Йохана Спири
Хайди (9)

Осма глава
В дома Зеземан всичко се обърква

Когато на следващата сутрин Себастиян отвори вратата пред господин кандидата и го поведе към учебната стая, някой отново дръпна халката на камбанката и то с такава сила, че прислужникът се втурна с най-голяма бързина надолу по стълбата. „Така звъни само господин Зеземан, сигурно пристига, без да предупреди!“ — рече си той. Отвори вратата — на прага стоеше окъсано момче с латерна на гърба.

— Какви са тези работи? — ядоса се Себастиян. — Ще те науча аз тебе! Как смееш да звъниш по чуждите врати! Какво търсиш тук?

— Трябва да отида при Клара — отговори невъзмутимо момчето.

— Махай се веднага! Не можеш ли поне да кажеш „госпожица Клара“, както правим ние? Откъде знаеш, че тук живее госпожица Клара?

— Вчера й показах пътя за двайсет пфенига, после я доведох дотук, значи още двайсет пфенига.

— Сега вече ме излъга! Госпожица Клара не излиза никога, защото не може да ходи. Изчезвай оттук, преди да съм те изритал!

Само че момчето не се остави да го сплашат. То не се помръдна от мястото си и отговори кратко:

— Нали я видях на улицата. Мога и да ви я опиша: тя е с къса, къдрава коса, съвсем черна, очите й също са черни и не говори като нас.

„Така значи!“ — каза си Себастиян и едва удържа усмивката си. — „Малката мамзел пак е забъркала някаква каша.“ Той дръпна момчето в антрето и пошепна:

— Добре, добре, влез тук и чакай до вратата, докато дойда. После може да те пусна вътре да изсвириш нещо, защото госпожицата много обича музиката.

Той почука на вратата на кабинета и бе поканен да влезе.

— Дошло е едно момче и много държи да говори лично с госпожица Клара — съобщи тържествено Себастиян.

Клара се зарадва много на това необичайно събитие.

— Кажете му веднага да се качи — поръча тя. — Нали нямате нищо против, господин кандидат? Щом момчето иска да говори лично с мен…

Малкият уличен музикант не чака да го поканят два пъти. Веднага щом влезе, завъртя ръчката на латерната си. За да избегне досадните уроци, госпожица Ротенмайер си бе намерила работа в трапезарията и изведнъж наостри уши. От улицата ли идваше тази музика? Не, латерната свиреше много по-близо! Но как беше попаднала латерна в учебната стая? И все пак… Наистина! Тя се втурна към кабинета и отвори вратата с трясък.

Невероятно! Насред стаята беше застанало някакво окъсано момче и усърдно въртеше ръчката на латерната си. Господин кандидатът отваряше и затваряше уста, но гласът му не се чуваше. Клара и Хайди слушаха унесено музиката и лицата им светеха радостно.

— Престани! Веднага престани! — изкрещя с пълен глас госпожица Ротенмайер.

И нейният вик заглъхна в музиката. Тя се втурна към момчето — но пред краката й се изпречи нещо, някакво ужасно черно животно запълзя напред… Костенурка! Този път госпожица Ротенмайер направи огромен скок във въздуха — нещо, което не беше правила от детските си години — и изпищя с все сила:

— Себастиян! Себастиян!

Момчето спря да върти ръчката, защото най-накрая гласът на госпожицата беше заглушил музиката.

Себастиян стоеше зад полуотворената врата на трапезарията и се превиваше от смях, тъй като не беше пропуснал нито една подробност от елегантния скок на възпитателката. Все пак той успя да се овладее и влезе.

Останала без сили, госпожица Ротенмайер се отпусна на един стол.

— Махнете ги оттук, животното и момчето! Веднага ги махнете, Себастиян, чувате ли! — посрещна го с нов вик тя.

Себастиян се подчини с готовност, издърпа навън момчето, което беше уловило костенурката си, мушна нещо в шепата му и рече:

— Четиридесет пфенига от госпожица Клара и още четиридесет за свиренето. Добре се справи. — После го избута навън и затвори вратата.

