Йохана Спири
Хайди (7)

Шеста глава
Нови вълнения

Клара, болнавата дъщеричка на господин Зеземан, седеше в удобния стол на колелца, в който прекарваше целия си ден, и с който я водеха от стая в стая. Сега момичето се намираше в така наречения кабинет — уютно помещение с удобни мебели и голяма, красива библиотека със стъклени врати, пълна с книги, където парализираното момиченце учеше всеки ден.

Клара имаше бледо, тясно личице, от което гледаха две кротки сини очи, в този момент насочени с нетърпение към големия стенен часовник. Струваше й се, че днес минутите се влачат нетърпимо бавно — а тя почти никога не проявяваше нетърпение.

— Не е ли вече време, госпожице Ротенмайер? — попита за кой ли път тя.

Дамата, към която беше отправен въпросът, седеше сковано край малката работна масичка и бродираше. Голямата яка на късото жакетче й придаваше тържествен вид, подчертан още повече от сложните букли на прическата й. Госпожица Ротенмайер живееше в дома Зеземан вече много години. След смъртта на госпожа Зеземан тя водеше домакинството и строго надзираваше останалата прислуга. Господин Зеземан беше непрекъснато на път и бе предоставил управлението на цялото домакинство на госпожица Ротенмайер. Единственото условие на бащата беше детето му да участва при вземането на всяко решение, свързано с дома и нищо да не се прави против неговото желание.

Докато на горния етаж Клара за пореден път питаше нетърпеливо дали най-после не е станало време за очакваното посещение, пред входната врата стоеше Дете, уловила Хайди за ръка, и питаше кочияша Йохан, който току-що беше слязъл от каретата, дали ще е удобно да повикат госпожица Ротенмайер в този късен час.

— Това не е моя работа — изръмжа мъжът. — Позвънете на Себастиян. Звънецът е в коридора.

Дете позвъни и скоро на стълбата се появи представителен господин с големи кръгли копчета на ливреята и също такива кръгли очи на лицето.

— Исках да попитам дали е редно да обезпокоя госпожица Ротенмайер в този късен час — заговори отново Дете.

— Това не е моя работа — гласеше отговорът. — Звъннете на госпожица Тинете ей на този звънец. — И Себастиян изчезна, без да каже нито дума повече.

Дете позвъни отново. Този път на стълбата се появи госпожица Тинете с ослепителнобяло боне и подигравателно изражение на лицето.

— Какво има? — попита от стълбата тя, без да си направи труд да слезе долу.

Дете отново изложи молбата си. Госпожица Тинете изчезна, но след миг се появи отново и извика отгоре:

— Очакват ви.

Дете стисна ръката на Хайди и тръгна нагоре по стълбата. Последва госпожица Тинете и влезе в кабинета. Поклони се учтиво и остана до вратата, без да изпуска ръката на Хайди, защото не беше сигурна какво можеше да хрумне на детето, озовало се внезапно на това чуждо място.

Госпожица Ротенмайер се надигна бавно от стола си и се приближи, за да огледа новодошлата, която бе избрана за другарка в игрите на Клара. Първото впечатление изглежда не беше задоволително. Хайди беше облечена с просто памучно сукманче, а на главата си носеше стара, смачкана сламена шапчица. Детето погледна безгрижно непознатата жена, но изведнъж ококори очи, смаяно от бухналата й прическа.

— Как се казваш? — попита госпожица Ротенмайер, след като в продължение на няколко минути я бе оглеждала изпитателно.

Детето също не откъсваше очи от нея.

— Хайди — отговори със звънко гласче малката.

— Как? Та това изобщо не е християнско име. Не вярвам да са те кръстили така. Какво име си получила при кръщенето си? — попита строго госпожицата.

— Вече не помня — отговори Хайди.

— Какъв е този отговор! — възмути се дамата и поклати глава. — Госпожице Дете, да не би детето да е слабоумно? Или се подиграва с мен?

