, да се погледна в огледалото, да изляза навън, да дишам.

С брат ми не бяхме водили истински разговор от години. Бяхме прекалено заети, живеехме много далече един от друг. Но след погребението приседна до мен на дивана. И той бе алергичен към котки, също като мен, и очите му вече започваха да сълзят заради Жизел.

— Това няма да доведе до нищо добро — каза ми Нед. — Не можеш да останеш тук.

Все така логичен, сякаш имаше някакво значение. И тогава беше логичен. Спомних си онази сутрин след смъртта на майка ни; баба ни още не беше дошла. Влязох все още облечена с пижамата си в кухнята и го видях. Мисля, че беше почистил. Дори и тогава вече бе много подреден. Прекалено рано е, каза ми Нед. Върни се в леглото. Направих точно това. Два дни по-късно седяхме заедно на сгъваеми столове на погребението на майка ни в гробището. Няколко нейни приятелки бяха там, всичките в черни рокли. Нед носеше черен костюм, вероятно взет под наем. Не го бях виждала преди. Аз бях облечена в тъмносиня рокля, която преди беше с дантелена яка, но за погребението я отрязах със същите ножици, с които отрязах и плитката си. Пред нас имаше обикновен ковчег от борово дърво, затворен. Но бях чела достатъчно приказки, за да знам, че мъртвите невинаги са си отишли. Майка ни можеше просто да е заспала, да е омагьосана, готова да тропа по ковчега отвътре и да моли за помощ: Пуснете ме! Пуснете ме!

Можеше да се случи по всяко време. Небето беше сиво, по земята имаше скреж и лед. И тогава видях, че Нед плаче. Беше много тих, не издаваше никакъв звук. Не мисля, че някога го бях виждала да плаче, затова бързо извърнах поглед встрани. И после ковчегът вече изглеждаше различно. Беше плътно затворен. Бе свършило, край.

На погребението на баба ни с Нед бяхме единствените жалеещи. Същият тип обикновен боров ковчег, същото гробище. Никога не бяхме идвали тук, за да отбележим със специален знак или плоча гроба на майка ни и се радвах за това. Не исках да знам точно къде е погребана. Може би все пак не беше заровена в земята. Може би грешах и тя бе отворила дървения капак, за да избяга в мрака и в студа в мига, в който си бяхме тръгнали от гробището. Огледах се за отпечатъци по земята, макар да бяха минали повече от двайсет години. В пръстта имаше само следи от тънките краченца на птиците. И нещо друго — стъпки от лисица.

Нед не само се бе погрижил за делата на баба ми, вече бе направил нужните проучвания, за да ми помогне да подредя отново живота си. Беше ми намерил работа в обществената библиотека в Орлон, както и къща под наем само на няколко пресечки от университетския кампус. Обсъдихме предимствата на преместването ми. По принцип ситуацията не беше в полза на Нед. Ако играехме на пари, щях да заложа всичко на вероятността, че бъдещето ми изглеждаше съвсем ясно — още двайсет години в къщата на баба ми, облечена в халата си. Но брат ми беше достоен противник, методичен, и предизвикателствата никога не го отказваха, дори предизвикателството да бях аз.

Докато се мотаех унило наоколо и хапвах корнфлейкс, Нед приготви багажа ми, обади се на агент по недвижими имоти и купи нови гуми за колата ми. И това беше. Напуснах Ню Джърси. Колегите искаха да ми направят прощално тържество в библиотеката, но без мен нямаше кой да го организира. Взех котката със себе си. Не че имах избор. Жизел просто скочи в колата и се настани удобно върху якето на брат ми, което беше гаранция, че той щеше да киха през целия път до Флорида.

Денят, в който тръгнахме, беше нетипично горещ за сезона. Въздухът се стелеше тежко край нас като жълтеникавозелена маса, посивяваща по краищата в далечината, а влажността бе 98 процента.

— Тъкмо ще привикнеш към климата във Флорида — Нед беше странно енергичен и жизнерадостен.

След Джърси по магистралата пред нас се простираше ярка светлина, от онзи вид, който е толкова мощен и пулсиращ от живот, че може да освети цялото небе. Брат ми се наслаждаваше на времето; неговият факултет участвал отскоро в проект, изучаващ мълниите, и той беше един от консултантите по него.

— Без гръмотевичните бури Земята ще изгуби електрическия си заряд за по-малко от час — каза ми Нед.

Докато карах, той си водеше бележки за работата си. Бях свикнала да съм сама, да говоря на себе си; без да се замисля, си пожелах на глас още нещо, независимо не щеше да ме заболи и да изгоря. Пожелах си да ме удари гръм.

— Как ли пък не! — каза брат ми. Една от задачите на факултета по метеорология в Орлон била работата на екип лекари и биолози, проучващи нараняванията и травмите у хора, оцелели, след като са били поразени от гръм. — Все още нямаме представа за вредите, които могат да бъдат нанесени от това явление. Абсолютно никаква.

Но думите му не бяха от значение за мен. Бях отправила към вселената още едно желание за смърт и от горчивия вкус, който усещах в устата си, можех да кажа само едно.

Бе прекалено късно да си го върна обратно.