Алис Хофман
Ледената кралица (6)

II

— Къде се губиш? — попита ме Рени след една сбирка, докато се мотаехме край масата със закуски. Имаше овесени бисквитки, сладки със сметана и нещо сиво, което предположих, че беше червен кадифен кекс, местният специалитет.

Напоследък се държах по-егоистично от всякога. Имах мрачен таен свят и той ми подхождаше. В моята алчност бях забравила за Рени. Аз му бях нещо като приятел, от лошия тип, и се срамувах от своята неспособност да оказвам приятелска подкрепа, както се предполагаше да правя. Рени изглеждаше нервен и слаб. Не че беше моя отговорност.

— Насам-натам — отговорих аз.

— Чукаш ли го? — попита ме той. Просто така. Сякаш бе прочел мислите ми. Дали се бях издала по някакъв начин? Едва ли. Изражението ми никога не се променяше.

— Божичко, колко си подозрителен. И гаден.

Взех си бисквитка от подноса, въпреки че мразех овес.

Но Рени не можеше толкова лесно да бъде заблуден.

— Имаш предвид „умен“.

— Всъщност исках да кажа точно това.

И двамата се разсмяхме.

— Ти, от друга страна, си доста глупава.

— Може би ти пък ще ми се похвалиш с успех в романтичния си живот?

Айрис Макгинис. Момичето, което дори не подозираше, че е жив.

— Добра си — отвърна Рени. — Тук ме хвана.

Основата на приятелството ми с Рени беше споделената глава с болка от нашите лични истории. Беше специална глава, с водещия принцип на всичко, което щеше да последва: Внимавай какво чувстваш. И по-добре, не чувствай нищо. С ръкавиците си Рени не можеше да усеща достатъчно и му беше трудно да вдигне камък или дори сламка. Тъй като го виждах все по-рядко, откакто ходех във фермата, не бях забелязала колко се бе влошило състоянието му до тази вечер на сбирката. Изглеждаше по-нервен от обикновено; летният семестър бе към края си и той имаше много малко вяра в себе си.

На следващия ден бях в библиотеката, когато Рени ми звънна. От време на време трябваше да ходя на работа, но не правех нищо важно — бавно и лениво поставях книгите на местата им, в онова замечтано, отнесено състояние, в което изпадах, когато мислех за Лазарус Джоунс. Бях Снежната царица, която искаше да пламне жива. Исках да поема по каменистата пътека, която минаваше през изпепелената гора. В края на пътеката щях да открия това, за което копнееше всеки приказен герой. Не перли, нито царства или злато. Търсех нещо много по-добро от това. Истинско съкровище. Истината.

— Трябва да ми помогнеш — каза Рени.

— За Айрис ли става пак дума?

Айрис Макгинис, нимфата на тъгата, толкова далечна, сякаш живееше на Луната. Рени обичаше да говори за нея. Обикновено се изключвах и го оставях да излее душата си, но търпението ми вече се изчерпваше.

— Този път не.

Страхуваше се, че ще се провали на курса си по архитектура; наближаваше крайният срок за проекта му, а той не можеше да работи по него заради болката в ръцете си. Вземаше „Демерол“ и „Теглетол“ за треперенето на пръстите си. Усетих как вината се надигна като живо същество вътре в мен. Исках да му откажа. След работа възнамерявах да се кача на колата си и да шофирам до тайната страна, където портокалите бяха бели. Исках да вляза в студеното езеро, в което с Лазарус плувахме в ясните нощи, след като всички работници си бяха тръгнали, след като камионите бяха натоварени и заминали надалече, след като се бе стъмнило… Да усетя калта между пръстите си под черното и беззвездно небе. Мислех за това през целия ден, докато подреждах книгите. Исках да бъда повлечена към дъното на езерото, да забравя, че съществува нещо друго във вселената.

Но как можех да откажа на Рени, моя приятел, Рени Тъжния? Как може да му кажа какво всъщност исках? Махни се, върви си. Сега съм в друг свят, в друга страна; тук никой не може да ме намери, тук няма граница между огъня и водата.