В учебната стая отново се възцари тишина. Уроците продължиха, този път в присъствието на госпожица Ротенмайер, която седеше като закована на стола си, за да предотврати още някоя беля. Дамата смяташе да разследва случката след уроците и да накаже виновника така, че дълго да я помни.

Скоро обаче на вратата отново се почука. Влезе Себастиян с новината, че някой е донесъл голяма кошница със заръката да бъде веднага предадена на госпожица Клара.

Прислужникът внесе в стаята покритата кошница и побърза да се оттегли.

— Смятам, че първо трябва да свършим с уроците, а след това да видим какво има вътре — отбеляза строго госпожица Ротенмайер.

Клара нямаше представа какво може да съдържа кошницата и час по час хвърляше изпълнени с копнеж погледи към ъгъла, където я бяха оставили. Накрая вече не издържа, престана да скланя съществителните и се обърна към учителя си:

— Господин кандидат, не бих ли могла само да надникна вътре, за да видя какво има? Обещавам ви, че после веднага ще продължим.

— От една страна, бих могъл да ви разреша, от друга обаче, не — отговори учителят. — В полза на първото говори фактът, че в момента цялото ви внимание е насочено към този предмет… — За съжаление господин кандидатът не можа да завърши речта си.

Капакът на кошницата не беше закрепен здраво и изведнъж от него изскочиха две котенца. Веднага след тях се появиха още няколко и се разтичаха из стаята с невероятна бързина. Никой не можа да разбере колко бяха всъщност. Те скачаха по ботушите на учителя, вкопчваха се в панталоните му, катереха се по роклята на госпожица Ротенмайер, търкаха се в краката й, скачаха по креслото на Клара, драскаха, гонеха се, мяукаха. В стаята настана ужасна бъркотия. Клара викаше, изпълнена с възхищение:

— О, какви хубави котенца! Как само подскачат! Виж там, Хайди, виж ги какво правят!

Господин кандидатът остана на мястото си и от време на време вдигаше ту единия, ту другия си крак, за да се предпази от острите като трънчета нокти.

Отначало госпожица Ротенмайер се вцепени от ужас, но после се разпищя с всичка сила:

— Тинете! Тинете! Себастиян! Себастиян! — Ала не посмя да помръдне, защото се боеше, че тогава цялата орда отвратителни котки ще се нахвърли едновременно върху нея.

Най-после Тинете и Себастиян се отзоваха на виковете за помощ и нахлуха в стаята. Изловиха набързо разлудувалите се животинки, напъхаха ги в кошницата и Себастиян побърза да ги отнесе на тавана, където беше приготвил постеля за първите две котенца.

Така че и днес уроците минаха без прозевки.

Късно вечерта, когато госпожица Ротенмайер се почувства поне отчасти възстановена от сутрешните вълнения, тя повика Себастиян и Тинете в учебната стая, за да проведе подробно разследване на осъдителните събития. Така излезе наяве фактът, че при вчерашното си бягство Хайди е подготвила и предизвикала цялата днешна неразбория. Госпожица Ротенмайер седеше на мястото си пребледняла от възмущение и не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Махна с ръка на Себастиян и Тинете да излязат и се обърна към Хайди, която стоеше до стола на Клара и все още не можеше да проумее в какво я обвиняват.

— Аделхайд — започна дамата с най-строгия си тон, — знам само едно наказание, което да те засегне болезнено; ти си варварка, но ще видим дали няма да се опитомиш поне малко, като те отведа в тъмното мазе при плъховете и гущерите. Смея да се надявам, че тогава вече няма да измисляш такива ужасни неща.

Хайди изслуша присъдата без да гъкне, но и без да се стресне, защото не знаеше какво означава да те затворят в тъмното мазе; така нареченото мазе в хижата на дядо й беше чисто и гостоприемно помещение, където оставяха прясното мляко и правеха сиренето. А и никога досега не беше виждала плъхове и гущери.

За разлика от нея Клара беше готова да избухне в плач.

— Не, не, госпожице Ротенмайер, трябва да почакаме, докато се върне татко! Той и без това ни писа, че скоро ще си дойде. Тогава ще му разкажа всичко и той ще каже какво трябва да се прави с Хайди.

