Алис Хофман
Ледената кралица (11)

I.

Семейството на Рени повдигна иск срещу университета. Както всяка подобна институция, университетът се предпази с вниманието на застрашено животно, което може единствено да ужили в отговор. Проучването на брат ми не само бе спряно, то изчезна. Някой ден някой друг щеше започне да събира подобна информация и да интервюира жертви на мълнии и да ги снима срещу бялата стена, но това щеше да бъде тогава. Не сега. В този момент, в който живеехме ние, всичко мина през машината за унищожаване на документи и излезе на ситни лентички, които се превърнаха в прах.

Мислех дали е възможно по някакъв начин да дам на брат си част от онзи живот, който той искаше да изживее. Нещо, което да му достави удоволствие, да го заинтересува, нещо, което да помни, когато бъде в онова друго пространство на и след това, и завинаги. Попитах Нина, тя се съгласи и звъннах в работата на Нед. Не го бях виждала, нито бях говорила с него, откакто Нина ми бе казала за болестта му. С брат ми не бяхме свикнали да си казваме такива неща, да си казваме истината. Затова бях решила да отлагам темата.

— Вземи досието на Драконовия мъж, преди да го унищожат — казах на Нед.

Успях да измъкна малко информация от Крейвън и той ме насочи към кардиолога в Джаксънвил. Когато говорих с лекаря, той ми разказа, че и двата пъти, след като бил ударен от гърма, старецът се връщал към живота много по-здрав отпреди. Бил издръжлив като добиче и ходел пеша по 15 километра на ден.

— Направихме му тестове. Той каза, че бил прекалено стар, за да ни отдели повече от един ден. Каза, че било загуба на време. Според резултатите би трябвало да си остане мъртъв. Сърдечният му ритъм беше по-малко от десет удара в минута, по-бавно, отколкото на мечка, която спи зимен сън. По време на втория удар бил на осемдесет и седем години. Мълнията го съборила по гръб и получил толкова силен електрически заряд, че било невъзможно да се измери. После се надигнал и отишъл да обядва. Отказал медицинска помощ и доколкото знаем, той е най-здравото старо копеле в целия щат. Иди и разбери!

— Искаш да открадна досието му? — попита ме брат ми, когато му звъннах. — Просто да го взема?

— Точно така.

Нед се разсмя; явно му хареса идеята за малкото престъпление, което щеше да извърши срещу университета.

— Ако ме хванат, ще кажа, че ти си виновна.

Притеснявах се от срещата си с него. Мислех, че ще изтърся нещо глупаво, щеше да бъде напълно в стила ми. Реших, че ще бъде най-добре да се срещнем на обществено място; ако имаше хора наоколо, може би щях да се държа по-прилично. Може би нямаше да се разплача.

Срещнахме се в закусвалнята в града и той ми подаде папката с досието.

— Драконовият човек е аномалия. Той е уникален. Дори да беше се съгласил да говори с нас, едва ли щеше да бъде полезен за проучването. Хората, които правят изследвания, наричат такива случаи като неговия „анекдоти“ — страхотна история, но безсмислена от гледна точка на по-голямата картина. Просто един стар късметлия. А тъй като вече няма и проучване, нищо от това не е от значение.

— Да отидем да го видим — предложих аз.

Нед си бе поръчал само едно бъркано яйце и препечена филийка. Още не бе изял и половината.

— Ще се върнем до вечерта — уверих го аз.

— Никога не сме пращали човек при него. Дори не сме сигурни, че още е жив. Освен това… — играеше си с храната си. — Освен това, напоследък не се чувствам добре.

— Попитах Нина и тя каза, че ще се справиш.

— Попитала си Нина? Какво, да не би да съм петгодишен? Да не би да имам нужда от позволение?

Моля, няма защо — винаги може да разчитате на мен да кажа неподходящото нещо. Дадох знак на сервитьорката и поръчах оризов пудинг и чай. Когато се обърнах, брат ми почистваше очилата си с ризата си. Кожата под очите му бе изсъхнала и се лющеше.

— Казала ти е — прошепна той. Не изглеждаше особено ядосан, само разочарован.

