Йохана Спири
Хайди (15)

Четиринадесета глава
В неделя, когато камбаните звънят

Хайди стоеше под разлюлените от вятъра ели и чакаше дядо си, който имаше намерение да слезе в селото и да вземе куфара от пекаря, докато тя е при бабата. Детето гореше от нетърпение да види отново бабата и да разбере вкусни ли са били хлебчетата. Не можеше да се наслуша на шума на елите и да се насити на блесналите зелени поляни, изпъстрени със златни цветчета.

Дядото излезе от хижата, огледа се наоколо и рече доволно:

— Е, вече можем да тръгваме.

Днес беше събота, а на този ден дядото винаги почистваше и подреждаше хижата, кошарата и барачката: такъв навик имаше, а днес беше работил цяла сутрин, за да може веднага след обяда да излезе с Хайди. Най-после беше доволен от свършената работа и можеха да тръгнат. Когато стигнаха пред къщата на козарката, двамата се разделиха и Хайди влезе на куц крак в стаичката, както си й беше обичаят.

Бабата, чула стъпките й, зарадвано се провикна насреща й:

— Ти ли си, детето ми? Пак ли идваш да ни видиш?

Тя улови ръката на момиченцето и я стисна здраво, сякаш се боеше, че някой може да го вземе. После заразказва колко вкусни са били хлебчетата, а днес се чувствала по-силна от всякога. Майката на Петер пък прибави, че бабата, вчера и днес, изяла само едно-единствено хлебче, защото не й се искало скоро да свършат, но трябвало да яде поне по две на ден, за да се засили.

Хайди изслуша внимателно думите на Бригите и дълго седя замислена. После решението само проблесна в ума й.

— Вече знам какво ще направя, бабо — рече засмяно тя. — Ще напиша писмо на Клара и тя непременно ще ми изпрати още дванайсет хлебчета, после пак, и така, докато закрепнеш. Защото, знаеш ли, аз бях събрала в шкафа си цяла купчина, но ми ги взеха, и тогава Клара обеща, че ще ми даде колкото поискам.

— Божичко! — провикна се Бригите. — Това е много хубаво, но не забравяй, че хлябът не може да остане дълго мек! Ако имахме малко излишни пари, щяхме да си купуваме всеки ден пресни хлебчета от пекаря в Дьорфли, но аз едва успявам да му платя дори коравия черен хляб.

Лицето на Хайди засия от радост.

— О, аз имам достатъчно пари, бабо! — провикна се ликуващо тя и щастливо заподскача около старата жена. — Ето какво ще направя с тях! Всеки ден ще ти купувам по едно хлебче, а в неделя по две. Петер ще ти ги носи от Дьорфли.

— Не, не, детето ми! — извика бабата. — Не бива да правиш това, парите са ти дадени за друго. Дай ги на дядо си и той ще каже какво да сториш с тях.

Ала Хайди не допусна да смутят радостта й. Тя продължи да подскача като козичка и да надава весели викове:

— Баба всеки ден ще има меки хлебчета и ще стане отново здрава и силна! О, бабо! — спря се внезапно тя. — Щом оздравееш, сигурно пред очите ти отново ще стане светло! Досега беше много слаба и затова ти беше тъмно, нали?

Бабата не каза нищо, защото не искаше да помрачи радостта на детето. Докато подскачаше из стаята, Хайди изведнъж забеляза стария молитвеник на бабата и бе осенена от нова, още по-чудесна мисъл:

— Бабо, във Франкфурт се научих да чета! Искаш ли да ти прочета някоя песен от тази стара книга?

— О, да — отговори щастливо старата жена и изненадано попита: — Наистина ли можеш да четеш, детето ми? Сигурна ли си, че можеш?

Хайди се покатери на един стол, дръпна книгата и я отупа от праха, защото отдавна лежеше на горната лавица и се беше напрашила. Момичето извади кърпичката си, почисти я грижливо и придърпа столчето си към бабата. След това я попита коя песен иска да чуе.