Госпожица Ротенмайер не посмя да се опълчи срещу този най-висш съдия, особено като се имаше предвид, че наистина очакваха скоро завръщането на господин Зеземан.

— Добре, Клара, съгласна съм, само че аз също ще си поговоря с господин Зеземан. — С тези думи госпожицата излезе от стаята.

Минаха няколко дни без произшествия, но госпожица Ротенмайер така и не можа да се успокои. Всеки час и всяка минута разочарованието й от доведеното от самата нея дете се засилваше. Струваше й се, че откакто то беше дошло в къщата им, всичко беше излязло от релси и не искаше да тръгне отново както преди. Клара обаче беше много весела и никога не скучаеше, защото по време на уроците Хайди правеше едно от друго по-забавни неща. Непрекъснато объркваше буквите и не можеше да запомни нито една; тъкмо когато господин учителят започнеше да обяснява разгорещено, да описва формата им и за да ги представи по-нагледно, да ги сравнява с рогче или муцунка, момиченцето се провикваше зарадвано:

— Също като козичката на дядо! — Или: — А това е орелът!

В късните следобедни часове Хайди сядаше при Клара и й разказваше за Алпите и живота си при дядото, толкова дълго и толкова подробно, докато копнежът й по дома ставаше нетърпим и тя се провикваше:

— Сега вече със сигурност трябва да си отида при дядо! Тръгвам още утре!

Все пак Клара успяваше да я усмирява и търпеливо й повтаряше, че трябва да остане поне докато се върне баща й, тогава щели да видят какво да правят по-нататък. И ако Хайди се примиряваше и отново ставаше весела, то беше само защото имаше на какво да се надява и защото тайно се радваше, че с всеки ден, прекаран в къщата на господин Зеземан, купчинката хлебчета за бабата се увеличава с още две. Всеки обед и вечер до чинията й биваше оставяно хубаво, меко хлебче и тя го вземаше и го прибираше в джоба си, защото нима можеше да го изяде, след като бабата никога не беше хапвала такова сладко нещо, а пък зъбите й вече отдавна не можеха да дъвчат твърдия черен хляб?

След обяда Хайди стоеше по няколко часа сама в стаята си и не смееше да мръдне, защото вече беше проумяла, че във Франкфурт е забранено да се тича навън, както беше правила, докато беше при дядо си. Не й беше позволено и да си поговори със Себастиян, който шеташе в трапезарията, защото госпожица Ротенмайер изрично беше забранила, а да се обърне към Тинете изобщо не й идваше на ум. Хайди се стараеше да не се мярка много-много пред очите на прислужницата, защото тя се отнасяше към нея с неприкрита насмешка и все намираше за какво да я упрекне. Момиченцето разбираше много добре, че му се подиграват и никога не я заговаряше. Предпочиташе да си седи само в стаичката и да си представя как планината отново се е раззеленила, как жълтите цветчета блестят на слънцето, как вечер снегът и планините пламват, и копнежът й ставаше все по-неудържим. Нали и леля Дете й беше казала, че може да се върне, когато си поиска! И стана така, че един ден Хайди не можа да издържи, уви набързо хлебчетата в големия си червен шал, нахлупи на главата си сламената шапчица и решително потегли към дома. Ала още на вратата се натъкна на непреодолимо препятствие в лицето на самата госпожица Ротенмайер, която тъкмо се връщаше от разходка. Дамата се изправи величествено пред Хайди, огледа я от главата до петите и спря поглед върху червения вързоп.

— Какви са тия дрехи? Какво означава това? Нима не ти забраних най-строго да скиташ из улиците? А ти не само че пренебрегваш заповедта ми, ами и си се облякла като скитница!

— Не съм тръгнала да скитам. Искам да си ида у дома — отговори уплашено Хайди.