— По-скоро я принудих да го направи, Нед. Аз съм ти сестра. Трябва да знам, ако си болен.

— Все едно аз знам нещо за твоя живот. Да си признаем, ние дори не се познаваме.

— Нед… Съжалявам.

— Ето това не исках да става! — сега вече беше сърдит. — Не желая да чувам съжалително „О, Нед!“. Не го казвай така. Никакви подобни простотии. Никакво висене на верандата. Наистина няма да го понеса.

Сега аз се ядосах.

— Какво означава това?

— Означава, че и аз няма да се върна у дома. Не ме чакай. Не мисли, че нещо ще стане по различен начин. Не мисли, че можеш да го предотвратиш. И поне веднъж в живота си не мисли, че става дума за теб.

Станах и излязох навън. Жегата бе непосилна. Имах чувството, че ще се задуша. Ще се стопя, но в какво? Исках да направя подарък на брат си. Да направя нещо, за което той копнее. Един ден, който ще запомним и двамата. Глупачка, глупава идея, както обикновено. Разбира се, че ще сгреша.

Брат ми беше платил сметката и дойде навън при мен. Не се гледахме. Най-накрая той проговори:

— Трябва ли да се извинявам, че умирам?

— Да. Извини се. Как смееш да умираш?

Виках. Очите ми пареха. Май наистина полудявах. Гледах го втренчено. Мразех го. Мислех си, че ако отново бъда изоставена, ще се разпадна на парчета. Мислех си как всичко винаги се случва прекалено късно.

С брат ми стояхме там в жегата. Ядосани, потящи се, по-стари, отколкото някога бяхме мислили, че ще бъдем. Това не беше естественото ни състояние. Исках да върна нещата такива, каквито бяха преди. Може би и Нед искаше същото. Той пръв се успокои.

— Разбрах, че си помогнала на Нина с боядисването на детската стая — каза той. По-неутрална, по-приятна тема на разговор. Или поне щеше да бъде такава, ако ситуацията не беше толкова трагична.

— Аз лично предпочитах червено. Вече виждам някои негови нюанси.

— Добре. Извинявам се — каза брат ми. — За всичко съм виновен аз. Майната ми и майната му на шибания рак.

Сега беше негов ред да се обърне. Съсипан. Унищожен. Думата, която не можех да понасям. Сега тя беше единствената подходяща за него.

— Е, просто трябва да те обърнем с главата наопаки и така Смъртта няма да стои до краката ти. И няма да може да те вземе.

Нед се разсмя. Стегна се и отново дойде на себе си. Погледна ме. След като вече знаех, можех да го видя — лицето му изглеждаше различно. По-слабо, по-уморено.

— Няма начин да измамиш гадината — поклати той глава.

— Обичам тази история.

— Защо? Ужасна е.

— Защото е вярна.

И двамата се замислихме за миг.

— В приказката Смъртта е измамена.

— Само два пъти, сестричке, после взема това, което й принадлежи.

— Драконовият мъж все още е жив, а е измамил смъртта два пъти.

— Значи, отиваме да го видим. Затова ли? За да разберем как се е отървал? Това няма да ми помогне, малката.

— Просто ще отидем при него. Приеми го като екскурзия из провинцията.

— Не само ти знаеш нечия тайна. Нина ми каза, че си имаш гадже.

— Добре, значи сме квит.

Самоуверено ли звучах? Дали изглеждаше, че ще мога да се справя нормално с поне един разговор в тоя живот?

— Да, ти се влюбваш, аз умирам. Квит сме.

Струваше ми се, че хората вътре в закусвалнята се намираха в друга вселена, в която имаше подкрепа, надежда, добро здраве. Жегата може да изтощи човек. Може би нямаше как да помогна на Нед. Бях готова да се отдръпна. После брат ми се обърна към мен.

— С твоята или с моята кола?

— Сериозно ли говориш?

— Колко пъти в живота ти ще ти се удаде възможност да видиш дракон?