Трябваше да го посъветвам да си избере друга специалност. Но не. Вечната доброволка, предложих му да помогна с проекта, ако той ми дава инструкции какво да правя. Рени дойде у нас тази вечер. Личеше си, че е отчаян. Двамата си приличахме много. Треморът му се влошаваше. Косата му бе пораснала, сплъстена на възли. Не се беше къпал отдавна. Всички белези на отчаянието. При мен в такива случаи се засилваше тракането в главата ми — беше толкова силно, че заглушаваше звука от телевизора.

— Сигурен ли си, че си в състояние да работиш? — попитах го аз.

Дали беше пиян или напушен? Очите му бяха зачервени.

И после осъзнах. О, не, той беше плакал.

Рени погледна към ръкавиците си; изражението му бе такова, сякаш виждаше не собствените си ръце, а копитата на някое животно или лъвски лапи.

— Може би е време да се откажа от архитектурата.

Подобното привлича подобното, историята иска друга, към която да се долепи. Трябваше да му кажа: Да, откажи се, запиши литература или история на изкуството… Всяка дисциплина, в която щеше да има някакъв шанс, за разлика от областта, в която със сигурност щеше да се провали. Но нещата не ставаха по този начин. Скочи в кладенеца, заспи за сто години, привържи се към дърво в подножието на планината, в която вали всеки ден сняг и преспите са три метра високи.

— Не говори глупости.

Ето ме, бутам го в кладенеца.

— Архитектите не строят с ръце сградите. Те вдъхновяват и творят проекти. Строителите и дърводелците вършат останалото — продължих аз.

— Трябва да се откажа от всичко. От архитектурата, от Айрис. Безумни мечти.

— Откажи се сега и наистина никога няма да се сбъднат.

Звучах като герой на Андерсен, от онези, които са на страната на разума и на доброто. Бях неговата главна мажоретка, негова приятелка, негова роднина, негова лъжкиня. Пристъпи напред и скочи. Не се тревожи за каска или предпазен колан. Ще успееш, ако опиташ с цялото си сърце! Ходи по стъкло, дръпни леденото острие от сърцето си, изправи се срещу опасността. Преодолей я.

Думите ми звучаха толкова фалшиво, направо не вярвах, че това съм аз, но Рени се ухили въодушевено. Предполагам, че понякога хората наистина се нуждаят от приказки като тези на Андерсен. Истории от типа „така трябва да стане“, приказки „всичко това е възможно“. Рени прокара пръсти през рошавата си коса.

— Нямам никакъв шанс — каза той, но чувах в гласа му другата нотка — вече бе започнал да вярва в обратното.

— Да го направим.

Винаги скачах в дълбокото. Дори не исках да бъда тук, но ето ме, готова да се посветя на големия му проект.

— Първо да построим този храм, после ще се заемем с Айрис — продължих аз. — Кажи ми какво да правя. Ръководи ме. Вдъхнови ме. Нека бъда твоят дърводелец.

Рени беше донесъл лепило, летвички, балсамово дърво, бамбук, плексиглас, хартия. Разгъна проекта на кухненския плот. Честно казано, когато я видях пред себе си, задачата ме ужаси. Никога не бях строила нищо. Моята игра бе унищожението. Рени забеляза изражението ми.

— Майната му — каза той. — Може би трябва да се проваля.

Разчистих кухненската маса и поставих голямата пластмасова основа, върху която щяхме да строим. Щяхме да правим дорийски храм, но преди да започнем, трябваше да изгоним котката от стаята, което успяхме да постигнем чак когато сложихме отворена консерва с риба тон на верандата. Рени ми даде указания — започнах с бамбуковите летвички. Изпълнявах инструкциите му, но отговорността и страхът ми, че ще съсипя проекта му, ме караха да се потя цялата. Никога не бях успяла да направя нещо правилно, откъде ми беше хрумнало, че сега ще мога да му помогна?

— Чудесно — казваше ми Рени всеки път, когато свързвах бамбука с телта. — Страхотно.