— Прочети каквото искаш, детето ми — промълви старата жена и отмести чекръка си.

Хайди разтвори книгата, прочете тихичко няколко реда и рече:

— Ето тук има нещо за слънцето, него ще ти прочета, бабо.

И зачете с топъл и силен глас:

„Слънце златно,

добро, благодатно,

за божия слава

земята огрява. И стопля сърцата на всички.

Бях сам и сломен,

но в яркия ден,

от слънце огрята,

ликува душата

в небето с волните птички.

От свода висок

тя вижда, как Бог

създал е благат

целия свят

със своята мощна десница.

И знае къде

ще я отведе,

когато телата

се скрият в земята

подобно зърна в орница.“

Бабата беше скръстила ръце на скута си и слушаше с израз на неописуема радост, макар че по бузите й се стичаха сълзи. Хайди никога не я беше виждала такава. Когато момиченцето млъкна, старата жена рече:

— О, Хайди, наистина ми просветна! В сърцето ми е светло и радостно. О, колко добре се чувствам сега, Хайди!

Хайди сияеше от щастие, защото бабата никога не беше изглеждала толкова здрава и бодра. Лицето й вече не беше мрачно и сбръчкано, мъртвите й очи светеха с топъл блясък, сякаш наистина виждаше красивия божи свят.

На прозореца се почука и Хайди видя дядо си, който й махна с ръка да си тръгва. Тя обеща утре да дойде пак, а ако излезе с Петер на пасището, да се върне още на обяд, за да слезе при нея и да й прочете още някоя песен. Хайди беше повярвала, че песните от старата книга могат да върнат светлината в очите на бабата и да зарадват сърцето й, и това беше за нея голямо щастие, по-голямо дори от удоволствието да седи на слънчевата поляна и да играе с веселите козички.

Бригите я догони с рокличката и шапката и настоя, че дрехите са си нейни и че трябва да ги занесе вкъщи. Хайди взе рокличката си, защото вече не се страхуваше, че дядо й може да не я познае, но упорито отказа да вземе шапката и заяви на Бригите, че може да я задържи, защото тя никога, ама никога нямало да я сложи на главата си.

Хайди беше толкова развълнувана от преживяното, че трябваше веднага да го разкаже на дядо си. Най-много се радваше, че има пари и може да поръча на пекаря в Дьорфли меки бели хлебчета за бабата, но не по-малко беше въодушевлението й, че бе успяла да зарадва старата жена с хубавите стари молитви. Дядото я изслуша внимателно и не се учуди, когато след края на разказа малката попита:

— Нали, дядо, ти ще ми дадеш парите от кесията, нищо че бабата не е съгласна, за да мога всеки ден да давам на Петер по една паричка и той да купува по едно хлебче, а в неделя — две?

— Ами леглото, Хайди? — възрази усмихнато дядото. — Мисля, че е по-добре първо да ти купим истинско легло, а и за хлебчета ще остане нещо.

Само че Хайди не се предаваше лесно, тя заяви, че в сламената си постеля спи много по-добре, отколкото в железния креват с възглавници и молеше така настойчиво и убедително, че накрая дядото рече:

— Парите са твои, прави с тях каквото искаш. Щом това ти доставя радост, купувай хлебчета на бабата, имаш за няколко години напред.

— Ура! — извика възбудено Хайди. — Толкова се радвам, че баба няма да яде повече онзи корав черен хляб! О, дядо, ако знаеш колко ми е хубаво! Никога не съм се чувствала така, откакто съм се родила! — И Хайди заподскача, уловила дядо си за ръка, надавайки весели викове като кръжащите в небето птички. Изведнъж обаче стана отново сериозна и рече: — Да, ако добрият Бог бе направил веднага онова, за което го помолих, сигурно нямаше да стане както сега. Щях да се върна при теб и да донеса на баба само няколко хлебчета, и нямаше да мога да й прочета нито една песен. Само че добрият Бог знае всичко и е наредил нещата много по-хубаво, отколкото ги исках; госпожа Зеземан ми каза така и беше права. О, колко се радвам, че добрият Бог не отстъпи на молбите и плачовете ми! От днес нататък ще се моля всеки ден, както ми каза госпожа Зеземан, и ще благодаря на дядо Господ за всичко, което ми е дал. А ако някой път не изпълни веднага молбата ми, ще помня какво се случи във Франкфурт и ще знам, че той има нещо по-добро наум. Всеки ден ще се молим, нали, дядо, и никога няма да го забравяме, за да не ни забрави и той.