— Какво? Как така ще си идеш у дома? Наистина ли искаше да си отидеш? — Възмутена до дън душа, госпожица Ротенмайер плесна с ръце. — Да избяга! Само да знаеше господин Зеземан! Да избяга от дома му! Тежко ти, ако узнае какво си сторила! И какво не ти харесва в тази къща? Не се ли отнасят с теб по-добре, отколкото заслужаваш? Липсва ли ти нещо? През целия си живот имала ли си жилище или маса, или обслужване като в тази къща? Говори!

— Не — отвърна тихо Хайди.

— Разбира се, че не! — продължи възбудено дамата. — Нищо не ти липсва, нищичко, ти си едно лошо, неблагодарно същество и вместо да слушаш, не преставаш да правиш бели!

Сега вече онова, което се беше насъбрало в душата на детето, си проби път навън:

— Искам само да си ида вкъщи, защото като ме няма толкова дълго, Снежка пак ще започне да плаче! Баба също ме чака, а Петер пак ще почне да бие Бодливко с пръчката, ако не му давам сиренето си! А тук изобщо не се вижда как слънцето казва лека нощ на планините и ако орелът прелети над Франкфурт, ще закрещи още по-сърдито, като види колко много хора са се насъбрали на едно място и как вършат зли неща, вместо да се качат на скалите, където ще си живеят добре!

— Милостиви боже, детето полудя! — изкрещя госпожица Ротенмайер и се втурна нагоре по стълбата, където връхлетя право върху Себастиян, излязъл в коридора, привлечен от виковете на детето. — Веднага отведете това нещастно същество в стаята му! — заповяда тя, докато разтъркваше челото си.

— Да, да, разбира се, ей сега — отвърна Себастиян и също разтърка челото си, защото сблъсъкът беше много силен.

Хайди не мръдваше от мястото си. Само очите й пламтяха и цялото й тяло трепереше от силно вълнение.

— Е, каква беля направи пак? — попита развеселено прислужникът, но като погледна по-внимателно Хайди, която цялата се тресеше, я потупа окуражително по рамото и продължи с тих глас: — Не бива така! Не бива така! Малката мамзел не бива да приема нещата толкова навътре. Най-важното е да бъдем весели! Преди малко госпожицата едва не ми счупи главата, но да не мислиш, че се ядосах? Ха! Я не стой така! Трябва да се качим горе, нали ни заповядаха.

Хайди тръгна нагоре по стълбата, бавно и тихо, а не както й беше обичаят — шумно и весело. Сега вече Себастиян наистина се уплаши. Той улови ръката й и отново заговори окуражително:

— Не се предавай! Не искам да си тъжна! Гледай смело напред! Знам, че малката мамзел е разумна, нали, откакто е при нас, нито веднъж не е заплакала. А децата на нейната възраст реват по сто пъти на ден. Знаеш ли колко весели са котенцата и как подскачат по целия таван? После ще те заведа горе да ги видим, искаш ли? Само да се махне дамата…

Хайди кимна послушно с глава, но толкова безрадостно, че сърцето на Себастиян се сви от болка и съчувствие. Без да каже дума, момиченцето се скри в стаята си.

На вечеря госпожица Ротенмайер не каза нито дума, но през цялото време хвърляше бдителни погледи към седящата насреща й Хайди, сякаш очакваше да се случи нещо непоправимо. Хайди обаче беше тиха като мишчица. Не ядеше и не пиеше, дори не помръдваше; само в началото бе грабнала хлебчето и го бе скрила в джоба си.

На следващата сутрин, когато господин кандидатът се появи на стълбите, госпожица Ротенмайер го повика в трапезарията с тайнствен вид и с голямо вълнение му заяви, че промяната на климата, новият начин на живот и необичайните впечатления са помътили разума на детето; описа му вчерашния опит за бягство и повтори онова, което Хайди й беше изкрещяла в необичайния изблик на чувства, доколкото си го спомняше. Ала господин кандидатът успя да уталожи поне малко опасенията й, като я увери, че според неговите впечатления малката Аделхайд е малко странна, но пък от друга страна е изцяло с ума си, така че при добре премислено въздействие много скоро ще възвърне равновесието си. Той щял да се справи с това, но много по-важно според него било обстоятелството, че малката не можела да научи азбуката, че все още обърквала буквите.