Когато приключих с това, което се предполагаше да бъде рамката на проекта, на масата се издигаше нещо като храм от кости.

— Сигурен ли си, че така е правилно? — взирах се в скицата. Шейсет процента от оценката на Рени зависеше от този проект.

— Това е само скелетът — успокои ме той. — Ще направим останалото следващия път.

Поръчахме си пица, после заключихме кухнята, за да не се промъкне вътре Жизел и да разтури всичко. Вентилаторът беше включен, но с него и без него тракането в главата ми бе станало по-тихо.

— Когато приключим, ще дам храма на Айрис — каза ми Рени. — Обмислям го от началото на лятото.

— Така ли? — попитах аз. Побиха ме тръпки; задаваше се неприятност. Дали Айрис подозираше, че той въобще съществува?

Рени отвори портфейла си и извади оттам малък златен медальон с името на Айрис. Бижуто изглеждаше много красиво, тъжно и мъничко в голямата, облечена в ръкавица длан.

— Поръчах го на бижутер в мола в Смитфийлд. Ще го закачим над вратата. Обзалагам се, че никой не е правил нещо подобно за нея.

— Рени…

Мания или любов, или и двете? Той отгатна съжалението и съмненията ми.

— Смяташ, че съм идиот. Мислиш, че нямам никакъв шанс с нея.

— Не мисля, че някой въобще има шанс — не с нея, в живота — признах аз.

Когато пицата дойде, Рени плати, за да ми се отблагодари за помощта. Докато подаваше парите, доставчикът се загледа в ръкавиците му — предположих, че се притесни да не би Рени да има някаква заразна болест.

— Той е идиот — отбелязах по негов адрес, когато мъжът си тръгна. — Не му обръщай внимание.

Рени прибра златния медальон обратно в портфейла си: отне му доста време да го направи, беше едновременно непохватен и прекалено грижлив. Обикновено не забелязвах ръкавиците му, не повече, отколкото лапичките на Жизел. Сега обаче очите ми не можеха да се откъснат от тях. Замислих се за Айрис Макгинис, живееща безгрижния си колежански живот, в чиято главичка със сигурност нямаше мисли за мрачна любов, златни талисмани и дорийски храмове.

Усетих промяна в атмосферата; отворих вратата и повиках котката. Жизел се втурна вътре и се скри в ъгъла. Не обърна внимание на вечерята ни, сервирана върху масичката за кафе. Беше нетипично за нея. Отново беше уловила нещо. Малки стъпалца. Сива сянка.

— Това живо ли е? — попита Рени, който също бе забелязал плячката й.

— Убива всичко, в което може да забие нокти — извиних се аз от името на Жизел. — В природата й е.

Рени отиде в ъгъла и се пребори с котката, за да изтръгне от устата й тази втора къртица. Тя заби зъби в ръкавицата му.

— Леле, истински хищник! Пусни! — заповяда й той.

Котката нямаше никакво желание да изпълнява нареждания, затова се наложи Рени да я стисне за врата и да я разтърси. Жизел явно бе ужасена от това отношение — аз се държах с нея като с равна; изръмжа и пусна жертвата си, после се отдръпна встрани и изсъска.

— Убийца! — извиках след нея.

Моята домашна любимка, моето съкровище. Бях се привързала към нея. Притеснявах се, когато не се прибереше вечер; чаках нервно на верандата, докато тя спокойно се разхождаше наоколо. После идваше и се отъркваше в краката ми. Бях започнала да купувам сметана специално за нея. Лош знак. Никакво обвързване, това беше моето мото. Към никого и нищо.

— Оставила е зъбите си в нея — каза Рени и вдигна къртицата.

— Мъртва ли е?

Пицата ни изстиваше, но отидох да огледам къртицата. Не мърдаше.

— Имам още една на верандата.

— Сериозно ли говориш? Още една къртица?

Показах на Рени къде бях оставила кутията от обувки. Повдигнах леко капака.

— Тази определено е мъртва.

— Да не ги колекционираш?