— Ами ако някой отдавна е престанал да се моли? — промърмори мрачно дядото.

— О, това е много страшно, защото добрият Бог го забравя и го оставя да върви сам по пътя си, а когато някой ден се случи нещо лошо и той започне да се оплаква, никой човек не изпитва съчувствие към него, а всички повтарят все едно и също: той сам избяга от добрия Бог, затова и той сега го оставя сам, въпреки че може да му помогне.

— Това е вярно. Откъде знаеш това, Хайди?

— От госпожа Зеземан, дядо, тя ми обясни всичко.

Дядото дълго мълча, а после заговори като на себе си:

— Но като се стигне дотам, няма връщане назад. Когото Бог е забравил, забравил го е завинаги.

— О, не, дядо, разбира се, че всеки човек може да се върне към Бога, това също ми го каза госпожа Зеземан. Тогава става както в най-хубавата приказка от книгата ми, ти сигурно не си я чувал, но веднага щом се приберем, ще ти я прочета и ще видиш колко е хубава.

Водена от желанието по-скоро да покаже книгата на дядо си, Хайди забърза нагоре по склона и веднага щом стигнаха хижата, пусна ръката му и се втурна вътре. Дядото свали от гърба кошницата, в която беше наредил половината неща от куфара, защото нямаше да успее да го домъкне целия чак дотук, седна на пейката и се замисли. Само след миг Хайди изскочи навън с книгата под мишница.

— Браво, дядо, добре си се сетил да седнеш! — извика тя, настани се до него и разтвори книгата си.

Толкова пъти беше чела историята, че без усилия намери нужната страница. Развълнувана както винаги, Хайди зачете за сина, който си живеел добре в бащиния дом, пасял стадата от крави и овце. Облечен в хубави, здрави дрехи, стоял на пасището и наблюдавал залеза на слънцето, подпрян на гегата си, в такава поза беше нарисуван на картинката. Ала изведнъж поискал своята част от бащиното богатство и решил да си бъде свой собствен господар. Получил своята част от баща си и тръгнал по широкия свят, където изял и изпил всичко. А когато не му останало нищичко, отишъл и станал ратай при един селянин, който обаче нямал хубави овце като баща му, а само свине. Така синът трябвало да се грижи за свинете и скоро дрехите му се превърнали в дрипи, а за ядене получавал само огризките, които давали на животните. Тогава си спомнил колко хубаво е живял при баща си и колко добре се отнасяли всички с него, а той им отговорил с черна неблагодарност, и се разплакал от разкаяние и мъка по дома. Помислил си: „Искам да си ида у дома и да помоля баща си за прошка. Ще му кажа, че вече не съм достоен да бъда негов син, затова да ме вземе на работа като ратай“. Когато приближил родната си къща, баща му го забелязал и се затичал насреща му…

— Какво ще кажеш сега, дядо? — прекъсна четенето Хайди. — Знам какво си мислиш: че бащата е сърдит и ще му извика: „Нали ти казах!“. Но слушай какво ще стане сега: „И баща му го видя и му се доплака, и той изтича при сина си, прегърна го и го целуна, а синът каза: «Татко, аз сгреших пред Бога и пред теб и вече не съм достоен да се наричам твой син». Ала бащата се обърна към ратаите си: «Донесете най-красивите дрехи и го облечете, и сложете пръстени на ръцете му и обувки на нозете му. Докарайте най-угоеното теле и го заколете, и нека седнем на масата и се радваме, защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери». И всички бяха много, много весели“.

