Алис Хофман
Ледената кралица (14)

II.

Нина нарече дъщеря си Марипоса. Тя се роди през януари, в ден, в който на небето нямаше нито едно облаче. Веднага забелязах, такива неща ми правеха впечатление. Бях там, когато Марипоса се появи; аз бях тази, която казваше на майка й — „Дишай!“ и „Натискай!“, и „О, божичко!“, никога не е имало нищо по-красиво на света! Бях до нея от самото начало, така че Нина ме избра за нейна кръстница, което означаваше, че отсега нататък щях да я наблюдавам още повече. Оказа се, че съм добра в това, сякаш ролята на феята кръстница от приказките е била писана точно за мен. Останах при тях няколко месеца, грижех се за бебето, помагах и почти се научих да готвя, докато Нина беше готова да се върне на работа и да поеме часовете си, готова да оставя дъщеря си в детския център към университета, където щяха да я гледат през това време. Завещах им Жизел; просто ми се стори най-логично. Сега тя беше котка от Флорида. Щеше да се ужаси, ако й се наложеше отново да постави лапичката си в сняг или лед. Освен това никога не бях смятала, че е моя, така че всъщност не давах на никого нищо.

Ролята на кръстницата е да праща подаръци и аз го правех — може би даже прекалено често и прекалено много. Всяка година на рождения ден на Марипоса им ходех на гости. Вече не изпитвах жал и отчаяние през този месец. Сега беше любимият ми месец, както преди много, много години. Подарих на Марипоса дузина книги с детски приказки. Любими й бяха книгите на Андрю Ланг^[1] заради красивите корици и историите, които звучаха абсурдно и същевременно истински. И двете си падахме най-вече по „Червената книга“.

Веднъж четях на Мари любимата приказка на баща й, „Смъртта кръстница“.

— Тази не е забавна — каза ми тя.

— Не, не е — съгласих се аз. — Но баща ти я обичаше. Той беше учен като доктора.

— Всъщност не е нужно всички приказки да са забавни — каза тя след известно мислене. — Но предпочитал да ми разкажеш онази за момичето, което изкачило планината, дето никой друг не я бил изкачвал преди това.

— Тази не я знам. Знам само една за момичето, което се вледенило.

— Измисли си.

Марипоса имаше сериозно лице и ми напомняше много за Нед. Нед, който умееше да пази тайни. Нед, който така и не повярва в съвършената логика. Нед, който се намираше някъде в и след това, завинаги щастлив.

Беше ми трудно да отказвам на Марипоса. Исках тя да има всичко. Затова измислих нова история за нея. Оказа се, че е хубава, по-добра от онази, която някога си разказвах сама на себе си. Беше същото момиче, в същата снежна страна, но този път то реши да се покатери на върха на планината, вместо да стои на едно място и да замръзне. Сега момичето бе по-умно, решено да не се отказва. Щом стигна до другия край на планината, започна да се топи; зад младата девойка оставаше синя река — винаги чиста, винаги студена, винаги истинска.

Последния път, когато посетих Орлон, заведох Марипоса в портокаловата горичка. Бях детегледачка, Нина бе на лекции, а кръщелницата ми вече бе навършила шест години. Защото така се случват нещата — времето си върви неумолимо напред. Докато пътувахме, пеехме песнички в колата; песни, които смятах, че отдавна съм забравила. Марипоса ме караше да си спомням разни неща. Тя харесваше ужасния ми глас и ми ръкопляскаше. Всичко, което правеше, ми се струваше безценно и съвършено; все пак, бях нейна кръстница. Тя беше и мое дете, в някаква степен. Принадлежеше ми.

Когато стигнахме до фермата, отбих по алеята и паркирах, после изведох Марипоса на разходка. Косата й беше късо подстригана; Нина ми бе обяснила, че отказвала да си я пусне по-дълга — не понасяла да я решат, сплитат на плитки и всякакви други фасони.

— Умно момиче — казах аз на Марипоса. Често й казвах това.

— Тук мирише хубаво — каза Мари, докато вървяхме из горичката.

И за това беше права. Земята бе продадена на търг и сега всички дървета бяха разцъфтели. Минахме по пътя и помахахме на някои от работниците.

— Здравейте! — провикна се Мари към един от тях, който кастреше клоните. — На дървото ли живеете?

Замислих се за Лазарус Джоунс, но той беше като история, която бях чувала много отдавна от друг. История от книга, на която разлиствах страниците, въпреки че знаех какъв ще бъде краят й. Някои неща просто са такива, и без теорията на хаоса. Независимо дали ще завиеш наляво или надясно, ще стигнеш до едни и същи изводи за определени неща, до едни и същи резултати. Млад мъж на погрешното място в погрешното време, който не се страхуваше от смъртта и когато бе получил шанса да бъде някой друг, го бе грабнал, без да се замисли.

Дупката в земята сигурно отдавна бе запълнена с пръст и камъни. Предполагах, че новият собственик я беше покрил с тор и чим, може би се беше опитал да съживи почвата. Всички стари дървета бяха отсечени. Стори ми се, че видях червен портокал на едно дърво, но беше просто игра на светлината, която бе превърнала оранжевата кора на плода в кървавочервена.