Госпожица Ротенмайер се почувства малко по-спокойна и освободи господин кандидата, за да си върши работата. Късно следобед се сети как изглеждаше старата рокличка на Хайди при опита й за бягство и реши да облече детето, както подобава, като му даде някои от дрешките на Клара, и то преди да се е завърнал господин Зеземан. Сподели мисълта си с Клара и тъй като тя беше съгласна с всичко, и с радост отстъпи на Хайди половината си рокли, шалове и шапки, дамата се запъти към стаята на детето, за да огледа гардероба му и да реши какво да остави и какво да изхвърли. Ала само след няколко минути изскочи навън с разкривено от отвращение лице.

— Какво трябваше да открия в стаята ти, Аделхайд! В гардероба, на мястото, определено единствено за дрехи, намерих цяла купчина хлебчета! Хляб, разбираш ли, Клара, хляб в гардероба! Как си посмяла да го криеш там! Такова нещо никога не е било! Тинете! — изкрещя към трапезарията икономката. — Веднага съберете този изсъхнал, плесенясал хляб! Вземете и смачканата сламена шапка от масата!

— Не! Не! — изпищя Хайди. — Шапката ми трябва, а хлебчетата са за баба! — И тя понечи да се втурне след Тинете, но госпожица Ротенмайер я задържа.

— Ти ще стоиш тук, а онези боклуци ще бъдат отнесени, където им е мястото — заяви твърдо тя и я бутна обратно в стаята.

Сега обаче Хайди се хвърли пред креслото на Клара и избухна в отчаян плач, все по-високо и болезнено, и захълца с пресекващо гласче:

— Баба няма да получи хлебчетата си! Оставях ги за нея, а сега ги няма. Какво ще дам на баба, като се върна? — И Хайди се разрида така, сякаш сърцето й се пръскаше.

Госпожица Ротенмайер избяга от стаята, за да не слуша. Клара беше трогната до дън душа от този неочакван изблик на мъка.

— Хайди, Хайди, само не плачи — заговори умолително тя. — Чуй ме, Хайди! Не плачи така, моля ти се, обещавам да ти дам колкото искаш хлебчета за бабата, дори много повече, когато стане време да си идеш вкъщи. Разбираш ли, хлебчетата трябва да бъдат пресни и меки, а твоите сигурно са станали съвсем твърди. Недей, Хайди, не плачи така жално, моля те!

Хайди рида и хълца още дълго, но все пак разбра утешенията на Клара и им повярва, иначе изобщо нямаше да престане да плаче. В сърцето й се събуди нова надежда и макар че все още не можеше да спре да хълца, попита плахо:

— Наистина ли ще ми дадеш хлебчета да занеса на баба? Толкова, колкото бях събрала?

И Клара трябваше да я уверява многократно:

— Ама разбира се, Хайди, как няма да ти дам, само бъди отново весела!

Дори на вечеря момиченцето беше с подути от плач очи, а когато видя хлебчето си, за малко да се разплаче отново. Ала успя да се овладее, защото вече знаеше, че на масата човек трябва да се държи прилично. Затова пък Себастиян правеше странни гримаси винаги, щом се приближеше до нея; сочеше ту своята глава, ту нейната, кимаше усилено и смигаше, сякаш искаше да й каже: „Спокойно! Аз разбрах какво става и уредих въпроса“.

Когато Хайди най-после се прибра в стаята си и се приготви за лягане, намери сламената си шапчица скрита под завивката. Зарадвана, малката я измъкна изпод одеялото, притисна я силно до гърдите си, при което я омачка още повече, а после сръчно я уви в една кърпичка и я скри в най-отдалеченото ъгълче на гардероба. Това беше работа на Себастиян. Когато повикаха Тинете, той също беше в трапезарията и беше разбрал за какво плаче Хайди. Последва Тинете и когато тя излезе от стаята на детето с вързопчето хлебчета и сламената шапка, взе товара от ръцете й и обясни:

— Ще отида да ги изхвърля.

Така Себастиян беше успял да спаси сламената шапчица на Хайди и именно това искаше да й покаже със странното си държание по време на вечерята.