— Не е ли хубава историята, дядо? — попита Хайди, защото дядото не казваше нито дума, а тя бе очаквала той да се зарадва и учуди.

— О, да, Хайди, историята е много хубава — отвърна тихо дядото, но лицето му беше толкова сериозно, че Хайди притихна и втренчи поглед в картинката. След малко мушна книгата в ръцете му и рече:

— Виж колко е хубаво, дядо! — И посочи с пръст образа на завърналия се син, седнал с чисти дрехи до баща си, радостен, че е отново у дома и е приет в семейството.

След няколко часа, когато Хайди отдавна спеше дълбок сън, дядото се изкачи по тясната стълбичка в плевнята. Остави лампата до леглото на детето и сериозно се вгледа в лицето му. Малката беше заспала със сключени за молитва ръце. На розовото й личице бяха изписани покой и щастливо доверие, които трогнаха дядото до дън душа. Той седя дълго, дълго до леглото, без да помръдва и без да откъсва очи от спящото дете. Накрая също сключи ръце и проговори със сведена глава:

— Татко, аз съгреших пред небето и пред теб и вече не съм достоен да се наричам твой син! — И от очите му се отрониха няколко големи сълзи…

След няколко часа, в ранното утро, Алпиецът Йохи стоеше пред хижата и се оглеждаше наоколо със светнали очи. Неделната сутрин изгряваше над долини и планини. Някъде далече долу ехтяха камбани за утрина, а по върховете на елите птичките пееха утринните си песни.

Скоро дядото се върна в стаята.

— Ставай, Хайди! — извика весело той. — Слънцето изгря! Облечи си най-хубавата рокля, защото ще отидем на църква!

Хайди не се забави дълго; никога не бе чувала тези думи от устата на дядото и гореше от нетърпение да разбере какво ще стане. Само след минута слезе долу, облечена в красива лятна рокличка, и спря като закована пред дядо си, смаяна от вида му.

— О, дядо, никога не съм те виждала такъв! — прошепна възхитено тя. — Никога не си носил този сюртук със сребърни копчета. Толкова си хубав в неделната си премяна!

Старецът погледна детето с доволна усмивка и рече:

— Ти също си много красива с тази рокличка. А сега да вървим! — Той улови ръчичката на Хайди и двамата тръгнаха бавно и тържествено надолу по пътеката.

От селото ясно се чуваше камбанен звън, все по-силен и плътен, колкото по-надолу слизаха. Хайди слушаше унесено.

— Чуваш ли, дядо? — промълви по едно време тя. — Сякаш е голям празник.

Всички жители на Дьорфли вече бяха събрани в църквата и тъкмо бяха започнали да пеят, когато дядото и Хайди влязоха и тихо седнаха на последната пейка.

Насред песента най-близкият им съсед смушка с лакът седящия до него и пошепна:

— Видя ли кой влезе? Алпиецът Йохи е дошъл на църква!

Тази вест мигновено обиколи църквата и скоро от всички пейки се зачу шепот:

— Алпиецът Йохи! Алпиецът Йохи!

Жените любопитно обърнаха глави назад и без да искат, объркаха мелодията, така че първият певец трябваше да положи големи усилия, за да изкарат песента докрай.

След проповедта на свещеника Алпиецът Йохи излезе от църквата, хванал детето за ръка и закрачи към дома на свещеника. Не бяха малко хората, които го последваха, за да видят дали наистина ще влезе при него. Жителите на Дьорфли бяха поразени и оживено обсъждаха нечуваното събитие — появата на Алпиеца Йохи в църквата. Голяма група селяни чакаха пред свещеническата къща, за да видят дали Алпиецът Йохи ще бъде прогонен позорно или ще си тръгне с мир. Никой не знаеше какво го е довело в църквата и защо е потърсил свещеника. Ала много от хората вече имаха друго мнение за стареца и все по-често се чуваха думите:

— Старият Йохи не е толкова лош, колкото го смятат, не видяхте ли как бащински водеше детето за ръка!