Бяха ни нужни два часа, за да стигнем на север; аз шофирах, а Нед подремваше на задната седалка. Нина ми беше казала, че когато му поставили за пръв път диагнозата, опитал химиотерапия, но се чувствал толкова зле, че не можел да работи, и се отказал; лекарите се съгласили, че лечението ще му навреди повече, вместо да помогне. Сега просто се опитвал да издържи до януари, когато трябваше да се роди бебето. Нямаше големи шансове да се справи.

— Божичко, олигавил съм се — каза Нед, когато се събуди.

Стигнахме до покрайнините на Джаксънвил по обед. Тук беше по-горещо. Смятах, че това е невъзможно, но бе факт. Климатикът в колата ми започна да пращи, явно бе прегрял. Отбихме на една бензиностанция и отидох да проверя адреса, който бях получила от кардиолога, лекувал някога Дракона. Не го взех лесно, умолявах го сърцераздирателно. Казах му, че съм била ударена от гръм и имам нужда от надежда, за да продължа да живея. Бях много убедителна.

Трябваше да минем по няколко черни пътя и се притеснявах, че друсането щеше да бъде прекалено тежко за Нед.

От време на време поглеждах към него.

— Престани да правиш това, просто се съсредоточи в пътя. Мамка му! — това последното го добави, когато минахме право през една по-голяма дупка.

После видяхме една каравана и някакъв човек, който седеше отвън.

— Отбий тук! — каза Нед.

Излезе навън и отиде да говори с възрастния човек, отпуснат на сгъваемия стол. Май беше същият стол като тези, които имах аз — купени от „Железарския магазин на Акър“ Явно имаше цяла верига такива магазини в този щат. Нед и възрастния мъж си стиснаха ръцете и размениха няколко думи, после брат ми се върна при колата.

— Осем километра нагоре по пътя. Но Драконът нямало да говори с нас, ако не сме му представени, така възрастния господин там. — И откъде е наясно с всичко този задник? — Забелязах, че старецът заключи караваната си и се запъти към колата ни.

— Този задник е синът на Дракона.

— Привет — каза новият ни спътник, когато се настани на задната седалка. — Аз съм Джо.

Беше на около седемдесет години. Най-малко.

— Ще ви заведа при баща си — добави мъжът.

— Ние никога не сме имали баща — каза изненадващо Нед, когато запалих колата. — Е, имали сме, разбира се, но той ни изостави.

— Кучият му син — каза Джо, съчувствайки ни за загубата. — Татко е малко по-нагоре по пътя.

— Сега аз умирам и дори няма да видя детето си, когато се роди. И аз го изоставям — продължи Нед.

Гърлото ми пресъхна. Такъв разговор може да те разплаче; трябва да се съсредоточиш и да започнеш да броиш овце, иначе си загубен.

— Това е различно — Джо си запали цигара; замълчах, въпреки че щяха да са нужни седмици, за да се отмирише колата. — Това не е изоставяне. Ти не искаш да си тръгнеш, затова вероятно ще се помотаеш още наоколо.

— Ще се помотая? — попита Нед.

— Като дух.

Исках да му кажа: Млъкни, старче. Опитвах се да бъда любезна, но това беше прекалено трудно. Това не можеше да върши работа при Нед.

— Ние не вярваме в такива неща.

Джо се наведе напред.

— А в какво вярвате?

И двамата се замислихме и продължавахме да мислим, докато Джо не се обади:

— Ето там, отбий там!

Направих го и за малко да затънем в ливада с израснала трева. Беше кално, но успях да намеря сухо място и да паркирам. Ето я и къщата на Дракона, виличка, която приличаше донякъде на моята. На бензиностанцията бях купила чипс и кола за освежаване. Джо мина пред нас, за да се увери, че баща му е в състояние да се представи пред хора, после подаде главата си през вратата.

— Заповядайте!

— Ще дадеш на деветдесетгодишен мъж кока-кола и чипс? — попита ме брат ми.

— О, я млъквай! — ухилих се аз. Божичко, ама наистина бе горещо. — Какво трябваше да донеса? Френски деликатеси?

— Искаш ли да се обзаложим, че в къщата няма климатик? — каза Нед.