Разсмяхме се, но не беше смешно. Тук, в кутията от обувки, имаше малко телце на издъхнала къртица, свита на кълбо, от която бяха останали само кожа и кости. Възможно ли беше да се бях привързала и към това бедно създание? Миришеше на пръст и прах, тъжна, горчива миризма.

— Е, тази все още е жива — Рени посочи днешната къртица. Пъхна я в джоба на якето си. — Обзалагам се, че и другата е била жива. Просто се е престорила на мъртва. Трудно е да се каже, нали знаеш.

Все още бях момичето, което пожелаваше смъртта. Докосни ме и се превърни в лед. Докосни ме два пъти и може да изчезнеш.

— Провери ли дали е била мъртва, преди да я изхвърлиш? — попита ме Рени.

След всичко, което бях направила за него тази вечер, сега той май ме обвиняваше в убийство или поне в безхаберие. Не че имаше разлика. Имах лепило по ръцете си и пръстите ми бяха разранени от тези проклети бамбукови летвички. Нямаше да се получи, нито неговият живот, нито моят. Беше ми писнало и не можех повече да крия досадата си.

— Дали не е по-добре да се откажеш от проекта? — казах аз.

— След като правя всичко погрешно, как ще ти построя храма?

— Значи се отказваш, така ли? Това ли беше? Всъщност защо не… Всички искат да се отърват от мен.

Беше толкова чувствителен, че една-едничка капка отрова можеше да го засегне, една дума, един поглед, едно парченце лед, забито в сърцето му. Отпусна унило глава. Проверяваше къртицата. Видях това, което нямах желание да виждам: Рени бе съкрушен. Не можеше да го скрие от мен; знаех отлично как се чувстваше.

— Нямах това предвид, Рени — приближих се до него. Единственият ми приятел. Видях, че къртицата дишаше леко. Едното от ушенцата й бе разкъсано наполовина.

Разказах на Рени за Лазарус, не всичко, разбира се, не и за начина, по който се чувствах отвътре, а само как ставах от леглото в странни часове, за да отида при него, тласкана от нещо необяснимо; разкрих му крайчетата на моята история.

И все пак казах прекалено много. Внимавай на кого се доверяваш. Докато седяхме отвън на верандата, с докосващи се колене, и двамата усещащи промяната във времето, направих грешката да спомена, че с Лазарус винаги бяхме заедно само на тъмно. Може би това тайно ме беше измъчвало. В мига, в който го казах, разбрах, че е трябвало да си държа устата затворена.

— Не се ли притесняваш? Подозрителна си за всичко друго, но не и за това? Очевидно има нещо, което Лазарус не иска да виждаш. По дяволите, иска ми се да можех да направя същото с Айрис. Но дори в мрака не бих могъл да я измамя. Моят проблем ще се забелязва още по-ярко. Тъмнината ще влоши нещата.

Рени реши, че ще ми покаже този последен ефект от неговия удар. Онзи, който криеше от всички. Имах чувството, че това е неговата съкровена тайна, загадката за неговата същност. Не бях сигурна, че исках да я разгадавам. Но не можех да го спра.

Всичко бе станало прекалено лично и исках да се махна. Исках уединение. Исках да му кажа да не ми показва нищо.

Исках да му обясня, че само се преструвам, че съм загрижена за него и това ме интересува. Но просто стоях там, без да мога да помръдна, напълно застинала.

Рени свали ръкавиците си. Чувах как го прави; простенваше от болка, когато грубата тъкан се допираше до наранената му кожа. И тогава го видях. Беше изумително. По кожата му искряха ярки жълти и зелени линии. Беше много странно и по някакъв особен начин красиво. Можеше да се види само на тъмно — златните нишки, вплетени в плътта му като изящен, свръхестествен килим. Златото излизаше от мястото, където часовникът и пръстенът му се бяха разтопили в ръцете му, сякаш металът бе попил в него. Но разбирах защо той толкова се страхуваше от любовта, макар и да жадуваше за нея — в момента не приличаше напълно на човешко същество.