Тайната на майка ми бе, че тя изобщо не бе смятала да се среща с приятелките си онази вечер. Загадката на нейната личност, съкровената й тайна. Беше трийсетият й рожден ден, в най-мразения от нея месец на годината. Аз пък винаги бях обичала януари. Обичах снега. Беше красив, като диамантена покривка на земята, най-яркото нещо на света. Обичах да пиша с пръст името си на студения, замъглен прозорец в стаята ми. Харесваше ми, че небето бе толкова тъмно, как звездите сякаш висяха по-ниско над земята. Беше преди да отрежа косата си, преди да замразя сърцето си, преди да започна да обвинявам себе си за всичко, което някога се бе случило. Тогава все още мислех за бъдещето. Гледах напред.

Майка ми бе имала нещо друго наум. Нед не искаше аз да разбирам, затова бе скрил чиниите, които тя беше сложила на масата, преди да влезе в колата си. Бе скрил, че майка ни не беше смятала да се връща при нас. Но може би аз се бях досетила някак. Може би го бях видяла в лицето й, по тъгата, която излъчваше то в дните преди рождения й ден. Няколко пъти я бях хващала да плаче в банята. Майка ни не се справяше добре с факта, че бе сама, а макар да имаше нас, тя се чувстваше самотна. Никога не бе чувала приказката за момичето, което изкачило непокорената преди това планина. Все още не я бях измислила. Не й бяха останали желания, или навярно поне така е смятала. Нищо не се бе получило добре в живота й. Освен може би ние двамата с брат ми и може би затова ни бе оставила закуската — за да не се притесняваме и да не бъдем гладни. Може би дори не бе помислила колко много ще ни липсва. Във всяка минута, всеки ден от живота ни.

Питах се дали последната мисъл на майка ни е била за нас. За децата й, които бяха на сигурно място, вкъщи. Ако сърцето й се е разбило, не е било заради леда, а заради нас. Сбогом на дечицата й. Аз на верандата, брат ми на прозореца, прилепите в стрехите на покрива. Сбогом. Този последен миг, онзи последен миг. И завинаги, и след това. Вихрушка в небето.

Ако някой ми бе казал за намеренията й, щях да тичам след колата километри. Но това нямаше да промени нищо, тя вече бе взела решение. Беше направила един последен грижовен жест за нас, за да не останем гладни, когато се събудим. Когато бе видяла леда на шосето, вероятно си бе казала, че има голям късмет. Може би това е било нейното последно желание. Поне веднъж в живота си да е късметлийка. Животът, който й бе дошъл в повече. Може би го бях усетила, бях го чула в гласа й, когато се бе навела да ме целуне за сбогом. Тя каза: Сбогом, мое безценно момиче. Може би беше по-лесно да обвинявам себе си, отколкото да мисля за това как ни беше напуснала. Ако се върнеше сега, бях сигурна, че ще ме познае; винаги би ме разпознала — аз бях нейното безценно момиче.

Започнах работа като началник на информационния отдел в библиотеката в Ред Банк, там, където работех преди. Гражданка на Ню Джърси. Не съм пропускала нито един работен ден и шофирам внимателно. Проверявам гумите си през есента, за да съм готова за зимния сезон. Вече мога да преброя трийсет и два различни оттенъка на леда — от индиговосиньо до алено. Може би е заради химикалите, които използват при посипването на пътищата със сол, може би е заради начина, по който светлината се процежда през голите клони на дърветата, може би просто вече съм по-чувствителна към цветовете от повечето хора. В къщата ни всяка стая е червена, всяка е в различен нюанс: рубинено, алено, яркочервено като зряла череша. Някои хора смятат, че цветът е един и същ, но тоновете не биха могли да бъдат по-различни — колкото се отличават едно от друго черното и бялото. Джак казва, че виждам това, което искам да видя, и чувам това, което искам да чуя, но винаги се съгласява с всички мои решения. Боядисай и таваните червени, щом това желаеш. Ще се изненада приятно, когато го направя — ако реша, разбира се. Той явно няма нищо против изненадите. Преди години, когато се върнах от Флорида, в колата с мен беше и Хари, нюфаундлендският гигант. Франсис се бе пенсионирала, бе заминала за Франция, както винаги бе искала да направи, а и двете знаехме, че аз ще осиновя домашния й любимец.

— Да не си срещнала мечка по пътя? — попита Джак, когато пуснах Хари от колата.

— Срещнах теб — казах аз.

— Опитваш се да ме поласкаеш, за да не видя колко огромно е това куче — разсмя се Джак. — Имай предвид, че ще заеме половината дневна.

И това беше краят на разговора ни. Джак само свирна на Хари. Той имаше вяра в мен и в моите решения, в избора, който правех. Между нас всичко бе съвсем просто.

Знам едно-единствено нещо. Най-добрият начин да умреш, е като живееш пълноценно, докрай, дори и това да е живот тук, в Ню Джърси. Дори да е животът на някой като мен. Сигурно ще ми се присмеете, защото ми отне толкова дълго време да го разбера, когато всичко, което трябваше да направя, бе само да се изкача и да премина от другия край на планината. Когато в зимните нощи вървя из паркинга към колата си, често забелязвам прилепи — черен облак в смрачаващото се небе. Те ми носят утеха. Карат ме да чувствам, че не си толкова далече от мен. Като се сетя само колко се страхувах преди от тях! Как бягах и се криех. Сега спирам, вдигам глава и поглеждам смело нагоре. Няма никакво значение какво е времето; студът никога не ме е притеснявал. Надявам се, че това, което виждам, е онова и след това заживели щастливи. Завинаги. Надявам се, че си ти.