Поне имаше вентилатор на тавана, но той като че ли се въртеше на бавен ход. Драконът от Джаксънвил не изглеждаше много по-възрастен от сина си. Всъщност беше доста пъргав и енергичен.

— Значи ме спипахте, а? Надявам се, че сте ми донесли нещо, за да си струва идването ви.

Седеше на фотьойл с тапицерия от изкуствена кожа. Добре изглеждащ възрастен мъж. Все още имаше коса, даже доста, напълно побеляла.

Подадох му чипса и кока-колата и Драконът кимна доволно. Накара Джо да ни донесе чаши и лед.

— Ами ти? — попита той брат ми.

Нед ме погледна, не му беше хрумнало да вземе нещо.

— Часовникът ти е много хубав — кимна старецът към китката му.

Брат ми се усмихна, разкопча каишката на часовника си и му го подаде.

— Показва точно времето — каза той.

— Не че ни е нужно. Няма друго време, освен настоящето — отбеляза Драконовият мъж.

Прозвуча като шега, затова с Нед се разсмяхме любезно. Държахме в ръце чашите си и седяхме на неудобни столове. Потях се цялата. Драконът дръпна тениската си и ни показа къде го бе ударила мълнията първия път.

— Беше мъртъв четиринайсет минути и четирийсет и пет секунди — каза Джо с гордост в гласа. — Засичах с часовник.

После събу чехлите на баща си и ни показа стъпалата му. Бяха много сгърчени.

— Артрит — обяви той. — Предава се по наследство в семейството.

После ни показа белезите по краката на баща си.

— Втория път мълнията ударила дърво, рикоширала, минала по земята и треснала татко отново — беше мъртъв четирийсет и пет минути.

— Как беше? — попитах Дракона.

— Смешна работа — отвърна той. — Като сега. Седим си тук с вас, а после ще си тръгнете. Така беше. В един миг е едно, в следващия — нещо съвсем различно.

— А как се върнахте?

Нед ме сръга. Явно бях груба. Но не разполагахме с много време, нали? Затова бяхме тук.

— Ако знаех, че ще стане, нямаше същата тая седмица да си купувам парцел в гробището. Сякаш ми пуснаха само прегледа в киното, не целия филм. Върнах се, защото така било писано. Просто съм тук — Драконът отпи от колата си. — Сега искам аз да ви попитам нещо; може би вие ще знаете, нали сте учени хора — за всичко ли има обяснение и причина?

Всички погледнахме към брат ми, учения.

— Само защото не знаем нещо или не го разбираме, това не означава, че няма логично обяснение за него — каза Нед.

— Точно така — Драконът беше доволен от отговора. — И аз това казвам.

Върна часовника на брат ми. Беше стар „Ролекс“ — Нина му го беше подарила за десетгодишнината от сватбата им. Струваше цяло състояние и тя бе обиколила всички антикварни магазини в Орландо, докато намери подходящия.

— Искаш ли си го обратно?

Нед поклати глава.

— Няма друго време, освен настоящето — каза той.

— Тогава ще ти кажа една тайна. Ти си плати за нея, заслужи я. Само не казвай на своите приятелчета, не съм ви опитна мишка, нито някоя откачалка от цирково шоу.

Отне ни известно време, докато стигнем до мястото, вървейки по пътя. Малко по-надолу, така каза той, но вече знаех, че това малко във Флорида можеше да се окаже доста повече. Нед вече бе уморен, а Драконът вървеше бавно, особено в калната трева.

— Става все по-трудно — измърморих аз. — Може да има бълхи или нещо отровно, бръшлян…

— Усещате ли този мирис? — попита брат ми, като спря на място и вдиша дълбоко. — Тук някъде солената вода се среща със сладката речна и се смесва.

Беше едновременно солено и зловонно. Под целия този мирис се носеше сладникаво ухание. Ето ни тук, по-възрастни от нашата майка, бродещи из мръсотията и калта в непоносимо горещ ден, вървейки след двама старци през някакво мочурище.

— Само ви предупреждавам: видя ли алигатор, се махам оттук.

Нед се разсмя.