— С ваше позволение аз ще отговарям вместо момиченцето, което е много неопитно — отговори Дете и тайно смушка Хайди заради неприличния й отговор. — Детето не е нито слабоумно, нито ви се подиграва, то говори винаги онова, което мисли. Само че днес за първи път влиза в такава господарска къща и не познава добрите маниери, затова пък е старателно и ученолюбиво. Кръстено е Аделхайд, на майка си, моята покойна сестра.

— Е, това поне е име, от което човек няма защо да се срамува — отбеляза госпожица Ротенмайер. — Все пак, госпожице Дете, трябва да ви кажа, че детето ми се струва доста малко. Условието ми беше компаньонката на госпожица Клара да бъде на същата възраст като нея, за да се обучават заедно и изобщо да споделя заниманията й. Госпожица Клара скоро навърши дванадесет години. На колко години е това дете?

— С позволение на дамата — отвърна словоохотливата Дете, — и аз самата не знам точно на каква възраст е малката; навярно е малко по-малка от госпожица Клара, но разликата не е чак толкова голяма. Тъй че не мога да ви отговоря съвсем точно, но май кара десетата година, а може и да е единадесетата…

— Сега съм на осем, така каза дядо — обади се Хайди.

Лелята отново я смушка, но Хайди не разбираше недоволството й и не се смути ни най-малко.

— Какво, само осемгодишно? — провикна се възмутено госпожица Ротенмайер. — Цели четири години разлика! Какво означава това? А какво си учила, госпожичке? Какви книги имаш за училище?

— Никакви — отговори просто Хайди.

— Какво? Как така? А как си се научила да четеш? — стресна се още повече дамата.

— Не знам да чета. И Петер не знае — съобщи спокойно Хайди.

— Милостиви боже! Тя не знае да чете! Наистина ли не знаеш да четеш? — уплаши се госпожицата. — Какво означава това? Учила ли си поне нещо друго?

— Нищо. — Хайди не виждаше причина да крие истината.

— Госпожице Дете — заговори госпожица Ротенмайер след няколко минути, през които бе успяла да възвърне част от самообладанието си, — вие не спазихте уговорката ни. Как можахте да доведете в къщата ни това първобитно същество?

Само че Дете не се остави толкова лесно да я сплашат. Гласът й прозвуча наперено:

— Ако дамата позволи, ще кажа, че детето е тъкмо такова, каквото го искахте. Нали ми казахте да бъде особено и да не прилича на другите, затова реших да ви доведа малко дете, защото и при нас големите са като всички, а това момиченце е много подходящо за вас. Сега обаче е време да си вървя, защото господарите ме очакват. Ако ми позволят, скоро ще дойда пак, за да видя как се чувства детето. — Дете направи реверанс, излезе с бързи крачки от стаята и изтича надолу по стълбата.

Госпожица Ротенмайер остана като втрещена на мястото си, но бързо се овладя и хукна да я догони. Трябваше да уговори още много неща с Дете, ако детето наистина щеше да остане при Клара. По всичко личеше, че тази нахална личност е твърдо решена да им го натрапи.

Хайди остана на мястото си до вратата, където стоеше от самото начало. Дотогава Клара само наблюдаваше събитията от креслото си, без да се намесва. Сега обаче махна с ръка на Хайди:

— Ела тук!

Хайди пристъпи към инвалидния стол.

— Как предпочиташ да се казваш, Хайди или Аделхайд?

— Казвам се само Хайди и толкова — гласеше решителният отговор.

— Аз ще те наричам Хайди — отговори с усмивка Клара. — Името ми харесва и ти отива, макар че никога досега не съм го чувала, нито пък съм виждала дете, което да изглежда като теб. Винаги ли си имала такава къса, къдрава коса?

— Да, така мисля — отговори кратко Хайди.