Други пък казваха:

— Отдавна знаех, че не е зъл човек, пък и не би влязъл при свещеника, ако беше такъв, нали щеше да го е страх от Божия гняв. Хората винаги преувеличават.

А пекарят заяви:

— Не ви ли казах още завчера? Кога се е случвало дете, което има достатъчно за ядене и всичко останало, да избяга от доброто и да се върне при дядо си, ако той е лош и див и малкото се бои от него?

Скоро всички се настроиха доброжелателно към Алпиеца Йохи, а когато към групата мъже се присъединиха и жените, които бяха чули доста интересни неща от козарката Бригите и сляпата баба, всеобщото мнение за Алпиеца Йохи се промени към добро. Вече всички вярваха в онова, което бе казано за него и чакаха да поздравят с добре дошъл един стар приятел, който дълго бе отсъствал от селото.

През това време Алпиецът Йохи почука на вратата на свещеника. Свещеникът излезе и застана пред стария си съсед, не изненадан, както би могло да се очаква, а така, сякаш го беше очаквал отдавна; разбира се, бе забелязал присъствието му в църквата.

Той пое ръката на стареца и я разтърси с най-голяма сърдечност, а Алпиецът Йохи отговори на ръкостискането, но не можа да промълви нито дума, защото не беше подготвен за такова топло посрещане. Най-после се овладя и заговори:

— Идвам да помоля господин свещеника да забрави думите, които изрекох някога, и да не се гневи, че се опълчих срещу доброжелателния му съвет. Господин свещеникът беше прав във всичко, а аз грешах, но сега съм готов да последвам съвета му и да сляза за зимата в Дьорфли. Защото студеното време не е добро за детето, то е още малко и трябва да го пазим. Дори хората от селото да продължат да ме гледат накриво като човек, на когото не може да се има доверие, аз знам, че не заслужавам по-добро отношение и не очаквам повече и от господин свещеника.

В очите на свещеника се четеше искрена радост. Той улови отново ръката на стареца:

— Съседе, вие сте влезли в истинската църква още преди да влезете в моята и това ме радва! Сигурен съм, че няма да съжалявате за решението си да прекарате зимата с нас; поне при мен ще бъдете винаги добре дошъл като при стар приятел и съсед и още отсега се радвам на дългите зимни часове, които ще прекараме с вас до огъня. Вашата компания ми е ценна и драга, а за малката също ще намерим добри приятели.

Господин свещеникът положи ръката си върху къдравата главица на Хайди, после улови ръчичката й и я поведе навън. Сбогува се с дядото едва на вратата и всички можаха да видят как сърдечно стисна ръката на Алпиеца Йохи, сякаш се прощаваше с добър приятел. Едва господин свещеникът затвори вратата, когато насъбралите се селяни се втурнаха да поздравят Алпиеца Йохи и всеки искаше да бъде пръв и толкова много ръце се протегнаха към него, че той се видя в чудо коя да стисне първо.

— Радвам се! — провикна се някой. — Радвам се, че отново се връщаш при нас, Йохи!

Друг пък извика:

— Отдавна ми се искаше да поговоря с вас, Йохи!

Ето такива думи звучаха от всички страни и когато Йохи сърдечно обясни на съселяните си, че смята да наеме старата си квартира в селото и да прекара зимата с тях, се надигна радостен глъч, и човек, който гледаше отстрани, можеше да си помисли, че Йохи е най-обичаната личност в цялото село и че отсъствието му е било болезнено за всички.

Много хора придружиха дядото и внучката чак до пасището и на сбогуване всеки искаше още веднъж да се увери, че Алпиецът Йохи ще му дойде на гости веднага щом слезе да зимува в селото. Когато жителите на Дьорфли започнаха да слизат един по един обратно по тясната пътека, старецът спря и се загледа след тях.

Хайди погледна дядо си и рече зарадвано:

— Дядо, днес ставаш все по-хубав. Никога не съм те виждала такъв.