— Направиха ми биопсия, за да видят дали могат да го извлекат, но злато то се е смесило с подкожната мазнина. Никога няма да се отърва от него.

Нежно хванах ръцете му. Струваше ми се, че ще се разплача. Запитах се дали увредените хора могат някога да преодолеят това, което ги бе повредило.

— Значи си направен от злато. По-добре е, отколкото да си от обикновена плът.

— Да, точно така. Аз съм просто поредният изрод — Рени отиде да светне лампата на верандата. Обърна се с гръб към мен, докато си слагаше отново ръкавиците. — Обзалагам се, че и твоят приятел е като мен. Твоят Лазарус.

— Подобното разбира подобното. Вярвах в това.

— Той крие нещо — продължи Рени.

Не биваше да му казвам. Не биваше изобщо да говоря за това с него, нито да се сближавам.

— Е, тогава се надявам да е нещо толкова красиво като ръцете ти.

Рени ме погледна така, сякаш бях пълна идиотка.

— Не схващаш ли? Човек не крие нещо, ако смята, че е красиво. Криеш това, което е увредено. Криеш се, когато си чудовище.

Сменихме темата, но бе прекалено късно. Някои идеи, след като са посадени веднъж, поникват вътре в теб дори против волята ти. Бях започнала да мисля за увредени неща.

— Какво според теб ядат къртиците? — попита Рени, когато го закарах обратно до университета.

Разбира се, той щеше да запази къртицата, да превърне това сляпо, наранено създание в свой домашен любимец. И тогава какво? Къртицата щеше ли да му проговори? Щеше ли да му изпълни три желания? Махни златото от кожата ми, пръстена от пръста ми, часовника от китката ми!

— Червеи? — предположих аз. — Брат ми ще знае, но той е прекалено зает, за да говори с мен.

— Варено от червеи — ухили се Рени. — Кексчета с червеи.

— Вероятно продават храна за къртици в зоомагазина. Може да пробваш и в „Железарския магазин на Акър“. Там май имат всичко.

Спомних си как някога Нед оставяше храна навън за прилепите, които живееха на покрива ни. Правеше смес от лой, мед и плодове и я пъхаше във водосточната тръба. Криех главата си под възглавницата нощем, но той наблюдаваше през прозореца дали прилепите ще се появят да си хапнат.

Те могат да я открият, без да гледат къде отиват, казваше брат ми. Толкова съвършени са сетивата им. Макар да са слепи, летят в тъмното.

През нощта кампусът на университета „Орлон“ бе спокоен и пуст. Струваше ми се, че бях докарала Рени на погрешното място. Причината бе в съсипаните му тяло и душа. Кампусът бе толкова подреден, толкова съвършен, а той се разпадаше пред очите ми. Истинският приятел щеше да изплете ръкавици от тръстика и къртича кожа за Рени; той щеше да ги носи три дни и да се излекува. Първото момиче, което минеше покрай него в кафенето, щеше да се влюби на мига, и това щеше да е Айрис. Айрис Макгинис щеше да го види за пръв път, щеше да погледне в душата му и когато откриеше колко силно я обича той, щеше да се трогне толкова много, че от гърдите й щеше да се надигне ридание.

Рени се пресегна към джоба си за къртицата. Беше прав за мен. Вероятно щях да предположа, че няма как да й се помогне и да я пъхна в кутията от обувки, за да стане и тя само кожа и кости, също като предшественичката си, още едно сгърчено мъртво листо. Дори нямаше да проверя дали сърчицето й биеше.

— Все още е жива — каза Рени.

— Не можем да искаме повече от това, нали?

— Забрави какво ти казах за Лазарус. Може би просто ревнувах, че си имаш някого, а аз — не.

Сякаш можех да забравя. Ако нещо имаше отрицателна страна, винаги я откривах. Плувах по живота си върху сал, сглобен от съмнение и страх.

— Разбира се. Не се тревожи — опитах се да прозвуча ведро. — А и не сме се запътили към църквата. Това не е любов, Рени. Отношенията ни не са такива.