— Радваш ли се, че си дошла във Франкфурт? — продължи да разпитва Клара.

— Не. Още утре ще си отида вкъщи и ще занеса на баба меки бели хлебчета — обясни възбудено Хайди.

— Ама ти наистина си смешно дете! — повиши глас Клара. — Доведоха те във Франкфурт специално, за да останеш при мен и да учим заедно. Знаеш ли, струва ми се, че ще си живеем много весело, особено след като изобщо не знаеш да четеш. Така уроците ми ще станат най-после интересни. Всяка сутрин в десет часа у дома идва учител и се занимаваме до два часа след обед, а това е много време. Понякога учителят приближава книгата до лицето си, сякаш изведнъж е станал късоглед, само че аз знам, че всъщност се прозява. А госпожица Ротенмайер изважда голямата си носна кърпа и закрива с нея лицето си, сякаш е много трогната от онова, което четем в момента; но аз и за нея знам, че се е уморила и се прозява. На мен обаче не ми е позволено да се прозявам, защото ако се прозина дори един-единствен път, госпожица Ротенмайер веднага отива да донесе рибеното масло и заявява, че пак съм отслабнала. А рибеното масло е най-ужасното нещо на света, повярвай ми, затова предпочитам да преглъщам прозевките си. Сигурна съм, че сега ще стане много по-забавно, защото ще мога да присъствам, когато господин кандидатът те учи да четеш.

Хайди със съмнение поклати глава.

— О, Хайди, разбира се, че трябва да се научиш да четеш. Всички хора трябва да знаят да четат, а и господин кандидатът е много добър, той никога не се сърди и подробно обяснява всичко. Само че когато обяснява, ти няма да разбереш почти нищо. Най-добре е обаче да си мълчиш и да не му задаваш въпроси, защото ще се заплете в обясненията си и няма да проумееш съвсем нищичко. По-късно, когато си го прочетеш сама и го научиш, ще разбереш какво е искал да каже.

След малко в стаята се върна госпожица Ротенмайер. Тя не беше успяла да настигне Дете и все още беше развълнувана от внезапното й тръгване. Струваше й се наложително да й обясни с най-големи подробности по кои точки Дете изобщо не е спазила уговорката им, и тъй като не знаеше какво би трябвало да направи, за да се откаже от малката, тя се развълнува още повече, защото сама беше предизвикала цялата тази бъркотия.

Госпожицата се разхождаше нервно от кабинета до трапезарията и обратно, и дори наруга Себастиян, който замислено оглеждаше с кръглите си очи наредената за вечеря маса, за да установи дали нещо не липсва.

— Утре се отдайте на великите си мисли! Сега се постарайте най-после да получим вечерята си!

С тези думи госпожица Ротенмайер мина покрай Себастиян и повика Тинете с толкова нелюбезен тон, че прислужницата дотича с много по-тихи стъпки от обикновено. Ала застана пред нея с обичайното си подигравателно изражение и икономката едва се овладя да не избухне.

— Приведете стаята на новодошлата в пълен ред, Тинете — проговори тя. — Всъщност всичко е готово, трябва само да избършете праха от мебелите.

— Ще се постарая — промърмори иронично Тинете и излезе.

През това време Себастиян с трясък разтвори двойните врати към кабинета, защото също беше сърдит, но не се осмеляваше да излее гнева си в присъствието на госпожица Ротенмайер. Затова влезе с отмерени крачки в учебната стая, за да придвижи стола на госпожица Клара до масата. Хайди застана пред него и се загледа в лицето му. Себастиян не можа да се сдържи и избухна:

— Е, какво толкова интересно има в мен? — Нямаше да говори толкова рязко, ако беше забелязал госпожица Ротенмайер, която тъкмо влизаше от другата врата и чу безгрижния отговор на Хайди.

— Приличаш ми на козарчето Петер.

Дамата ужасено плесна с ръце.