— Наистина ли? — усмихна се дядото. — Разбираш ли, Хайди, днес се чувствам по-добре, отколкото заслужавам, и нямам думи да ти опиша колко е прекрасно да заживееш в мир с Бога и с хората. Всевишният ми е мислил доброто, като те е изпратил при мен в планината.

Щом стигнаха до хижата на козарката, дядото отвори вратата и без колебание влезе вътре.

— Помага Бог, бабо! — провикна се от вратата той. — Дошъл съм да видя стои ли още къщурката ви. Идва есен и май ще има много неща за поправяне.

— Божичко, ама това е Йохи! — извика бабата. — Благодарна съм, че мога да ви посрещна в дома си и да ви благодаря за всичко, което сторихте за нас! Бог ще ви се отплати, той знае как!

Трепереща от радост, старата баба протегна ръка и когато дядото я разтърси сърдечно, тя я стисна между своите и продължи:

— Имам една голяма молба към вас, Йохи: ако някога съм ви сторила зло, не ме наказвайте, като отново ми отнемете малката Хайди. Нека остане с нас, докато ме погребат долу край църквата. О, вие не знаете какво е за мен това дете! — извика тя и притисна до себе си главичката на Хайди, която бе побързала да се сгуши до нея.

— Не се бойте, бабо — успокои я Йохи. — Не бих наказал нито вас, нито себе си по този жесток начин. Ще останем всички заедно и дано Бог пожелае това да трае още дълго.

Бригите махна тайнствено с ръка на дядото, повика го в едно ъгълче, показа му красивата шапчица с перо и му разказа какво беше направила Хайди и как не искала да си я вземе обратно.

Дядото погледна с обич своята внучка и отговори спокойно:

— Шапката е на Хайди и щом не иска да я слага на главата си, аз няма да й се бъркам. А щом ти я дава, вземи я и я носи!

Бригите се зарадва твърде много от неочаквания подарък.

— Такава шапка струва поне десет франка! — извика зарадвано тя и веднага я нахлупи на главата си. — Тази малка Хайди ни донесе истинска благословия от далечния Франкфурт! Знаете ли, понякога си казвам, че не би било зле да изпратя и нашия Петер в някой голям град, какво ще кажете, Йохи?

В очите на дядото светнаха весели искри. Все пак той отговори, че Петер само би имал полза от едно такова пътуване, но трябвало да се изчака удобен случай.

В този миг в стаята се втурна Петер, след като беше блъснал с такава сила вратата, че къщата се бе разтреперила; но момчето си имаше оправдание, защото беше възбудено до крайност. Останал без дъх, Петер се изстъпи насред стаята, изпъшка и протегна към Хайди десницата си, в която стискаше писмо. Това беше голямо събитие — писмо, адресирано лично до Хайди и връчено на Петер от пощаджията в Дьорфли.

Всички насядаха около масата и загледаха с напрегнато очакване малкото момиче, което спокойно отвори плика и прочете писмото високо и ясно, без да се запъне нито веднъж. Писмото беше от Клара Зеземан. Тя разказваше на Хайди, че след заминаването й вкъщи е много скучно и че вече не издържа на тази самота. Затова молила толкова дълго баща си, че той се съгласил да заминат за баните Рагац още тази есен. Баба й също щяла да дойде, защото много искала да посети Хайди и дядото в Алпите. Накрая пишеше, че госпожа Зеземан е много зарадвана от доброто дело, което е извършила Хайди, като е отнесла хлебчета на бабата, но като знаела, че не е приятно да се яде сух хляб, решила да й изпрати и кафе. Колетът вече пътувал, а когато госпожа Зеземан пристигнела в Швейцария, държала непременно да се запознае лично с бабата.

Писмото предизвика такава радост и учудване, имаше толкова неща да се кажат и обсъдят, и всички бяха така завладени от радостно очакване, че не забелязаха как измина денят.

Сепнаха ги камбаните, които биеха вечерня. Беше време да си вървят. Алпиецът Йохи и детето поеха нагоре по пътеката и чак докато се прибраха в огряната от залязващото слънце алпийска хижа, чуваха ясния и силен звън на камбаните.