— Радвам се за теб. Каквото и да е това, което имаш. Наистина.

Вярвах му. Можеше самият той да е с разбито сърце и да се радва искрено за някого другиго.

— Аз пък ще забравя за Айрис. Беше тъпа идея да й давам храма. Или дори да се надявам, че тя би искала да е с мен. Защо ще иска да бъде с едно чудовище?

— Ти не си чудовище.

Усетих някаква топлина да изпълва очите ми. Беше съчувствие. Нещо, което не исках да изпитвам.

— Виж, Рени, дори да не е Айрис, ще има някой друг, който ще смята, че си съвършен такъв, какъвто си.

Той ме погледна и видях, че независимо какво казваше, в сърцето му все още живееше надеждата. Искаше му се да вярва, че е възможно.

— Повярвай ми — казах аз.

— Може би си права.

— И ти също го знаеш.

Почти бях убедила сама себе си. Рени излезе от колата и тръгна назад, за да може да ми помаха с ръка за довиждане.

— Чудовища от целия свят, обединявайте се! — провикна се той и вдигна юмрук във въздуха.

— Върви да учиш, или каквото там правиш! — отвърнах му със смях.

Той влезе в общежитието. Беше си тръгнал, но не напълно. Защото тя беше още с мен: посятата от него идея, която растеше и ставаше все по-голяма. Ами ако Лазарус наистина криеше нещо? Ако беше чудовище? Мъжът, когото си мислех, че познавам, можеше да е само плод на моето въображение, мечка, змия, крастава жаба. Колкото повече мислех за това, толкова повече се чудех. Възможно ли беше да опознаеш някого, истински? Може ли познанието да наранява, да те прониже в сърцето, да счупи костите ти?

Вместо да се прибера вкъщи, отидох до библиотеката. Майната им на човешките същества. Винаги се чувствах в по-голяма безопасност с историите, отколкото с плътта и кръвта. Влязох през задния вход, после заключих вратата. В библиотеката беше горещо и влажно; нищо чудно, че страниците на по-старите издания ставаха кафяви. Запалих лампата на бюрото. Малко кръгче жълта светлина. Франсис оставяше бюрото си винаги прилежно подредено, така че внимавах да не разбутам нещо. В стаята имаше особена, тежка атмосфера през деня включвахме стария климатик, но сега прахът се беше утаил. Закашлях се и звукът отекна в помещението.

По бюрото си Франсис имаше снимки на племенниците си, на черно куче, на име Хари, на каналите във Венеция, където беше ходила миналата година. На моето бюро нямаше нищо. Поне нищо, което другите можеха да видят. Само невидимата снимка на момичето, което бях — момичето, потропващо с ледени крака на верандата, издишащо студения въздух като дим, малкото зверче с дълга, падаща по гърба му коса; звездите в черното небе бяха закотвени неподвижно по местата си, а ледът наоколо блестеше завинаги, много по-ярък от всички небесни тела.

Чувах как бръмбарите се удрят в стъклата на прозорците. Чух стон, сякаш книгите дишаха. Чувствах, че това е мястото, където принадлежа. Тук живеех. Всичко друго, което се бе случило или щеше да се случи, бе като някакъв сън. После чух глухо тупване. Поех си дъх. Това бе истински, жив звук и той ме пробуди. Може би все пак исках да бъда жива. Може би исках да бъда част от света. Уплаших се, че в библиотеката се опитваше да проникне крадец. Но тук нямаше какво да се открадне. Този човек явно бе достатъчно луд, за да проникне тук, а това означаваше, че можеше да направи и повече.

Изгасих лампата. Чу се силен метален звук и веднага си отдъхнах. Не беше проникване с взлом, някой връщаше книга — имахме специален отвор на вратата за такива случаи. Нищо повече. Ощипах се силно, задето се бях държала като идиотка, и отидох до входа. Нямаше от какво да се страхувам. Видях някой, облечен в бяло, да се отдалечава по пътя. Жената беше боса. Косата й бе светла, пусната свободно, и тя бързаше. На паркинга имаше кола с включен двигател. Нощта беше мрачна, непрогледна като катран. Не виждах чертите на лицето й, докато жената не влезе в колата и не включи фаровете. Беше снаха ми.