— Но змиите не се броят, така ли? — кимна към нещо в тревата и когато видях как въпросната пръчка мърда, аз го сграбчих мигновено за ръката. — Безобидна е — каза той. — Млечна змия.

Забелязах, че брат ми изглеждаше щастлив. На мястото, където се бе намирал часовникът му, сега кожата му блестеше — бяла, гола, нова. Панталоните му бяха покрити с кал и трева.

— Добре, стигнахме — обяви Драконът. — Аз плюя огън, знаете това, нали?

Бях виждала Лазарус да подпалва лист хартия, да ме изгаря с целувка — мислех, че съм готова за това, което предстоеше. Но Драконът наистина плюеше — и когато плюнката падаше на земята, там избухваха пламъци. Джо притичваше от едно място на друго и ги стъпкваше с крака.

— Е, това е физиологически невъзможно — каза брат ми, но звучеше развълнувано. Сякаш за пръв път от много време се бе пробудил истински.

— И на мен така ми казаха — обясни Драконът. — И открих как да го спирам.

После бръкна в джоба си и извади оттам нещо, което приличаше на луковица на лале.

— Скилидки чесън. Вади огъня от човека. Но сега няма да го направя, защото искам да ви покажа нещо, което да си струва идването ви. Не сте били целия този път заради мен. Само обещайте да не раздрънквате на никого.

Брат ми кръстоса пръсти над сърцето си. Очите ми пареха. Мислех си за него в Ню Джърси, как наблюдаваше прилепите в небето. Спомних си за колонията му от мравки, която трябваше да остави, когато се преместихме при баба ни. На мен ми беше все едно за нещата, които не можех да взема със себе си, но брат ми беше различен; след като баба каза категоричното си мнение, Нед отиде в задния ни двор и пусна мравките. Гледах го от прозореца на стаята си. Никога не го споменах, но видях, че плаче.

— Закълни се — каза ми той.

Аз също кръстосах пръсти. Не желаех нищо, не исках нищо, не казах нищо. Намирах се тук, сега, в настоящето, сред калта, обувките ми бяха съсипани, кожата ме сърбеше.

Имаше един пън, не, дърво — онова, което е било ударено от същата мълния, поразила и Дракона втория път. Стар дъб, покрит с мъх, вече изсъхнал и изсветлял, бледосив. Дърво, покрито с лед, сред цялата тази зеленина, влажна кал, сред тези листа, тази вода, тази жега. Драконът тръгна към него. Беше до колене във водата. Съблече тениската си и видях следите във формата на дърво, които мълнията бе оставила по ръцете и гърба му. Като при Лазарус. Обзе ме тъга. Сякаш всичко, което ставаше сега, вече се бе случило, само че с някого другиго.

Драконовият мъж се обърна към нас и каза:

— Вижте това.

Изплю се върху стария дъб и избухна огън. После размаха тениската си и потуши пламъка, но димът вече бе направил това, което старецът очакваше. От кухините в дървото излетяха дузина прилепи. Отначало ми изглеждаха съвсем черни, но внезапно на слънчевата светлина те заблестяха в искрящо синьо, после в пурпурно. Сякаш гледахме лицето на света, сякаш виждахме всяка възможност, която някога е съществувала. Прилепите се раждаха от дима, от огъня, от гората, от леда и се издигаха като облак в небето.

Нед премигна.

— Виж ти… — прошепна той.

— Те са тук по цял ден, само че никога не ги виждаме. Вървим сами и си мислим, че сме сами. Но те са тук — каза Драконът. — Заедно с всички други неща, които не забелязваме.

Прилепите изчезнаха в небето; от долната си страна бяха сиво-кафяви, като падащи листа, като обърнато време.

Раменете ми бяха изгорели от слънцето, вече едва дишах в жегата, единият ми крак беше навехнат, но си струваше. Ако не си бях научила урока, щях да пожелая да останем тук завинаги. Но вече знаех. Бяхме видели това, което дойдохме да видим. Открихме начин да измамим смъртта.

Вдишай я. После я издишай. Гледай я как се издига нагоре, черна и синя в още по-синьото небе.