— Възможно ли е това! — простена измъчено тя. — Сега пък говори на „ти“ с прислугата! Това дете няма и понятие от добри обноски!

Себастиян откара стола до масата, вдигна Клара на ръце и я постави в определеното за нея кресло.

Госпожица Ротенмайер седна до нея и махна на Хайди да заеме мястото насреща. Освен тях трите, никой друг не седна на масата, макар че имаше много свободно място, а и седяха толкова далече една от друга, че Себастиян трябваше да обикаля цялата маса, за да поднася яденето. До чинията на Хайди беше оставено хубаво малко хлебче и детето се зарадва от все сърце. Приликата, която беше открила, бе събудила в сърцето й доверие към Себастиян, и тя седя мирно и кротко, докато той се приближи до нея с голямата купа, пълна с пържени рибки.

Малката посочи плахо към хлебчето и попита:

— Това мое ли е?

Себастиян кимна и хвърли бърз поглед към госпожица Ротенмайер, защото беше любопитен да разбере какво въздействие й е оказал въпросът на Хайди. Малката грабна бързо хлебчето и го пъхна в джоба си. Себастиян направи гримаса и едва не избухна в смях, ала много добре знаеше, че това не му е разрешено, затова остана със сериозен вид пред Хайди. Не можеше да говори, но не можеше и да си отиде, докато малката не си е взела от рибата.

Хайди го изгледа учудено и след малко попита:

— И от това ли трябва да ям?

Себастиян кимна отново.

— Добре, дай ми! — рече спокойно детето и сведе поглед към чинията си.

Лицето на Себастиян се разкриви застрашително и купата в ръцете му се разтрепери опасно.

— Оставете купата на масата и елате после да я приберете — проговори със строго лице госпожица Ротенмайер. Себастиян побърза да изчезне. — Очевидно се налага да те уча на най-прости неща, Аделхайд — обърна се към детето тя и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. — Преди всичко ще ти покажа как да се държиш на масата. — Дамата вдигна ръце и показа ясно и подробно всичко онова, което Хайди трябваше да направи. — Другото, което искам да отбележа изрично, е, че на масата не ти е позволено да говориш със Себастиян, освен в случаите, когато имаш да му поръчаш нещо или да зададеш необходим въпрос, а тогава можеш да се обръщаш към него само с „вие“, разбра ли? А ако говориш за него ще използваш трето лице единствено число — „той“. Тинете ще наричаш „госпожице Тинете“. Към мен ще се обръщаш така, както всички останали в къщата. А как ще наричаш Клара, това ще определи самата тя.

— Разбира се, ще ми казваш Клара — усмихна се по-голямото момиче.

Но госпожица Ротенмайер още не беше свършила. Последва дълга реч за правилата при ставане и лягане, за влизането и излизането, за спазването на реда, затварянето на вратите и така нататък. Очите на Хайди отдавна се затваряха, защото беше станала в пет часа сутринта и цял ден беше пътувала. Малката се стараеше да слуша и да запомня, но по някое време облегна глава на креслото си и заспа. Когато госпожица Ротенмайер най-после приключи с наставленията си, тя се обърна към момиченцето и рече:

— Надявам се, че ще запомниш думите ми, Аделхайд! Разбра ли ме добре?

— Хайди отдавна спи — обади се развеселено Клара. Никога досега вечерята не беше й се струвала толкова забавна.

— Това е нечувано! Как можах да допусна в къщата ни такова дете! — ядоса се още повече госпожица Ротенмайер и така яростно раздрънка звънеца, че Тинете и Себастиян се втурнаха едновременно в трапезарията.

Но въпреки целия този шум Хайди продължаваше дълбоко да спи. Бяха потребни много усилия, докато я събудят, за да я отведат до стаята й; първо трябваше да минат през кабинета, после през спалнята на Клара, след това през тази на госпожица Ротенмайер, докато най-после влязат в ъгловата стаичка, определена за Хайди.