Стоях неподвижно и гледах втренчено, докато колата не изчезна от погледа ми. Сърцето ми биеше прекалено бързо, прекалено силно. Бях прекарала целия си живот с мисълта, че съм съучастник в престъпление, това не беше нещо непознато за мен. Момичето, пожелало смъртта, предателката, лъжкинята, пазителката на тайните. Бях асистентка на смъртта, без някакви особени лични умения. Лакей, глупачка, помощничка, чиито действия винаги причиняваха трагедия. Една стъпка, едно желание, една грешка, една снежна нощ. А сега бях видяла снаха си Нина да тича боса към колата си и да изчезва в мрака. Осъзнах, че бялата дреха, която носеше, бе нощница.

Книгата, която бе върнала, лежеше в коша под процепа на вратата; когато я вдигнах, все още пазеше топлината на нейния допир. Взех я със себе си и тръгнах към задния вход, към паркираната ми в сенките кола. Минах през кампуса и явно не бе случайност, че стигнах до улицата на брат ми. Може би исках да се уверя, че жената пред библиотеката не беше Нина, а някоя, която просто приличаше на нея. Можех да виждам през прозорците на някои от къщите по улицата, светещи с жълта светлина, пълни с живот. Къщата на брат ми обаче беше тъмна. Всички спяха. Всички бяха на сигурно място вътре, в безопасност. Колата, която бях видяла пред библиотеката, беше паркирана на алеята. Може би не я беше карала тази нощ; не бях сигурна, че искам да открия истината. Не смеех да изляза и да докосна капака й, за да проверя дали не е все още топъл.

Над мен имаше улична лампа; когато извадих книгата, която Нина бе върнала, видях заглавието: „Сто начина да умреш“. Беше наръчник за самоубийство, който често бях преглеждала в Ню Джърси, когато Джак Лиънс ме търсеше за информация. Почувствах как гърлото ми се свива. Май напълно бях грешала в мнението си за Нина.

Наблюдавах как нощните бръмбари прелитаха над моравата им. Дали Нина се бе прибрала у дома и се бе пъхнала в леглото до брат ми, дали той бе забелязал, че я бе нямало, дали бе усетил, че бледите й стъпала бяха студени? Сега си спомних, че в деня преди смъртта на майка ми Нед й бе приготвял подарък няколко часа. Беше книга, скрепена с връзки от обувки. Когато го попитах какво е това, той ми отговори, че е историята на живота му. Това е тъпо, казах аз. Не погледнах към лицето му, за да видя дали не съм го засегнала. На кого му пука? Просто ревнувах. Знаех, че книгата може да направи нещата истински. В този случай това беше неговата любов, вложена в онези страници, зашити с връзки за обувки, която той щеше да даде на майка ни. Затова му се сърдех толкова. Аз нямах нищо. Дори не ми беше хрумнало да й направя подарък. Изобщо не бях помислила за това.

Къщата ни в Ню Джърси можеше лесно да се побере в дневната на къщата, в която живееха сега Нед и Нина. Домът им беше чудесен, дори в мрака. Преди тази вечер си представях, че брат ми и снаха ми спят добре, безгрижно — логичен сън, спокоен, без сънища. Сега погледнах през сенките и видях, че на моравата имаше жена. Съпругата на брат ми. В нощницата си беше почти невидима. Но беше тук. Беше Нина. Изобщо не помръдваше. Опитах се да се измъкна и да си тръгна бързо, преди да ме забележи. Подкарах назад, без да светвам фаровете. Може би това изобщо не се бе случвало, може би бях грешала през цялото време, но когато погледнах в огледалото над главата ми, видях, че тя ме наблюдаваше — макар да изглеждаше, че й бе все едно. Гледаше право през мен, сякаш светът вече не я интересуваше, сякаш всичко, което бе важно, вече не можеше да бъде видяно с просто око.